Joomla Software solutions Template

Payday loan

Създаване и развитие на българската държава  / 681-852 г./

„Великото преселение на народите” и разпадането на Римската империя ознаменуват края на Античността и раждането на средновековната европейска цивилизация. Един от регионите на драматичния сблъсък между стария свят  и варварските племена бил Балканския п-в. В продължения на няколко столетия тук се наблюдавали изключителни по своето значение етнически, социално – икономически и политически процеси. По волята на историческия случай на Балканския п-в си дали среща прабългарската номадска култура и земеделската култура на славяните. Постепенната интеграция между тях се извършвала в/у земи, където се родили, процъфтявали и достигнали естествения си залез тракийската, елинската и римската цивилизации.

Славяните принадлежат към огромното семейство на индоевропейските народи,чиято общност започнала да се разпада към 4 хил.пр. н.е.           Към нач. На 1 хил. пр.н.е започнали самостоятелното си съществуване балтославяните. Най- древните земи,в/у които възникнала балтославянската общност са земите м/у реките Висла и Одер, на север до Балтийско море, а на изток и североизток – м/уречието  на Горен Днепър и Буг.

През 4 в. миграционната вълна, която започнала от полупустинните степи на централна Монголия, достигнала източноевропейските равнини. Хуните се отправили на запад и югозапад и поставили част от славянските народи под своя зависимост, а други увлекли в огромния миграционен поток.Така под натиска на външни сили и в следствие на вътрешни демографски и  стопанско – икономически процеси славянската прародина престанала да съществува като единно цяло.Формирали се три основни племенни групи – венети/западна.гр./, анти / изт.гр./ и славини /юж.гр./

През средата и втората половина на 5 в. славините започнали да проникват в бившите римски провинции Панония  Дакия.Едва след смъртта на Атила/453 г./ и разпадането на хунския хаганат славините заселили масово земите на юг от Карпатите, от Балатонското езеро до делтата на р.Дунав и станали съседи на Източната Римска Империя /Византия/.И така, към края на 5 в. славините станали най-опасния съсед на Византийската империя.

Особено интензивни били славянските нашествия на юг от Дунав при управлението на император Юстиниан ! Велики /527г.-565 г./ При него всички материални, човешки и военни ресурси били съсредоточени за опазване и възстановяване владенията на империята в Италия, о-в Сицилия, Сев.Африка и Испания.

Император Юстиниан започнал огромно строителство за възстановяване и доизграждане на крепостна отбранителна система, която трябвало да противодейства на варварите.Тази мярка обаче не дала резултат , а само погълнала огромни средства.

В опитите си да неутрализира войнствените си северни съседи, Византия започнала да привлича на своя страна някои племена и да ги противопоставя на други. За известно време тази политика основана на принципа „Разделяй и владей” се оказала сполучлива. Славянските нападения спрели м/у 558 г. и 578 г. През 80-те години на 6 в. обаче славяните не само подновили походите си на юг от Дунав, но и трайно се опитали да се заселят в богатите и плодородни райони на полуострова.През първата четвърт на 7 в. започнала и масовата колонизация на полуострова.Славяните се възползвали от безконечните войни на империята с Персия и се преселвали почти безпрепятствено.

От обособяването на славяните като самостоятелен етнос до заселването им на Балканите, тези племена преминали през дълго и сложно развитие. Социалната им структура се оформяла постепенно, съобразно с вътрешните процеси и външните обстоятелства и събития.

Социалната структура на славянското общество била подчинена на основната обществена единица – родовата община, оглавявана от старейшина.Няколко такива общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз, чиято власт била ограничена от общото събрание на племето- т.нар.вече, в което влизали всички мъже войни.Несъмнен авторитет в славянското племе имал съветът на старейшините, който се превърнал в главен помощник на княза.

Най-лесно може да се каже, че славяните  били земеделски народ. В своята прародина те са се занимавали с примитивни форми на земеделие,познавали са някой земеделски култури, но основен поминък в продължение на много столетия били ловът, риболовът и събирачеството . В славянската прародина се откриват следи и от най-примитивни форми на предзанаятчийско производство – оръдия на труда, ловни и военни принадлежности, груба, ръчно изработена кухненска керамика.

Духовната култура на славяните претърпяла значителна еволюция в хилядолетното им развитие. Първоначално религиозният им култ се ограничавал с почитание към собствените им мъртви и с обожествяване на природни сили и стихии, реки, дървета и др., а основният начин за контактуване с отвъдния свят били жертвоприношенията. Постепенно в християнската религиозна система се формирала представата за един върховен бог / монотеизъм/, който бил създател на мълнията и повелител на всичко живо. По- късно той бил персонифициран  и обикновено се наричал Перун. От една относително късна епоха/10-11 в./ са известни имената и на други славянски божества – Дажбог, Сварог, Волос, Лада, Морена и др.

Погребалните обичаи също се усложнявали и обогатявали. Славяните изгаряли своите мъртви и ги погребвали в специални глинени урни.Същевременно в гроба се поставял инвентар, за да служи на мъртвеца в отвъдния свят.

Така в резултат на военната експанзия на славяните и относително слабото противодействие на византийската империя през 6 – 7 в. етническия облик на балканските земи бил коренно променен. В плодородните, но обезлюдени европейски провинции се настанило население , което било жизнено, активно, възприемчиво на различни влияния. Византия видяла в лицето на славяните своето бъдеще – тя се надявала чрез своя хилядолетен военен и дипломатичен опит, чрез своята култура и религия да превърне новозаселилите се варвари в свои поданици. Действително със заемането на Балканския п-в славянската сила секнала. Точно в момента, когато византийският натиск станал твърде осезаем, на Балканите се появили прабългарите-оногундури , водени от хан Аспарух, които поставили заедно със заварените славяни основите на българската държава.

Прабългарите са един от най-загадъчните народи на ранното европейско средновековие. Днес в науката се приема, че  прабългарите принадлежат към тюрко-алтайската етнолингвистична общност.,към която принадлежат също хуни, авари, печенеги  и т.н. Най-общо казано, прабългарската прародина с, от която тръгнали на запад, се намира във вътрешна Азия – територията прилежаща на Алтай, поречието на река Иртиш и територията на днешен северен Казакстан.

През 1 – 2 в. в степите на северен и източен Казакстан настанало голямо вътрешно разместване, предизвикано от миграцията на хуните, което принудило част прабългарите да се придвижат на запад и да заемат земите м/у Каспийско, Азовско и Черно море. Именно тук, като тукашни жители прабългарите са споменати за първи път със собственото им етническо име в т.нар. Анонимен римски хронограф от 354 г.

През средата и втората половина на 4 в. , хуните засилили натиска си към източноевропейските равнини.В хунското движение били увлечени и част от прабългарските племена, обитаващи Прикавказието.Част от тях обаче останали в старите си местоживелища, постепенно се разширили и заели обширни райони в Приазовието, по поречията на реките Дон и Донец.

В състава на хунския хаганат прабългарите били една от основните му ударни сили.През 453 г. починал Атила, най-могъщия хаган на хуните. Смъртта му предизвикала разпадането на нестабилната степна империя и прабългарите започнали постепенно да играят все по-значима роля в европейската политика.

Както е споменато по-горе, част от прабългарските племена въпреки превратностите на съдбата останали да обитават приазовските степи по поречията на реките Дон и Донец. Именно тези племена през 567-568 г. попаднали под властта на Тюркският хаганат. Подобно и на предшестващите го, това племенно обединение не било особено трайно.През 581 г. то се разцепило на източна и западна част, кат прабългарите останали в западната. През 631-632 г. прабългарите уногондури под водачеството на Орган и неговия племенник Кубрат отхвърлили властта на тюрките и създали племенно обединение, наричано от византийските писатели „старата Велика  България”. По всяка вероятност политически център на обединението бил гр.Фанагория на Таманския полуостров. Кубрат поддържал добри отношения с Византия. През 635 г. българско пратеничество сключило мир с Константинопол, а император Ираклий почел в знак на добра воля Кубрат с титлата „патриций”. Този мир между двете страни траял чак до смъртта на Кубрат.

След смъртта на Кубрат / след 651 г./ Велика България се разпаднала под натиска на хазарите.Най-големия Кубратов син Батбаян попаднал под властта на хазарите; вторият син – Котраг, начело на част от прабългарските племена, потеглил на север,североизток, а третият син – Аспарух, поел в посока запад – югозапад.Водените от него уногондури и други прабългарски племена преминали Днепър и Днестър и се установили за по-дълго време в земите между реките Прут, Серет и Дунав.

Прабългарите са едни от многобройните номадски народи, които прииждали от Азия към Европа през епохата на Великото преселение на народите. Номадското скотовъдство определяло безусловно начина им на живот и формите на социална организация.

В условията на движение и търсене на нови пасища за добитъка, в условията на непрекъснати войни най-сполучлива форма на социална организация била патриархалната родова община. Тази организация била изключително жизнена и се съхранила столетия. От своя страна номадските родове били обединени в племена, изградени на строго йерархичен военен принцип и  главна роля в тях имал ханът.

Номадското скотовъдство било в основата на стопанския живот на прабългарите.Прабългарите отглеждали едър и дребен рогат добитък, но най-важно място заемало коневъдството. Ловът и риболовът били спомагателни поминъци. Високи постижения прабългарите имали и в грънчарството, ковачеството, златарството, обработката на кост и кожа и др.Добре развитите занаяти подхранвали прабългарската войска с висококачествени и ефективни оръжия.Конната войска била в основата на тяхната мощ, а нейната бързина и маневреност, устрем и мощ в атаката давали много преимущества пред врага.

Прабългарската религия се формирала в продължение на столетия по пътя на този народ от степите на Централна Азия към Европа, поради това тя съчетава множество вярвания и култове заимствани от различни народи и страни.

Тотемизмът е едно от най-старите религиозни вярвания.Според него всеки един прабългарски род произхожда от някакво животно/тотем/, което е негов покровител.Тотемни животни са например кучето,конят, заекът,вълкът и мн.др.Тези животни били почитани като свещени, а в някои случай били принасяни в жертва на боговете. Прабългарския календар бил заимстван от китайците и бил извънредно точен. Освен практическо предназначение, техния календар имал и религиозни функции – така напр. прабългарите вярвали в добри и лоши дни, в магическата сила на числата, гадаели кога и при какви условия да влязат в сражения.

Върховен бог на прабългарите бил богът-небе – Тангра.Той бил безплътен, изначален, невидим и частица от него се съдържала във всяко живо същество.Най-силно тази божия частица била у хана. Наред с това съществувало и така нареченото сакрално цареубийство. В определени случай възниквали белези, според които ханът загубвал своята божествена сила.За да се предпази народът от беди, ханът бил убиван.

Почитта към мъртвите била силно развита у прабългарите. Те ги погребвали с ориентация север – юг и полагали в гроба богат инвентар, който да служи на мъртвия в отвъдния свят.

Прабългарите имали  и жреци, но трябва да се отбележи, че ханът бил смятан за върховен жрец и медиатор, посредник м/у Земята и Небето.

Така след разпадането на Велика България прабългари -  уногондури , се настанили в земите северно от Дунав. По волята на историческия случай на Балканския полуостров си дали среща прабългарската номадска култура и земеделската култура на славяните. Постепенната интеграция между тях се извършвала върху земи , където се родили, процъфтявали и достигнали естествения си залез тракийската, елинската и римската цивилизации.

Нашествията на славяните и масовото им заселване на Балканския п-в през първата половина на 7 в. променили коренно етническата картина на този район от Европа. Византия загубила почти напълно политическия контрол в  земите между р.Дунав и Стара планина, но славяните на юг от Стара планина били изправени пред неумолимия натиск на Империята.Част от славянските племена през 624 г. получили разрешение от император Ираклий да се заселят в провинция Илирик, което се оказало решаващ фактор за възстановяване на византийското влияние в тези райони.Византия постепенно, но неизбежно включвала славяните от полуострова в сферата на своята икономика, политика и култура.

Славяните, които населявали провинция Мизия се опитвали да се противопоставят на византийския натиск. През средата и втората половина на 7 в Византия успяла да възстанови политическата си власт в  днешна североизточна България. По времето, когато Византия полагала всички усилия да възстанови властта си в крайдунавските земи, в Южна Бесарабия/ Онгъл/ се заселили прабългарите-уногондури начело с хан Аспарух. След като се настанили в Онгъла  прабългарите започнали да нападат и и опустошават ромейските земи на юг от Дунав, като им причинявали огромни щети.

За известно време Византийската империя оставила без последствия опустошителните нападения на прабългарите, основно заради ангажираността си във войни с арабите. През 678 г. обсаждащите Константинопол араби претърпели страхотно поражение и византийският император Константин 4 Погонат могъл да съсредоточи силите си на север за отблъскване на прабългарските нападения и за осъществяване на една мощна наказателна военна експедиция с/у отвъддунавските варвари.

През лятото на 680 г. военната експедиция започнала по  суша и море, като император Константин 4 лично ръководел действията. Без особени препятствия войските на империята достигнали обитаваните от прабългарите земи на север от Дунав. Прабългарите не се решили да влязат в открито сражение и решили да се оттеглят в своите предварително подготвени укрепления. Няколко дни войските стояли една срещу друга без да предприемат някакви сериозни действия, докато императорът изненадващо решил да се върне обратно, тъй като по думите на патриарх Никифор боледувал от подгара и трябвало да се лекува с кални бани в Месемврия. Сред войската плъзнал слух, че той бяга и изоставя всичко на произвола на съдбата.Деморализацията се превърнала в поражение – прабългарите излезли от своите укрепления, преследвали и убивали панически бягащите ромеи. Цялата област на север от Стара планина , която била под византийска власт, попаднала под властта на прабългарите. Военните действия продължили и през следващата 681 г., прабългарите пренесли войната на юг, в Тракия, като не преставали да плячкосват цялата подвластна на ромеите страна. Така през лятото на 681 г. се стигнало до подписване на мирен договор между прабългарите и Византия. Така били положени основите на българската държава.

Начело на новосъздадената държава застанал хан Аспарух, а укрепеният стан Плиска  станал първа столица. Редица български учени защитават тезата , че между славяните от племенното обединение на седемте славянски племена и северите от една страна и прабългарите на хан Аспарух от друга бил постигнат съюз основан на общи интереси. И славяните и прабългарите имали общи врагове – Византия, аварите и хазарите.Прабългарите воювали с най-мощната империя в тогавашния свят и затова се нуждаели от съюзници- такива за тях естествено били славяните , които от своя страна също се нуждаели от помощта на прабългарите.

Всички владетели от началото на българската държава до Симеон / 893-927 г/ произхождали от прабългарски родове, а цялата административна и военна терминология през езическия период е прабългарска. Славяните имали числен превес в младата българска държава, но тяхната роля в управлението на държавата била незначителна. Постепенно, с течение на годините, славяните дали на българската народност своя език, бит и култура, а прабългарите оставили името си и съвсем слаби следи в езика.

Опитите да се наложи мнението , че славяни и прабългари са установили съюзни отношения при създаването на българската държава, са дошли от неправилното и модернистично тълкуване на понятието „покоряване”. Всъщност това понятие в ранното средновековие не означава непременно „поробване” с пълна загуба на независимост и самостоятелност,а по – скоро приемане на върховната политическа власт на едно племе или народ при запазване на голяма свобода на действията. Прабългари и славяни неведнъж били „покорявани”от хуни, авари, тюркюти, самите те налагали властта си над други племена, но винаги следвали своя естествен път в общия поток на варварските народи.

Спорен и неясен е въпросът за годината на създаване на българската държава.В съвременната бългаска историография съществуват главно две мнения за началната година  - 680г. и 681 г.Същевременно се търси компромис м/у тези две  г.крайни виждания, като се приема следната формула – фактически българска д-ва била основана през 680 г., а получила юридическо признание от Византия с мира от 681 г. Мирът от 681 г. бил по-скоро примирие , временна отсрочка на разправата с „новопоявил се” народ.Истинското международно признание дошло по-късно при хан Тервел.

Византийските летописци Теофан /9 в./ и Зонара / 11 в./ твърдят, че мирът м/у България и Византия, установен през 681 г., се запазил чак до смъртта на- император Константин 4 Погонат през 685 г. При новия император Юстиниан 2 /685-695 г./ бил предприет първият опит да се премахне позорният за ромеите мир от 681 г. Военните действия били започнати от Византия през 689 г..Същевременно императорът нападнал и славяните около Солун и р. Струма.Първоначално военното щастие  било на византийска страна.Като наказателна мярка Юстиниан пленил много славяни и ги преселил в Мала Азия  .На връщане от тази акция обаче неговите войски били издебнати от прабългарите някъде около Беломорска Тракия и претърпели тежко поражение. Това охладило военния  ентусиазъм на младия император и други сведения за войни м/у България и Византия до  края на века няма. От т.нар. Български апокрифен летопис 11 в. научаваме, че хан Аспарух загинал въ война срещу хазарите.Точна дата не е известна, но се приема, че това  е станало някъде между 700 – 701 г.

Именникът на българските ханове посочва, че хан Тервел бил от прабългарския род Дуло, рода на Кубрат и Аспарух. Докато Аспарух е останал в паметта на поколенията като хан , създател на българската държава, за Тервел смело може да се каже, че е ханът съзидател. По негово време страната не само укрепнала вътрешно, но и постигнала международно признание и авторитет и заела решаващо място в системата на политическите взаимоотношения в Югоизточна Европа.Хан Тервел твърде умело и последователно преследвал своите цели и използвал вътрешните размирици във Византия в своя полза.През 695 г. император Юстиниан 2 бил свален от трона.На престола се изредили двама императора, но стабилност не била постигната. Юстиниан непрекъснато кроял планове за реставрация. С един случаен кораб Юстиниан се озовал в гр.Томи, който се намирал в България. Ексимператорът се свързал с Тервел, като поискал от него военна помощ, за да възстанови бащиния си трон. В замяна на това обещавал големи дарове и сродяване на Тервел с императорското семейство.

На следващата година / 705 г./ голяма войска от прабългари и славяни, предвождана от Тервел, се озовала под стените на Константинопол.Възползвайки се от нейното присъствие само за три дни Юстиниан успял да свали предшественика си и отново да наложи короната на византийски император. В знак на благодарност за оказаната помощ и вероятно в изпълнение на предварителните договорености императорът оказал големи почести на хан Тервел  - обдарил го със скъпи дарове и го удостоил с титлата „кесар”. България получила и териториална компенсация – Юстиниан отстъпил областта Загоре, което било първото разширение на младата държава на юг от Стара планина.Най-важната придобивка обаче е провъзгласяването на Тервел за кесар.Тази титла изразявала отношението на империята към българския владетел и била единствената правна санкция на владетелското му достойнство. Така България получавала юридическо признание, а Византия признала съществуването на една държава, която до този момент не била смятана за партньор, а само за враг.

През 711 г. Юстиниан за втори път бил детрониран.Тервел и този път изпратил военна помощ на императора. Събитията се развили неблагоприятно за императора – той бил убит.

Тервел се възползвал от продължаващите размирици във Византия и в продължение на няколко години поддържал напрежението по българо-византийската граница.това принудило поредният византийски император Теодосий 3 /715-717/ г. да сключи мирен договор с България през 716 г.

Договорът от 716 г. по същество е първият търговски договор на България, което и позволило да заема подобаващо място в международните търговски отношения на империята. Той бил най-дълготрайният международен акт за българската държава.По всяка вероятност неговото действие регулирало българо-византийските отношения през целия 8в. и дори нач. На 9 в.

През лятото на 717 г. старите врагове на Византия , арабите, обсадили по суша и море Константинопол.Новият византийски император Лъв 3 Сириец / 717-741 г./ не бил в състояние да ги отблъсне.Още от самото начало българите подпомагали Византия.През лятото на 718 г. се състояло генерално сражение , при което арабите били разгромени. Тази победа сложила край на опитите на Арабския халифат да проникне в Европа през Балканите.

Благодарение на т.нар. „Именник на българските ханове” е ясно, че наследник на Тервел става владетел с неизвестно име , който бил от рода Дуло. Следващия хан ,Севар /738 г./, бил последният владетел от рода Дуло. След смъртта на хан Севар в средите на прабългарската аристокрация се разгоряла ожесточена борба за ханския престол. В хода на тази междуособна борба се очертали две основни групировки сред управляващите среди: едната била за продължаване на непримиримия курс спрямо Византия; другата била за продължаване на статуквото, за формиране на по-нормални отношения с Византия, които да не се базират само на конфронтацията, а и на търговията, сътрудничеството и т.н.

През 40 –те години на 8 в. Византия укрепила положението си, успяла да стабилизира границите си в Мала Азия и да неутрализира арабския натиск.Император Константин 5 Копроним /741-755 г./  преценил, че е дошъл момента да се разправи с България. През 755 г. започнал 20 годишен период на война м/у България и Византия.В крайна сметка въпреки временните успехи империята не успяла да постигне нищо съществено.

При хан Терелиг / 768 – 777 г./ византийският натиск бил постепенно неутрализиран, а вътрешните размирици затихнали. Това позволило на хана да активизира политиката си спрямо славяните, живеещи на юг от Стара планина, като подпомагал усилията им да запазят своята независимост спрямо Византия.

При хан Кардам /777 -802 г./ централната власт укрепнала напълно, а междуособиците изцяло останали в миналото.Вътрешната стабилност позволила на България да се активизира спрямо Византия и да и отнеме стратегическата инициатива.В резултат на спечелените военни успехи към 796 г. бил сключен мирен договор с Византия, който бил твърде изгоден за българската страна. Все пак Кардам не се отказал от политиката на обединение на славяните извън България и продължил да действа в тази насока, като вниманието му била насочено към Македония.

Мирният договор между България и Византия от края на 8 в. продължил да действа и в първите години от управлението на хан Крум /804 г. 813г./. По това време интересите на България били насочени на северозапад – към конфликта м/у Франксата империя и Аварския хаганат. Под властта на аварите се намирали множество славяни , обитаващи земите по среден Дунав. Към 803 г. франките успели да унищожат военната мощ на хаганата и завладели западната му част. Крум се възползвал от безсилието на аварите, унищожил остатъците от хаганата и присъединил източните му части към българската държава. В българските територии влезли земи с много природни богатства – каменна сол, желязна руда и др.

Хан Крум обаче не забравял и славяните в   южните и югозападните райони на полуострова. Подобно на своите предшественици, той виждал в тях съюзници, а присъединяването им – възможност за усилване на държавата.

През 809 г. тежестта на българския удар била съсредоточена в/у Сердика / София/. Крум осъзнавал, че който контролира София и софийското поле, притежава всички възможности за безпрепятствено нахлуване в югозападните части на п-ва  икъм Беломорието.Въпреки яростната съпротива, градът бил превзет, стените му разрушени.

Превземането на Сердика било твърде тежък удар за Византия, за да бъде оставено без последици. Никифор се решил да организира военен поход срещу България. Той събрал голяма войска – към 60000 души. Преходът започнал през май 811 г..Войската се движела доста мудна и едва през месец юли успяла да преодолее източностаропланинските проходи.Столицата Плиска била превзета и опожарена. Междувременно Никифор отхвърлил високомерно българското предложение за мир. Докато византийците се бавели в Плиска Крум успял да организира голяма войска.

Император Никифор смятал да премине през цяла северна България, да достигне София и оттам да се прибере към Константинопол през Пловдив и Одрин, но това намерение останало неизпълнено. На 25 .07 811 г.г. той повел войската си през обратния път през Стара планина . През нощта на 25 срещу 26 .07 българските войски нападнали разположените на стан по северния склон на Върбишкия проход византийци. Победата била пълна. Самият император намерил гибелта си на бойното поле. Сред малцината оцелели бил синът на Никифор – Ставракий и зетят му Михаил Рангаве.

Крум се възползвал много точно от победата във Върбишкия проход. През 812 г. негов специален пратеник предложил мир, като се признае договорът от 716 г. След очаквания византийски отказ войната била подновена с пълна сила. Били превзети важни градове и крепости  - като Несебър, Созопол, Пловдив и др.

На 22 юни 813 г. императорските войски претърпели ново поражение при крепостта Версиникия, което коствало и трона на Михаил Рангаве. Очаквайки удар и срещу столицата, новият император Лъв 5  Арменец я подготвили за продължителна отбрана.Както се очаквало, на 17 юли хан Крум се явил пред стените и. Давайки си сметка за отбранителните възможности на  византийската столица, ханът не искал да рискува с не добре подготвена обсада.Затова той започнал мирни преговори, по време на които византийците му подготвили засада. Византийското коварство докарало море от нещастия на ромеите –цяла Тракия била опустошена, всичко, което можело да се превозва било откарвано в България.Одрин също бил превзет и част от неговите жители били взети в плен в България.

През зимата на 813-814 г. Крум извършвал не скрити приготовления за превземането на Цариград. В разгара на приготовленията обаче, на 13.04.814 г., хан Крум починал. Смъртта на хан Крум била посрещната с огромна радост и облекчение в Цариград.Византийците се надявали , че грандиозния замисъл на Крум няма да бъде осъществен от неговия син и наследник хан Омуртаг / 814-831 г./. Въпреки всичко император Лъв 5 не оставил всичко в ръцете на съдбата, а се погрижил да прегради пътя на българите към столицата. В едно сражение в Тракия българската войска била разбита. Разбира се, едно поражение не означавало, че войната е загубена , но въпреки това българския владетел рязко изменил своя външнополитически курс и в най-кратки срокове подписал мирен договор с Византия. Договорът се сключвал за срок от 30 г. Определяла се българо-византийската граница от Черно море до Източните Родопи. Уговаряла се размяната на пленници и същевременно се обръщало внимание на славянското население на границата.Определял се и откупът , срещу който българската страна трябвало да върне пленените от Крум византийци. Договорът вероятно съдържал и други споразумения, но за съжаление те не са запазени, тъй като Сюлейманкьойският надпис е повреден. След договора от 716 г. , този е най-важния договор, който регулира отношенията между България  и Византия. За втори път империята юридически признавала българските завоевания и се отказвала от старите си територии. Договорът бил подновен през 820 г. , когато на престола в Цариград се възкачил император Михаил 2 Балба/820 г. -829 г./ По-нататък българо-византийските отношения продължили да се развиват все в тази мирна посока, очертана през 815 г. нещо повече, в мемнти на затруднение българският владетел действал като съюзник на императора. Такъв момент се появил в периода 821 г. – 823 г., когато във Византия се разгорял голям бунт, воден от някой си Тома Славянина. Българите принудили въстаническите войски да снемат обсадата от Константинопол, скоро след това бунтовниците били разгромени, а самият Тома Славянина бил заловен и екзекутиран.

При хан Омуртаг България активизирала външната си политика на североизток и на северозапад, запазвайки мирните отношения с Византия.

Между 824 и 829 г. силно се изострили българо-франксите отношения по северозападните граници. Спорът м/у двете страни се породил поради стремежите на славянските племена – тимочани, абодрити и браничевци към независимост и откъсване от българската държава. Те потърсили покровителството на франксия император Людовик Благочестиви. Опитите на хана да уреди въпроса с преговори не дали резултат , но когато две български флоти проникнали по течението на Средния Дунав, франките побързали да уредят конфликта с мирни средства.Славянските племена отново били върнати в състава на българска държава.

Новият български хан Маламир / 831 г. – 836 г./  бил трети син на Омуртаг. Най-големият Енравота бил лишен от престола поради привързаността му към християнството, ;вторият син – Звиница – вероятно починал рано и така Маламир поел властта.  Маламир се постарал да запази добросъседски отношения с франките, установени в последните години от баща му Омуртаг.

Твърде малко сведения има за това как са се развили българо-византийските отношения. Маламир се опитал да запази и продължи мирната политика на своя баща спрямо византия , но мирът бил разрушен от страна на империята.След краткотрайна военна кампания , при която българските войски нахлули в източна Тракия , мирът бил възстановен. В резултат на това към България били присъединени Родопите и Пловдив с прилежащата му област.Повече нищо не се знае за външната политика на хан Маламир.През 836 г. той починал.Бил наследен на престола от Пресиян, син на Звиница.При новия български хан външната политика се активизирала значително и била насочена към южните и югоизточните райони на Балканите.Още през 837 г. Пресиян изпратил войски в посока към Солун, като се възползвал от заетостта на Византия срещу арабите.Същевременно в Западните Родопи избухнало голямо въстание на местните славяни, което бързо се разпространило към Беломорието.Византия не била в състояние да окаже каквато и да е съпротива. Това отворило пътя към Македония.За една –две години през скиптъра на българския владетел преминали обширни територии в централна и Западна Македония, по течението на р.Струма и в Беломорска Тракия. След 845 г. империята се активизирала и успяла да възвърне под своя контрол Беломорието.За сметка на това Пресиян укрепил властта си в Родопите и Македония на север от Солун.

Така в резултат на усилията на българските ханове Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян  през първата половина на 9 в.българската държава уголемила значително своите територии. При хан Крум и Омуртаг били хвърлени сили най-вече на северозапад, където живеели многобройни славянски племена.Там България преодоляла съпротивата на Аварския хаганат и Франксата империя. Същевременно Крум и Омуртаг не забравили и югозападните райони.Превземането на София и включването и в българските предели позволило на следващите ханове Маламир и Пресиян да овладеят Македония , Горнотракийската равнина и Родопската област. С направените завоевания България поставила под своя контрол важни търговски пътища , което и позволило да се включи активно в общоевропейския икономически прогрес.