Joomla Software solutions Template

Payday loan

Факти за САЩ след Втората Световна война

След края на Втората световна война, когато окончателно е отхвърлен американския

изолационизъм и САЩ стават активен участник в новата Организация на обединените нации и международните дела, отношението към Удроу Уилсън се променя. Неговите идеи и дейност започват да се оценяват от гледна точка на новото положение на САЩ в света, от желанието им да се наложат като световен лидер в условията на една система от международни отношения, намираща се под силното влияние на различни идеологически доктрини. Започват да се появяват и продължават и до наши дни изследвания, в които фигурата на президента Уилсън придобива измеренията на политик, предсказал пътищата на развитие на Съединените щати, но останал неразбран и отхвърлен поради недолновидността и дребните политически сметки на външни и вътрешни политически фактори.

Краят на Втората световна война бележи за САЩ начало на нов курс на външна политика - правителството на Труман разработва програма, с която Америка окончателно се отказва от изолационисткото си отношение към проблемите на Европа и Азия. Началото на студената война извежда на преден план защитата от съветско нашествие и комунистическата подривна дейност. След военното поражение на Япония и Германия подобна задача може да се осъществи само от Съединените щати - най-мощната в икономическо и военно отношение страна. Приемането на политиката на “сдържане” на комунизма и “доктрината Труман”, последвани от плана “Маршал” - изцяло щатски инициативи, определят мястото на Вашингтон като главен диригент в световната дипломация.

Формулите на Рузвелт за “общ свят” и “четиритe полицая” - САЩ, СССР, Великобритания и Китай, които да гарантират мирното развитие на човечеството, се оказват утопии, след като светът се разделя на два лагера. След рухването на комунистическите режими през 1989 г. вече по чисто икономически причини разделението в световната сигурност продължава да е факт. Разпадането на Варшавския договор остави НАТО единствената военнозащитна организация, която трябва постепенно да се опитва да заздрави деликатните отношения с бившия социалистически блок и най-вече с Русия. Дотогава САЩ си остават неоспоримият лидер в световната политика, като делегират надзорни функции само на Япония в зоната на Пасифика и Азия.

Защитният пакт

Далновидната американска външна политика в Далечния изток води до доброволен отказ от репарациите, които дължи Япония на САЩ след Втората световна война, и последвалото сключване през 1951 г. на сепаративен мирен договор с нея. Американската окупация на острова е прекратена, а скоро след това е подписан и двустранен договор за сигурност, с който САЩ поемат изцяло защитата на страната в случай на нападение. Тази седмица договорът бе актуализиран, като постановките предвиждат още по-голямо обвързване на двете страни в областта на отбраната и взаимните военни проекти. Япония ще може да участва при налагането на морски блокади и прочистващи операции в случай на необходимост в района. В същото време ще предостави на американските части по-голям достъп до военни бази и граждански летища и пристанища на своя територия, както и стратегическа подкрепа в кризисни ситуации. Япония обяви, че не предвижда разширяването на военния си бюджет за следващата година.
САЩ и Япония се стремят да не предизвикат опозицията на Китай - ядрена сила и главен съперник за установяване на зоните на влияние в Югоизточна и Централна Азия. Десетилетният конфликт между Щатите и Китай за суверенитета на остров Тайван, смятан от Пекин за неотделима част и “втори Китай”, предизвика специално изявление на подписващите страни, че Тайван не влиза в сферата на защитните договорености. Япония се ангажира и със задължението да предостави на всички страни от региона подробности за договора, но поне първоначалните реакции на Манила, Банкок и други столици са благосклонни - логично, като се има предвид, че системата от договори за защита действа предимно в тяхна полза.

Новият курс спрямо Русия

Въпреки че министър-председателят Риутаро Хашимото определи договора със САЩ за “основополагащ в японската дипломация”, той не пренебрегна новите реалности в световната политика: “Ние трябва да развием нова външна политика, която да отговаря на промените в международната общност след края на студената война. От гледна точка на подобряване на дипломацията на Евразия ще направя всичко възможно да отворя нови възможности пред отношенията на Япония и Русия. Първата крачка в тази насока ще направим през ноември, когато на среща с президента Елцин ще се опитаме да поставим двустранните отношения на базата на три принципа - доверие, взаимна изгода и дългосрочна перспектива.”
Изявлението представлява сериозен напредък или направо завой на 180 градуса в отношението на Япония към руснаците. В последните години японската дипломация упорито отказваше всякаква икономическа помощ за страната, докато не се постигне прогрес по въпроса на връщането на т.нар. Северни територии - четири острова на север от Япония, които са по-известни като Курилските острови, предадени на СССР след края на Втората световна война. След като не успя да повлияе на Москва с политически средства, Япония възприе доктрината за неделимост на икономически и политически отношения, с което икономически се изолира от контакти с Русия.

Опити за разрешаване на териториалния спор са правени още от 1956 г., когато двете страни се споразумяват върху декларация, която предвижда връщането на два от островите на Япония. През 1973 г. СССР се съгласява да предаде двата острова с изгледи за връщане и на станалите. Заради максималистичната политика на тогавашната японска дипломация проектът пропада. Ерата Брежнев тотално замразява диалога по въпроса. Стопяването на леда започна с посещението на Елцин в Япония през 1993 г. и с постигането на взаимно съгласие, че териториалният спор трябва да се разглежда “на базата на исторически и законови факти”. Елцин, за когото така или иначе островите нямат особено стопанско значение, предпочита да преговаря за предаване на островите в замяна на икономически изгоди. В резултат на това бе одобрен взаимен проект на стойност 10 милиарда долара за разработване на петролен участък в Иркутск и изграждане на петролопровод за Япония през Монголия.
Дали сътрудничеството с Русия е стратегически ход на администрацията на Хашимото, за да остане в историческите книги като първата, постигнала приятелски взаимоотношения с Москва, е въпрос на недалечното бъдеще. Тънкото балансиране между САЩ, Китай и Русия ще бъде трудна задача за политиците в Токио, но явно неизбежна. Както започва да разбира Хашимото, светът се променя, а с него и стратегиите на страните, които по силата на обстоятелствата са основните играчи в глобалната игра за влияние.

Новите велики сили - САЩ и СССР - показват измеренията на новите международни величини на силите, които далеч надминават мащабите на сравнително малките европейски национални държави. Чрез политическото обединение западноевропейските страни се надяват да успеят съвместно да си възвърнат много от мощта, която поотделно са загубили. Още в речта си, която Чърчил произнася в Цюрих на 19 септември 1946 г., скоро след войната е изразена решителна ориентация към визията за създаване на “обединени европейски щати”. Първата стъпка към тях следва да бъде създаването на един съвет на Европа. Чърчил говори за съюз на всички желаещи да влязат в него държави от Европа под ръководството на Франция и Германия. На фона на изострящия се конфликт Изток-Запад организираното през 1948 г. Европейско движение получава траен импулс. В допълнение към това основаването на Организацията за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС) във връзка с осъществяването на плана “Маршал” показа ясно, че международното разположение съдържа значителен потенциал за оказване на натиск, който форсира процеса на европейското обединение. Факторите, подпомагащи тази тенденция, са: чувството за заплаха от комунизма с напредващото формиране на Източния блок; американската подкрепа на проекта за европейското обединение с очакване да се получи облекчение в световната политика и да се открият нови големи пазари; взаимното желание на западноевропейските държави да се обвържат помежду си, за да изключат възможността от нови опасни самостоятелни ходове от страна на отделни национални държави.