Joomla Software solutions Template

Payday loan

С годините от управлението на Симеон I се свързват някои от най – големите успехи на средновековна България, както в териториален и военен план, така и в културен план. При него България достига своя връх. Тя е разположена на три морета, има престижа на една от най – великите военни сили по – това време, а столицата Преслав е архитектурно чудо.

През 924 година, Симеон I събира голяма войска и я изпраща в Сърбия, срещу княз Захарий. Българите влезли безпроблемно в сръбските земи. Българските воеводи извикали сръбските пеупали на мирна среща, но щом те се събрали, били оковани с вериги и откарани в плен. След това българите навлезли и превзели цялата територия на сръбското княжество. Спорет Константин Багренородни

„... българите изловили цялото население от малко до голямо и го откарали в България”. След този поход Сърбия била присъединена към България. Това завоевание, създало на българския владетел нов враг в лицето на Хърватия. Хърватско по това време представлява внушителна политическа сила. Чрез разрушаването на васалните отношения между България и Сърбия и завземането на сръбската територия, българската държава влиза в непосредствен допир с Хърватия. А като се е има предвид бързото разширение на хърватската държава, то конфликта изглежда неизбежен. Друг важен фактор е и покровителството на Хърватия върху сърбите след разгрома на държавата им.

Тя станала сборен пункт за тях, тъй като те се стичали от всички страни, около своя княз Захарий, който избягал там още в началото на българския поход. Това нямало как да не направи впечатление на Симеон, който можеби се е опасявал, че сърбите могат чрез подкрепата на Хърватия да вдигнат възтание. Не по – малко опасно се явявало и сближението на Византия и Хърватската държава. На кнез Томислав византийския император дал почетната титла „проконсул”. Но въпреки, че формално се считал за византийски съюзник, хърватският кнез не участвал активно в антибългарските коалиции.

От имформацията която се черпи от кореспонденцията на Симеон и Роман Лакалин, спорет проф. В. Златарски, причините за войната не могат да се търсят нито в отмъстителното отношение на Симеон към хърватите задето „ те давали убежище на сърбите, нито пък заради завоевателните му стремежи” да разшири владенията си до Адриатическо море. Спорет този голям български историк Симено I бил принуден от към тази война от стечението на политическите събития. За него тази война се явявала като единствено средство да предотврати и да отклони страшната опасност. Обаче тази война донесла на Симеон неочаквани резултати. Войската, която изпратил в Хърватско, била цялата избита от хърватите. Не е трудно да си представим, какъв неописуем гняв и ужас са обзели Симеон, когато разбрал за погрома на войската си. Нормално е самочувствието на българският владетел да е било сериозно накърнено и той да е жадувал отмъщение. Тук обаче се намесили други фактори, които не само предотвратили войната, но му донесли и мира с хърватите.

По – времето на тези събития, започнало и процеса, по засилването на римската власт в хърватските земи. Враждебните отношения между България и Хърватия не били в полза на Рим, тъй като и хърватския княз бил в близки отношения с византийския император, а това пречило на привличането на страната към лоното на католическата църква.

Изглежда за да откъсне Хърватия от византийското влияние, папата се явил като защитник и посредник между двете воюващи държави. От друга страна папа Йоан Х, взимайки предвид дългогодишните враждебни отношения между България и Византия, и критичното положение което настанало за Симеон след съюза между византийците и хърватите, може би е решил, че това е идеалния момент за засилването на католическата вяра в българските земи. Че папата е преследвал тази цел, ни показва и факта, че папските легати били изпратени първо в България. Така спорет проф. В. Златарски, трябвало да се обяснява безпричинното посредничество на папата между българския цар и хърватския крал и странния мир, който се установява между българи и хървати.

Задачата на изпратените в края на 926 година в България, папски легати, била да сключат мир между България и Хърватия. Но едвали мирът е бил сключен без никакви условия, поставени между двете страни. От второто писмо на Роман, ни става ясно, че се отхвърляли всички права на Симеон върху византийската титла, а и върху всичките му други искания.

От това следва, че на българския владетел му е трябвало международно признание на титлата му. Такова признание можело да се получи единствено от Константинопол или Рим. И тъй като от Византия това не е било възможно, неочакваното посредничество на папата му предоставяло удобен случай за постигане на целта му. И след като папските легати поискали от него мир, той изказва готовност за това, ако папата му признае царската титла и му изпрати царски венец и скиптър, а българската църква признае за автокефална и благослови българския патриарх. Тези условия, показали в актовете на втория сплятски събор, били приети от папските легати, защото мирът между България и Хърватия бил сключен.

Дали там е бил повдигнат въпроса за подчинението на България, в църковно отношение, на римската църква остава неизвестно. Но дори и да е имало подобно нещо, Симеон едва ли би го допуснал. Такова благоприятно изглаждане на българо – хърватските отношения през 926 година, повдигнало духа на Симеон и му дало надежди за постигането на заветната му цел – властване над българи и ромеи и обявяването му за император.