Joomla Software solutions Template

Payday loan

Християнизация на България при княз Борис I (852 – 889)

Стабилизирането на международните позиции на България било само един от съществените резултати на нейното цялостно укрепване, постигнато към средата на IX в. Териториалното консолидиране на българската държава и налагането на другите характерни белези на единна държавно- политическа структура били останалите важни резултати, които допринесли за ускоряване на нейната централизация. При управлението на княз Борис страната продължила своето по- нататъшно възходящо развитие и формирането си като типична ранносредновековна европейска държава. През втората половина на IX в се осъществили редица важни процеси, явления и събития в духовния и политически живот на българската държава, благодарение на които тя еволюира от ханство към царство. Сред всички тях с решаващо историческо значение били покръстването на българите, учредяването на българската църква и разпространението на славянската писменост от Кирило- Методиевите ученици в България.

Издигането на християнството в държавна религия в средновековна България станало под въздействието на различни външни и вътрешни фактори. Тяхното действие изкристализирало особено ясно през първия период от управлението на българския владетел Борис I, т.е., през 852 – 863 г. Тогава той все още носел хански титул. На българския престол хан Борис бил пряк наследник на хан Пресиян. Той започнал своето управление в една доста сложна и напрегната за България външно- политическа обстановка.

В значителна степен покръстването на българите се ускорило под напора на усложнените международни взаимоотношения в Европа през средата на IX в. Основно място в тях заемало изострилото се съперничество между двата църковно- религиозни центъра Константинопол и Рим за надмощие над славянския свят. Проводници на техните интереси станали двете водещи християнски политически сили Византия и Немскто кралство.

Разпространението на християнството В Западна Европа, което се възобновило с особено голяма сила през VIII в и продължило през IX – X в., е било ръководено изцяло от немците, населяващи покрайнините на християнските европейски земи, които граничели с езическите територии на север и изток. Доминиращ аспект в християнизацията през IX в станало противоборството между немци и славяни, при което религиозните мотиви са оставали на втори план за сметка на политическите. През средата на IX в започнала борба на славянските държави по Средния Дунав за неутрализиране на влиянието на немските мисионери. В тази борба умело се намесила Византия, която се стремяла да отнеме първенството на Римската църква спрямо славяните. Именно на фона на тази общоевропейска картина на международните отношения започнало управлението на хан Борис I.

В един по- близък геополитически план България станала реален съперник на Византия и Немското кралство в борбата за надмощие над славянския свят с разширението на своята територия в северозападна посока по Средния Дунав и на юг и югозапад в Тракия и Македония. Тъкмо тази стратегическа позиция на българската държава определила по- нататъшните насоки, тенденции и характер на държавната политика, която хан Борис е трябвало да осъществи през първото десетилетие от своето управление и която е довела до превръщането на християнството в държавна религия.

През посочения период водещо място сред славянския свят наред с България заемала Великоморавия. Двете държави насочили силите си към отстояване на своята политическа независимост и културна самоидентичност в борба с Немското кралство и Византия, с Рим и Константинопол. Основна задача в държавната и дипломатическа дейност на хан Борис била запазването на обширната територия на своята държава. Първоначално българо- немските отношения запазили мирния си характер. Според Бертинските летописи през 853 г. Борис сключил военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиването на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. Последвала война между немци и българи. В нея крал Людовик Немски привлякъл хърватите. Принуден да воюва на два фронта, Борис загубил войната, ако се вземат под внимание данните на Константин VII Багренородни и „Мъченичеството на 15– те тивериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски. При тази тежка ситуация българският владетел се принудил да се откаже от съюза си с Великоморавия и да премине на сраната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволило на хан Борис да ги възпре от по- нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав.

През 855 г се изострили отношенията на България с Византия. Основа за конфликта между двете страни станало включването на славянски племена от Македония и Родопската област към българската държава. Конфликтът се изострил особено през 855 – 856 г., когато между двете сили избухнала война. Причината за нея трябва да се търси в опита на империята да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в Северна и Източна Тракия, които били владени от България. В резултат на успешните военни действия на византийските войски, водени по суша и море от император Михаил III (842 – 867) и кесаря Варда, били завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. И този път със средствата на дипломацията хан Борис успял да отклони византийците от по- нататъшни действия срещу българската държава. През 856 г между двете страни бил сключен мирен договор.

В началото на 60- те години на IX в настъпило ново прегрупиране на политическите сили в Средна и Източна Европа, в резултат на което се стигнало до възникване на нови коалиции в Европейския югоизток през 862 – 864г. Укрепването на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засягало сериозно интересите на България и Немското кралство в района. Това довело до създаване на нов военен съюз между двете страни през 862 г., който бил насочен срещу Великоморавия. През 863 г. Людовик Немски, подпомогнат от българските войски, започнал война с великоморавското княжество. При създалата се опасна ситуация за Великоморавия нейният княз Ростислав потърсил сближение с най- големия враг на България- Византия. От империята той поискал проповедници, които да разпространяват христовото учение на говоримия от народа му славянски език. По този начин могло да се отстран немското политическо и културно влияние, чийто проводник станало немското духовенство. Водена от своите интереси, Византия сключила съюз с Великоморавия най- вероятно през същата 862г. Пристъпвайки към този дипломатически акт империята се водила от още едно важно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Людовик Немски хан Борис обещал да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел били достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стремяла да установи своето духовно господство над българската държава. Затова побързала да предотврати възникналата опасност. През есента на 863 г след като успяла да нанесе сериозно поражение на арабите империята организирала военен поход срещу България. С този военен натиск тя целяла да откъсне България от съюза с Немското кралство и да приеме християнството от Константинопол. Хан Борис не успял да организира бързи контрадействия, поради заетост на войските му във войната срещу Великоморавия и поради различните природни бедствия, стоварили се върху българския народ по това време. Затова още през есента на 863 г той започнал предговори с Византия, които завършили със сключването на „дълбок” мир между двете страни. Последвало разтрогване на съюза с немците и обещание покръстването на българите да се извърши от Константинопол. По силата на сключения договор България получила отново областта Загоре.

Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави било основната цел на външната политика на хан Борис. В официалното въвеждане на християнството в държавата си той виждал основният път за нейното постигане. Затова този въпрос намерил място в отношенията му с двете водещи християнски сили- Немското кралство и Византия. Тази цел определила гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и по- нататък спрямо Рим и Константинопол. Като поел задължението си да се приобщи към християнството и константинополската църква Борис, подобно на византийския император, желаел да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в нейн крепител. Това е бил и по- дълбокият замисъл на новата мирна политика с Византия и на поетото задължение.

Покръстването на владетеля и на народа се предхождало от покръстването на българските пратеници, които дошли във византийската столица за сключването на мирния договор. Това станало непосредствено след полагането на клетвените обещания през есента на 863 г. Тогава заедно с тях за България се отправила духовна мисия, придружена от един епископ, един специален пратеник на императора и множество духовници, която трябвало да осъществи приобщаването на българския народ към християнството. Така в началото на 864 г византийското духовенство се заело с покръстителска дейност, с която фактически започнал и първият етап от християнизацията на българското общество и държава. Хан Борис, ръководен от известни верски и други съображения, свързани с опасността от дестабилизация във вътрешно- държавния живот, осъществил акта на своето християнско кръщение тайно през една нощ на 864 г като приел името на тогавашния византийски император Михаил III. За една голяма част от управляващия български елит, която не желаела да проникне в дълбокия смисъл на провежданата от владетеля духоввна реформа, езичеството си оставало символ и крепител на държавната независимост, а християнството- проводник на враждебната византийска политика. Враждебните настроения сред определени кръгове от управляващата върхушка, създаващи реална опасност от прерастването им в открито недоволство срещу държавната власт, заставили владетелското семейство да се покръсти без особени церемонии. След покръстването българският владетел изоставил своя хански титул и приел славянския „Велик княз”. Княжеската титла, макар и неравностойна с ханската, в политическата терминология на раннославянските езици единствено се доближавала до идеята за върховната власт. Според някои специалисти тази промяна е станала малко по- късно, към края на Борисовото управление, когато славянският език и писменост станали официални в държавата благодарение на книжовната дейност на Кирило- Методиевите ученици в България в периода 886 – 893 г.

Актът на покръстването през 864 г бил само външната, дипломатическата страна на една важна духовна промяна, която била предизвикана от много по- дълбоки и сложни причини от различен характер. Част от тях се отнасяли до позициите на християнството по българските земи до официалното му въвеждане, а друга- до социалнополитическите изменения, настъпили в развитието на българското общество и дръжава през първата половина на IX в.

Според изворите, писмени и археологически, християнството придобило широко разпространение в балканските провинции на Римската империя. Началото на неговата проповед се свръзва с дейността на христовите апостоли Павел и Андрей през I в. Сред местното население то утвърдило своите позиции благодарение на създадената църковна организация и на епископските седалища, които олицетворявали целокупната църква. След разделянето на империята на западна и източна константинополският епископ получил титлата патриарх, с което му се отредило особено почетно място в църквата. Въпреки това папството запазило своето върховенство в църковния живот на западните балкански земи, които се покривали със старата провинция Илирик. Император Лъв III Исавър отнел църковната власт на папския Рим над тези земи заради неговото противопоставяне срещу иконоборската му политика. Така от началото на VIII в всички християни от балканските земи, намиращи се под политическата власт на Византия, признали за свой духовен глава константинополския патриарх. Нашествията на варварските народи във византийските балкански владения през IV – VII в разстроили в значителна степен организирания църковен живот в тях. Особено голяма е била разрушителната сила на славянските нападения през VI – VII в. В много райони християнството битувало сред местните жители със своите най- елементарни предания и представи. Постепенно то започнало да прониква и сред новите заселници на балканските земи- славяните, част от които дори го приемали за доброволно, а други- в резултат на провежданата от самото византийско правителство християнизаторска политика.