Joomla Software solutions Template

Payday loan

Историята на Индия придава усещане за ограниченост на другите национални истории. Тя представлява интерес за историци от цял свят и вече има изследвани широк кръг въпроси.

Една история на Индия може да бъде оправдана с визирането на определена територия, макар това да е оспоримо, тъй като през отделните периоди части от нея остават встрани от доминиращите в културата и политиката насоки. Нерядко някои части изглеждат повече свързани с други по-обширни региони, отколкото помежду си, както се смятат връзките на юга на Индия с Югоизточна Азия около I хил. от н.е, или по отношение на обвързаността на севера на Индия с тюрксо – персийския свят от 16 до 18 в., а  също и британското колониално господство и контактите със Запада. Тези връзки очертават региони в рамките на Индия. Повлиявана от различните цивилизации и религии – като тези от древния свят, от исляма от Западна Азия, християнството на Европа и модерността на Запада Индия не е еднообразна.

ИНДИЯ В РАННИТЕ ВРЕМЕНА

От ранните времена с Харапската цивилизация, или както още я наричат Цивилизация в долината на Инд (от около 3000 докъм 1700г. пр. н.е.), се развиват земеделие и търговия, процъфтява градска култура. Градове като Хараппа, Мохенджодаро и други в днешен Пакистан и северозападна Индия оставят свидетелства за писменост и организирана политическа система. Тази градска култура залязва вероятно поради настъпили климатични изменения, но оставя редица елементи, наследени от по-късни култури. В прехода на индийското общество и политика могат да се разграничат най-общо три етапа, които кореспондират на развитието в областта на вярата. Първият – арийски етап, който се характеризира с пастирски поминък, воински кланове, жертвоприношения. През втория разпространението на уседналото земеделие е съпътствано от развитие на градове-държави и империи. Наред с народни и анимистични култове процъфтяват нови религии като джайнизма и будизма. С тяхната етика и служба в полза на общо благо. Третият етап се характеризира с мащабно развитие в духовенството, стопанската система през първите векове на новата ера. Водещите културни традиции приемат формата на теистичните религии.

Приема се, че разпространението на арийската култура започва около 1500г. пр. н. е. от един санскритоговорещ елит – ариите. .Характеристиките на това общество са засвидетелствани във Ведите. То включва предводители-воини, които са представени чрез божествения образ на Индра. Нисшите в социално отношение групи се наричали даса. Съществува прослойка на профилирани жреци (брахмани) – тези които изричат молитвите. веТочно във ведическата епоха били поставени основите на кастовото деление. Семейството било основна единица на арийското общество. То било строго патриархално, а бракът - моногамен и неразтрогваем. Материалната им култура достигнала високо развитие. Ариите владеели изкуството за обработка на бронз и изготвяли великолепни оръжия и сечива. Между установяването на ариите в долината на Инд и Епохата на Буда изминали около пет века. В това време ариите се придвижвали постепенно на изток по течението на Ганг и културата им се приспособявала и изменяла съобразно местните условия. Точно на изток възникнали нови царства, които изиграли по-късно значителна роля в индийската история. Даже много изследователи смятат, че "Махабхарата" и "Рамаяна" отразяват събития, станали именно в този период. Ведите разграничават и групи на търговци, занаятчии и други трудещи се. Принадлежността към тези социално категории е наследствена. Съществува политическа организация на воински клан или номадско племе; има сведения за т. нар. републикански (немонархически) форми на организация с колективни органи събрания. През първото хилядолетие пр. н. е. се появява идеята за политическите граници на територията. Редица географски и политически единици са споменати в древни текстове, както и кланове или населения начело с водач или организирани на родова основа. Тези земи – конфедерации, царства или империи са обичайно управлявани от местни владетели – раджи. Има сведения за наследственост на владетеля и за съществуваща дворцова организация, съвети и съветници. Сред държавите с добре установени позиции са Кошала и Магадха.

Усядането в рамките на определени земи поражда представите за право на собственост, ползване и печалба. Ману казва, че земята принадлежи на онзи, който пръв я разчисти. Артхашастра – текст, който се приписва на министъра на Чандрагупта Мауря – Каутиля, приканва към закрила от страна на владетеля, а според Мегастен обработващите земята са многобройни и освободени от военна и гражданска служба. Това и много други сведения говорят за съществуването на права над земята и на модели на използване на земите в селата за заселване и призводство. Има ранни свидетелства за продажба, ипотекиране, даряване и отдаване на земя, както и за замервания на земеделски земи. Предполага се наличието на обособена данъчна категория (сита), на царски или държавни земи, отделни от частните. Съществуват и общостни права върху земята, например надпасища или водоизточници; жителите на селото и неговият управител имат глас в одобряването на достъпа до земите. Следователно правата върху земята не са частни и производството се основава на съвместните усилия на родовата общност. В отделни случаи се налага нещо като данък на глава от населението и полагане на задължителен труд. Тези налози са представени като дял от продукцията и са давани на управляващите на всички нива. До времето на Буда, когато градовете ясно се разграничават от селскостопанските територии, тези земеделски отчисления биват възприети като форма на облагане на земевладелците. Редовните данъчни приходи предполагат съществуването на представа за собствеността.

Ранен показател за изискан, градски и охолен живот са появилите се около началото на първото хилядолетие пр. н. е. черти, отнасяни към традицията на съсловно-кастовите разграничения. В Индия социалнте деления са формирани на базата на родовата общност – обособени въз основа на действителни или приравнени към родовите отношения в групи, които се специализират в определена сфера на призводство. Разделението на труда се опира на градовете-държави и моралните норми, които трябва да бъдат утвърждавани отново и отново сред номадските и полуномадските населения. Социалните разграничения се съдържат във възприетите за основни насоки на знанието и поведението – дхарма, артха и кама, които отговарят съответно на духовното, материалното и чувственото: първата е метафизична и интелектуална, която се смята за най-висшата цел, втората обхваща икономическия, политическия и социалния живот, а третата е сферата на удоволствията и забавленията. За достигане на дхарма се изисква отричане от артха и кама.

Съществува становище, че авторитетът на царската власт в индия е слаб, защото този на духовенството е силен. Ролята на владетеля в култовата практика е ключова – дори да не са необходими за изпълнение на обредите, владетелите носят свещеното като качество на своята съшност. От тях се очква да поддържат дхарма като най-висша ценност, която от своя страна подкрепя самите тях. Владетели, духовенство и  философия са единни в качеството си на средство за контрол. За утвърждаване на авторитета на властта е зависимостта на владетелския двор, градовете и храмовете от труда на произвеждащите и нарастващата политическа роля на търговците и дейността им. За утвърждаването на властта се прилагат както политически, така и идиеологически средства. Като цяло те съветват да се упражнява контрол посредством умереност и подкрепа за моралните норми. В будистката традиция например се препоръчва общи събрания на населението да вземат решения за политиката, а също жените и момичетата да не бъдат държани със сила. Според едиктите на Ашока държавата трябва да избягва насилието, отнемането на живот и внасянето на разкол в обществото и да се осигурява за всички без изключение правосъдие и безпристрастно прилагане на правосъдие. Според Артхашастра владетелят господства еднолично. Той трябва да е с добро потекло, интелект и работоспособност; държавата има още шест опори – министърите, населението, крепостите, хазната, войската и съюзниците. Владетелят се съветва със своите министри, планира завоевателните похохди, дава публични аудиенции и трябва да е вещ в религията, науките и по стопанските въпроси. Задълженията му включват спазването на обредни практики. Неспособен владетел би довел до разцепление в държавата, разединение на войската, деорганизация в администрацията.

Придвижването на войски, хора и влияния от запад на изток започва с нахлуването на император Кир Велики, който завладява части от северозапада на индийския субконтинент около 530 пр. н. е. Около 200 години по-късно македонският завоевател Александър Велики се настанява в северозапада за около 2 години, разгромява персите, успява да проникне до Панджаб и основава гръцки колонии. Търговията следва стъпките и на двете нашествия. Нашествията оказват необичаен натиск, но и разкриват в остра форма съществуващите в недрата на централизираните държави проблеми – съпротивата на регионите. След продължителен период на вражески нашествия, потомците на Чандрагупта успяли да възстановят в значителна степен могъществото на Маурийската империя. При Самудрагупта (335 - 376 г.) в Индия възникнала отново велика империя, простираща границите си от Ассам до Пенджаб. Но в края на управлението на Кумарагупта (415 - 454 г.) империята била подложена на опустошителни хунски нашествия от север. Синът му Скандагупта (455 - 467 гг.) успял да възстанови отново империята. В края на V в. хуните нахлули отново в Индия и към 500 г. Западна Индия паднала в ръцете на хунските владетели. През 530 г. Нарасимхагупта успял да прогони хуните, но около 550 г. империята, създадена от династията Гупта прекратила съществуванието си, вследствие разрушителните мюсюлмански нашествия от север. Подобно равитие – към централизация и после децентрализация на властта се наблюдава и в южна и в централна Индия. Различни династии си оспорват владеенето на обширните сухи земи на Деканското плато и на тези край големите, вливащи се в Бенгалския залив реки.

В периода на ранната история на Индия не съществува единна културна традиция, а тенденция към единение на отделните традиции. Труден за асимилиране се оказал будизмът. Специално будизмът Махаяна – направлението, което се разпространява в Китай и Япония, се развива самостоятелно в периода от I do VII век от н.е. През VIII век се разгръща ново направление – ваджраяна, което се разпространява в Тибет. Буда намира място в индуистката мисъл като превъплъщение на Вишну. С усилване на позициите на будистката общност тя все повече се въвлича в противоборство с брахманите, но и будизмът бива постепенно припокрит от индуизма. Най-значими култове са към Вишну, Шива и богините. Вишну, закрилник и повелител на всички се явява в множество образи – Кришна, Рама, царя-герой от Рамаяна или като Буда. Шива, който е свързан с плодовитостта произлиза от ведическия Рудра – разрушител и съзидател. Женските божествени образи са възприемани предимно като спътници на мъжките, както Парвати на Шива или Сита на Рама. Те въплъщават шакти – женското начало, което е носител на вътрешната сила на съответстващото мъжко божество. Владетелите от този период са понякога изразители на религиозни и регионални различия, но в дългосрочна перспектива се заемат със стандартизиране и извеждане на общите принципи на онова, което в последствие се превръща в традиция на индуизма. Много текстове отбелязват, че съперничествата между владетелите, техните алчност и слабости могат да доведат до политическа и стопанска криза. Резултатът не е липса на политически действия, а приливи и отливи във властта както на имперско, така и на регионално ниво. За две хилядолетия само Маурите и Гуптите успяват да създадат обширни и продължително съществували империи, сравними по размери с Римската империя и тази на Каролингите.

СРЕДНОВЕКОВНА ИНДИЯ

Управлението на регионални държави е характеристрика на средновековния период в Индия.през ранното средновековие се създават две империи – Делхийския султанат и Виджаянагар. Властта на Делхийските султанати се простира от Панджаб до Бенгал. Султаните въвеждат като нов елемент ръкопашен бой, както и някои схващания от мюсюлманската традиция за управлението и ролята на държавата, най-вече относно разграничаването на поданиците на правоверни и неверници. Начело на държавата е султана. В негови ръце е политическата, съдебната и военната власт. Той контролира цялата администрация, същевременно е върховна съдебна инстанция и главнокомандващ. Султаните се придържат към традицията да бъдат утвърдени от халифа, но това е по-скоро знак за принадлежност към мюсюлманския свят, а не необходимост. Основните институции на централно ниво са: група съветници на султана, които са и най-приближени – подпомагат лично султана в неговите функции. Ключовите позиции са на оглавяващите различните отдели – министри; назначавани са от султана, който има право и да ги уволнява. Всички отдели се наричат диван. Най-важен е везирът, който оглавява финансовия отдел.

Друг важен отдел е военният – начело стои ариз, който се занимава с осигуряването на войската – набирането на войници, екипировка, финанси. За първи път самостоятелен военен отдел е създаден от султан Балбан. Съществувал е специален отдел, отговарящ за тайните агенти – париди, начело е бил т.нар. главен парид. Значимо място е имал отделът, занимаващ се с религиозните въпроси, оглавяван от главния

садр – изпълнявал е и функциите на главен кази/съдия. Правораздаването е въз основа на шериата. Друг отдел с широки правомощия е този, който се грижи за султанския двор.

Имало и други отдели – за държавната кореспонденция, по благоустройствените работи /строителство на обществени сгради, напоителни системи и др./. Особено важни са били отношенията на султана с членовете на елита

Главата на селото се нарича муккадам.

Територията се е разделяла на няколко основни провинции. Управляващите по-важните провинции, се наричали наиб, често за управници са изпращани амири /емири/ принцове. Други административни единици са шик с шикдар начело – управител на територия и маргана /група села/ с амир начело. Селото остава най-малката административна единица.

Втората империя, тази на Виджаянагар, се появява в резултат на довелото до отцепване противопоставяне не мюсюлманите в Декан и на продължаващите борби между индуиските владетели. Владетелите са като защитници на „индуизма”: те се сражават срещу мнозин аиндуисти; назначават на служба, покровителстват мюсюлмани. Но подобно на другите владетели на регионално равнище, те използват индуистка символика. В столицата се строят много храмове и специални места за обреди и церемонии като по този начин тя се превръща в огледало на свещенния характер на династията. Светостта на личността на монарха е ежегодно препотвърждавана с десетдневни празници, през които се почитат богините на града. Извършването на подобни ритуали е копирано в много регионио, тъй като храмовете стимулирали израстването на градовете.

Войската се състояла от брахмани,селяни-войни и наемници – португалци мюсюлмани и др. Виджаянагар усвоява практиките на наянкара или амара и аягар. Наяка е санскритска дума за водач а амара означава военно командване. Виджаянагар е военизирана държава, но обезпечава военачалниците си със земи, от които те получават определена част. В рамките на системата аягар се развиват подобни механизми на земеползване по отношение на селските чиновници, занаятчиите и предоставящите разни услуги.

Третият елемнт, на който се опира местното управление са крепостите, поставени под командването на брахмани военачалници. Извън сърцевината на териториите на  виджаянагарската държава има ограничена в насоката на административните структури власт. Тя зависи от съюзнически отношения и от лептата на подчинените земи. За целта са създадени провинциални водачи, за да се осъществява контрол над по-отдалечените територии, но те са и най – уязвимата й страна. Развива се икономиката, разраства се земеделието, както и тарговията по море с подправки, тъкани, санталово дърво и други индийски продукти. Много от търговците са организирани в корпоративни структури, които се сдобиват със силни позиции като държат търговията с определени стоки. Подобно се случва и със занаятчиите.

В Индия, за разлика от Европа, не съществува крепостно право. В Индия не се изгражда развита йерархична структура на феодализма. Има известна неяснота по отношение на собствеността на земята. В древността се смята, че земята принадлежи на производителя и владетелят има право да изисква данъци в замяна на защитата, която им осигурява. Въпросът не е ясен, но се смята, че владетелят изисква данък, тъй като земята му принадлежи. По-важен е въпросът за правата върху продукцията. Правото над нея е на получателя на дарението. В случай на спор правото винаги е на страната на този, който има документ за дарение. Прехвърлянето на земя се свързва и с прехвърляне на права, каквито земевладелците никога преди това не са имали – право върху населението, данъците. Местното население става все по-зависимо дори в използването на общинските земи – водохранилища, пасища и др. Постепенно държавата се отказва от монопола си над минералните богатства, населението става зависимо и за набавянето на сечива.

В своето развитие Индия с течение на хилядолетие е представяна като първоначално разкъсвана от дребни държавици, а сетне под хомота на внушителни военни империи, които обаче не разполагат с достатъчно ресурси за да предотвратят последващото раздробяване.

Приема се, че най-значимото развитие през Средновековието е нарастващото обособяване на регионална идентичност. След залеза на империите регионални политически единици се възраждат съответно на някои мести култури, които междовременно са продължили своето израстване.

МОГОЛСКАТА ИМПЕРИЯ
Моголите са средноазиатски тюрки. Връзката им с монголите е неясна. Наследници са на Чингиз Хан, Такур и др.
Моголският период обхваща късното индийско Средновековие, добре проучен е. Бележи нова фаза в индийското управление, в много отношения продължава и развива традицията на Делхийския султанат. Времето е 16-17 в., макар че държавата просъществува по-дълго, в Делхи до 1857 г. Първите шестима владетели са известни като Велики Моголи – това е периодът на възход и разцвет на империята, която в един момент обхваща целия субконтинент. Това обединение подпомага разгръщането на потенциала на индийското общество в редица сфери. Първите шестима владетели са: Бабур – 1526-1530 г.; Хумаюн – 1530-1556 г.; Акбар – 1556-1605 г.; Джахангир – 1605-1627 г.; Шах Джахан – 1628-1658 г. и Аурангзеб – 1658-1707 г. Акбар e признат за най-значимия от моголските владетели. Има значим и оригинален принос в политиката с отражение в наследството на Моголите като цяло. По негово време се добавят и немалко земи – отначало на запад и на изток, а след това на север – Кашмир. Постига се политическо обединение на цяла северна Индия и започва проникване на юг. Аурангзеб се качва на престола до 1707 г. Моголската империя достига най-голямото си териториално разширение. А след него настъпва край на велличието на моголската династия. Следват редица слаби владетели до 1857 г., когато последният от тях – Бахадур шах се предава на англичаните.                          Главен принос на Моголите и конкретно на Акбар е, че се реорганизират функциите на централните ведомства и се изгражда по-централизирана и по-стройна система. Важен в централното управление продължава да бъде финансовият отдел, който се управлява от везира. Тук везирът не е най-важната фигура, а е просто експерт по финансовите въпроси, затова и по-често е наричан диван. Оглавяващият военния отдел се нарича мир бакхши, който отговаря и за тайните агенти и информаторите. Тази позиция е била много важна. Има изравняване между позицията на дивана и мир бакхши. На този пост е назначаван човекът с най-голям мансаб (ранг, който отразява военен чин и ранг в елита). Показателно за изравняването на двете позиции е, че за получаване на мансаб се изисква препоръка от мир бакхши, одобрена от дивана и в крайна сметка приета от императора. Друг важен пост е мир саман, който отговаря за всички въпроси, свързани с императорския двор, включително личната охрана на владетеля и за царските работилници – каркани. Съдебният отдел се управлявал от главния кази и отделът, оглавяван от главния садр (отговаря за религиозните въпроси) понякога се сливали, но по-често били отделни. В провинциалното управление се внася повече подреденост и се усилва контрола на централната власт. Като цяло основната структура не се променя. Въвеждат се 12 нови големи териториални единици – суба. Начело на всяка от тях е т.нар. субадар. Всяка суба има свой диван, бакхши, садр, кази. Земите се делят на три основни категории – халиса (постъпленията отиват в хазната на императора); джагир (раздавани на членове на елита; не са частни земи); инам (частни земи; част от тях също са давани безусловно). Религиозната политика на Акбар се характеризира с толерантност към всички религии, не само към политически значимите. Неговата политика на религиозна търпимост не е пасивна (владетелите преди него са се въздържали от въвеждането на реформи в полза на немюсюлманското общество). Акбар прави реформи, които донасят значителни свободи на немюсюлманското население. Премахва религиозния данък джазия; отменя практиката на насилствено помюсюлманчване на военнопленниците и позволява на тези, които вече са го преживели, да се върнат към религиите си. Владетелите след Акбар стъпват върху неговите принципи, но постепенно отстъпват от тях.

При Аурангзеб немюсюлманите губят всички свободи, дадени им от Акбар.