Joomla Software solutions Template

Payday loan

“Териториално разширение и централизация на българската държава през първата половина на IX век”

През първите 60-70 години от съществуването на българската държава Византийската империя не можела да разполага с всички сили за борба срещу българите, заради тежките войни с арабите и вътрешните междуособици за престола. До средата на VIII век България значително укрепнала. През 753 г. хан Севар, представител на рода Дуло, бил сменен от хан Винех от рода Укил. Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения в българската държава, които се изразявали в борба за власт между отделните прабългарски родове. За задълбочаване на кризата съдействало и влошаването на отношенията с Византия през 755г. В следващите 20 години император Константин VI Копроним организирал 9 похода срещу българската държава с цел да я унищожи. Къде с доза късмет, къде с исторически шанс изредилите се на престола Винех, Телец, Сабин, Умор, Токту, и Паган успяли да удържат византийския военен натиск. Едва при хан Телериг вътрешното положение започнало да се стабилизира, а при хан Кардам било възтановено статуквото от 716 г. и след успешна война с Византия империята започнала пак да плаща данък на България.

Събитията от втората половина на VIII век показали, че независимо от сериозните вътрешни проблеми българското общество притежавало достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и да утвърди независимото положение на страната. Това несъмнено било важна предпоставка за нейното по-нататъшно стабилно развитие през IX век. Един век през който се разширил кръга на външнополитическите партньори, появили се нови посоки на териториално разширение, към северо-запад и се явила идеята за превземане на Константинопол.

Българската история от началото до средата на IX век ние е позната благодарение на не много по обем, но достатъчно на брой надеждни исторически извори – български и чужди. От домашните извори трябва да споменем “Именникът на българските ханове”, “Добавките към Манасиевата хроника”, “Българския апокрифен летопис”, както и каменната летопис запазила над сто български надписа за победи и мирни договори, за строежи и заслужили държавни мъже. Такива са известните Хамбарлийски, Сюлейманкьойски, Търновски и Чаталарски надписи. От чуждите извори основен източник на информация продължава да бъде хрониката на Теофан Изповедник и нейното продължение. Важни извори за отношенията между българи и византийци при хан Крум са хрониката на Георги Монах, “Анонимният Ватикански разказ” и “Скриптор Инцертус”. Българо-франкските отношения са описани в “Животописът на Карл Велики” от Айнхарт, Бертинските и Фунделските летописи. Християнските гонения в България са описани най-подробно в “Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски. Целият разнообразен изворов материал от българската история през този период е интерпретирана и от нашите големи медиевисти – В.Златарски, П.Мутафчиев, И.Дуйчев, Б.Примов, В.Гюзелев, И.Божилов, П.Ангелов, Г.Бакалов, В.Мутафчиева и др.

След края на управлението на хан Кардам на българския престол се качил хан Крум. Приключилите в края на VIII век династични междуособици съдействали за постепенното укрепване на българската държава. Новият владетел произхождал от панонските българи и станал родоначалник на т.нар. Крумова династия управлявала почти два века. Началото на управлението на хан Крум (около 803 г.) съвпаднало с издигането на франкската държава, която през в края на 800 г. станала империя, управлявана от Карл Велики. През 803 г. франкските войски разгромили Аварския хаганат. Две години по-късно хан Крум помел остатъците от някога могъщото военно-племенно обединение. Така през 805 г. България и Франкската империя станали непосредствени съседи по средното течение на река Дунав и река Тиса. Българската държава присъединила компактни маси българско и славянско население (абодрити, браничевци и тимочани), както и богатата на сребро и каменна сол област Трансилвания. Териториалното разширение и тенденцията славяни да бъдат присъединявани към пределите на българската държава става причина за напрежение у Византия. Това кара император Никифор I Геник да предприеме поход срещу България през 807 г. Но поради вътрешни междуособици византийският василевс спрял похода. В отговор на това хан Крум се спуснал по течението на река Струма и разбил тамошните византийски части и се завърнал в България с голяма плячка. Две години по-късно през 809 г. българският хан превзема Сердика (Средец), избивайки целия шест хиляден византийски гарнизон намиращ се в града. С превземането на Средец хан Крум си осигурил здрава стратегическа основа, спомагаща да насочи усилията на българската държава към присъединяването на Македония и живеещите там славяни. От икономическа гледна точка, градът бил важен търговски център свързващ Константинопол с средна Европа. В отговор на превземането на Средец василевсът преселил колонисти от Мала Азия в земите по поречието на Струма, които служили като федерати. Успехите на българските войски накарали Никифор I да подготви нов поход, този път срещу сърцето на българската държава – столицата Плиска. За целта, през пролетта на 811 г., били привикани много прочути патриции и обрани отряди от “златната младеж” под командването на престолонаследника Ставракий. Заедно с армията се движели и отряди бедняци, които се надявали на изобилна плячка в българските земи. Притеснен от мащабността на готвения поход хан Крум предложил мир, но император Никифор I отказал. По пътя си към Плиска византийската войска победила два български отряда. Хан Крум решил че не е подходящ моментът за решителна битка и се оттеглил. Византийците превзели столицата Плиска, като императорът наредил да се избиват не само мъжете, но и жените, старците и децата. Градът бил сринат, а дворците разграбени. Хан Крум предложил още веднъж конфликта да бъде уреден с мирни преговори, но императорът заслепен от победите си отказал. Тогава българският владетел мобилизирал всичко годно да носи оръжие, в това число жените и аварските военнопленници. Доловил раздвижването на българите, императорът решил да се изтегли на юг от Стара планина. По нареждане на хан Крум планинските проходи били завардени, а на всички достъпни места били подготвени засади. Вечерта на 25 юли византийската войска достигнала Върбишкия проход, където останала да лагерува. Призори на следващия ден обаче българите нападнали византийския лагер. В настъпилата сеч загинал самия византийски император Никифор I  Геник. Това събитие било широко отразено в изворите. От черепа на ромейския василевс хан Крум направил чаша обкована в сребро от която пиел. Тази постъпка на българския владетел се тълкува с вярванията на прабългарите в свръхчовешка сила, която обитавала хора и предмети (орендизъм). Престолонаследникът Ставракий се спасил от битката тежко ранен, но по-късно абдикирал от престола в полза на зет си и умрял от раните си. Въпреки поражението на византийците при Върбишкия проход, новият византийски император Михаил I Рангаве, заявил че ще продължи войната срещу българите. Сраженията продължили да се водят на широк фронт от Югоизточна Тракия до долината на река Срума. През 812 г. хан Крум предложил да се продължи договорът от 716 г., но императорът отказал. В отговор на това българският владетел превзел град Девелт, като част от жителите му били преселени оттатък Дунав, заедно с още 10 хиляди жители на Тракия, между които бил и невръстният тогава бъдещ император Василий I. По-късно паднала и Месемврия, като крумовите войници превзели 36 сифона за изтрелване на пазения в тайна “гръцки огън”. На 22 юни 813г. императорските войски претърпели ново поражение при крепостта Версиникия и това коствало трона на Михаил Рангаве. Новият император Лъв V Арменец подготвил столицата за отбрана. Както се очаквало хан Крум се явил пред стените на Константинопол. Българският владетел си давал сметка за трудността в превземането на византийската столица. Започнали мирни преговори по инициатива на византийския василевс. По време на преговорите византийците бил направен опит за покушение срещу хан Крум. В отговор на ромейската наглост, българският владетел наредил да бъдат сринати до основи всички цървки и манастири около Константинопол и да започне мащабна подготовка за превземането му. В разгара на подготовката хан Крум починал от сърдечен удар на 13 април 814 г.

Благодарение на успешната външна политика на българския владетел, България се разширила значително и станала третата по сила фактор в Европа заедно с Византия и Франкската империя. Приносът на хан Крум не бил обаче само във външната политика. Във вътрешната политика българският хан направил първите опити за централизация и премахване на различията между славяни и прабългари. Доказателсвто за това са Крумовите закони, които българският владетел създава и привличането на славянската аристокрация в управлението на страната. Това била първата крачка към формирането на българската нация.

След смъртта на хан Крум изворите съобщават, че имало някаква династична криза. Причина за това са имената на трима български велможи – Дукум, Цок и Диценг, за които доскоро се смяташе че са се изредили на престола закратко. Все пак през 815 г. на българския престол се възкачил хан Омуртаг, син на хан Крум. Новият владетел наследил властта в сложни времена. Хан Крум му оставил една разширена държава, но с вътрешна нестабилност. Липсата на споеност между прабългарското и славянското население се дължала на обособеността на двата народа, които пазели своите традиции, култури и религии. Засилила се и християнската пропаганда, защото новоприсъединеното славянско население било предимно християнско. Не били уредени и отношенията със съседите (франки и византийци). От североизток продължавал напора на хазарите.

Почти веднага след като се утвърдил на престола, хан Омуртаг решил да сключи мирен договор с Византия. Император Лъв V приел охотно, поради иконоборческата криза, която я разкъсвала. Така в началото на 815 г. бил подписан 30 годишен мирен договор, за който знаем от Сюлейманкьойския надпис. С него се уточнявала южната граница, която започвала от Дебелт до Марица, оттам се прехвърляла по източния рид на Родопите. Двете страни се договорили по размяната на военнопленници и положението на останалите под византийска власт славяни. Причината за сключването на договора били предложенията на Византия за съвместни действия заедно с Франкската империя срещу България, както и едно поражение на българите в Тракия през лятото на 814 г. Договорът бил продължен и при новия визнантийски император Михаил II Балба (820 – 829 г.). През 823 г. византийският военачалник Тома Славянина се опитал да узурпира императора, привлекъл на своя страна голяма част от флотата и обсадил Константинопол. Хан Омуртаг обаче се намесил в полза на Михаил II и разбил непокорника. До края на живота си Омуртаг бил спазвал мирния договор с Византийската империя.

След като победил Тома Славянина, хан Омуртаг насочил усилията си срещу хазарите на североизток. Войната била успешна и хазарите никога повече не притеснявали българската държава, а и североизточната граница била укрепена.

Отношенията с Франкската империя били по-сложни. През 818 г. по неизвестни причини присъединените след разгрома на Аварския хаганат по средното течение на река Дунав славяни - тимочани, абордити и браничевци - отхвърлили властта на българската държава и потърсили покровителството на франкския император Лудвиг Благочестиви. Омуртаг отначало изчакал, но през 824 г. след като славяните наистина станали поданици на Франската империя, поел инициативата за уреждане на отношенията. Франкският император, обаче отговорил уклончиво. По подобен начин се развили и следващите две пратеничества през 825 и 826 г. След като въпроса със отцепилите се славяни не се уредил по мирен път, през 827 г. хан Омуртаг предприел поход по река Драва и се разправил с непокорните славянски князе. През 829 г. франките се опитали да отвърнат на удара, но българската войска опустошила част от източните територии на Франкската империя. След двата наказателни похода франкската държава сама поискала мир. След подписването на договора тимочаните, браничевците и абодритите се върнали в пределите на българската държава. Така хан Омуртаг укрепил териториално разрасналото се Българско ханство, постигайки трайни споразумения със своите съседи: византийци, франки и хазари. Българските земи се простирали от пограничните крепости Буда (дн. Будапеща), Белград и Браничево, и Срем на северозапад до Странджа, Сакар и Черно море на югоизток и от река Днепър на североизток до Софийското поле на югозапад.

Хан Омуртаг се отличил изключително също и с вътрешната си политика. Той извършил административна реформа, като премахнал тогавашното разделение на център, ляво и дясно крило, характерно повече за военно-племенните съюзи и го заменил с образуването на области наричани “комитати”. До нас са достигнали имената на 10 комитата, но може и да са били и повече. За да уползотвори административната реформа и да централизира държавата, хан Омуртаг премахнал полу-автономията на славяните.

По времето на Хан Омуртаг, разрушената столица Плиска възобновила облика си и станала забележително красив град. Били построени и няколко дворци из страната. От тогавашното време са останали много надписи и колони.

Българският хан бил ревностен гонител на християнството. Причините затова били, както политически, така и лични. От политическа гледна точка започнало разпространението на религията на най-големия враг Византийската империя, което била потенциална причина дори за самото съществуване на българската държава. От лична гледна точка християнството проникнало в ханското семейство, престонаследникът Енравота бил увлечен от християнската религия. Това по-късно му струвало престола. Преди да умре хан Омуртаг определил за наследник на трона най-малкия си син Маламир, тъй като вторият му син Звиница умрял твърде млад.

През цялото си управление хан Омуртаг продължил политиката на хан Крум за централизация и етническо сливане на населението, но вместо военни средства използвал умело дипломацията.

Годината на възкачването на Маламир на престола е 831 г., когато умирял баща му. От името му личи, че майка му е славянка. Преполага се че когато се качил на трона, българския хан е бил малолетен, защото навсякъде заедно с неговото име се споменава и това на кавханът Исбул. Маламир продължил да следва политиката на баща си. По негова заповед бил наказан със смърт Енравота. Били подновени мирните договори с франките и византийците. В края на управлението му били развалени отношенията с Византия. Ромейският император Теофил нарушил мира, като изпратил войски да опустошат българските земи. В отговор на това кавхан Исбул нахлул в Тракия и превзел няколко крепости около Одрин. После била предприта изненадваща атака срещу Пловдив и градът бил превзет и включен в пределите на българската държава. С това разширение приключват сведенията за хан Маламир, който според някои източници бил покушен от появилите се християнски кръгове в България.

След смъртта си Маламир не оставил преки наследници, които да го наследят, затова на престола през 836 г. застанал синът на Звиница Пресиан. 16 годишното управление на хан Пресиан било изпълнено с бележите събития, но сведенията за тях са твърде оскъдни. През 837 г. в Солунската област избухнало въстание на местните славянски племена, което българите охотно подкрепили. За да отвлече вниманието им в друга посока, император Теофил изтеглил с флота насилствено заселеното от хан Крум ромейско население, намиращо се отвъд Дунава. Операцията успяла, но не оказала очакваното влияние върху събитията в Македония. В отговор на византийските действия хан Пресиан предприел нападение в Беломорието и превзел гр.Филипи, с което прекъснал сухоземната връзка между Константинопол и Солун. За тези действия научаваме от “Надписът от Филипи”. По-късно българските войски завоювали днешна Централна и Южна Македония, както и част от Албания. В своите действия те били значително улеснени от местните славяни, които гледали с надежда и доверие на българската държава.

В отговор на военните действия на българите, Византийската империя насъскала сърбите да нападнат България. Така през 839 г. била първата от многото сръбско-български войни, загубена от българите, но без последствия.

Това били последните събития в политическото развитие на българската държава през първата половина на IX век.

В резултат на успешни войни България разширила територията си почти два пъти. В пределите й се намирали важните находища от сол, желязо и сребро. Почти всички българи и слявяни били поданици на една държава. Били определени границите на българската народност. Нарастнало политическото и военно значение на България и тя се превърнала във важен фактор на международните отношения в тази част на света. Но за да се възползвала България напълно, трябвало да се преодолее разделението между славяни и прабългари, езичници и християни. Бъдещето показало, че това е бил единственият път на стабилно и възходящо развитие за една средновековна държава.