Home История Начало на Българското Възраждане(1)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Начало на Българското Възраждане(1) ПДФ Печат Е-мейл

9. Начало на Българското Възраждане. Социално-икономически промени през Ранното възраждане. Зараждане на националната идеология

Периодът от ХVІІІ и ХІХв. е известен в националната история под името “Българско възраждане”. Терминът “Възраждане” се утвърждава за този период не само за българската история, но и за историята на други народи, поради сходни исторически събития и процеси. Това е началото на новата българска история, времето на преход от феодализъм към капитализъм, от Средновековие към Ново време. Българското възраждане е епоха на интензивни промени и развитие във всички области на българския живот, една от класическите преходни епохи в българската история.

Преходът в българските земи през ХVІІІ и ХІХв. се осъществява по еволюционен и революционен път, в условията на подготовка, съзряване и провеждане на националната буржоазно-демократична революция. Своеобразията на българското развитие през ХVІІІ-ХІХв. определят и българския исторически феномен на реализиране на националноосвободителна антифеодална буржоазно-демократична революция. Тя протича в условията на преплитане на външни и вътрешни противоречия, с участието и вмешателството на Великите сили и балканските съседи на българите, в непрекъснати драматични обрати в дипломатическите игри, действия и въоръжени конфликти в хода на решаване на балканския кръг от проблеми на Източния въпрос.

Сред запазените домашни извори на първо място по значение се откроява групата на лични и обществени архиви на възрожденски дейци и организации. Такива са архивите на Васил Левски, Георги Раковски, Любен Каравелов и много други. Втора група документални източници за епохата на Възраждането представлява печатната и ръкописна книжнина- българските книги около   1 800 на брой и периодичен печат около 90-100 издания. Запазени са в почти напълно задоволителен вид български книги от това време, от първата, излязла през 1806г.- “Неделник” на Софроний Врачански, до Освобождението. На разположение на изследователите са и много вестници и списания като се започне от първия вестник- “Български орел” на Иван Богоров, издаван в Лайпциг 1846г. и първото българско списание “Любословие” на Канстантин Фотинов, излизало в Смирна през 1844г., та се стигне до вестниците, излизали по време на Руско-турската война 1877-1878г.

Отделна група представляват мемоарите на възрожденски дейци. Такива има от Панайот Хитов, Захари Стоянов, Никола Обретенов и други.

Четвъртата група домашни извори са веществените паметници като къщи, църкви, етнографски материали и други.

От чуждите извори най-голяма е групата на османо-турските документи, произлизащи от местната и централна администрация, на военните и съдебни органи, на религиозни ислямски учреждения в българските земи. Втора по значение е гръцката документация на Цариградската патриаршия, гръцки училища и търговски фирми. Извън България ценни извори се намират в балканските страни, западноевропейските страни и САЩ. На първо място това е дипломатическа документация, произлизаща от консулства и легации на тези страни в Османската империя.

Историографията за Възраждането може да се раздели на три етапа.

Първият етап обхваща периода до Първата световна война. Изследват се предимно културните процеси. Най-изтъкнати представители са Иван Шишманов, Марин Дринов, Димитър Страшимиров и други.

Вторият етап обхваща периода между двете световни войни. По-сериозни проучвания се правят върху историята на българското стопанство през Възраждането. Сред историците на икономиката се откроява Д-р Иван Сакъзов, който публикува през 1929г. в Германия на немски език “Стопанска история на България”. Други известни историографи са Жак Натан, Христо Гандев и други.

Третият етап започва след Втората световна война и това са изследванията на съвременните историци. Проучват се всички процеси и се издават обобщаващи изследвания. Едни от най-изявените историци са Николай Генчев, Константин Косев, Румяна Радкова и много други.

Епохата на Българското възраждане се характеризира най-общо като преход от Средновековието към буржоазната епоха, от феодализа към новото време. То е част от общия европейски процес. На Запад епохата на Възраждането (Ренесанса), разбирана като връщане към античните образци на реалистичност, като поврат на догматичното мислене към светска култура и наука, започва много по-рано- през ХVв. Българите изостават от тези процеси поради завладяването от османците, което откъсва българските земи от стопанските и културни промени на Запад и ги обрича на мъчително съществуване в рамките на средновековните азиатски икономически форми. Това определя и спецификата на възрожденския процес в българските земи, макар че тук като цяло Възраждането следва общите закономерности на прехода от феодализъм към капитализъм.

Преминаването от Средновековие към буржоазно общество на Запад протича през три основни етапа- Ренесанс, Просвещение и Век на буржоазни революции.

Първият етап (Ренесанс) обхваща ХV- ХVІв. и представлява революция в материалния и духовния живот на хората, време, през което се изгражда иконовическата база на буржоазното общество и се оформя неговата структура, скъсва се със средновековната догматика и схоластика и се поставят основите на модерната буржоазна наука и философия.

Вторият етап е епохата на Просвещението. Тогава се изграждат окончателно буржоазните отношения, оформят се основите на съвременната наука, тържествуват обективизъм и рационализъм. Този етап обхваща целия ХVІІІв.

Третият етап на прехода към новото време има за основна своя характеристика буржоазния революционен преврат, призван да узакони правата на буржоазията като управляваща сила, като двигател на обществения прогрес. Това става с раволюциите в Нидерландия през ХVІв., в Англия през ХVІІв., във Франция и САЩ през ХVІІІв.

Българското възраждане започва и завършва по-късно от западноевропейското и протича в условията на политическо господство на една чужда за българите държавна власт. При това Османската империя със своята стопанска изостаналост и ислямска култура се оказва неспособна да се интегрира с християнска Европа и сама по себе си е бариера за приобщаването на поробените народи към постиженията на европейската цивилизация. Обновителните процеси в българското общество се затрудняват и от липсата на независима църква и на самостоен духовно-просветителски живот. Това означава, че националните идеи си пробиват път в условията на чуждо (гръцко) духовно влияние и дори на опити за народностна асимилация.

Забавените темпове на националното възраждане се определят в голяма степен и от геополитическата обстановка. Българските земи през целия възрожденски период са арена на дипломатически и военни противоборства между европейските държави и Османската империя. Периферното положение на Гърция и Сърбия благоприятстват прекия контакт със страните от Европа, съответно по-ранното им приобщаване към постиженията на новия свят. Доста по-рано в тези държави се появяват националистически идеи, насочени срещу културно-политическото обособяване на българския народ в неговите естествени етнически граници.

Разбира се, контактът на българите със съседните им балкански народи има и стимулираща роля за собственото им развитие. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че когато българите начеват новата си история, те се намират на своя вечен географски кръстопът. Драмата на Източния въпрос (отношенията на европейските сили на Балканите и отношенията им с Османската империя) създава неблагоприятни условия за стопанското и културното развитие на балканските народи, обстановка на войни, на политически и дипломатически съперничества, на непрекъсната идеологическа и културна експанзия.

При тези условия Българското възраждане представлява истински исторически подвиг на нашия народ. Но лишени от държавна организация, от национална църковна йерархия, от силна буржоазия и надеждна международна подкрепа, българите извършват мъчително трудно прехода към буржоазната епоха. Темповете на историческо развитие са забавени с три века в сравнение със Западна Европа. Промените са анемични и незавършени. Но заедно с това, през ХVІІІ-ХІХв. Действат фактори, които ускоряват историческото развитие. Преди всичко българите имат възможност да се ползват от идеите, от материалните и духовни постижения на буржоазната епоха. България се оказва в непосредствена близост до центъра на новата световна цивилзация. Това й дава възможност да заимства от историческия опит на напредналите народи и да премине за исторически по-кратък срок онези степени на социално и духовно съзряване, които я отделят от Средновековието и я приобщават към буржоазната епоха. Поради историческите условия, в които се извършва Българското възраждане, през ХVІІІ-ХІХв. доминира националната идея. Главната цел на епохата е политическият преврат, отразяващ насъщните потребности на българското общество- освобождение на България от вековния поробител.

В прехода от Средновековието към буржозната епоха се осъществяват радикални исторически промени в живота на българите, които ги извеждат от хаоса на азиатското средновековие и ги приобщават към буржоазния свят. В областта на икономическите отношения промените се изразяват в ликвидиране на военно-ленната система на аграрен режим и на следновековните форми в градското стопанство. И в града и в селото си пробиват път буржоазните стоково-парични отношения. В социално отношение промените през епохата на Възраждането са постепенното оформяне на структурата на слаборазвитото буржоазно общество в българските земи. В основата на формиращата се буржоазия са дребните стокови производители- селяни и занаятчии. Със зараждането и развитието на елементите на буржоазните отношения и поради необходимостта от рационален подход при обяснение на същността на явленията в природата и в обществения живот, както и от нов тип обществена дейност, възниква нуждата от творчески решения, които влизат в противоречие с установените догматични норми и канони. Постепенно в българското общество се заражда тенденцията за откъсване от “примитивизма”, за вземане на решения и осъществяване на действия в синхрон със създаващите се буржоазни отношения. Започва формирането на интелигенция от буржоазен тип, която според изискванията на практиката трябва да има по-високо образование, за да може да изпълнява новите идейно-политически и културни задачи и да удовлетворява новите социални изисквания. След османското завладяване зараждащата се българска буржоазия е първата социална сила в обществото със самостоятелна роля и самостоятелни функции в производствения, социалния и културния живот. Обособяването й предопределя и формирането на нов тип интелигенция, която, вече материално осигурена, може да задоволява нуждите на буржоазията от светски познания, от бърза стопанска информация, да обосновава теоретически и идейно стремежите й към политическо, духовно и културно признание.

Промените в културната и духовната област са в две основни посоки: новобългарското просветно движение и борбата за църковно обособяване. Стремежът е освобождаване на образованието и културата от елинското влияние и поставяне основата на новата материална и духовна култура. Съществената страна на този процес е борбата срещу гръцката църковна власт за национална независимост.

Главният резултат от развитието на стопанските, обществените и културните процеси се изразява във формирането на българската нация. На базата на българската народност, населявала през средновековието и през османското робство трите класически провинции- Мизия, Тракия и Македония, се създава българската национална общност, с единен книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и единна културна традиция, с единен национален пазар.

Въпросът за границите на Българското възраждане и неговата вътрешна периодизация дълго време е бил дискусионен, а и сега в историческата литература има различни мнения по някои отделни етапи. Първото мнение е на Васил Априлов и Георги Раковски, които отнасят началото на Възраждането към 30-те години на ХІХв. Васил Априлов го свързва с борбата за новобългарска просвета, а Г.С.Раковски с реформите на Махмуд ІІ в Османската империя от 30-те години.

Второто мнение е на Марин Дринов и Иван Шишманов, които възприемат за начало втората половина на ХVІІІв. За Марин Дринов Възраждането започва с дейността и делото на Паисий Хилендарски. Тази теза се възприема по-късно и от Иван Шишманов и други изследвачи.

Третото мнение е на съвременната наука, според която Възраждането започва в началото на ХVІІІв. Константин Косев, Н. Генчев и други отчитат необходимостта от натрупването на редица предпоставки в обществено-икономическото развитие на българското общество, свързани с появата на стоково парични отношения и буржоазното стопанство.

Дискусионен е и въпросът за края на Българското възраждане. Първото мнение е на Петър Ников, според когото то завършва към 1870г. със създаването на Българска екзархия. Второто мнение е на Михаил Арнаудов. Според него края на Възраждането е Крайовската спогодба от 1940-41г., с която се присъединяват Южна Добруджа, Беломорието и Македония. Третото мнение е на съвременните учени, които отнасят края на Възраждането към Освобождението на България през 1878г. Според Н.Генчев 1878г. бележи края на Възраждането само за освободените от турска власт земи. То продължило в земите, останали под чужда власт- Македония, Източна и Егейска Тракия, Северна Добруджа и Западните покрайнини.

Вътрешната периодизация е разделена на три етапа.

Първият етап- Ранно възраждане (ХVІІІв. и І-ва четвърт на ХІХв.). То се характеризира с ускорено разлагане на турската военно-ленна система, с разширяване на стоково-паричните и зараждане на капиталистическите отношения в стопанството, с появата на нова обществена сила- буржоазията. Това е времето, през което се ражда идеята за национално освобождение, започва процесът на духовно-просветно съзряване на българския народ. Българите участват в опитите за политическо освобождение на съседните балкански народи и натрупват опит за самостоятелна борба.

Вторият етап обхваща годините от втората четвърт на ХІХв. Това е период на задълбочаване и зрелост на възродителните процеси. Утвърждават се буржоазно-стопански отношения, оформя се социалната структура на българското буржоазно общество на една относително ниска степен на развитие. Започват развитието си два от главните процеси на Българското възраждане- борбата за новобългарско училище и за независима българска църква. Въз основа на вътрешната хомогенност ан българското общество, на демократично изградения книжовен и говорим език, на етнографското единство и динамичното стопанско развитие се изгражда с бързи темпове българската нация. Предприемат се и първите самостоятелни опити за въоръжено решаване на националния въпрос.

Третият етап- Зряло възраждане- обхваща периода от Кримската война (1853-56г.) до Освобождението през 1878г. Проспериращото българско общество влиза в дълбоко противоречие с османския държавнополитически порядък. В международните отношения се заражда въпросът за наследството на Османска Турция (Източен въпрос). Завършва с успех борбата за самостоятелна българска църква и за национална просвета. Националноосвободителното движение навлиза във фазата на вътрешна организираност и подготовка за извоюване политическото освобождение на българската нация, получила официално признание с фермана от 1870г. С войната между Русия и Турция през 1877-78г. се слага край на продължителното робство на българския народ, възстановява се държавната традиция на българите. България влиза в международния живот като независимо суверенна държава.

Процесите на разложение на Османската военно-ленна система били резултат от комбинираното влияние на няколко фактора: неуспешните войни на империята, интегрирането й в европейския капиталистически пазар и сепаратизма на отделните провинции.

Държавнополитическото развитие на Османската империя било пряко свързано с резултатите от водените от нея войни. През ХV и ХVІв., когато тези войни били успешни се увеличил притокът на земя и съответно възможностите за стимулиране за участието на спахиите във войската чрез раздаване на тимари. Милитаризирането на стопанството поставяло развитието на обществено-икономическия живот в пълна зависимост от военните резултати. През ХVІІІв. империята започнала да губи сраженията по бойните полета  с европейските държави. По този начин спрял притокът на земя, ограничили се средствата за стимулиране на участието във войската. Намалявали размерите на раздаваните тимари, създали се условия за покупко-продажба на земя. При тази ситуация бил нарушен централизмът при управлението на земята, респективно на армията. Султанът губел възможностите си за контрол над земята, която започнала да се превръща в частна собственост на отделни спахии, на местни първенци и на представители на аристокрацията. Стигнало се до дълбоки сътресения в стопанската структура, до разлагане на военно-ленната система.

Последица от военните неуспехи на Османската империя (от края на ХVІв. войните в Иран, от началото на ХVІІв.- с Австрия и Италия по море) било налагането на удобен за западните държави търговско-митнически режим в отношенията с Турция. Проникването на западни капитали и стоки нанесло удар върху местното занаятчийско производство, станало причина за засилване на стоково-паричните отношения и подравяло основите на военно-ленната система.

С кризисни последици били и демографските промени, настъпили от ХVІв. нататък. Само през ХVІв. населението на империята нарастнало с повече от 41%. Наложило се търсенето на нови земи за колонизиране, но неуспехът във войните не позволил и това.

В отговор на безредието в средата на ХVІв. в османските провинции възникнала нова управленска институция. Тя се създала по инициатива на хората по места като средство за възпиране на ширещия се произвол. Изграждал се нещо като местен съвет, който трявало да осъществява връзката с централната власт. Султанът и централната администрация скоро разбрали нуждата от тези съвети и ги използвали за контрол над дадени райони. Постепенно обаче правата на местните управители нарастнали прекомерно много, те съсредоточили всички функции на самостоятелни владетели и започнали да оспорват прерогативите дори на централната власт (Осман Пазвантоглу-роден във Видин 1458г.; през 1787г. започва разцепнически действия. След 5 години завладява Видинската крепост, привлича селяните с обещания за намаляване на данъците. След смъртта му централната власт си възвръща контрола). Засилили се и сблъсъците между самите управители на такива области (аяни). В тези конфликти се намесват еничарите, които също започват да придобиват стопански привилегии. Така към средата на ХVІІІв. сепаратизмът, разложението и упадъкът на централната власт са вече една реалност. Турция престава да бъде силна военна формация, здраво споена централизирана държава.

Централната власт реагира срещу сепаратизма чрез административни реформи, целящи да създадат контрабаланс срещу силите на децентрализацията и да запазят контрола на Цариград над провинциите. Санджаците трансформират в пашалъци. Увеличава се властта на управителите на султанските хасове, войводите и пашите. Но преследваните цели не са достигнати. Всички реформи от административен характер са извършени в полза на местната аристокрация.

Тогава султанската власт търси компенсации в преустройството на армията. Спахийското опълчение престава да бъде главна опора на султана и основната военна сила на империята. Създава се редовна армия, организирана по френски образец. Но и в тази област целта не е постигната. В следствие на увеличаването на военните дружини на пашите се подсилват тенденциите към сепаратизъм и неподчинение.

Промени настъпват и в стопанството. Проникването на западните капитали и стоки довело постепенното закриване на занаятите, поради липсата на военни доходи. Мустафа ІІІ издава ферман през 1773г.- държавна закрила на занаятите и еснафите.

Не остава незасегнат от реформите през ХVІІІв. и духовния живот. При султан Ахмед ІІІ започва една ориенталска европейзация на дворцовия живот и на върхушката на империята. Започва епохата “леля деври”, когато в Цариград се появява “стилът лале”. Това дава отражение върху развитието на архитектурата, на изкуството и литературата, но засяга основно формата.

През ХVІІІ и началото на ХІХв. българските земи заедно с цялата икономика на империята преживяват процес на важни стопански промени. И в България ленно-спахийската система също рухва. Спахиите и другите лица от послужебната аристокрация започват да се отклоняват от задълженията си към султана и да се стремят към частна собственост на земята. Върху придобитите земи, новите собственици създавали големи земеделски стопанства- чифлици.

Различни са мненията за начина на формиране на чифлиците, за характера на чифликчийското стопанство и за времето, когато то започва да се развива у нас. Повечето специалисти са единодушни, че пътищата за създаване на чифлици през ХVІІІв. са многообразни. На места това ставало чрез законна покупко-продажба на тапиите за продаване на земя. Другаде комасацията на земята се извършвала насилствено. На трети места чифлиците се изграждали върху мирийска земя или чрез усвояване на необработваеми масиви. Дълго време се смята, че чифлиците се появяват през втората половина на ХVІІв., като най-голямо разпространение те получават през периода на анархията (тората половина на ХVІІІ и началото на ХІХв.). Постиженията на модерната османистика налагат това мнение да бъде коригирано, т.к. сведения за съществуване на чифлици има още от ХV-ХVІв. По това време обаче чифликчийските стопанства били малко на брой и не те определяли облика на аграрните отношения в Османската империя. Що се отнася до характера на чифликчийското стопанство, в науката се дискутират три възможни оценки: според едни автори чифлиците продължават да носят всички характерни черти на османския феодален модел и в този смисъл те са изцяло свързани със средновековния тип земеделие. Други историци дават превес в оценките за чифликчийското стопанство на капиталистическите елементи в организацията на производството и най-вече в начина на реализиране на готовата продукция. Трета група специалисти смятат, че в чифлиците се преплитат елементи, характерни и за средновековния, и за капиталистическия начин на производство. Независимо от споровете обаче всички стопански историци признават най-важната особеност на чифликчийското стопанство- неговата пазарна ориентация.

Една част от селяните пряко са обвързани с господарския чифлик и са загубили напълно или частично своите владетелски права върху земята. Едновременно с това, с навлизането на стоково-паричните отношения се засилили процесите на разкрепостяване и движение на селяните, ограничаващи функциите на селската община. Създавали се условия някои от представителите на българското население постепенно да се включат в стоково-пазарния оборот и да натрупат известен капитал, с който да организират собствено селскостопанско производство, обвързано с пазара. В своите стопанства чифликчиите използвали различни форми на наемем труд (изполица и кесим), обособявали се и някои категории наемни работници (кесимджии, изполичари, аргати). Споменатите категории се наемали обикновено за част от годината или пък едновременно с наетата обработвали и собствена земя.

Стопанските промени през ХVІІІв. предизвикани от властното проникване на стоково-пазарните отношения и икономиката на българските земи, дали тласък за развитието на земеделското производство. За нуждите на нарастващото градско население се произвеждали вече значително повече продукти, нуждите за износа и на градската промишленост налагали са се премине към добива на технически култури. Специализирали се отделни райони. Още през първата половина на ХVІІІв. Пловдивско, Пазарджишко и Серско станали главни производители на ориз, Македония на памук и опиум, Добруджа на зърнени храни, Подбалканските полета на розово масло, южните Тракийски райони и Беломорието на тютюн, фъстъци, бобови растения и т.н. Бързо се развивало и обособявало като самостоятелен отрасъл търговското животновъдство. В планинските райони на Стара планина, на Рила и Родопите се отглеждали огромни стада от дребен и едър добитък, продукцията от които се изнасяла за големите градски центрове и за Европа. Това стимулирало търговията с добитък (джамбазлък), както и беглекчийството и джелепчийството.

Промени настъпили и в градското стопанство. През ХVІІІв. занаятчийското производство започнало да се развива твърде интензивно. Появяват се нови видове занаяти и ръчни производства, продиктувани от порасналите потребности на вътрешния пазар и широката международна обмяна. Развитието на занаятите довежда до началното обособяване на отделни промишлени райони в сраната, съживяване на еснафските организации. Поради вътрешната автономия на еснафите те бързо попадат в ръцете на българи.

Така постепенно българите започват да се налагат в живота на градовете като първостепенна стопанска сила. Много от старите градски центрове се възраждат. Десетки и стотици промишлени селища придобиват градски облик- Габрово, Котел, Копривщица и други. Възраждането на градския живот на базата на занаятчийското стоково производство предизвиква дълбоки икономически, политически и културни изменения. Тези изменения още към края на ХVІІІв. довеждат до създаване на свободни капитали и на първите капиталистически предприятия, под формата на разпръсната манифактура, главно в областта на текстилното ръчно производство. Създават се две български фабрики- през 1834г. на Добри Желязков в Сливен и през 1848г. на Михалаки Гюмюшгердан в с.Първенец, Пловдивско.

Първата фабрика- в Сливен на Добри Желязков, който след като изучил опита на текстилните предприятия в Германия и Русия, внесъл тайно няколко стана и през 1834г. пригодил къщата си за работилница. Произведените машинни сукна и килимчета започнали да се пласират добре и много скоро славата на Добревото предприятие стигнала до Великия везир. Извикан в столицата за да представи мостри от своите сукна, Добри Желязков успял да спечели благоволението на правителстово и получил специален ферман, с който Високата порта му възлагала да построи ново предприятие. За около 2 години, Добри Желязков подпомогнат от държавата с над 100 000 гроша успял да създаде в Сливен истинска фабрика, машините за която били доставени от Белгия и Русия. Когато фабриката заработила с пълен капацитет наемният персонал достигнал 500 души, а годишното производство надхвърлило 11 000 топа аба.

През 1848г. в околностите на Пловдив- Гюмюшгердан, който години наред осигурявал за нуждите на цариградските работилници аба в огромни количества. Само през 1837г. той закупил 47 071 топа аба за 1 335 753 гроша, а на следващата 1838г.- 53 765 топа аба на стойност 1 582 991 гроша. След като понатрупал капитали Гюмюшгердан внесъл станове от Австрия и основал свое фабрично предприятие, функциониращо с успех чак до Освобождението.

Развитието на стоково-паричните отношения стимулира търговската обмяна в българските земи. Израствали видни представители на търговското съсловие благодарене на своята посредническа дейност между еснафите и пазара или между чуждите търговски сдружения и формиращия се български национален пазар. В Цариград, Влашко, Австрия, Унгария, Трансилвания, Бесарабия и Русия се създават първите колонии на български търговци, регистрират се самостоятелни български търговски къщи и фирми. Такива едри търговски фирми създали братята Тъпчилещови в Цариград, Робеви в Охрид, Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ и други.

Стопанското развитие на българските земи през ХVІІІв. и началото на ХІХв. започва да променя социалната структура на българското общество. Започва да се изгражда буржоазно-социална структура. Оформя се едра търговско-лихварска буржоазия. Тази нова класа застава начело на стопанския и културен прогрес, за да заеме мястото си на ръководна сила в настъпващата буржоазно-освободителна епоха. Основната маса на българското общество са дребните и средни собственици в града и селото. Социалният обилк се допълвал от наемниците в чифлиците и манифактурите и от други по-нискостоящи в социално отношение слоеве (градска и селска беднота). Свое място имали и някои прослойки с неопределен социален профил, като лихварите, прекупвачите на данъци и други, които били свързани повече с нуждите на турската държава, а не с утвърждаването на новите капиталистически форми на стопанисване. От средата на примикюрите, кнезовете, кметовете и други представители на органите за самоуправление на българите също се обособила една прослойка- чорбаджиите. Една част от тях оставали свързани с османските аграрни отношения и служели предано на турската власт, а друга постепенно се присъединила към формиращата се българска буржоазна класа. Пъстрата социална картина на българското общество се попълвала от някои междинни слоеве, чиято стопанска дейност била насочена към земеделието, а самите те били градски жители. С такъв статут били някои слоеве на градското население от градовете с аграрен облик (дребни търговци, занаятчии, градска беднота).

През ХVІІІв. се оформила цялостно структурата на слаборазвитото българско буржоазно общество без ясна диференциация между отделните прослойки. Буржоазията като носителка на прогресивни икономически отношения изпитвала в най-голяма степен трудности за своя просперитет, породени от съществуващите условия на чуждонационалния гнет. Ето защо тя застанала начело на борбата за национално признание и утвърждаване, за политическо освобождение.

Развитието на българското общество през ХVІІІв., извършващите се вътрешни промени от политически, икономически и културен характер довели до засилване на интереса към миналото на нашия народ, породили стремеж към историческо знание. Постепенното нарастване на този интерес до известна степен се обуславяло и подхранвало от някои външни политически и културни обстоятелства. Погледът назад към българското минало, към бита и културата на българския народ и под влияние на развитието на историографията в съседните и близки на България страни- Сърбия, Гърция, Румъния и Русия. Върху стремежа към национално осъзнаване и обособяване повлияли в известна степен и големите идеи на Ренесанса и Просвещението на Запад.

Духовната пробуда намира ярък израз в пълния разцвет на дамаскинарската книжнина. Спор  предизвиква към коя епоха трябва да се отнесат дамаскинарите. Много автори са склонни да ги оставят в Средновековието. Главният аргумент на това схващане е, че дамаскинарите рядко излизат вън от рамките на религиозно-нравствените поучения. Тезата, че дамаскините са изцяло средновековна литература, обикновено пренебрегва обстоятелството, че дамаскинарската книжнина носи белезите на новата литература. За разлика от средновековната схоласт, дамаскинарът се обръща с лице към живота и народа. Той създава своите сборници не на черковно-славнски език, най-яркият белег на средновековната книжнина, а на простонароден език. Дамаскинарската книжнина не е адресирана към бога, а директно към народа и човека. При това в много дамаскини се усеща патриотичното възбуждение, проповедническа страст- нов идеал за човека, не всякога съобразен с традиционни изисквания на християнската нравственост. Радикално новото в случая е широко проявеното национално чуство, както и хуманистичния възглед за човека, за неговото предназначение. Всичко това показва, че дамаскинарите, особено тези от ХVІІІв., между които изпъкват имената Йосиф Брадати, Пахомий, Никифор Рилски и други, са книжовници повече сходни с новата епоха и новата литература, отколкото със средновековната традиция.

През ХVІІІв. се засилва и книжовната дейност на българските католици от Кратово, Виена, Загреб и Нови Сад. Тук е създадена една школа, която поддържа традицията завещана от Филип Станиславов и неговия “Абагар”, отпечатан в Рим през 1651г. Най-известни книжовници от тази школа са Георги Пеячевич, Явор Пеячевич, Кръстю Пейкич, епископ Антон Стефанов. Католическата литература, проявяваща се като летописни исторически разкази за въстанието в Чипровец, за бежанските патила, в просвещенски католически проповеди има през ХVІІІв. ясно изразен български характер, макар че по-голяма част от нея се печата на чужд, предимно латински език.

Ренесансовите мотиви се забелязват най-ясно обаче в т.нар. “Руско-славянска школа”, която се създава в Сремски Карловци. Към този център се числят големите книжовници от първата половина на ХVІІІв. Христофор Жефарович и Партений Павлович, които работят съвместно със сръбските литератори, предвид на общите духовни и политически задачи на южнославянското възраждане. Книжовниците от тази школа обръщат поглед преди всичко към общото черковно, езиково и културно предание на южните славяни. Те осъществяват историческата връзка на южнославянската и българската книжнина с Русия. Най-известната творба на Христофор Жефарович е “Стематография”, отпечатана във Виена през 1741г. В нея са представени гербовете на няколко славянски и неславянски държави, изображения на български и сръбски царе и светии, бележки и стихотворения, които изясняват изображенията, както и особеностите на отделните страни и народи. Представен е и българския герб- разярен лъв с корона на главата. В стиховете съпътстващи герба и в бележките си Жефарович характеризира българите като “славни със своята сила, владели много земи и кралства, живяли свободно в миналото”.

Другият книжовник Партений Павлович се проявява във всички жанрове на ХVІІІв.- оставя ред преписки, превежда книги от гръцки език, пише обръщения и оди до короновани глави, специално писмо до руската императрица Елисавета Петровна, ода за Петър Велики, автобиография, стихотворения и други трудове. Със своята автобиография той слага началото на автобиографичния жанр, станал твърде предпочитан по-късно от представителите на южнославянското просвещение.

Пряк продължител на книжовниците от първата половина на ХVІІІв. е Паисий Хилендарски. Роден, както се предполага в Банско в 1722г.,Паисий учи в килийно училище в Рилския манастир, след това през 1745г. е монах в българските манастири “Хилендар” и “Зограф” в Света гора- Атон. По време на странстванията му из българските земи като таксидиот за събиране на помощи за манастира, Паисий се запознава с положението на българите и издирва някои писмени и веществени паметници за тяхната история.

На първо място обаче подтик към творчески импулс за създаване на книжовен труд с историческо съдържание у Паисий е общественият и културен климат на атонските манастири. През ХVІІІв. светогорските монашески братства разполагат с богати библиотеки и архиви от Средновековието и от по-ново време. Сред монасите има редица просветни личности, преписвачи и съчинители на богослужебна и светска литература- тяхно дело са летописите, хронографите, преписките с летописен характер. През ХVІІІв. Зографският и Хилендарският манастири се превръщат в общонационални български институции, които наред с религиозните и общообразователни функции чрез литоси и таксидиоти, действат внушително на поклонниците от всички краища на българските земи чрез архитектурата, изкуството и духовната традиция запазени през вековете.

В светогорските манастири проникват и просвещенски идеи- плод на една по-висока култура и образованост. Всичко това раздвижда духовете на будните монаси от различни народности в Атон, разпалва патриотичните им чувства и спомага за формирането на националното им самосъзнание. Тук трябва да се търси и основният стимул у Паисий да издири сведения за миналото на българите и да напише тяхната история, от която да проличи, че и те са имали царство и са били равни със съседните им народи.

При написването на своя исторически труд през 1769г. е използвал значителен брой извори- непубликувани и публикувани, ползвани и от други автори, както и исторически съчинения и друга литература от български и чужд произход. Сред най-важните са книжовните трудове на Цезар Бароний за историята на църквата (“Деяния църковния и гражданския”) и на Мавро Орбини за историята на славянските царства (“Славянские царство”), които Паисий използва в руските им преводи. Изворовата база на Паисий, количеството и качеството на източниците му са в състояние да осигурят едно цялостно изложение на българската средновековна история- нещо, което дотогава не е правено в българските земи от българин. В хода на изложението той формулира редица фактологически, идейни постановки и основни изводи, които влизат в златния фонд на новата българска историография.

“История славянобългарска” се състои от увод, предисловие, седем глави (дялове) и автобиографично послесловие. Първото предисловие, което не е оригинално, а е заимствано от руския превод на книгата на Цезар Бароний, е посветено на ползата от историята и има едно по-общо историческо-философско звучене. Второто предисловие- вече изцяло оригинално, представлява изложение на национално политическите идеи на Паисий Хилендарски; то е написано в публицистичен, приповдигнат тон, приканващ родоотстъпниците и неосъзнатите българи да знаят и да се учат от родната си история. Тук прозвучават призиви и внушения на автора в национално-политическата, национално-културната и духовната област, които по-нататък в хода на изложението отново се повтарят многократно и по-нашироко, подкрепени с конкретни примери от историческото развитие на българите или произтичащи като изводи от историческите факти.

Повествованието за българската история започва от най-древни времена, още от времето на легендарния Потоп, проследява образуването на Славяно-българската държава, нейното героично отстояване в борбата със силни врагове- главно Византия, и завършва с падането под османска власт. Паисий не отделя специален дял от “Историята” си за българския народ в периода на робството- историческите сведения за него са пръснати в другите части на труда.

Политическата програма на Паисий Хилендарски, изведена чрез примерите на родната история, е построена върху зараждащата се национална идея и изразява убеждението на нашия възрожденец, че българската народност трябва да се запази в тежките условия на робството и да се бори за една по-сетнешна реализация на политическото и културно-духовно поле. Паисий провежда последователно в труда си своята напълно оригинална идея за обособяването на българите между съседните балкански народи. В духа на просвещенските си идеи той счита, че обособяването трябва да обхване културната област- езика, писмеността, просветата и културно-историческите традиции. Духовното отделяне на българите ще върви по линията на отхвърляне църковната опека и културното влияние на гърцизма и на възстановяване на българската духовна самобитност. А вярата в освобождението от османско иго се свързва с победата на кръста над полумесеца, със силата на славянството и най-вече на Русия- “голямата северна страна”. Историческото право на българите да имат своя държава е продължение на дълговечната идея за българска държавност, разкрита чрез исторически примери.

Паисий Хилендарски е носител на буржоазните идеи в зората на Българското възраждане. Идеите, които изказва в “Историята” са заимствани от постиженията на Ренесанса и Просвещението, и триумфиратаща през ХVІІІв. в Европа буржоазно-либерална мисъл. Неговата идеология, мироглед и политически концепции имат буржоазен характер. Въпреки това, те отразяват дълбоко потребностите на общественото развитие.

Актуалното значение на книжовния труд на Паисий личи от продължителния и жив интерес към “Историята” и от влиянеито й през епохата на Възраждането. Засега са известни около 60 запазени преписа и преработки на “История славянобългарска”. Първия препис е от 1765г. от Софроний Врачански. Известни са преписи и от 1769г. на поп Алекси Велкович, и от 1770г. на Никифор Рилски и други. Първото печатно издание е публикувано в Будапеща през 1844г. от Христаки Павлович под името “Царственик”.

Трудът се утвърждава като учебник по българска история в новобългарското училище. Редица възрожденски деяци черпят от нея идеи и вдъхновение. С основание се счита, че няма друга книга от епохата на Българското възраждане с такова значение за българите, за тяхното пробуждане и осъзнаването им като нация. Предполага се, че Паисий умира през 1773г. в Станимака.

Най-виден продължител на делото на Паисий бил Софроний Врачански. Рожденото му име е Стойко Владиславов и е роден през 1739г. в Котел. Баща му бил заможен търговец на добитък, но впоследствие се разорил. На 9 години постъпил на училище в Котел, но след 2 години прекъснал учението си понеже баща му умрял. Чичо му го осиновил и го дал да учи занаят, но ученолюбивият младеж не преставал да се развива чрез самообразование. През 1762г. той бил ръкоположен за свещеник в Котел. През 1794г. заминал за с.Арбанаси и тук приел поканата на търновския митрополит грък Матей да стане епископ на Врачанската епархия на мястото на починалия епископ Серафим. В епархията си той прекарал 6 години. Работата му била свързана с много трудности, породени от размириците, на които били подложени селата от Осман Пазвантоглу и набезите на кърджалиите. През 1797г. Враца била превзета от Пазвантоглу и Софроний бил принуден да бяга.

След обиколката на много градове той временно напуснал България и се отправил към Румъния. През периода от 1800-1803г. пребивавал във Видин. След 1803г. следва нова емиграция във Влашко, където Софроний останал до края на живота си (1813г.).

Софроний Врачански се изявил като продължител на делото на Паисий чрез многопосочна литературно-книжовна дейност. През 1765г. преписал Паисиевата история. Освен “Историята” преписал един дамаскин, часослов, молитвеници. По време на престоя си във Влашко през 1806г. Софроний отпечатва в Римник сборника “Неделник”. Това произведение било І-та печатна българска книга. Сборникът съдържа поучения изложени на прост български език и има нравоучителен характер. Скоро читателите на сборника “Неделник” го нарекли “Софроние”. В Букурещ между 1803-1805г. пише автобиографията “Житие и страдание грешного Софрония” на български език. Житието представлява един интересен разказ за тежкото положение на българския народ, за културното развитие, бита и духовния облик на българите, за размириците, за историята на Турция, за гръцко-българските и българо-турските отношения. Този негов труд е ценен извор за новата българска история, както и за развитието на новата българска литература, т.к. представлявал живописен и реалистичен разказ. Пръв Раковски е издал Софрониевото житие във вестник “Дунавски лебед”- 1861г. В 1809г. Софроний превежда от гръцки дидактическото произведение “Театрон политикон”, сиреч “Гражданско позорище”, “Езопови басни” и “Митология синтип философ”.

Софроний бил и добър педагог- искал да се преподават по-широки познания за света и живота. Поради това в училище преподавал басните на Езоп и “Митологията...”. Софроний се очертава като ревностен последовател на Паисий и голям народен будител. Той проповядвал на български език, за да може преподаваните знания да бъдат разбрани от народа, да се усили любовта на българина към родния език, съгласно заветите на Паисий и да втълпи на българските книжовници да пишат на говорим български език. И той подобно на Паисий виждал, че невежеството е причина за изоставането на българския народ. Затова повел борба за българската просвета, за укрепване на българските училища. Той осъждал онези българи, които правели големи пожертвования за манастир, вместо за откриване на училища.

От времето на последната му емиграция във Влашко са най-значимите прояви в обществено-политическата му дейност. Те били повлияни от промените в международните отношения и по-специално от Руско-турската война от 1806-1812г. Още преди войната българските първенци от Северозападна България становили контакти с руската военна мисия във Влашко. През 1804г. те изпратили в Русия двама граждани от Враца, които успели да стигнат до Петербург със съдействието на влашките българи, и по-конкретно на Софроний. В Петербург те предали написаното от Софроний послание, с което се обявявало желанието на българите да се присъединят към Русия. След започвне на войната Софроний активно съдействал за организирането на блгарската емиграция в помощ на руската армия. Междувременно той изразил своите политически идеи чрез известната “Молба” до руското командване. В този докумант от 14 точки на първо място е поставено искането за свобода на производство и свободна размяна на стоките в една бъдеща автономна българска област на север от Дунав. Този статут се предвиждал и за южнодунавските земи, когато стане възможно тяхното освобождаване. Софроний виждал политическото управление на тази област в лицето на специален магистрат, контролиран от висш руски чиновник.

Софроний издига идеята за освобождение на България чрез два потока- настъпление на Русия и въстание на българския народ, което да се съчетае с това настъпление на Русия. Според него център на въстанието трябва да бъде региона около Търново. Отправя призив за борба срещу подтисниците, против душманите, в полза на отечеството. Осъществяването на политическите идеали на българите той тясно свързва с дейността на Русия. Първо България да бъде включена в границите на руската империя и второ да използват покровителството на Русия. Това са разногласия за политическия статут на Българи, дължащ се на българската буржоазия, която все още е слаба. Софроний има по-широки представи за света- градско самоуправление, съдилища, национални училища, равноправие на българите, църква, земята да е собственост на българите. Тази негова програма има значение за националното обособяване на българския народ.

Така чрез многообразнат си дейност преди всичко като книжовник, после като духовник и проповедник, като просветител и патриот, Софроний Врачански се налага като най-ярката фигура на Българското възраждане от края на ХVІІІв. и началото на ХІХв.

В началото на ХІХв. традицията поставена от Жефарович, Павлович, Паисий и Софроний съдейства за оформянето в Македония на Западно-българска литературна школа. Най-ярки представители на тази школа са Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович (“Огледало”, “Житие на грешните”). Ранното духовно пробуждане на Македония се дължи на сравнително по-живата духовна традиция през първите векове на робството, обогатяване чрез преписи и преработки под закрилата на макар силно погърчената Българска Охридска архиепископия. Въвлечена първа в стопанския оборот между Изтока и Запада, интензивно общуваща с културните центрове на Европа, в близост до Гърция и Сърбия, до Атонските обители и Рилския манастир, Македония по-рано почуствала възродителните идеи на европейското просвещение. Тези обстоятелства обясняват защо именно в Македония в началото на ХІХв. процъфтява новобългарската книжовност и литература.

Идеите на националноосвободителната борба се подхващат от именитите следовници на Паисий и Софроний Врачански, като Петър Берон, Васил Априлов, Георги Раковски, Петко Славейков, Христо Ботев и много други, които черпят вдъхновение от техните книги и намират необходимата мотивация за тяхната народополезна дейност.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG