Joomla Software solutions Template

Payday loan

Историята на Венесуела през периода 1830—1935 г.си прилича много във всички аспекти на политиката,икономиката, културата и социологията. Тя може да се разглежда като самостоятелен процес, като венесуелски XIX век извън нормалните хронологически граници, в противовес със събитията в света, в който севмества тази национална история. Венесуелската държава, венесуелската нация, републиката и оформилият се вече съвременен венесуелски народ се изграждат в този период, който би трябвало да принадлежи към етапа от съвременната история. Но на практика в тези 105 години, след като Хосе Антонио Паес поел властта до смъртта на Хуан Висенте Гомес, нямало съвременни елементи, само огромна и сурова борба за просъществуваме като държава н народ. В най-острата фаза на саморазрушението през Федералната война (1859—1863 г.)   физическите н  културните сили(същността на страната), се изчерпали до такава степен, че за малко не се стигнало до прага на пълния хаос. 'Същото станало и в навечерието на диктатурата на Гомес, при наследниците на управлението между 5890 и 1910 г., когато в страната господствувала пълна мизерия. През 1936 г. се правели опити да се изтъкне преди всичко положителната страна па независимостта. Може би защото дълбоките корени на единството на народната култура, на социалното изравняване в резултат на старото смесване на расите и на връзките, дължащи се на испанския език, били достатъчно солидни. Може би също така, поради култа към героичното, поради сянката на Боливар, поради спомена за героите и стария патриотизъм се мобилизирали по обществените площади, в малкото училища, в гласа на някои достойни за подражание мъже и в народната традиция оскъдните сили на историческата независимост.От момента, в който с конституцията от 1830 г.била установена републиката (прекрасно намерение за политическо укрепване, което щяло да бъде осуетено на 24 януари 1848 г. със създаването на еднолична власт и социална анархия), историческата действителност на венесуслския XIX век (1830—1935) се характеризирала с народно недоволство и произтичащото от него обществено безредие. Венесуела заживяла в обстановка на гражданска война, а когато се създавала такава атмосфера, тя била замествана от диктатура.Бедността, планинската селящнна, болестите и неграмотността съпровождали като социално-икономически и културен противовес политическото управление. В 1920 г. венесуелският мислител Габриел Еспиноса писал: „С право, макар и малко преувеличено, се е говорило, че във Венесуела ние живеем фактически според много от насоките, определени в боливийската конституция. Това е било и продължава да бъде естествено, тъй като психологическото състояние на народите не може нито да се моделира със закони,  нито се моделира или може да се измени, освен много повърхностно, за един век. Днес от политическа, макар и не социална гледна точка, ние живеем така, както и в дните на великата борба със съвсем слаба, само външна разлика."' Днес знаем, че и от социална гледна точка положението е било горе-долу същото. Историческата промяна започнала едва през 1936 г., която е подчертано една разграничителна година. Естествено разграничителна за промените на едно и също общество, което не се изменя с часове, а с векове.С други думи, политическата 'еволюция била бавна,докато социалното изравняване, изглежда, вървяло по-бързо. В действителност този процес напредвал дори още по-бавно, отколкото през XVI  век. От 1830 г. властта оила упражнявана под дръзка президентска,еднолична форма, въпреки  че конституциите винаги ограничавали правата на президента на републиката,който е бил и продължава да бъде държавен глава и главнокомандуващ въоръжените сили, т. е. Губернатор и главен капитан, както се наричал в провинциите най-висшият служител. Социологическата теория е фактически теория за особеностите на властта, позната под името „Ел Хендарме Несссарио" — Необходимия жандарм, не била капризна измислица на Лауреано Валениля Ланс (1870—1936 г.), а форма, съответствуваща на историческата реалност в страната от XIX век.² Снмон Боливар, а, разбира се, и Хосе Антонио Пасе, Антонио Гусман Бланко и Хуан Висенте Гомес, заедно с всички останали, са най-очевидното историческо доказателство.Критерият за водачите, за силните мъже утвърдил тезата за енергичността като едно от главните качества при упражняване на властта. Цялата енергия, изразходвана в продължение на 105 години, включително таз'и в наши дни, не е била достатъчна въпреки това,за да създаде политическа власт, която да доведе до установяване на справедливост. Справедливостта, правораздаването, установяването на справедливост са били и същността на Законника на Алфонсо Мъдрия и основното в конституционните доктрини. Наред с енергичността са били и са необходими и други добродетели, като гражданския морал на Хосе Мария Варгас.и добротата, може би на Хуан Хрисостомо Фалкон. Нонито един от двамата не бил енергичен. Ако през XIXв. тези качества — енергичност, граждански морал и доброта, се били съсредоточили в един управник, може би е нямало да съществува диктатура чак до нашата историческа епоха.В очакване да се изяснят господствуващите идеи,още от самото начало се откроило неравновесието между народ и нация. Така например конституцията от Кукута (1821 г.) установила, че носител на суверенитета е нацията и че народът „няма да упражнява сам посебе си други присъщи на суверенитета особености освен участие в първичните избори". Когато конституцията смеси народ с нация, вече ще бъде постигната политическа демокрация  (Конституцията в сила от 1961 г.). Историческото явление, съществувало  през XIX в. (казано по малко груб 'начин), е «следното: „Политическа демокрация се постигала в Конституцията,написана (1854—1864 г.) в течение на историята на Републиката само на хартия, в книжките, които съдържали конституциите. Но тази политическа демокрация не функционирала в действителност, защото революцията, войната, диктатурата оказвали своето влияние.Точно обратното, социалната демокрация успяла да се установи, така че в известни моменти изравняването било причина за объркване н културна депресия. Един неграмотен генерал, един необразован управник можели да бъдат възприети. Но когато ставал академик,писател, ректор, вече било друго нещо."Социалната демокрация не била наложена от Федералната война, както се смята  обикновено. Петте опустошителни години (1589—1863 г.) не довели до нищо друго освен да сложат край на процеса, започнал през XVI 'в. и достигнал връхната си точка с Войната за независимост. Към безпощадното влияние на военната обстановка, която засилвала социалната демокрация, се прибавила идеологическата дейност на хората,членуващи в консервативната партия, т. е. в политическите среди, които възнамерявали да организират по традиционна форма структурата на републиката. Такъв бил случаят с Хермин Торо, идеолог, който проповядвал необходимото равенство; това равенство нямало да бъде друго, освен социалната демокрация.Този последен исторически факт от XIX в. бил отразен в две много конкретни бележки на учителя и историка дон Аугусто Миха рее (1897 г.), а именно: „I).Нашата демокрация не се постигна чрез брутално налагане на факти (деспотизъм, мизерия, етническо смесване и т. н.), а бе придружена най-малко от един съзнателен духовен елемент, който й придаде единство и характерна приемственост." Тази първа точка може да се обясни така: въвеждането на политическа демокрация и конституция е „духовният съзнателен елемент";останалото, „бруталната" дейност, е водела до социална демокрация, заличавайки социалните рамки от преди независимостта, които все още са съществували при установяване на републиката през  1830 година.Другото наблюдение на този мислител-съвременник е следното: ,,2). Към средата на века процентът на социално изграждане бил завършен. Последвалата Федерална война няма в този смисъл значението, което някои п приписват, въпреки че като всички наши граждански войни — или в по-голяма степен поради това,че е била по-продължителна — отражението й в много аспекти на националния ни живот не може да бъде отречено." Това е вярно. Но Федералната война помела последните силя, противопоставили 'се на социалното равенство, тъй като властта била поета от обикновени хора от народа, каквито все още могат да се срещнат в държавния апарат: 'неграмотни или полуграмотни, без политическо образование, без стройни критерии, а следователно, без да разбират упражняването на властта като творческа дейност, или дори като административна служба и управление на политическата и социалната общност.³ Този демократически  факт са желаели менно да избегнат първите законодатели, като са отказвали 'на народа действен суверенитет.Когато разглеждаме историята 'на властта, ние се натъкваме на конкретна форма на нейното упражняване: диктатурата. Интервалите на демократичното управление са толкова малко, че при общо разглеждане те просто се заличават. Все пак в съвременната история се среща като формула на управление и оставя следа в крайностите на президентството на представителната демокрация едно ясно и категорично наследство от деспотизма от XIX век. Диктатурите са били дотолкова заробващи, че и най-скромната дейност се загубва под сянката им. Гусман Бланко започнал да основава академии и в самодържавническния му дух се породила литературната суета,която щяла да получи най-голямото си удовлетворение с тома, издаден през 1884 г. в издателство „Санс" в Каракас — Венесуелската  академия — Встъпително слово. Нейната критика, нейната  защита. Различни съждения. Уважението на Испания към Гусман Бланко. Чествуване на директора на академията. По времето на Кастро и на Гомес писателите трябвало да посвещават своите творби на президентите, между другото и поради това, че държавата била монополизирала литературата, тъй като била единствената, която я финансирала. И днес (1978 г.) все още значителен процент от населението над 18 години (20 на сто) е неграмотно и нормалният тираж на една книга, издавана не с учебна цел, е от 2000 екземпляра.Милнтаризмът бил непосредствена   последица отВойната за независимост. През Федералната война той се засилил с чиновете, раздавани от Фалкон, и с тези,конто всеки разбунтувал се разпределял с властна ръка. Преброяването от 1883 г. ~ първото, извършено с известна техническа точност, предлага най-любоннтни данни относно военното население. Десет години след Федералната война само в щата Карабобо имало 449генерали, 627 полковници, 967 коменданти, 818 капитани, 504 поручици и 85 подпоручици, ни повече, ни гюмалко от 3450 офицери. Мъжкото население над 21 години било 22 952 души. Това 'означавало, че 'в този щат над 15 на сто от мъжете били обхванати във войската с офицерски чинове. Ако тази статистика се разшири за цялата страна, ще се разбере постоянната обстановка на гражданска война.Федерацията установила катастрофална администрация. Революционерите, конто възнамерявали да поправят грешките, прибягвали до методи,  които от своя страна пораждали война. Понякога се надигал нечий глас, който оставал без никакъв отклик. ФраксискоМехиас, който също бил генерал, в определен момент отбелязал: „Стига с тези претенции за установяване на демокрация, като се преминават езера от кръв, когато ни е преправен пътят на изборите." Това бил въпросът; когато вече бил преправен пътят на изборите (Фалкон,Медина, Анга'рита), отново било предпочетено оръжието. Нетърпението да се вземе властта и ниската култура на голямата част от населението били два от факторите, определили така дългото историческо изчакване.С диктатурите на Кастро и Гомес завършила епоха»та на военния дес1<Ьтизъм. Революцията, ръководена от горе-долу авторитетен военачалник, била най-простият начин да се завземе властта. Някой главатар с метежа н прокламациите си довеждал страната до състояние на война: редуването на управниците републиканци ставало само по този начин. След дългата, жестока, неотстъпчива диктатура на Гомес въстанието било заменено от една по-гъвкава срорма: държавния преврат (1945 г., 1948 г., 1958 г.), при който добре екипираната войска решавала промените, като селското и градското население не се е намесвало, освен съвсем бегло и стихийно. Селянинът-бунтовник изчезнал, а на работника не харесвали шумните сблъсъци. Последният предпочитал да изчаква случая, за да използува политическия си капитал 'на изборните урни, като оставил верен на дадена профсъюзна организация.До 1936 г. не съществувала никаква възможност за изява на гражданското съзнание и това попречило да се създадат политически партии н да се формира обществена гражданска съвест в ръководните кръгове и в просветените до известна степен социални групировки. Това положение бавно започнало да се променя,щом като се почувствувало присъствието на нефта в икономиката.Трима големи военни водачи господствували на политическата сцена между 1830 п 1935 година.Основателят на републиката, на венесуелската държава, която не е прекъсвала своето съществувание, която съществува н днес, бил Хосе Антонио Паес (1790-1873 г.), герой на независимостта. Със силата на своя авторитет на каудильо, Паес осъществил отделянето на Венесуела от Република Колумбия. На  13 януари 1830 г. той образувал временно правителство със свои приятели и близки последователи — Мигел Пеня (министър на вътрешните работи, правосъдието и полицията), Диего Баутиста Урбанеха (министър на финансите и външните работи) и Карлос Сублете  (министър на войната и флота). Паес знаел, че от неговото поведение зависело бъдещето. Произвел избори, на 6 май се събрал Конгресът с 33 депутати от 48 избрани, за да бъде съставена конституцията. Тя била приета на 22 септември и обявена на 24 септември.. Управлението щяло да бъде републиканско, народно, представително, отговорно и сменяемо (глава II). Суверенитетът, който народът упражнявал, бил ограничен до правото да гласува в първичните избори. Фактът, че някой бил „домашен прислужник", не му давал право на граждански права. За да бъде избирано или за да избира, лицето трябвало да бъде женено, или да бъде на 21 години, да знае да чете и пише, да притежава недвижимо имущество с годишна рента до 50 песо, или някаква работилница, професия или служба, която му дава доход от 100 песо годишно. Законодателната власт била упражнявана от две камари (глава Х), от представители и сенатори. Те трябвало да се събират на 20 януари, да заседават в продължение на 90 дни, които можело да бъдат продължени с още 30. Всяка една от дванадесетте провинции, на които била разделена националната територия,щяла да избира един депутат на всеки 20 000 жители и още един — за над 12 000 души. За всяка провинция били необходими двама сенатори; те били избирани за 4 години, като половината били подновявани на всеки две години. Изпълнителната власт (глава XVI) била съставена от президент, 'избиран за период от 4 години, без да може да бъде преизбиран непосредствено; вицепрезидент, избиран ю разлика 2 години по отношение на президента. Избирането на двамата било извършвано от гласоподавателите, които са гласували в избирателните колегии. Необходими били две трети от гласовете и в случай че нито един кандидат не можел да ги събере, изборът узаконявал Конгреса. Създаден бил правителствен съвет, в който влизали вицепрезидентът, секретарите на кабинета, 4 съветници,назначавани от Конгреса, и 1 служител от върховния съд. Съдебната власт (XIX глава) била образувана от върховния съд, висшите съдилища, съдилищата от първа инстанция и по-малки трибунали. Криминалните дела били разглеждани от съдебни заседатели. Провинциите били управлявани от един депутат за всеки кантон. Представител на изпълнителната власт бил губернаторът. Член 180 (глава XXV) гласял: „Въоръжените сили по същество трябва да се подчиняват и никога да не обсъждат; те се разделяли на постоянна войска, морски сили и национална милиция." На 24 март 1831 г. Конгресът, установен в град Валенсия, където било възникнало това политическо дви-

жение, обявил Паес за конституционен президент, а Диего Баутиста Урбанеха за вицепрезидент. Тази федерална, малко аристократична република, въпреки че Паес бил равнинец и произхождал от обикновения народ, щяла да има в лицето на своя президент каудильо и виден избирател. През февруари 1835 г. завършил президентският 'му мандат. Паес бил избран отново и за периода 1839—1843 година. В 1835 г. бил избран един цивилен — д-р Хосе Мария Варгас, учен от университетските среди. Той положил клетва пред Конгреса на 9 февруари. Бил свален на 7 юли в резултат от военен заговор, в който бил замесен и народният герой Сантяго Мариньо. Това била първата „революция", наречена революция на реформите. Човекът на деня бил една мрачна фигура, наречена Педро Ка-

рухо, символ на всички политически предателства в историята на страната. Каудильо бил обаче Паес. Той се намесил и поставил отново Варгас на президентското кресло, което било предварително поражение за съзаклятниците. На 21 август Варгас вече имал нов кабинет. Той подал оставката си на 24 април 1836 година. 9 месеца управлявал вицепрезидентът Андреас Нарварте. След това бил заместен от генерал Хосе Мария Кареньо до идването на власт на новия вицепрезидент Карлос Сублете, който довършил мандата (от 20 май 1837 г. до 28 януари 1839 година). Паес, избран с 212 от 222 гласа, управлявал от 1839 г. до 26 януари 1843 г.,когато бил избран Карлос Сублете за мандата, който завършил в 1847 година.И така, правителствата, които се редували между 1830 и 1847 година, се намирали под покровителството на забележителния Каудильо от Равнините. Авторитетът, с който се ползувал Паес, го превърнал в централна фигура във всичко, което ставало в страната, до такава степен, че другите президенти — Варгас и Сублете, били избрани с неговата подкрепа и дължели стабилността си на силата на каудильо. Зачитането на конституцията, административната строгост и икономическото съживяване били най-същественото през годините на властвуването на Паес.На 20 януари 1847 г. Конгресът установил, че в изборите нито един от деветимата кандидати не сполучил 2/3 от гласовете и съгласно със закона пристъпил към довършване на процедурата. Бил избран кандидатът,подкрепян от Пасе -- генерал Хосе Тадео Монагас. На 24 януари 1848 г. президентът, превърнал се в диктатор, подкрепил нападение срещу Конгреса, в който надмощие имала опозицията. От този момент, след като Паес бил отстранен н поставен в затвора от коменданта Есскиел Самора (15 август 1849 г.), настъпила вече жестока тирания, ненотизъм, продължил до 1858 година. През периода 1851—1855 г. бил избран и братът на диктатора, генерал Хосе Грегорио Монагас, за да проправи лесно пътя на Хосе Тадео в изборния фарс през 1855 година. В 1857 г. била осъществена реформа на конституцията от 1830 г., за да бъде удължен президентският мандат от 4 на 6 години. Установен бил нов мандат от 1857 до 1862 година. Конгресът назначил за президент диктатора, а за вицепрезидент — неговия зет Франсиско Ориач. Политическият фарс завършил на 15 март 1858 г. под натиска на революция, която всички подкрепяли.При диктатурата на семейството Монагас, по-точно на Хосе Тадео, били премахнати робството (24 март 1854 г.) и смъртното наказание (1849 г.). В замяна на това обаче се появили произволът, корупцията и разюздаността. След временното президентство на главатаря генерал Хулиан Кастро (1858—1859 г.), който свалил Монагас, настъпила продължителна криза.Тези кризи завършили с Федералната, или известна и като Петгодишната, война (1858—1863 г.), когато се сблъскали правителството и революцията — две политически 'същности, които нямало да се помирят до диктатурата на Гусман Бланко и окончателно до диктатурата на Хуан Впсенте Гомес. След падането на Монагас в управлението се редували Временен съвет,председателствуван от консерватора Педро Гуал (15—18 март 1858 г.); генерал Хулнан Кастро, като временен президент (18 март — 7 юни 1859 г.); Мануел Фелипе де Товар, политически водач на реакцията срещу Монагас и министър на вътрешните работи при Хулиан Кастро, заемал президентския пост между 7—12 юни 1879 г. поради оставка на Кастро. Този слаб каудильо и участник във вътрешните борби бил натоварен отново с президентството до 1 август, когато бил свален.Той бил заменен от Педро Гуал до момента, в който Товар бил назначен за конституционен президент през април 1860 г. след избори, които никой не знаел как били произведени. В кабинета на Товар се появил Паес като министър на войната н флота. На 10 септември 1860 г. старият каудильо, основател на републиката от 1830 г., наложил диктатурата официално. Той я отстъпил на 6 юни 1863 г., когато ио силата на договора от Коче властта преминала в ръцете на представителите на победилата революция.Революцията   била в ръцете  на трима мъже:Есекиел Самора, ръководител по време на  войната,Хуан Хрисостомо Фалкон, който станал президент, и Антонио Гусман Бланко, наследник на властта. Революцията започнала 'от Коро на 20 февруари 1859 година. Страната била опустошена почти изцяло, с изключение на отдалечените селища в Андите, Мерида и Тачира. Равнините били съсипани. Градовете н селата били ограбени и опожарени. Баринас се превърнал в призрак, който едва в наши дни се възстановява под покровителството на богатата петролна държава.Кампанията на селския каудильо — генерал Есекиел Самора, който напомнял за Бювес 'и Паес, комендант на семейството Монагас, участник в разгромяването'на Паес при обсадата на Лос Арагуатос, в западните райони и в 'равнините, дала тон на жестоката до смърт гражданска война. Той нанасял поражения и бил разгромявай, обсаждал и опожарявал; Баринас и Гуанаре били заличени от пожарите, запалени от федералните войски. Той удържал победата в Палито над Андрес Авелино Понте (23 март 1859 г.) и 'над Мануел Ерера в Арауре (5 април с. г.). Генерал Хосе Лауренсио Силва, войн с традиция, действувал като началник на конституционните войски, т. 'е. правителствените. Той подал оставка, бил обвинен в предателство и заменен от патриция Карлос Сублете, като ръководител на войната, и от Хосе Есколастико, като комендант. Самора завзел Баринас 'на 14 юни и получил титлата „храбрият гражданин".На изток войната се водела от наследниците на героични имена — Хулио Монагас, Хосе Лорето Арисменди, Сотильо. На 24 юли 1859 г. Фалкон, официален ръководител на революцията, се натоварил с операциите,но Самора, истинският ръководител на движението,продължил войната за своя сметка. В революцията се влели всички и вече било невъзможно да се определя и характерът на операциите, тъй като ставало дума за всеобщо въстание, в което федералисти били дори бандитите.

Във Федералната война се провели само две големи битки. На 10 декември 1859 г. в Санта Инес (разположен в днешния щат Баринас) федералната войска разбила конституционната войска. Начело на последната стоял Мануел Висснте де лае Касае, началник на Генералния щаб, с рфицери, конто вече имали традиции — Антонио Хеламби, Олегарио Менесес, Хосе Игнасио Михарес, Лино Хосе Ривенга, Естебан Паласиос, жителите на Каракас, па централната област, на градовете. Федералните войски били командувани от Есекиел Самора, от селището Куа, търговец, започнал да се занимава с политика под влиянието на либералните проповеди на вестници, като „Ел Венесолано", на думите на Антонио Леокадио Гусман, който в 1867 г. бил възкликнал: „Ако противниците бяха казали федерация, ние щяхме да отвърнем централизъм." На негова страна били нови хора от селата или представители на въстаналия народ с оръжие, мачете и факел в ръка — Хосе Десидерио Трнас, Хуан Баутиста Гарсия,Леон Колина, Хесус Мария Ернандес, Мануел Есекиел Брусуал, Акилично Хуарес. След като претърпели поражение, привържениците на конституцията се оттеглили в Баринас и Мерида. След битката при Санта Инес Самора обсадил Сан Карлос. По време на бойните действия на 10 януари 1860 г. той паднал убит от един рекуширал куршум. Оспорваното водачество било поето от Фалкон.В началото на февруари Фалкон обединил федералните сили и предприел кампания към Равнините. Конституционният генерал Леон де Фебрес Кордеро тръгнал от Валенсия, за да се включи в боя при обсадата на Копле (щата Гаурико), където федералните войски били разбити на 17 февруари 1860 година. Фалкои избягал в Нуева Гранада и войската му се разпръснала. Анархията, която царяла в правителството, попречила да бъде завършена войната, която не след дълго време била подновена още по-ожесточено. Последната част от войната била ръководена от Паес, като диктатор. Той се опитал да се споразумее с Фалкои, който отново станал  каудильо. На 8 декември 1861 г. двамата ръководители се срещнали в Карабобо, без да постигнат никакво споразумение. Войната на смърт продължила до момента, в който федералните войски пристигнали в Каракас.През август 1862 г. Фалкон изпратил Антонио Гусман Бланко с всички пълномощия да организира войната в центъра (Гуарико, Карабобо, Арагуа н Каракас). Гусман Бланко изпълнил поръчението и постигнал победи, но най-важ'но'то, което свършил, било, че се свързал с представителя на Пасе, ловкия политик Педро Хосе Рохас, за да направи опит да постигнат споразумение. Бил подписан договорът в Коче на 24 април 1863 г., който сложил край на войната, но не и на анархията. Приключила диктатурата на Кентавъра,който отишъл в изгнание до смъртта си в Ню Йорк на 7 май 1873 година. На сцената излязъл Антонио Гусман Бланко. '•Генерал Хуан Хрисостомо Фалкои пристигнал победоносно в Каракас на 24 юли 1863 година. Било 'установено федерално правителство с обичайните шумни приветствия. Но то управлявало кратко, защото било свалено от нова революция. Фалкон управлявал между 1863 и 1868 г. в атмосфера на голямо обществено безпокойство,   като  потушавал   бунтове,  предотвратявал политически кризи, предизвикани от тежкото икономическо положение. Федералният президент обичал повече да се разхожда на кон по улиците на Коро, родния му град, и поради това предоставил изпълнителната власт на назначените хора. Най-важната следа,която оставил като президент, е може би и декретът за гаранциите от 18 август 1863 г., теоретично средство,предшествувало обществените свободи. На венесуелците били гарантирани животът, собствеността, домашното огнище, запазването на тайната на кореспонденцията,правото на гласуване, правото на организиране, свободата, равенството пред законите, т. е. правата на човека и гражданина, както било отбелязани по времето на борбата за независимост, или на човешките права, както се казва днес. Но нито една от тези гаранции не била валидна.На 24 декември 1863 г. се събрало учредително събрание, средството, към което се прибягва във всички времена, за да се узакони направеното, за да представи официално във формата на конституции, черновата на учредителния акт.Първият президент бил Гусман Бланко. Той бил вече изпълнил първите си мисии като пратеник в Европа, за да преговаря за заем,срещу който останали ипотекирани митниците в страната, а се обогатило лицето, водило преговорите. Събранието утвърдило Фалкон за президент, а Гусман за вицепрезидент. На 28 март била утвърдена федерална конституция. Фалкои я подписал на 13 април. Федерацията не донесла мир. Новата социална демокрация процъфтяла към края на 1867 г., страната се вдигнала отново на воина;Въстанието било ръководено от стария генерал Хосе Тадео Монагас. Фалкон напуснал страната на 5 юни 1868 година. На 25 пристигнал Монагас н се присъединил към „Синято революция''. Въпреки че бил ръководител на движението, Монагас станал президент.Кабинет, председателствуван от Гилиермо Тел Троконис, поел функциите на правителство. В 1869 г. изпълнителната власт била поета от Хосе Руисрто Монагас,син на Хосе Тадео. Бял направен опит да бъде възстановен негютизмът от 1848—1858 година.