Home История Църковно-национални борби на българите през Възраждането

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Църковно-национални борби на българите през Възраждането ПДФ Печат Е-мейл

Църковно-национални борби на българите през Възраждането

След завладяването на Търново през 1393 година от османците независимата Българска патриаршия практически престава да съществува. Последният български патриарх Евтимий е заточен, десетки църкви и манастири са разрушени, а духовенството е подложено на преследвания. Диоцезът на Търновската патриаршия временно преминава под юрисдикцията на угро-влашкия митрополит. Сходна е съдбата и на останалите православни български земи – Видинското царство, Добруджа, Тракия, Македония, както и на църквата в съседните балкански държави. Към средата на XV век единствена оцеляла от турската инвазия е Вселенската патриаршия в Константинопол. След превземането на Константинопол (1453 г.) султан Мехмед II Фатих гарантира със специален ферман правата на Вселенската патриаршия и й предоставя статут на официален представител на покореното християнско население пред Високата порта.

Положението на християните в Османската империя се определя както от нормите на Корана, така и от факта, че империята се изгражда като евро-азиатска, земеделско-номадска симбиоза.

Статутът на християнската църква в Османската империя е регламентиран от официалното законодателство. Всички православни църковни институции на Балканите са обединени под властта на Цариградската патриаршия. Първоначално само Охридската архиепископия запазва автокефалния си характер. По-късно, по времето на Сюлейман Великолепни (1520-1566 г.) е възстановена и независимата Сръбска (Итикска) патриаршия.

Според някои български историци след унищожаването на Търновската патриаршия църковните институции в българските земи са напълно елинизирани. Най-аргументирано тази позиция защитава Петър Ников (“Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения.”). Според други историци (Николай Генчев – “Българско възраждане”) от средата на XV век до средата на XVIII век сериозни противоречия между българското население и Цариградската патриаршия няма. Патриаршията съдейства за възобновяването на църквите, манастирските средища и книжовния живот след завоеванието. Тя играе безспорната роля на духовен водач и защитник на православните в империята.

През XVIII век настъпват видими промени в политиката на Цариградската патриаршия спрямо негръцките народи. В духа на националното възраждане на гръцкото общество широко разпространение получава идеята за възобновяването на някогашната Византия като Гръцка империя. Оформена през XIX век като цялостна доктрина под името “Мегали идея”, тя е възприета от гръцкото духовенство като своеобразна програма за елинизиране на православното население в империята. Тогава патриаршията предприема открито настъпление срещу южното славянство. Започва преследване на всякакви прояви на национална еманципация на българи и сърби. През 1766 година независимата Сръбска църква е върната под властта на Цариград. През 1767 година и Охридската архиепископия губи своята автокефалност. Следват десетилетия на съзнателно провеждана политика на културна асимилация на зараждащата се българска нация. Тази политика намира завършен израз в окръжното на патриарх Григорий V от 1819 година, в което архиереите се задължават да бдят за разпространението на гръцкия език сред всички православни в Османската империя. Чрез църквата и училищата гръцкият език се налага все повече, а гърчеенето на българите става условие за техния социален просперитет.

Денационализаторската политика на Цариградската патриаршия довежда до борбите на българите срещу гръцките духовници, чиято кулминация е към средата – 60-те години на XIX век. Същевременно смисълът на църковно-националните борби не се изчерпва само със съпротивата срещу елинизацията. В православния свят, където църквата е подчинена на държавата, а следователно – и на нацията, борбите за национална еманципация преминават през борба за национална църква. Ето защо дори Гръцката архиепископия след извоюването на независима гръцка държава скъсва с Вселенската патриаршия през 1833 година.

През XVIII и началото на XIX век, когато постепенно се заражда българската нация и в българското общество проникват просвещенските идеи за реформиране на църковните институции на национален принцип, се създават условия за разграничаване от гърцизма. Пръв изразител на тези тенденции става Паисий Хилендарски, който възкресява спомена за Търновската патриаршия и сочи на българите целите на църковната борба. Неговите идеи се подемат от първите възрожденски просветители, за да предизвикат едно широко народно движение.

Първата проява на съпротива срещу гръцкото духовенство е организирана през 1824 година във Враца. Като повод за негодуванието на българите служи наложеният от врачанския епископ Методий извънреден църковен данък. По инициатива на влиятелния търговец Димитраки Хаджитошев е съставено оплакване до Високата порта, в което се настоява за отстраняване на гръцкия епископ и назначаване на негово място на българина Гаврил Бистричанин. Конфликтът трае до 1827 година, когато в резултат на гръцките интриги Димитраки Хаджитошев е арестуван и екзекутиран във Видин.

До подобни конфликти през 20 – 30-те години на XIX век се стига и в други български градове – Скопие, Самоков, Стара Загора, Нова Загора, Казанлък. Навсякъде населението настоява за замяна на гръцките архиереи с българи.

За активизирането на църковните борби съдействат и Танзиматските реформи на Високата порта, намерили завършен израз в Гюлханския хат-и шериф (1839 г.). С този акт се обявява равенството на поданиците пред закона и по-нататъшната модернизация на империята. При все че този акт остава само формален, той легализира борбата на българите против гръцките духовници.

Началото на организираното църковно-национално движение започва с т.нар. “търновски събития” (1839-1840 г.).

Когато през лятото на 1844 година Неофит Бозвели се завръща от заточение и се установява в Цариград, борбата срещу Патриаршията е подновена. Цариградските българи стават основна движеща сила на църковно-националните борби. По това време в османската столица живеят над 30 000 българи, повечето от които са богати и влиятелни търговци или държавни сановници. През 40-те години на XIX век в Цариград започва да се обособява един кръг от образовани българи – Марко Балабанов, Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, Иларион Макариополски и т.н., които участват активно в процесите на националната еманципация на българите.

През септември 1844 година Неофит Бозвели и Иларион Макариополски осъществяват контакт с полския агент Михаил Чайковски, който ги съветва да изработят прошение до Високата порта. Те съставят два документа, в които от името на всички българи формулират следните искания: българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; да откриват свои училища, да се издават свободно български вестници и книги; да се открие българска църква в Цариград; в българските градове да се създадат смесени съдилища (от българи и мюсюлмани), в които българите да могат да се защитават от гръцките интриги; да се състави една българска делегация, която независимо от Патриаршията да може да излага народните искания пряко до Високата порта.

Прошенията на Н.Бозвели и Ил.Макариополски от септември 1844 година изиграват ролята на една първа програма на църковно-националното движение. Самото турско правителство се отнася благосклонно към мемоара. В началото на 1845 година Н.Бозвели последователно е приет от министъра на външните работи и от великия везир, които му дават да разбере, че Портата ще изпълни българските искания. Малко по-късно турското правителство решава да свика събрание на представители на всички български общини, които пристигат в Цариград през април 1845 година. Не всички, обаче, се осмеляват да се противопоставят на Патриаршията, а Търновският и Пловдивският представител дори вземат нейна страна.

През юни 1845 година Н.Бозвели и Ил.Макариополски са официално упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представят по всички въпроси на “вярата”. Скоро след това Н.Бозвели подава нова молба до Портата, в която отново настоява за назначаване на българи за епископи в българските земи. За първи път се поставя и въпросът за фиксиране на заплатите на архиереите, за да се спре корупцията сред тях.

В борбата срещу Патриаршията Н.Бозвели умело се възползва от помощта на западноевропейските дипломатически представители в Османската империя. Особено ползотворни са контактите с френското посолство и полската агенция. През 1849 година френското правителство изработва проект за реформи в Османската империя, който предвижда отделянето на самостоятелна българска църква.

От Великите сили единствено Русия се противопоставя на българските църковни борби. Нейната политика на Балканите се крепи на “месиянската идея” за Русия като “спасител, обединител и предводител на всички славяни и православни”. Ето защо руската дипломация заема позицията на защитник на Патриаршията.

Активността на Н.Бозвели и Ил.Макариополски плаши не само Патриаршията, но и Русия. Със съдействието на руския посланик в Цариград те са отвлечени и заточени в Света гора, където през 1848 година Неофит умира.

Останали без своите водачи, царигардските българи се опитват да издействат тяхното освобождаване. Предприетите опити се провалят и те продължават борбата сами. През 1844 година по инициатива на Александър Екзарх българската колония в Цариград подновява искането за построяване на българска църква в турската столица. Със съдействието на Александър Богориди, близък приятел на султан Абдул Меджид, е издействан ферман за построяване на български храм в Цариград. Тържественото освещаване на храма “Свети Стефан” се извършва на 9.X.1849 година. Малко по-късно цариградските българи образуват своя самостоятелна църковна община. Под редакцията на Иван Богоров започва да излиза през 1848 година “Цариградски вестник”.

След успеха на този първи етап на църковно-националните борби, настъпва временно затишие, породено от Кримската война (1853-1856 г.). След приключването на войната, обаче, българо-гръцкият църковен спор избухва с нова сила.

Първият подтик за подновяване на борбата срещу Патриаршията идва отново от цариградските българи. На 18.II.1856 година империята обнародва под натиска на Великите сили нов реформен акт – Хат-и хумаюн. В този документ султанът тържествено се ангажира да продължи реформите в Османската империя и да гарантира правото на всяка религиозна и етническа общност да има свое представителство в Цариград.

Това дава легитимни основания на цариградските българи да предложат всяка българска община да изпрати свой представител в Цариград. До края на 1856 година в турската столица пристигат 40 представители, които връчват на Високата порта около 60 прошения от името на всички българи. В тези прошения за първи път открито се поставя искането за независима българска църква. Едновременно с това представителството започва активна пропаганда срещу Патриаршията. Построена е нова, по-голяма сграда на българската църква в Цариград. Издействано е ръкополагането на Ил.Макариополски за епископ на българската колония в турската столица. Денят на св.св.Кирил и Методий (11.V.ст.ст.) е определен за общонароден училищен празник.

Дейността на българското представителство в Цариград оказва въздействие върху църковните борби в цялата страна. В края на 50-те години на XIX век в спора с гръцките епископи се включват всички български общини. Особено ожесточени са борбите в Пловдивско и Търновско.

Високата порта предлага през 1857 година на патриарха да свика събор с участие на трима български представители, който да се произнесе по българския църковен въпрос. Съборът, обаче, заседава две години, без да постигне компромисно решение.

При създалата се обстановка цариградските българи решават сами да предизвикат скъсване с Патриаршията.

Разгарянето на българо-гръцкия църковен спор и антибългарската позиция на Русия дават възможност на Франция да разшири католическата пропаганда и своето политическо влияние. Под влияние на т.нар. “либерален католицизъм”, оповестен в енцикликата на папа Пий IX през 1848 година, се пропагандира преминаването на българите под духовната власт на Римската църква. През декември 1860 година българи от Македония, където се води най-ожесточената гръцка пропаганда, начело с Драган Цанков подписват уния за присъединяване към католическата църква. През март 1861 година в Рим е ръкоположен Йосиф Соколски за епископ на българите-католици. Със съгласието на турското правителство се създава българска католическа общност.

Опасявайки се от засилването на френското и католическотот влияние, Русия организира отвличането на Йосиф Соколски. Въпреки това, нейното отрицателно отношение към българските църковно-национални борби не се променя.

В хода на църковните борби към края на 60-те години на XIX век се оформят и основните течения в това движение. Според Николай Генчев, най-влиятелна е т.нар. “партия на националното действие”, водена от Иларион Макариополски и Стоян Чомаков. Тя е силно повлияна от публикациите на Раковски във вестник “Дунавски лебед”, които призовават към създаването на “Българска национална християнска държава”, откъсната както от Източната, така и от Римската църква.

Втората групировка е т.нар. “партия на умереното действие”. Според нея българският църковен въпрос трябва да се разреши чрез преговори взаимни отстъпки, без да се стига до разрив с Патриаршията, като се търси компромис и с Русия. Начело на “умерените” стоят проруски настроените български дейци като Найден Геров, Тодор Бурмов, а за известно време и П.Р.Славейков и Александър Екзарх.

Третата групировка е представена от т.нар. “туркофили” – Гаврил Кръстевич, Никола Генович, братя Тъпчилещови и т.н. Според тях българският църковен въпрос трябва да се разреши чрез Високата порта, в рамките на закона.

Четвъртата групировка са т.нар. “западняци”, водени от Драган Цанков. Те търсят в католицизма (в по-малка степен и в протестантството) средство за противопоставянето на Патриаршията.

При създалата се ситуация, за да запази контрол над ситуацията в Румелия, както и под влияние на англо-френските внушения, на 28.II.1870 година Високата порта издава ферман за учредяване на Българска Екзархия.

Българската Екзархия е първата българска национална институция. Тя обединява българите духовно, политически и религиозно, противопоставя се на чуждите посегателства, съдейства за съхраняването на езика и вярата на българите, а оттам – и за съхранението на българската нация.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG