Home История Събитията в България през пролетта на 1876 година

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Събитията в България през пролетта на 1876 година ПДФ Печат Е-мейл

Събитията в България през пролетта на 1876 година имат съдбоносно значение за по – нататъшния развой на западналата през 1875 година източна криза. Жестокостта и масовите кланета , с които е смазано Априлското въстание, провокират силна подкрепа за българитe в цяла Европа. В същото време във висшите политически кръгове на Турция настъпват сериозни сътресения. През май 1876 година реформаторите начело с Нидхат паша организират преврат и свалят султан Абдул – Азис от престола. 3 месеца по – късно и новия султан е детрониран. В разгара на тези бурни събития Сърбия и Черна гора обявяват война на Портата. Първоначалните успехи на съюзническите войски провокират ентусиазъм сред всички християнски народи на Балканите. Славянските комитети в Русия организират широка пропагандна кампания. Българската емиграция също се активизира. Многобройните благотворителни комитети, създадени в погрома след Априлското въстание се обединяват в Българско централно благотворително общество. Започва набирането на доброволци за сръбската армия. Панайот Хитов, Филип Тотю и други български войводи сформират отряди, с които участват в бойните действия. През есента обаче турската войска взема инициативата и нанася катастрофално поражение на сърбите. При така създалата се сложна обстановка Русия решава да подкрепи Сърбия и отправя ултиматум към Високата Порта. Във финалната развръзка на Източната криза съдбата на българите изцяло зависи от волята на Великите сили, от техните глобални интереси и противоречия в сферата на „голямата политика”. Оттук нататък българската национална кауза става напълно подвластна на външни фактори и обстоятелства. ИЗВОРИ И ИСТОРИОГРАФИЯ Историческите извори за Руско – Турската война 1877-1878 година и за участието на българите в нея са събрани в архивите на страните участнички както и в български архивохранилища. Те представляват документи от военен и граждански характер , частна кореспонденция, дипломатически донесения и съобщения за печата на чужди военни кореспонденти и дипломатически представители, спомени на участници в събитията и т.н. По-достъпни печатни издания, в които са представени избрани документи и материали от войната са : сборник документи “Българското опълчение” ; Георги Генов – „Международни актове и договори , засягащи България” ; сборник документи в три тома „Освобождение Болгарии турецкого ига”. По темата за Освобождението на България от Османско владичество съществуват многобройни исторически изследвания, сред които на първо място трябва да бъдат споменати трудовете на Стоян Данев, Георги Генов и Никола Станев до Втората Световна война, а след нея Христо Христов, Димитър Косев, Цонко Генов, Н.Беляев, Г.Георгиев и П.Топалов , Стефан Дойнов, Огняна Маждракова – Чавдарова, А.Улянин, В.Виноградов, Христо Глушков и др. Българският въпрос в аспекта на австро – унгарската и германската политика на Балканите е обект в изследванията на Константин Косев, френската политика изследва Симеон Дамянов, а английската и руската са изследвани от Андрей Пантев. ИЗЛОЖЕНИЕ 1. Дипломатическа и военна подготовка на войната 2. Ход на военните действия 3. Българското участие в Руско – Турската война 4. Мирните договори след Войната. 1. Дипломатическа и военна подготовка на войната а) дипломатическа подготовка - споразумението от Райхщад, Цариградска конференция, Виенска конвенция, Лондонски протокол. Неприятните спомени от Кримската война и недовършеното превъоръжаване на войската обуславят допълнителната дипломатическа подготовка на Русия за предстоящия военен сблъсък с Турция. Разговорите на най – високо равнище с другата пряко заинтересована от Османското наследство на Балканите Велика сила, започват още в средата на 1876 година. На 26.06/08.07 1876 година императорите на Русия и Австроунгария устно се договарят в Райхщад за намеренията си относно развитието на Източната криза. Двете сили се ангажират при неуспех на Сърбия и Черна гора във войната да гарантират териториалната цялост на двете балкански княжества. В случай на успех обаче Русия се съгласява с австро – унгарското искане да не се създава голяма славянска държава на Балканите. Активизирането на Русия поражда опасения сред западните държави от засилването на нейното влияние на Балканите. Притиснати от общественото мнение, което видимо симпатизира на подвласните християнски народи, Великобритания, Германия, Франция и Австро – унгария решават да се намесят открито в Източната криза. Така се стига до организирането на международна конференция в турската столица, която да изготви проект за реформи в Османската империя. Тъй като Великите сили са представени от своите пославници , тя остава в историята на дипломацията под името на Цариградска посланическа конференция. В началото на декември 1876 година посланиците се събират за да подготвят взаимно приемливи проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос Великите сили отстояват противоположни възгледи. Докато генерал Николай Игнатиев настоява да се създаде автономна българска област, която включва всички територии населени с българи , британският посланик защитава идеята за частична автономия. След продължителни дискусии е възприет проекта на Австро – Унгария , според, който трябва да се обособят два автономни български вилаета( области ): Източен с център Търново и Западна с център София. Двете области покриват фактически всички територии населени с българи. Така Великите сили за първи път признават исторически сложилите се етнически граници на българската възрожденска нация. Официално Цариградската конференция е открита на 11-23 декември 1876 година. На същия ден по предваритело режисиран от Мидхад паша сценарий, на столичното население е известено, че султанът дарява поданиците си с конституция. Този ход е замислен и осъществен с подкрепата на британския и германския посланици. Те действат независимо един от друг и зад гърба на останалите участници в конференцията, като изхождат от противоположни гледни точки : английското правителство се стреми да запази статуквото на Балканите, а Германия се опитва да тласне Русия към война. Въпреки обявяването на конституцията , конференцията в Цариград продължава работата си в подписването на заключителния протокол. Той е официално връчен на Високата порта , но тя категорично го отхвърля. В отговор на турската неостъпчивост Великите сили демонстративно изтеглят своите посланици от Цариград. На този етап от развитието на Източната криза за война между Русия и Турция е все още рано да се говори. След провалянто на Цариградската конференция руската дипломация, предприема по – активни стъпки за конкретно споразумение. В началото на 1877 са подписани 2 тайни конвенции между Русия и Австро – Унгария – първата на 3/15.01.1877 в Будапеща, втората на 6/18.01. 1877 във Виена. Те гарантират австро – унгарския неутралитет при евентуална Руска – Турско война срещу условието , поставено на Русия след войната с Турция да не създава голяма и компактна славянска държава на Балканите. Договорени са и териториалните придобивки за двете страни при евентуални корекции на турските граници : Русия да си върне отнетата през 1856 година Южна Бесарабия, а Хабсбургската империя да анексира ( присъединява ) Босна и Херцеговина. Провалът на Цариградската конференция засилва противоречията сред политическия елит в Петербург, който е разделен на две по въпроса дали по мирен , дипломатически път или по пътя на войната да се разреши Източната криза. В крайна сметка правителството решава да изпрати генерал Игнатиев в Берлин и Лондон за да получи подкрепата на останалите Велики сили за осъществяване на още един опит за мирно уреждане на кризата. Формално европейската мисия на Николай Игнатиев завършва с успех и на 19/35 Март в английската столица представители на Великите Сили подписват т.нар. Лондонски протокол. Той изразява желанието на всички заинтересовани държави да се намери мирно разрешение на кризата, но на 28 март /9 април Високата порта отхвърля и него. При така създалата се ситуация след като многократно е афиширала готовността си да защити подвластните на Османската империя християнски народи, руското правителство е принудено да възприеме войната като единствено възможен изход. Преди започването на войната руските управници приемат и условията на основния си геополитически опонент в Ориента – Великобритания. Русия се ангажира да не застрашава Проливите и Цариград и дори при победа над Турция да не подписва двустранен договор , а да изчака одобрението на Европейския форум. Обвързан с редица условия, които превръщат Русия в своеобразен мандатьор на Великите сили, но убеден в справедливата кауза на начинанието на 12/24 април 1877 година император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война срещу Турция. б) военна подготовка Успоредно с дипломатическата подготовка в Русия се извършва и усилена военна подготовка за предстоящия конфликт с Турция. В края на 1876 година е обявена частна мобилизация и разработен примерен план за евентуалните бойни действия над Балканите. Тя е дело на генерал Николай Обручев и е съобразен с опита от предходните руско – турски войни, с реалното съотношение на силите между двете държави и с възможността в хода на войната Високата порта да бъде подкрепена от западноевропейските държави и Русия да се окаже сама срещу мощна про-турска коалиция. Според проекта на генерал Обручев войната трябва да се води на два фронта – Дунавския и Кавкаски, като акцент се поставя на Дунавския фронт. Главният удар е насочен към централната част на България и оттам към Одрин и Цариград. Крайният успех в този план зависи от бързината и изненадата , с която руските отряди трябва да настъпят на юг от река Дунав. През пролетта на 1877 година, опасявайки се от опасния с Англия и Австро – Унгария, княз А.Горчаков – канцлер на Руската империя предлага корекции в предварителния план, които предвиждат ограничаване на бойните действия в района между река Дунав и Стара Планина. Князът счита, че руското настъпление към Балкана ще принуди Високата Порта да започне преговори и в крайна сметка да приеме решенията на Цариградската конференция. Първоначално Александър II подкрепя идеите на Горчаков, но по – късно в хода на войната е принуден да възприеме плана на ген. Обручев за решително настъпление към Цариград. В навечерието на войната руската армия заедно със запасните си части наброява 1 474 498 ( приблизително 1.5 Милиона ) войника и 25 953 ( при. 26 000 ) офицери. От тези сили според плановете на ген.Обручев в бойните действия трябва да се включат около 300 000 души. Реално в състава на Дунавската армия, чието командване е поверено на великия Княз Николай Николаевич – участват 268 222 души с 1014 оръдия. Кавказката армия , която наброява първоначално около 80 000 души е командвана от великия княз Михаил Николаевич., В хода на войната тя надхвърля 110 000 души. Във военните действия вземат участие и финландски военни части. На 14.04 1877 година на страната на Русия се присъединява Румъния с 40 000 армия при условие, че след успешен изход на войната ще получи пълна държавна независимост. В хода на военните действия румънското правителство увеличава своя контингент до 60 000 души. Друг, не по – малко важен съюзник на Русия ( независимо от първоначалното му подценяване ) е българското опълчение, което наброява в началото 7500 души и достига над 10 000 войницу след допълнителните набори. Едва след превземането на Плевен, когато успехът на Русия е сигурен, на нейна страна се включват Сърбия и Черна Гора с Общ военен контингент от 90 000 души,. Изключително полезен съюзник на Руската армия по време на цялата кампания в местното българско население , помагащо всеотдайно руските войски. Общата численост на дунавската армия в хода на войната достига 550 000 души. По предварителни данни Високата порта може да се противопостави на руското настъпление около 700 000 души. Но фактически през есента на 1876 година турската армия наброява 494 397 ( 795 000 ) души , от които около 280 000 души са дислоциирани на Балканите като 52% от тях се намират в укрепения четириъгълник Силистра - Русе - Шумен - Варна. Султанът назначава начело на армията Абдул Керим паша, възпитаник на военното училище във Виена. Изявен реформатор, който се изявява по време на сръбско - турската война през 1876 година. Важна роля в турското командване играят чуждестранните военни съветници - германският генерал Блум, английският генерал Валентин, известен повече под името Бекер паша и др. Турция няма съюзници в предстоящия конфликт освен опованието , несигурните обещания за помощ на английската дипломация. 2. Ход на военните действия На Кавказкия фронт боевете започват още през април ( 12/24 април 1877 ), но на Дунавския - едва два месеца след обявяването на войната. На 10/22 юни 1877 година Долнодунавският отряд на генерал А.Цимерман извършва десант при Галау - навлиза в Северна Добруджа и освобождава първите български селища Мачин, Тулча, Хърсово, Черна вода. Задачата , възложена на отряда е , да заблуди противника, че това е посоката на основния руски удар. Малко след това, на 15/27 юни през нощта на 14-та пехотна дивизия под командването на генерал Драгомиров изненадващо форсира Дунава при Свищов и го овладява заедно с Никопол. Създава се плацдарм за прехвърлянето на останалите войски. Оттук руската армия започва настъпление в 3 посоки : източният отряд , начело с престолонаследника Александър Александрович,има най - голям състав ( 70 000 души , 5000 кавалеристи и 2000 оръдия ) тъй като получава нелеката задача да блокира турските части в укрепения четириъгълник Силистра - Русе - Шумен - Варна, заемайки фронт от около 120 км от Русе до Ст.Планина ; западният отряд оглавяван от генерал Н.Кридекер с около 35 000 души се насочва към Плевен и неговата задача е да неутрализира Видинската крепост и да овладее западните български области ; Предният отряд , състоящ се от 12 000 души ( включително и българското опълчение ) се командва от генерал Йосиф Гурко и получва задача да овладее старопланинските проходи и да не допусне минаването на турски войски от южна България. Хронистите на войната приемат, че в хода на бойните действия могат да се очертаят ясно 3 периода : Първият , т.нар. настъпателен период обхваща времето от форсирането на р.Дунав до края на м.юли 1877. Вторият период условно се определя като период на "борба за надмощие". Този период започва с боевете при Ст.Загора и втората атака на Плевен и завършва с падането на Плевен. В рамките на този период се провеждат най - мащабните операции , които предопределят до голяма степен крайния изход на войната. Третият, заключителен период, започва с пленяването на Плевенския гарнизон ( 28 ноемрви / 10 декември 1877 година ) и завършва с подписването на Одринското примирие от 19/31 януари 1878 година. В първите дни на войната най - резултатните се оказват действията на генерал Гурко. Възползвайки се от първоначалната изненада на турците, Предният отряд настъпва към Търново и овсобождава старата българска столица на 25 юни /7 юли 1877 година. Оттам генерал Гурко се насочва към Стара Планина и през Хаимбоазкия проход се озовава в подбалканския регион. На 7/19 юли е овладян Шипченскит проход , а на 10/22 юли освобождава и Стара Загора. По това време Източният отряд се опитва да настъпи към турските гарнизони, разположени в укрепения четириъгълник, но поради значителното превъзходство на турските части в района предвижданията за бърз успех в Североизточна България не се сбъдват. След няколко леки сражения в края на месец юли 1877 година Източният отряд трябва да пристъпи към организиране на отбранителна линия , за да не позволи на Мехмед Али паша , назначен за главнокомандващ на турската армия на мястото на Абдул Карим, да отреже връзките на руските отряди с тила или да излезе в гръб на Западния и Предния отряд. Обстановката на Дунавския фронт се усложнява от действията на Западния отряд. Първоначално генерал Криденер постига успех срещу Никополския гарнизон. На 4/16 юли неговият отряд влиза в Никопол и получава възможност да развие настъпление по посока на Плевен. Но поради мудността на руското командване , настъплението се забавя, което позволява на Осман паша да прехвърли осносните си сили от Видин в Плевен и да превърне града в опорен пункт на турската отбранителна линия. На 8/20 и 18/30 юли са предприети 2 атаки към Плевен, но без успех. В първата руската армия дава 2800 жертви, а втората е още по - кръвопролитна. В нея загиват 7000 руси срещу 3.8 хиляди жертви на турската страна. Междувременно турското командване прехвърля от Босна 40 000-на армия , начело със Сюлейман паша. Тя е стоварена в пристанището Дедеагач и оттам настъпва в Тракия. Целта на този отряд е да премине Балкана през проходите на Централна Стара Планина, да се съедини със силите на Осман паша в Плевен , след което да се предприеме контранастъпление и руските войски да бъдат отблъснати на север от р.Дунав. На 19/31 юли 1877 Сюлейман паша напада Стара Загора. Отбраната на града е поверена на 3500 руски войници и български опълченци. Тази битка става бойно кръщаване на българското опълчение. Началникът му генерал Н.Столетов е впечатлен от храбростта на българите, които успяват да съхранят бойното си знаме. Но пред напора на четирикратно по - многобройните сили на Сюлейман паша, русите и българи отстъпват. Стара Загора и околните селища са опустошени от редовна войска и башибозук. Предният отряд е разформирован , а отбраната на Старопланинските проходи е възложена на генерал Ф.Радецки. Той трябва да задържи турците на юг от Балкана, но не успява да предвиди къде ще бъде нанесен главният им удар. На 9/21 август пред Шипка се изправя 27 000-на редовна турска армия срещу 6500 защитници на прохода ( 5 дружини на българското опълчение и 36-ти руски пехотен Орловски полк ). Успешната отбрана на Шипченския проход от 9/21 до 13/25 август проваля турския замисъл за съединяване на частите на Сюлейман паша с блокираните в Северна България турски сили. В най - критичния момент на сражението генерал Радецки успява да изпрати малък отряд от 205 бойци в подкрепа на защитниците на върха. Съществен принос за този успех има българското опълчение, както и местното население , подпомагащо бранителите на връх Св.Никола. Боевете за Шипка и сериозните затруднения пред Плевен налагат промяна в плановете на руското командване. Първоначалните намерения за "мълниеносна" война срещу Портата трябва да бъдат коригирани. Фактически през август - септември 1877 година руската армия отстъпва инициативата и прекратява своето настъпление по всички фронтове, като вниманието изцяло се насочва към Плевен, където предстои да се реши изходът от войната. През август се подготвя решителният трети щурм , осъществен в края на месеца - 30 август /11 септември при двойно превъзходство на руско - румънските срещу турските сили , но и той не води до успех - загиват 15 000 души. Плевен се превръща в сериозен проблем за руското командване. Чуват се дори гласове за преустановяване на бойните действия и подписване на примирие , а западната преса говори за руската военна немощ и превръща турците в герои и мъченици. При така създадената сложна военна обстановка руското командване съсредоточава усилието си към решаване на 2 основни задачи : отбрана на Старопланинските проходи и унищожаване на Плевенския гарнизон. Южният отряд ( създаден след разформироването на Предния отряд ) под командването на генерал Радецки поема охраната на големите планински проходи. За неутрализирането на Осман паша е привлечен ветеранът от Кримската война , опитният фортификатор генерал Б.Тотлебен, който трябва да организира обсада на Плевенската крепост. През октомври генерал Гурко осъществява успешни действия в района на Горни Дъбник и Телиш и по такъв начин са отрязани възможните връзки на Осман паша с турския тил. С изграждането на плътна блокадна линия и разместване на войските генерал Тотлебен прекъсва снабдяването на турците и след няколко седмична блокада , на 28 ноември /10 декември Осман паша се опитва да пробие обръча около Плевен, но без успех. След този провал , на 11 декември 1877 година той обявява капитулация и се предава с оцелелите си войници. Тази важна победа приближава Русия до успешния край на войната. Но основателно подозирайки, че едно пролетно турско настъпление може да поднесе неприятни изненади, руското командване се решава на изключително рискована операция - преминаване на Старопланинските проходи през зимата на 1877 /1878 година и нанасяне на решително военно поражение на Турция. В осъществяването на тази трудна задача активно се включва българско население : като разузнавачи, водачи и преводачи, чрез многобройни чети, действащи в тила на турците. При тежки зимни условия, отрядът на ген.Гурко преминава с бой прохода Арабаконак в Западна Стара Планина и на 23 декември 1877 година /4 януари 1878 година освобождава София. По същото време през прохода Троян - Карнаре, в подбалканското поле излиза отрядът на ген. П.Карцов. В края на 1877 година руски войски и българското опълчение под командването на ген.Ф.Радецки също излизат в подбалканското поле и успяват да превземат последната укрепена позиция на турците, предпазваща пърищата към Тракия - военния лагер Шипка - Шейново, където заедно с Вейсел паша са пленени 23 000 турски войници. Следва мощно настъпление на руските войски по всички фронтове през месец януари 1878. На 4/16 януари руските части влизат в Пловдив, а на 8/20 януари пада и Одрин. За да избегне пълната катастрофа, Високата Порта иска преговори за прекратяване на бойните действия и на 19/31 януари в Одрин е подписано примирие , което слага край на военните действия и начало на сложни дипломатически ходове, за да се превърнат военните успехи в значим политически резултат. 3. Българското участие в руско - турската война 1877 - 1878 година По време на войната продължава БНОД , но то се проявява в нови форми, свързани със специфичните особености на бойните действия а) българско опълчение Една от най - значимите прояви на участие в освободителната война е подвигът на българското опълчение. Решението за неговото създаване се взема още през есента на 1876 година. БЦБО в Букрещ се обръща с пламенно възвание към българския народ за масово участие във войната. На призива откликват хиляди патриоти. Българското опълчение бързо нараства по численост. Първите 3 опълченски дружини, сформирани в Кишинев, се прехвърлят в Плоещ , Румъния, където допълнително се комплектуват още 3 дружини. Общата численост на опълчението достига 7 600 души под командването на ген.Николай Столетов. На 6 май 1877 главнокомандващият руската армия тържествено връчва на опълченците знаме , подарено от жителите на гр.Самара. След започването на войната се създават още 6 опълченски дружини. Така общият брой на опълченците достига 10 000 души. Първоначално руското командване се отнася резервирано към българското опълчение, съзирайки в него революционна заплаха. Затова му възлага помощни интендантски функции - трябва да съдейства на руските войски чрез поддържане на реда в освободените български земи. По - късно обаче български дружини се прехвърлят към армията на ген.Гурко и получават важни задачи , участвайки най - активно във войната. След битката при Стара Загора и особено след Шипченския бой на опълчението се гледа като на реална военна сила. То става основа на създадената през март 1878 година Българска земска войска. б) чети и доброволчески отряди Друга форма на въоръжени българско участие във войната са многобройните чети и доброволчески отряди, които действат съгласувано с руското командване , както в тила на турците, така и в предни позиции , особено при преминаването на Ст.Планина. Руските командири признават голямата полза от активните действия на четите, начело с Панайот Хитов , Илю Войвода, Симо Соколов, Капитан Петко Войвода, Христо Иванов - Големият, Цеко Петков , Димитър Попгеоргиев и др. в) отряди на създаващата се българска милиция Масово е участието на българите във формиращите се въоръжени стражи ( милиции ) в освободените земи. Те поддържат реда и сигурността в освободените райони, не рядко влизат в сражение с изолирани групи на противника, а понякога ( например при Стара Загора ) участват в боевете редом с руските войски. г) разузнавачи Особено полезна за успеха на Русия във войната е дейността на българските разузнавачи, които осигуряват на командването ценни сведения за броя и разположението на турските войски. Те имат принос и за постигането на първоначалния стратегически успех - изненадващото форсиране на р.Дунав при Свищов и създаването на необходимия плацдарм за прехвърлянето на основните руски сили. д) осигуряване на храни, фуражки, медицинска помощ , строители на фортификационни съоръжения Не по - малко важна за победата над Турция е разнообразната невъоръжена подкрепа на българския народ за руските войски. Много българи указват ценна помощ като строители на фортификационни съоръжения. Местното население осигурява продоволствието на армията - хранителни продукти, фураж и дрехи, помага за придвижването на руските части, особено при Старопланинските пътеки през зимата на 1877 - 1878 година, оказва медицинска помощ на ранените, посреща навсякъде руските бойци като очаквани освободители. Активното участие на българския народ във войната е значима проява на продължаващата национално - освободителна борба, която достига по това време своя най - голям размах, обединявайки в единен поток всички слоеве на българското общество. То е доказателство , че българският народ има съществен принос за своето политическо освобождение и за възстановяването на българската държава. 4. Мирните договори след Руско - Турската война Първите преговори за примирие се провеждат на 8/20 януари 1878 година в Казанлък , където по това време се намира руската главна квартира. Но турските представители отказват да приемат условието за създаване на самостоятелна българска държава и преговорите са прекъснати. След падането на Одрин Османската империя приема предложените й "Основания на мира ". В примирието , подписано на 19/31 януари 1878 териториалните граници на бъдещото Княжество България са съобразени с решенията на Цариградската конференция от 1876 година, които се базират на утвърдения от султана диоцез на Екзархията. През следващия месец Русия полага големи усилия за подписване на предварителен мирен договор с Турция , независимо от дадените преди войната обещания на Австро - Унгария и Великобритания и привидно нехаейки за английските военни кораби, които влизат в Мраморно море. По предложение на граф Николай Игнатиев турската страна е принудена да приеме прелиминарен мир , който е подписан в Сан Стефано на 19 февруари /3 март 1878 година. Според този договор България се утвърждава като "автономно, трибутарно княжество с християнско правителство и народна войска". Предвижда се новата християнска държава на Балканите да включва почти всички български земи : Южна Добруджа, Дунавска България, Северна Тракия и цяла Македония ( без Солун ), със значителен излаз на Бяло море. Според същия договор две области, признати за неделима част от българската екзархия и включени в автономните вилаети, проектирани на Цариградската конференция през 1876 година са отстъпени от Русия на съседни страни. Румъния получава Северна Добруджа в замяна на отнетата й от Русия Южна Бесарабия, а на Сърбия са дадени Нишко и Исковацко. Голяма част от Южна Тракия и от Централните Родопи ( Смолянско ) остават в Турция. Санстефанския договор предвижда две - годишна руска окупация на България и въвеждане на новото държавно управление под контрола на специален императорски комисар. Освен териториално разширение договорът предоставя на Сърбия, Румъния и Черна гора пълна държавна независимост. Положителното значение на предварителният мир от 19 февруари / 3 март 1878 година за окончателно отхвърляне на османския деспотизъм от европейския югоизток е спорно, защото той няма дори минимални шансове да бъде потвърден от предстоящия конгрес на Великите Сили. Неговото подписване е в нарупение на приетите от руска страна ангажименти към Виена и Лондон и противно на процедурата, предвидена в Парижкия договор от 1856 година , за колективно уреждане на промените в Османската империя. Санстефанския договор създава неблагоприятна за Петербург дипломатическа обстановка. Широкият излаз на Егейско крайбрежие и включването на цяла Македония в българската държава провокират силно недоволство сред английската и австро - унгарската дипломация. Заплашена от международна изолация и лишена от ресурси за силова политика спрямо Великите Сили, Русия приема съществена ревизия на Сан Стефанския мирен договор още преди започването на европейския конгрес. На 18/30 май 1878 година в Лондон се подписва тайно англо - руско споразумение , което урежда главните противоречия между двете страни на основата на коренна ревизия на санстефанските български граници : васалното на Турция българско княжество обхваща само земите между р.Дунав и Стара Планина, Южна България се устройва като автономна област под пряката власт на султана , а другите български земи остават в Турция. Свиканият на 1/13 юни 1878 година в Берлин конгрес на Великите сили санкционира англо - руското споразумение като внася в него известни корекции. Според договора подписан на 1/13 юли 1878 автономното Княжество България обхваща земите от Дунав до Стара Планина със Софийския санджак. Между Балкана и Родопите се устройва административно - автономна област Източна Румелия , чиито статут се доближава до този на проектираните от Цариградската конференция два български вилаета. Македония , Беломорска и Одринска Тракия остават в границите на Османската империя , като за тях се предвиждат известни преобразувания ( член 23 ) и се гарантира свободата на вероизповеданията ( чл. 62 ).Освен вече получената северна част на Добруджа , Румъния присъединява и българските земи от Мангалия до Силистра , като последният град остава в България. Сърбия прибавя към получените територии в Нишко още 2 български области - районите на Пирот и Враня. С тези си решения Берлинският конгрес обезсмисля на практика дълголетните политически борби на българския народ и залага нови, още по - болезнени противоречия в следвоенното развитие на Европейския югоизток. III. Заключение Решенията на Берлинския конгрес не лишават напълно от значение Руско – турската освободителна война, особено за българите. Независимо от някои негативни оценки за целите и резултатите на руската политика по Източния въпрос в този период по своя характер тази война е прогресивна и освободителна. Тя има огромно значение за обществено – икономическото, политическото и културно развитие на българското общество по – нататък. Въпреки ограниченията на собствените си държавнически интереси и целите, които преследва руския царизъм, за да наложи своето влияние на Балканите, войната довежда до коренна промяна в насоките на развитие на българския народ. В огромната си част руските войници и офицери влизат в сраженията не със съзнанието, че обслужват царските интереси, а с мисълта, че помагат на своите православни братя славяни. Дори и само от тази гледна точка Руско – турската освободителна война заслужава най – висока оценка и признание от българския народ. Това се потвърждава и от факта, че именно тя се превръща в конкретната причина за възстановяване на българската държава след близо пет века прекъсване, при това по начин, съответстващ на историческите, етническите и морални права на българския народ.

 

WWW.POCHIVKA.ORG