Home История Ранно българско Възраждане(3)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Ранно българско Възраждане(3) ПДФ Печат Е-мейл

Ранно българско възраждане – Зараждане на националноосвободителната идеология.

За хронологичните граници на Възраждането са изказани различни мнения. Васил Априлов и Неофит Бозвели сочат за негово начало 30-те години на XIX в. Те аргументират това свое мнение с първите стъпки на църковно-националното и просветното движение в българските земи.

В годините след Кримската война 1853-1856 г други възрожденски дейци като Георги Раковски, Иван Селимински, Любен Каравелов, Гаврил Кръстевич приемат, че Възраждането започва в началото на XIX в. и свързват това свое мнение с дейността на Софроний Врачански и Неофит Бозвели.

През 1871 г. на страниците на “Периодическо списание”, печатен орган на Българското книжовно дружество в Браила, излиза статията на Марин Дринов, посветена на живота и дейността на Паисий Хилендарски. В нея авторът предлага за начало на Българското възраждане 60-е години на XVIII в. След Марин Дринов подобно мнение застъпват и Николай Генчев, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев. Тезата за възрожденския учен безалтернативно господства в българската историопис повече от сто години.

До Втората световна война единствено Христо Гандев в труда си “Ранно българско възраждане” приема, че началото на възрожденските процеси  в българското общество трябва да бъдат свързани с икономическите промени в Османската империя в края на XVII – началото на XVIII в.

През 40-те и 50-те години на XX в. постепенно се възприема тезата, че Българското възраждане започва през XVIII в. След продължителни дискусии в края на 50-те и през 70-те години на ХХ в. окончателно се възприема мнението, че Възраждането започва в началото на XVIII в.

Науй-общо казано Възрожденският период в българската история бележи годините между началото на XVIII в. и края на XIX в., когато всъщност е Освобождението на България (1878 г.), Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885 г.). За Македония и Одринска Тракия Възраждането продължава до Балканските войни, когато те се освобождават от Османската власт и влизат в границите на Сърбия, Гърция и България. Възраждането е процес, наподобяващ европейския Ренесанс по отношение на еволюцията на човешкото мислене, човешките идеали и човешките постижения, но протекъл около три века по-късно, заради пречките, които му създавали османските нашественици. За сметка на това продължителността на Възраждането била сравнително по-кратка, поради възможността, която имали българите да използват вече готовите постижения на Европа. Важна особеност на Българското възраждане е, че то е период, в който с еднаква скорост се развиват няколко идеи – националноосвободителната, просвещенската и тази за укрепване на българската нация. Основно съдържание на епохата е преходът от Средновековие към Новия свят, развитието и утвърждаването на буржоазните икономически и социални отношения.

Самият Ренесанс би обяснил по-добре значението и смисъла на Българското Възраждане. Първият етап на Ренесанса се проявява още през XV-XVI в., когато най-напред в Италия и Франция, а след това и в останалите европейски страни започва възраждане на античната култура, съчетано с духовно обновление на духовното обновление на средновековните европейски и културни стандарти.

Вторият ренесансов етап е епохата на Просвещението през XVIII в., когато се утвърждават буржоазните отношения, рационалистическите идеи, когато окончателно се систематизират основите на съвременната наука и се преодолява средновековното мислене.

Закономерен, завършващ финал и трети етап на прехода към Новия свят е буржоазният революционен преврат, призван да промени социалните отношения, да изхвърли от историята силите на Средновековието, да узакони историческите права на буржоазията.

Към вторият етап на Ренесанса се отнася и Българското възраждане. Чрез сродните национални движения в съседните и по-далечни страни българите влизат в практически и идейни връзки, осмислят своята борба за освобождение, значението на солидарността с останалите, подвластни на Османската империя, народи и разчитат на тяхната подкрепа в своите усилия за отхвърляне на чуждата власт. По този начин Възрожденската епоха сближава българите с напредничавите движения на народите в Европа. Също така прави българската националноосвободителна борба съществена част от общите процеси на човешкия прогрес.

Сключеният през януари 1699 г. Карловацки мирен договор между Австрия  и Османската империя отваря нова страница в историята на европейския югоизток. Това е първият мирен договор, който носи толкова териториални загуби на Високата порта. Последвалите войни с Русия и Австрия допълнително усложнили утежнили положението на османците. Изключително неприятни последици за Високата порта имали и войните с императрица Екатерина ІІ от 1768-1774 г. и 1787-1791 г., които довели до подписването на мирните договори от Кючук Кайнарджа (1774 г.) и Яш (1792 г.). В края на XVIII в. именно Русия се очертала като основен противник на Османската империя. Тя завладяла Северното Причерноморие и Крим, което лишило Високата порта от власт върху обширни територии. Експанзионистичната политика на Руската империя я превърнала в генератор на мощни движения на Балканите, които предопределили ролята и на освободителка на подвластните на османците народи.

В политически план било признато правото на Петербург да покровителства православието на Балканите и да гарантира автономията на Влашко и Молдова. За пръв път Русия получила правото да открие свои консулства във всички османски краища. Тя осъществила целите си за излаз на Черно море, но това не и стигало. Русия вече се стремяла да бъде хегемон в Европейския Югоизток.

Военните неуспехи на Високата порта се отразили неблагоприятно върху общото развитие на страната. Анархията взела неконтролируеми размери. Плахите реформи на султан Ахмед ІІІ (1703-1730 г.) имали частичен успех, а усилията на Селим ІІІ (1789-1807 г.) да модернизира армията и държавния апарат завършили с детронирането му.

Слабостта на Османската империя през XVIII в. намерила израз в постепенното разлагане на основните държавни институции, върху които се крепяла властта – еничарския корпус и спахийската конница. Най-значими за политическото и икономическото развитие на Османската империя били промените в еничарския корпус.  През XVIII в. той се попълвал предимно от мюсюлмански деца, за което техните родители плащали. Самите еничари започнали да се женят и да взимат активно участие в стопански дейности като търговия и прекупвачество. Тяхното проникване в градската икономика и управлението на провинциите засилило амбициите на им за контрол над местната  и централна система. На постепенно разлагане било обречено и тимариотското съсловие. Спахиите все по-често отказвали участие в неуспешните войни на империята.

Към средата XVIII в. правомощията на местните първенци аяните се разширили изключително много. През 1762 г Ахмед ІІІ издал ферман, с който регламентирал избора на аяни да става само измежду влиятелни жители на градовете и нахиите. С времето аяните се превърнали в дестабилизиращ централната власт фактор. Появили се опити отделни провинции да бъдат отцепени от централната власт. Едни от най-известните отцепници са Али Паша от Янина, Бушатлиите в Албания и Осман Пазвантоглу, който в края на XVIII-началото на XIX в. се отцепил във Видинската област.

Тези процеси на децентрализация са свързани с появата на кърджалийството. Опит този феномен да бъде обяснен правят редица български историци (Димитър Косев, Страшимир Димитров, Вера Мутафчиева). Въпреки многобройните изследвания все още съществуват спорни моменти. Не е ясно кога започва кърджалийството, също не е известна и същността му.

През 1793 г. много известен станал кърджалийският главатар Кара Фейзи. Десетки градове като Елена, Тетевен, Плевен, Нова Загора и други били разграбени и опожарени. Много селища запустели, а населението било принуждавано системно да плаща на кърджалийските разбойници значителни суми, за да откупи спокойствието и мира си.

Постепенно малобройните шайки се превърнали в големи дружини, чийто нападения ставали все по-дръзки и организирани. Значителни райони в Румелия буквално попаднали във властта на кърджалийските главатари, а населението било принуждавано да им плаща значителни суми. Централната власт била неспособна да се справи с разбойническите банди и на места българите сами защитавали своите селища, какъвто е примерно случаят с отбраната в Котел и Сливен.

В последната трета на XVIII в. българските земи станали арена и на аянски размирици. По-влиятелните бейове и българи от Видин, Русе, Силистра и Добруджа започнали открито да се противопоставят на султана. Те сформирали свои въоръжени отряди и с тяхна помощ се обявявали за самостоятелни владетели. Събирали данъците от българското население и сами раздавали правосъдие. Воювали срещу верните на султана войски и нерядко обединявали усилията си за разорителни походи в съседните османски земи.

Особено прочут бил видинският отцепник Осман Пазвантоглу. Той започнал размирните си действия през 1787 г. и само след пет години набрал отряд, с който нападнал и превзел Видинската крепост и, като ловък и амбициозен специалист, той привлякъл на своя страна жителите на града, включително и християнските.  Негови доверени помощници станали Кондо войвода и хайдут Велко. Селяните от околността също подкрепяли Осман Пазвантоглу, тъй като той обещал да премахне част от многобройните им данъци. През 1794 г. размирниците успели да превземат Видин и той бил превърнат в техен опорен пункт. Централната власт не успяла първоначално да се справи с отцепника, с който междувременно преговаряли Франция и Русия за съвместни действия. Едва през 1807 г. след смъртта на Осман Пазвантоглу Високата порта успяла да възстанови властта си над Видин.

Промените, които настъпили през XVIII в. не останали без последствия за българското общество. В периода на Ранното  възраждане започнало постепенно оживление в развитието на селското стопанство и занаятчийство. По това време империята загубила много важни от икономическа гледна точка територии като Унгария и Крим, които станали арена на продължителни военни действия. Населението по градовете значително се увеличило и това довело до увеличаване нуждата от запасяване с хранителни продукти по градските центрове. По това време Османската империя разширила търговските си контакти с европейските държави, което отредило на българските земи ново място в стопанския живот на страната.

В аграрната сфера възрожденските процеси намерили израз в две противоположни тенденции: разлагане на класическия османски модел на земевладение и зараждането на частната собственост в българското село.

През периода на Възраждането настъпва чувствително оживление и разрастване на стоково-паричните отношения. На тази основа в стопанския живот на българите се забелязват съществени промени, изразени главно във формирането и широкото разпространение на нови буржоазно-пазарни обществени отношения. Това дава тласък на материалното производство и рязко увеличава съвкупния обем на стоковата продукция.

Икономическият подем през Възраждането намира най-ярко проявление в промишлеността и градското стопанство, тъй като производителните сили в градската икономика са доста по-динамични, а техният растеж оказва непосредствено влияние върху формирането и разпространението на капиталистическия на чин на производство.

Както и през периода XV-XVII в., градската икономическа дейност в българските земи се осъществява предимно в рамките на занаятчийското производство. Подемът на занаятите се изразява предимно в тяхното обемно разпространение, в по-нататъшното им профилиране и реализация, в увеличаването на броя на ангажираните в количествения ръст на продукцията, лица, в усъвършенстване на производствените технологии и т.н.

През XVIII и XIX в. в развитието на занаятчиите се открояват и няколко нови тенденции, изразяващи се в засиления внос на по-евтини машинни изделия от западноевропейските страни, засилване на конкуренцията, разоряване на едни и развитие на други занаятчийски производства. Това води до структурни промени в занаятчийското производство, които се изразяват в преливане на капитали  и работна ръка от едни браншове в други и разширяването на използването на наемния труд.

Разпространението на капиталистическия начин на производство се обуславя, както от интензивното стоково-парично обращение, така и от все по-нарастващото разделение на труда.  Обособяват се над сто вида различни производства, като същевременно настъпва разделение на труда и в рамките на отделния занаят.

През XIX в. в хода на обществено-икономическото развитие, създаващата се буржоазия преживява сложен процес на вътрешна диференциация – в зависимост от влиянието на някои важни фактори  тя се разделила на едра, дребна и средна. Заедно с буржоазията на другите страни на Балканския полуостров, тя станала носител на новите капиталистически отношения, които трябвало да рационализират изостаналата ориенталска икономика и да я приобщят към модерното световно стопанство на капитализма. Също така българската буржоазия провокирала и ръководила движението за нова национална култура и просвета и финансира българските духовни и политически начинания.

Във възрожденската социална структура, освен едри търговци, които са едни от най-важните елементи на едрата буржоазия, съществували и други елементи на една по-низшестояща прослойка, състояща се от работници, калфи, ратаи и още куп малоимотни и безимотни хора. Същите тези представители на прослойката участвали понякога масово и активно в националноосвободителното движение, като спътник на буржоазията.

С формирането на българската нация все по-ясно се изразявали стремежите и към културно и политическо обособяване, към създаване на самостоятелна национална държава. Постепенно тази растяща потребност на българското общество се превърнала в цялостна идеология.

Началото на българското националноосвободително движение е свързано с името на първия народен будител – Паисий Хилендарски. Талантливия и родолюбив монах, усетил тенденциите за развитие на българското общество още през средата на XVIII в., откликва на народните стремежи към човешко достойнство и национална еманципация. Преживявайки болезнено нещастната участ, застигнала българите , застрашаваща ги под ерозията на времето, изкарано под чужда власт, да загубят народностното си самосъзнание, той се заел да възкреси историческата им памет.

За живота на Паисий Хилендарски, известен още като отец Паисий не се знае много. В биографичните данни за него не е споменато дори и светското му име. Приема се, че е роден в град Банско през 1722 г. През 1745 г. Паисий заминал за Хилендарския манастир при брат си Лаврентий, където приел монашеството. Попадането му в манастира изиграва решаваща роля за оформянето му като личност, тъй като там той сменя своята обществена и културна среда. През XVIII в. Атонските манастири „Хилендар” и „Зограф” били цветущи книжовни средища, които поддържали оживени връзки с българските земи чрез посещенията на хиляди поклонници и чрез многобройните манастирски клонове из населените български земи, където се изпращали таксидиоти за организиране на килийни училища. Чрез откритата Атонска академия от гръцкия учен Евгениос Вулгарис, която имала светски характер, в манастирската обител проникнали идеите на Западноевропейското просвещение и намерили множество привърженици сред Светогорското монашество.

Проникването на тези нови идеи и промяната на функциите на манастирите като общонационални културни институции раздвижили спокойните до този момент монашески братства, разпалвайки в тях национални чувства и чрез разгарянето на страстите на народностна основа.

Като таксидиот Паисий събрал помощи и дарения за Хилендарския манастир. Във връзка с това той обикалял градове и села из страната и навсякъде срещал отчаяни българи, потънали в апатия и покруса, без перспективи за бъдещето. Силно впечатлен от видяното и преживяното, монахът решил да напише история на своя народ, за да имат с какво да се гордеят българите, а не да бъдат „подигравани и укорявани от други племена и народи”. По този начин Паисий възнамерявал да обоснове историческото право на българите  да имат собствена държава, от една страна, а от друга, и да възпламени и стимулира патриотични и борчески пориви в сърцата на сънародниците си за постигането на съкровената цел. Така ентусиазиран монахът се заел по въпроса да търси източници на информация за миналото на българския народ.

В името на замисленото начинание, монахът преодолял големи трудности, свързани както с издирването на исторически сведения, така и с влошеното му здравословно състояние. Близо две години той събирал откъслечни материали от атонските манастири, а през 1761 г. посетил и Сремски Карловци (Австрия). Там той имал възможността да се запознае с руския превод на обширния труд на дубровнишкия абат Мавро Орбини „Книга историография”, в което открил редица неизвестни за него факти от историята на южните славяни (славините) и така попълнил част от липсващата информация зa миналото на българите. За исторически извор му послужила и книгата на Цезар Бароний „Деяния църковная и гражданская”.

След завръщането си от „немска земя”, Паисий се установил в Зографския манастир и, въпреки измъчващите го стомашни болки, през 1762 г. той успял да завърши своето необикновено произведение „История славянобългарска”. За написването и Паисий проучил и множество домашни извори, сред които се открояват житията на св. Иван Рилски и св. Петка Търновска, написани от Патриарх Евтимий  в периода 1375-1394 г., които несъмнено въздействали за формирането на неговото национално самосъзнание.

„История славянобългарска” представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на българите. Подобно на своите ренесансови предшественици, Паисий обръща погледа си към миналото, за да търси там опора, идеали и надежда. Неговият поглед на нещата стигнал само до средните векове. В историята се разказва за смелите българи, за знаменитите български царе, за българската църква и нейните светци.

От анализа на миналото Паисий извел своите назидателни заключения, подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той се е стремял да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. В името на тази цел, той атакувал онези, които се срамували от българската си принадлежност и език. Също така Паисий защитавал и правото на българите да бъде уважаван, припомняйки, че въпреки настоящия живот на българския народ, преди векове и той е имал царство, царе, че е печелил в битки.

С тези разсъждения на Паисий логически е предначертал политическата програма на българите за новата епоха, която се базирала главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на османската власт и да се осигурят условия за нейното бъдещо развитие. Никъде в своята „История славянобългарска” Паисий Хилендарски не е споменал бунт или въстание за изпълнението на тази задача открито. Единствените директни призиви, които той отправил са свързани с опознаването и опазването на българската история, език и култура.

Паисий Хилендарски дал мощен тласък, с който пробудил задрямалия български дух. В този смисъл той се ползва с прозвището на български будител. Книгата му придобила стойност на исторически програмен документ, който очертава основните насоки на националноосвободителното движение. Към всичко това хилендарският монах подходил от позицията на историографа. След това неговият мироглед се превърнал в смесица от ренесансови мотиви, просвещенски настроения, политически и национални интереси.

Паисиевите виждания за живота и ролята на народния будител в българската история са предизвикали много спорове. Напоследък дискусията е съсредоточена върху въпроса чии интереси изразява политико-идейната система на Паисий. Според Димитър Косев Паисиевите идеи силно наподобяват буржоазните в началото на Българското възраждане. Николай Генчев споделя същото мнение. Целият набор от идеи, който предлага „История славянобългарска”, независимо от примесите на провиденциализъм и средновековни условности във формата и съдържанието са заимствани от постиженията са заимствани от постиженията на Ренесанса и Просвещението, от триумфиращата през XVIII в. в Европа буржоазно-либерална мисъл. И затова, съвсем на място за всички видни представители на българската историографска наука от Марин Дринов до наши дни, Паисий Хилендарски е ясен изразител на възрожденското пробудено самосъзнание на българите, първи борец за национално равноправие и изразител на нови и модерни идеи.

Без да създава нова идеологическа схема, хилендарският монах успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи през своя патриотичен дух идеите на Новото време и да ги направи национални идеи. В този смисъл неговите мироглед, идеология политически концепции имат буржоазен характер. Поради това те отразяват дълбоко потребностите на общественото развитие. В началото на Българското възраждане пробуждащия се буржоазен национализъм отговаря на интересите на цялото общество и представлява могъщо оръжие за национална еманципация. Така буржоазната идеология на Паисий става национална идеология в начеващата борба за духовно и политическо освобождение.

Точно това обстоятелство обяснява широкия отзвук на Паисиевите идеи, неговото неотразимо влияние върху Възрожденския процес. Още с появяването си неговата „История славянобългарска” упражнила изключително влияние върху голяма част върху българското общество. Тя се е предавала от ръка на ръка измежду грамотните българи като безценна реликва. В трудните едновремшни условия в България, когато още няма книгопечатане в Балканските земи книжката се разпространявала изключително бързо. Тя била преписана от много български патриоти, в резултат на което са известни около 60 нейни ръкописни копия, първото от които Софроний Врачански написал още през 1765 г. Някои преписи са били допълвани, втори – преправяни, а трети – богато илюстровани. През 1844 г. на основата на Паисиевия труд Христаки Павлович отпечатал и книгата „Царственик или История болгарская”.

Според данни от манастира „Хилендар” Паисий Хилендарски починал през 1773 г. в Станимака (дн. Асеновград).

За да обясни влиянието на „История славянобългарская”, В. Паскалева извежда на преден план националното чувство, което водело хилендарския монах. Затова, въпреки че вижда бял свят почти по същото време, труда „История на България” на Блазиус Клайнер не успява да произведе същото въздействие като Паисиевата история, най-вече заради безпристрастното си повествование.

Пръв приемник, ревностен последовател и талантлив продължител на Паисиевото дело е поп Стойко Владиславов – втора ярка личност през годините на Ранното българско възраждане.

Стойко Владиславов е роден в град Котел, оживен занаятчийски и търговски център по онова време. През XVIII в. градът се превръща във важно културно и бунтовно средище. В необикновено сложния и труден житейски път на бъдещия врачански епископ Софроний биографите сочат три основни периода: котленски (1762-1792 г.), врачанско-видински (1794-1802 г.) и букурещки (1802-1813 г.).

Стойко е роден през 1739 г. и още на единадесетгодишна възраст останал сирак. Поради материалните затруднения, той бил принуден да остави учението си. Въпреки всичко той продължил да се самообразова, проявявайки изключителна любознателност и творчески способности. Изпитал отрано безброй мъки и страдания в условията на онеправданото си отечество, Софроний калил духа и характера си, за да израсне и да се утвърди сред съгражданите си като авторитетна личност.

През 1762 . Стойко станал свещеник, подпомогнат от местните първенци, а заедно с това започнал работа като учител. На това поприще той посветил тридесет години от своя живот. През 1765 г. Стойко се срещнал с Паисий Хилендарски и това събитие се оказало от съдбоносно значение за неговата бъдеща ориентация по отношение на проникващите буржоазно-революционни идеи. Завладян от пленителните идеи на „История славянобългарска”, още същата година врачанският епископ и направил първия препис. Него той предоставил на църквата Св. Петър и Павел” за обществено достояние.

През 1775 г. той поп Стойко заминал за Света гора, където около половин година събирал допълнителни сведения за българската история. Добрите му познания по гръцки език му позволили да се запознае и със византийските средновековни извори. През 1781 г. прави и втори препис на историята, който оставил за лично ползване. В продължение на тридесет години, докато се подвизавал като свещеник в родния си град, Стойко преживял множество неприятни моменти. Като активен патриот, той бил преследван, както от турските власти, така и от гръцките църковни кръгове. Разболял се, бил лишен от приходи, понесъл жестоки побоища и мъчения.

Пристрастната дейност на Стойко Владиславов го злепоставила пред гръцките църковни власти, които скоро му отнели службата. Той бил принуден да напусне родния си град, след което пребивавал две години в Каварна и Анхиалската епархия като свещеник. През 1794 г. Стойко се преместил в Арбанаси при по-големия си син и внуците си. Няколко години преди това починала съпругата му. През същата 1794 г. на 16 септември станал епископ на Врачанска епархия. Там той приел името Софроний Врачански. Неочакваното благоволение, което проявил към него гръцкия търновски митрополит Матей, се дължи, както на безспорно големия авторитет на българския свещеник, така и на настъпилата междувременно анархия, която задълбочавала вътрешните междуособни политически борби в Османската империя.

Виновникът за тази анархия Осман Пазвантоглу превърнал град Враца и околностите му в арена на ожесточени сражения с централната власт. Въпреки трудностите Софроний Врачански разгърнал широка просветителска дейност в селищата от своята епархия. Той се занимавал с преписване на ръкописи. С риск за живота си по време на смутните времена, Софроний обикалял непрестанно своята епархия, проповядвайки навсякъде на български език. Заплашван неведнъж от кърджалийски разбойници, от отрядите на отцепилия се видински управник, от бушуващата в момента чумна епидемия, той упорито продължавал да разпалва патриотичния огън в душите на българите. Поради заплахите, които идвали от кърджалиите и междуособиците в Османската империя Софроний Врачански бил принуждаван често да се крие в различни селища – Оряхово, Плевен, Тетевен, Никопол и др. В Плевен трябвало да скрие в турски харем. В началото на 1800 г. Осман Пазвантоглу задържал Софроний Врачански във Видин принудително. Причината за неговото задържане била част от непрестанните междуособици, които възниквали и в управлението на църковните области. Свещеник на име Калиник искал да заеме поста на Софроний и затова с помощта на Осман Пазвантоглу на Софроний му било забранено да напуска града. Това продължило около три години, през които Калиник не спрял да тормози врачанския епископ.

През 1803 г. Софроний Врачански успял да се спаси и напуснал Видин, намирайки убежище в Букурещ, където продължил още по-енергично със своята полезна за българския народ дейност. През 1806 г. в Римник (Влашко) той отпечатал първата книга на български език. Тя съдържала празнични и неделни поучения и носела заглавието „Кариакодромион” (в превод „Неделник”). Това било превод на гръцкия оригинал на известния книжовник Агапий Критски. С това Софроний станал основоположник на българската печатна литература през Възраждането.

Най-голямото му постижение като книжовник от този му период е биографичния му труд „Житие и страдания на грешния Софроний”. На разбираем и достъпен език авторът описва с вълнуващо откровение покъртителни сцени от произвола над българското население в империята. Произведението му е своеобразен автентичен документ, който разобличава варварският деспотизъм на османците. През последните години от живота си Софроний продължил да превежда и подготвя за печат нови текстове, но поради липса на средства не съумял да осъществи всичките си планове.

Едновременно с книжовните си занимания Софроний Врачански израснал и като политически лидер от национален мащаб. Това станало през годините на поредната руско-турска война (1802-1806 г.). Макара и в напреднала възраст българският будител се включил активно в дейността на създаденото в Букурещ „Българско общество”, в което важна роля играят Иван Замбин и Атанас Некович.

В специално послание до император Александър І (1801-1825 г.) от името на „всички свои сънародници” Софроний помолил да бъдат взети под руско крило българите и поискал разрешение да бъде изградена отделна българска бойна формация в състава на руската армия. В Петербург откликнали благосклонно на молбата на Софроний и руското главнокомандване преки контакти с българина, отнасяйки се с него като с пряк представител на целия български народ. За първи път българите били приети като партньори на , т.е. били признати за първи път за самостоятелен политически субект. Със Софрониевото съдействие през 1810 г. била сформирана „Българска земска войска”, отряд, който участвал активно в бойните действия особено в обсадата на град Силистра.

В писмо до министъра на външните работи на Русия (Румянцев) от 8 юни 1808 г. Софроний се обявил енергично за руско покровителство, което да сложи край на множеството престъпления и оскърбления от страна на османската власт. В писмото той използвал израза „под величественото покровителство на руския цар”, но това не означавало, че България трябва да стане губерния на Руската империя. Вижданията на Софроний естествено кореспондират със средновековните принципи за политическо организиране, принципите, върху които се градели имериалистическите системи – сложно йерархизирани политически единици. В молбата от 1811 г., в която Софроний се застъпил за съдбата на българските заселници в Дунавските княжества, той посочил някои конкретно религиозно-политически права, наред с икономическите искания, като създаването на национални училища, в програмата на които изучаването на родния език трябвало да заема първо място, изграждане на български религиозни храмове, в които да се проповядва на български език и др.създаването на национални училища, в програмата на които изучаването на родния език трябвало да заема първо място, изграждане на български религиозни храмове, в които да се проповядва на български език и др. Най-общо казано Софроний имал предпочитания към просветния абсолютизъм, което го представя едновременно като духовник, просветител и политик.

Към края на своя бурен живот Софроний стига до убеждението, че най-важното условие за успеха на националноосвободителното дело е културно-просветното издигане на българския народ. Според него българите се нуждаят преди всичко от училища и просвета по подобие на цивилизованите държави в Европа. Същевременно той изрично посочил,ч е образованието, богослужението и книжнината трябвало да бъдат на говоримия народен език, за да са достъпни за всички. Само по този начин, според Софроний, щяла да се култивира трайно у народа съзнанието за неговата българска национална принадлежност.

Според румънски учени Софроний Врачански е починал през 1813 г. в манастира „Шербан вода” в Букурещ, където е и погребан.

Неговата революционна по своята същност дейност намира достойни последователи. Най-видни продължители на делото му са Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, които разгърнали широка книжовна и просветителска дейност сред българите в Македония.

Руско-турската война от 1806-1812 г. не променя с нищо положението на българите в Османската империя, но в годините от войната кръгът от емигранти, събрал се около Софроний, натрупал богат организационен и политически опит, който през следващите години изиграл решаваща роля за развитието на освободителните борби. На първо време това намерило израз във включването на стотици българи в двете сръбски въстания, в гръцката революция от 1821 г. и последвалата я нова война между Русия и Османската империя, а през 30-40-те  години на XIX в. – в осъществяването на първите самостоятелни акции за разрешаване на българския политически въпрос.

Периодът на Ранното българско възраждане, обхващащ XVIII и първата четвърт на XIX в. е време, през което са се извършили промени, както в Османската империя, така и в българското общество. През XVIII в. земята, която е основно средство за производство в империята, започва да навлиза търговския оборот. Макар и бавно, но все пак с тенденция за нарастване, се увеличава и селскостопанската продукция в българските земи, извършва се постепенна специализация на отделни райони. След загубата на Северното Причерноморие и големи територии в Средна Европа българските земи придобиват особено силно значение в сферата на аграрните отношения. Тези промени в селското стопанство и постепенното навлизане на българите в еснафите и заемането на определени икономически позиции в градовете довеждат до постепенна промяна в социалните структури на българското общество. С течение на времето то придобива характерните, макар и не така ярко изразени белези на едно буржоазно общество. До голяма степен промените в икономическата сфера са свързани с излизането на Османската империя от феодалния модел и развитието на буржоазен модерен икономически модел.

Ранното българско възраждане е период на формиране на националната идеология. Паисий Хилендарски написал „История славянобългарска” на говорим български език и на базата на историческото минало на българите определя националните задачи: развитие на просвещенските идеи и възстановяване на българската държавност.

Софроний Врачански следва линията, начертана от Паисий, като въвежда и утвърждава говоримия език в  книжовността, но и формулира за пръв път националната кауза – автономен статут на българите в границите на Руската империя. Така през Ранното българско възраждане, благодарение на значимите промени в Османската империя и в българските земи, се очертали националните приоритети на създалата се българска буржоазия.

 

WWW.POCHIVKA.ORG