Joomla Software solutions Template

Payday loan

Историята на българската държава е свидетел и участник във всички етапи от развитието на представата за Европа – от едно географско понятие, отъждествявано през различни периоди със свободата, с християнския свят и цивилизацията, до съвременната идея за Европа.

Още с появяването си на историческата сцена на Стария континент българите създават държава със собственото си етническо име. Така днешна България се явява най-древната от всички съществуващи в Европа съвременни национални държави. Тя е естествен приемник на създадената от хан Кубрат през 632 г. на територията на Украйна и Южна Русия българска империя, наричана от съвременниците Стара Велика България. Според средновековния писмен извор „Именник на българските ханове“ началото на българското политическо присъствие в европейските предели е отнесено към прародителя на българската династия Дуло кан Авитохол през 165 г. През Средновековието българи обитават различни райони в тогавашна Европа от най-източните й граници край Волга, Урал и Кавказ до Атлантическия океан на запад. Владетелите на Дунавска България след VII в. се стремят да включат всички свои сънародници в пределите на държава, която бележи на-големия си разцвет при царете Борис Михаил (852–889), Симеон (893–927), Калоян (1197–1207) и Иван Асен II (1218–1241). В началото на IXв., при хан Крум (803–814), България става съседна държава на Франкската империя и на Византия.

Българите имат голяма заслуга за опазването на християнската цивилизация. Дунавска България възпира арабите и забавя османските турци по пътя им към Средна Европа, а Волжка България продължително време служи за щит срещу нашествието на монголите от Азия.

България официално става част от християнската цивилизация през IX в. при управлението на Борис I, който покръства българската аристокрация и своите поданици, но още през 548 г. Козма Индикоплевс причислява българите към християнските народи. Други ранни автори свидетелстват, че владетелят на Стара Велика България хан Кубрат е бил вече приел светото кръщение. Като създатели и разпространители на християнска култура българите правят един от големите си приноси в европейската цивилизация. С делото на светите братя Кирил и Методий България става родина на третия класически език в средновековна Европа. Старобългарският език е признат за богослужебен, сакрален и официален наравно с латинския и гръцкия. Средновековната българска книжнина се явява основополагаща за книжовните и културните традиции във Влашко, Сърбия, Русия и Молдова. Този принос на средновековна България намери своето признание в папското апостолическо послание от 2 юни 1985г., с което папа Йоан Павел II обяви св. св. Кирил и Методий за съпокровители на Европа.

Османските завоевания в Югоизточна Европа откъсват България от семейството на свободните европейски държави. Призивът на Григорий Цамблак на събора в Констанц за християнски съюз срещу настъпващата от югоизток опасност остава нечут.

Във времето, когато Европа започва да изгражда своята духовна мощ, България, която шест века по-рано е постигнала златния век на своята книжнина и култура и е създала забележителни шедьоври на християнското изкуство в областта на словото, теологията, иконописта и църковната музика, страда, лишена от самостоятелен политически и духовен живот. Върху България по това време се е стоварила мощта на османското нашествие, разрушило заедно с българската държава и създадената от нея богата материална и духовна култура – християнска и европейска по същността си. В същото време творецът на тази култура – българският народ, е подложен на продължителна асимилация и геноцид. Поради това и Българското възраждане закъснява от три до четири века след Европейския ренесанс. То започва през блестящия за европейската култура ХVІІІв., наречен с основание „века на Просвещението“.

Българите осъществяват възраждането си в условията на една деспотична и антагонистична на европейската култура и на европейския манталитет османска власт. Те успяват да постигнат това и благодарение на съхранената историческа памет, че някога са били неделима част от духовния свят на християнска Европа, чийто културен център се е изместил далеч на запад и е оцелял там благодарение и на техните жертви, ослабили в не малка степен мощта на османската инвазия. Българското възраждане, което е народностно пробуждане и ориентация към света на европейските ценности, се свързва по безспорен начин с появата на „История славянобългарска“, написана от монаха Паисий Хилендарски. Тази малка, но неизмерима по въздействието си книга подтиква българите към духовно възраждане и самостоятелен политически живот най-вече с напомнянето, че и те някога са имали славни царе и мощна държава. Тя свързва по удивителен начин Българското възраждане с Европейския ренесанс, повтаряйки някои негови специфични черти. Тя изпреварва с шест години одата „Моето отечество“ на Паисиевия немски връстник Клопщок. По същия начин, по който Клопщок през 1768 г. величае древните германи като рушители на Римската империя и победители над гали и англикани, за да вдъхне у сънародниците си любов към немския език и вяра в бъдещето на своето отечество, така и Паисий с написаната от него през 1762г. „История славянобългарска“ възхвалява някогашните българи, че те са налагали волята си над ромеите и над Византия, за да вдъхне у техните потомци и негови съвременници любов към българския език и култура и да постави основите на едно бъдещо българско национално движение.

Преходът към Българското възраждане притежава някои от най-характерните черти на Европейското просвещение. То поставя началото на един необратим процес на българското завръщане в европейския културен модел, осигурил успешно прехода от Средновековието към модерното време. Връзката на българската възрожденска култура с европейския духовен свят се осъществява най-непосредствено чрез образованието. Самото Българско възраждане става възможно чрез дейността на културни и образователни институти, създадени от българския народ в условията на чужда власт. Главни интелектуални двигатели на този процес са българи, учили в европейски колежи и университети. Съзнавайки необходимостта във века на Просвещението да дадат добро светско и европейско образование на своето младо поколение, те успяват, макар и лишени от самостоятелна българска държава, да осигурят необходимите средства за изграждане на български, национални по същноста си образователни и културни институти – да създадат и поддържат в една враждебна на християнския мироглед обстановка народни училища, читалища, дружества и да издават и разпространяват български книги, вестници и списания.

Възможността за следване в чужди учебни заведения преди Освобождението на България в началото е била силно зависима от политиката на отделните европейски държави спрямо Османската империя и от средствата, които те отделят за стипендии на млади българи. След време обаче голямата част от получаващите образованието си в европейски висши училища учат там на свои разноски или с подкрепата на замогнали се родолюбиви българи. Статистиката за 1830–1870 г. показва, че 12% от българската интелигенция, представена най-вече чрез учителите, е получила образованието си в Европа. От цялата българска интелигенция, която е учила в европейски университети и колежи, само 20% са били за сметка на съответната чужда държава. Останалите 80% са следвали на свои разноски или са били поддържани от български благотворителни организации и дружества и отделни благодетели. Почти всички българи, които по това време получават университетско или колежанско образование в Европа, се завръщат в родината си и влагат силите и добитите познания в служба на българското просвещение – стават учители в множащите се по градовете и селата светски български училища, в които те въвеждат преподаване по най-модерните за времето методи и учебници, преведени от френски, руски, немски или английски език или съставени по техен образец и подобие. Самите европейци, когато пътуват през 60-те и 70-те години на XIXв. из европейската част на Османската империя, са изненадани от високото ниво на българските училища, които не отстъпвали на тези в родината им.

Европейските ценности са в основата на новобългарското образование през цялото Възраждане. В учебника по география от 1868 г. на големия български предосвобожденски педагог Ботю Петков (бащата на Христо Ботев), предназначен за българските народни училища в Турско, ясно е посочено защо „европейците са най-просветените от всички жители на земята“, защото „във всички страни на Европа залягат на науката и изкуствата“.

С осъществяването на своето Възраждане българите духовно се завръщат в семейството на просветена Европа, но политически остават извън него. И тук идва първото им голямо разочарование, когато осъзнават, че за да постигнат своята политическа независимост и да станат членове на семейството на свободните европейски народи, те трябва да получат санкция от същите тези Велики европейски сили, носители на хуманизма и напредъка, които с оглед на своите интереси не са склонни да се променя статуквото. Подписал се с инициалите C.S.B. българин издава през 1866 г. в Букурещ една книга, озаглавена „България пред Европа“, в която той изтъква, че „свободата е първият двигател за усъвършенстването и образованието на народите и първият покровител на търговията и земеделието“ и отправя следния призив към правителствата на европейските държави: „Дайте свобода и на отечеството на българите, каквато я имат днес сърбите и румънците, и ще видите, че нито равновесието на Европа ще пострада, нито търговията и интересите на някоя държава ще се повредят.“

На 30 ноември 1876 г., скоро след Априлското въстание друг български автор, А. Франгя, написва книга с емблематичното заглавие „Българите към Европа“. Книгата си той успява обаче да обнародва едва през 1879 г., което му дава възможност в предговора към нея да отрази една нова болка на българите от намесата на Великите сили в ущърб на справедливото решаване на техния национален въпрос. В уводните думи на тази книга авторът изрича: „Вий мислите, че Източният въпрос е свършен? Не, той според мен сега започва.“

Още през Възраждането българската интелигенция съзнава, че пътят към преодоляването на европейските страхове от промяната на статуквото няма да е лесен, но това не обезсърчава българския народ в борбата му за духовно и национално освобождение. Той дава убедителни доказателства с цената на много жертви за волята си да извоюва на всяка цена своето място сред свободните европейски народи. Борбата за национално освобождение по това време е и борба за възстановяване на статута на България като свободна европейска държава. Първата голяма стъпка на българите в тази насока и след Освобождението е приемането в старата столица Търново на първата българска конституция от 1879 г., която съвременниците оценяват като една от най-прогресивните и най-демократичните в тогавашна Европа, а следващата – обявяването на независимостта през 1908г., когато България и де юре става напълно свободна и независима европейска държава.

С усилията си през последните две десетилетия да постигне пълноправно членство в Европейския съюз на 1 януари 2007 г. България само потвърди избора, който българският народ бе направил още в зората на своето възраждане – да бъде неделима част от света на свободата, цивилизацията и прогреса.