Home История Политически и културен възход на България при управлението цар Симеон Велики

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Политически и културен възход на България при управлението цар Симеон Велики ПДФ Печат Е-мейл

ПОЛИТИЧЕСКО И КУЛТУРНО РАЗВИТИЕ НА

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ УПРАВЛЕНИЕТО НА

ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ

Корените на политическия и културен възход на България в края на ІХ и първите десетилетия на Х в. са свързани с предходния период - упра-влението на княз Борис І (852-889 г., + 2 май 907 г.). Тогава трайно се из-градили двете основни институции на средновековна България - държава и църква. Най-голяма роля за това изиграло покръстването на българите от 864-866 г. Изключителната дипломатическа дейност на Борис довела до уч-редяването на независима българска църква. Това станало с решение на VІІІ-ия Вселенски църковен събор от 4 март 870 г. На Фотиевия събор от 879-880 г. българската църква получила автокефалност.

Новата религия изисквала и въвеждане на ново законодателство. То било християнско по характер и византийско по произход. Тогава възник-нали и старобългарските законодателни сводове - Закон за съдене на хора-та и Кърмчая книга (Книга за напътствията). През втората половина на ІХ в. териториално-административното устройство трайно се наложило и дър-жавата била разделена на 10 големи военно-административни области, на-речени комитати. Славяните масово навлезли във върховете на държавното управление. Васил Златарски е нарекъл този процес "славянизация на държавата".

Значително се ускорил процесът на формиране на българската на-родност. За това много спомогнало въвеждането на славянската писменост и литургия. Това станало след 886 г., когато в България пристигнали Кири-ло-Методиевите ученици.

През 889 г. княз Борис І неочаквано се оттеглил от престола в полза на първородния си син Владимир Расате (889-893 г.). Новият княз сключил съюз с немския крал Арнулф през 892 г., насочен срещу Великоморавия. Към този съюз се приобщил и тогавашният римски папа Формоза. Откритата антивизантийска политика на княз Владимир Расате се преплела с опи-тите на някой среди в България да възстановят езическата религия. Към тях бил приобщен и българският владетел. Борис се принудил да напусне манастира и заедно със свой верни боляри да извърши държавен преврат. Расате бил свален от престола и ослепен. За нов княз бил поставен третия Борисов син - Симеон (893-927 г.). Престолонаследието било извършено според прабългарската традиция. Йоан Екзарх отбелязва в своя "Шестоднев", че властта у българите се предавала както от баща към син, така и от брат към брат. През същата 893 г. в Преслав бил свикан народен събор, на който промяната на престола била официално утвърдена, а Преслав бил определен за нова столица на България,което символизира официалната победа на християнството върху езичеството.И другото решение от събора е утвърдяването на славянският език като държавен език вместо гръцкият.

Историята на България от края на ІХ и първите десетилетия на Х в. е сравнително добре проучена в историческата литература. Главен интерес за историците е личността на цар Симеон. На него се спират още историците от ХVІІ-ХVІІІ в. Мавро Орбини, Йован Раич и др. Францисканският монах Блазиус Клайнер отбелязва управлението на Симеон в своето съчинение "Архив в три части на преславната провинция България" от 1761 г. В тра-дицията на католическата пропаганда от ХVІІІ в. той отбелязва, че Симеон подчинил себе си и своето царство на Римската църква. Паисий Хилендар-ски в своята "История славянобългарска" от 1762 г. също разглежда Симеоновото управление, като пише,че той "сторил много пакост на гърците" и го нарича с прозвището "лабас" (факел, светилник).

Първото сериозно научно изследване на тази тема е дело на Спири-дон Палаузов - "Век българского царя Симеона". Той отбелязва три по-важ-ни причини за успешното управление на цар Симеон - кризата във Византия, държавното устройство на България и изключителната образованост на българския владетел. На управлението на Симеон се спират Марин Дринов и Константин Иречек в труда си "История на българите". Безспорно най-подробно изложение по темата е направил Васил Златарски в своята "История на българската държава през средните векове". По-обзорен харак-тер имат книгите на Петър Мутафчиев "История на българския народ" и "Книга за българите". Той се проявява като един строг съдник на Симеоно-вата политика и пише, че мечтата на Симеон да стане византийски импе-ратор можела да доведе до изчезването на България.

В най-ново време специална монография по темата е написал Иван Божилов - "Цар Симеон Велики - златният век на средновековна България". Той смята, че цар Симеон е най-успешно управлявалият български владе-тел, който успял да противопостави на византийската доктрина за световно господство pax Byzantina своя, наречена pax Symeonica. Божилов сравнява Симеон с най-великите личности в човешката история - Перикъл, Алексан-дър Македонски, Константин Велики и др. Културните постижения на Симеоновото време Божилов е нарекъл с термина "Преславска цивилизация". Редица приноси са направили и други автори - Иван Дуйчев (за българо-византийските отношения), Васил Гюзелев (за отношенията на България с Римската църква), Георги Бакалов (за знаците на властта и за титлите на българския владетел), Петър Ангелов (за дипломацията в средновековна България и за образа на българите в представата на византийците), Милия-на Каймакамова (за старобългарската летописна традиция) и др.

За чуждите изследователи главен интерес за българо-византийските отношения и опитите на цар Симеон да завладее Цариград. По-важни из-следвания са направили Стивън Рънсимън, Георги Острогорски, Димитрий Оболенски, Арнолд Тойнби, Джон Файн и др. Специална монография за Си-меон е написал френският историк Кристиян Жерар.

Историческите извори за този период се разделят на няколко групи. От домашните извори това са историческият разказ "Чудото на Свети Геор-ги с българина", каменен надпис от село Наръш, оловни печати на българ-ския владетел и неговите синове, книжовните произведения, написани в България в края на ІХ и началото на Х в. Най-подробна информация за Симеоновото управление дават византийските извори: Продължител на Теофан, Константин Багренородни, Лъв Дякон, кореспонденцията на Лъв Ма-гистър, патриарх Николай Мистик и император Роман Лакапин със Симеон и др. Западнолатиноезичните извори са сравнително малко - хроника на Йоан Дякон, протоколи от Втория Сплитски събор и др. известни са и някои арабски извори: ал-Табари, ибн-Батик, Масуди, Михаил Сирийски и др. Своеобразен извор за българската история от периода са археологическите останки от крепостно, храмово и дворцово строителство, разкрити на тери-торията на Велики Преслав, Дръстър, Охрид и др.

В края на ІХ и началото на Х в. по времето на Симеон българската държава се изявила като една от най-могъщите сили в Източна Европа. Български войски нанесли тежки удари на Византия, а в отделни моменти заплашвали и самото й съществуване. Възходът на България намерил израз не само по бранните полета. Семената, посети от Кирило-Методиевите ученици, попаднали в благоприятна почва и дали обилна жътва. За твърде кратък срок в българската държава била създадена материална и духовна култура, която я извела на едно от челните места в тогавашна Европа.

Симеон е третият син на Борис І. Някой указания в писмата на па-триарх Николай Мистик дават основание да се приеме, че Симеон се е ро-дил около 863-864 г., поради което го наричали "син на мира". Той приел новата вяра още като дете. Симеон бил възпитаван в традициите на византийската християнска култура и още от малък научил много добре гръцкия език, което е предпоставка за по-нататъшното му обучение във Византия.

Едва навършил 13-14 години, към 878 г. Симеон бил изпратен от баща си да учи в цариградската Магнаурска школа. Малко се знае за неговото обучение там. Безспорно обаче тя му предоставила висока култура и знания. С високото си образование, начетеност и активно участие в културния живот на страната си Симеон по нищо не отстъпвал на съвременните му византийски императори Лъв VІ Философ и Константин VІІ Багренородни и стоял значително по-високо от владетелите на другите тогавашни държави. Най-ценно остава в случая признанието на самите гърци, които го наричали полугрък - "semigrecus".

Не се знае дали Симеон е завършил докрай Магнаурската школа. Той прекъснал обучението си и дал монашески обет. Заедно с други българи Си-меон бил изпратен от патриарх Фотий при известния тогава монах Арсений. Естествено, това станало със съгласието на Борис, който вероятно гла-сял Симеон за бъдещ глава на българската църква.

Предполага се, че Симеон се е завърнал в Плиска към 886 г. За това има две причини. Първата е, че патриарх Фотий бил свален окончателно от престола. Втората е, че тогава в България пристигнали Кирило-Методиевите ученици, които се нуждаели от образовани българи, за да ги посветят в славянското богослужение и книжнина.

Заниманията на младия княжески син, за които той бил отлично подготвен - преводи, преписи, създаване на оригинални творби на богословна тематика - продължили до 893 г., когато събитията в Плиска прекъснали книжовната му дейност и предопределили неговия по-нататъшен път. Вместо духовен глава, каквото било първоначалното намерение на баща му и за какъвто се подготвял в продължение на години, Симеон бил провъзгла-сен за княз на България. Още в началото на неговото управление обаче из-бухнала българо-византийска война, която довела до прекъсването на най-продължителния мир в българо-византийските отношения дотогава - 864-894 г.

Войната била провокирана от вътрешноикономическата политика на император Лъв VІ. Тя се изразявала преди всичко в усилване на вътрешния и външен търговски обмен на империята, което от своя страна водело до повишаване ролята на едрите търговци в императорския двор и във визан-тийската политика. Практическата изява на тези тенденции бил и посоче-ният от хронистите акт - преместването на тържището на българските сто-ки от византийската столица в Солун. Засегнатите икономически интереси на България, както и накърняването на нейния международен престиж довели до първата война на Симеон с Византия.
Симеон първо се опитал да реши въпроса по дипломатически път,но империята необърнала внимание, което става повод за нападение.През 894 г. българите, без да срещнат сериозна съпротива, нахлули във византийска територия. Лъв VІ, изненадан от събитията, успял да сформира набързо една армия, съставена предимно от императорската гвардия и я поверил на стратилата Кринит. Опитът да бъдат спрени бъл-гарите се оказал несполучлив. В завързалото се сражение - някъде из тема Македония - византийската армия претърпяла пълно поражение.

Незабавно след сражението Симеон, който се чувствал неподготвен за по-продължителни военни действия, дал заповед на войската да се върне в България. При оттеглянето си тя отвела много пленници от мирното насе-ление. Това дало началото на войната. Симеон обаче не постигнал своята цел, а Лъв VІ не можел да остане безучастен към претърпяното поражение и особено към обидата, нанесена от българския владетел, който му изпратил обратно хазарите от неговата гвардия с отрязани носове. Византийският император искал колкото се може по-бързо да уреди отношенията си с България, тъй като по това време основните сили на ромеите били заети в един от поредните конфликти с арабите.

За да постигне своята цел, Лъв VІ си послужил с един от обичайните похвати, използвани от Византия за нейните междудържавни отношения - тя винаги си осигурявала съюзник, който да поеме значителна част от те-жестта в предстоящата война. В случая той се насочил към унгарците, ко-ито по това време обитавали земите между Буг и Днепър. При тях бил из-пратен някой си Никита Силир, който занесъл богати дарове на предводи-телите им Арпад и Кусан и успял да ги склони да нахлуят в българските земи.

Византийците начертали план на военните действия. Те трябвало да изпратят флота към устието на р. Дунав, която да прехвърли унгарците на десния му бряг, а от юг към българската граница се предвиждало да потег-ли византийска армия, командвана от прославилия се във войната срещу арабите в Италия пълководец Никифор Фока.

Изпълнението на този план започнало към края на 894 и началото на 895 г. Към устието на Дунава се отправила флотата, начело с друнгария Ев-статий, а по суша потеглила войската, командвана от Никифор Фока. Симе-он, който очаквал нападение само откъм Византия, съсредоточил основните си сили на юг. До сблъскване между двете армии не се стигнало, тъй като при българския владетел пристигнал квесторът Константинаки, който от името на императора предложил да започнат преговори и му съобщил за опасността от север. Симеон се усъмнил в добрите намерения на пратени-ка, заподозрял го в шпионаж и го хвърлил в затвора.

Междувременно византийската флота достигнала Дунава, където вече чакали унгарците и ги прехвърлила на юг от реката. Те разгромили сла-бите български отряди и опустошили голяма част от днешна Добруджа. Си-меон не успял бързо да реагира..

За да предотврати второ подобно нападение, Симеон предприел мерки, с които оцелял да укрепи десния бряг на Дунава и да прегради реката, затваряйки я по този начин за византийската флота. Въпреки мерките, унгарците успели отново да нахлуят в България. Там някъде ги очаквали бъл-гарските войски. В последвалото сражение българите били разбити и Симеон, заедно с оцелелите части, се затворил в Дръстър. Унгарците, които не срещнали по-нататъшна съпротива, стигнали до Преслав и след като огра-били и опленили страната, се завърнали в своите земи.

Опустошителните унгарски нападения сериозно застрашили Симеон. В Цариград решили, че след тези нападения България ще бъде готова да сключи мир с империята. С тази цел при Симеон бил изпратен известния византийски дипломат Лъв Магистър (Хиросфакт). Той имал за задача да сключи мир със Симеон и да получи от него византийските пленници, които се намирали в България. В знак на добрите си намерения Лъв Магистър за-повядал византийската флота и сухопътна войска да се завърнат в Цари-град. Това изведнъж променило положението в полза на Симеон - изчезнала заплахата, надвиснала над България. Симеон решил да проточи преговори-те, да спечели време и да намери съюзник срещу Византия и унгарците. Ето защо, без да удостои византийския пратеник с нито една дума, Симеон заповядал той да бъде затворен в крепостта Мундрага (според Бешевлиев така се е наричало вътрешното укрепление на Дръстър). След това княз Си-меон започнал кореспонденция с Лъв Магистър, в която не пропуснал да го унижи и да се подиграе на императора, който се занимавал с астрология и провеждал своята политика според движението и хода на небесните тела. Известни са три такива Симеонови писма.

Докато траела тази кореспонденция, пратеници на княза успели да стигнат стана на печенегите и сключили съюз с тях. От тогава били изпра-щани български принцеси за съпруги на печенежките вождове и така съю-зът бил поддържан дълго време. През пролетта на 896 г. обединените воен-ни сили на българи и печенеги нанесли едно тежко поражение на унгарците, като ги принудили да напуснат дотогавашните си местонахождения (между р. Буг и Днепър) и да се заселят в Средна Европа. Това бил един къ-сен рецидив на Великото преселение на народите.

След като премахнал унгарската заплаха от североизток и освободил своя тил, княз Симеон се съгласил да започне преговори. Той пуснал Лъв Магистър от крепостта и преговарял с българския кавхан Теодор Сигрица. Станала и размяна на пленници, като според изворите българите върнали 120 000 души.

Но скоро отношенията се влошили отново и примирението било нарушено. През лятото на 896 г. български войски нахлули във византийска те-ритория по посока на Цариград. Този път византийците имали възможност да окажат по-сериозен отпор, тъй като военните действия с арабите били прекратени. На Балканите се прехвърлили "всичките теми и отреди"; . Срещата между двете войски станала при Булгарофигон. Натискът и устремът на българите били наудържими и "(сред ромеите) започнало масово бягство. Всички загинали, също и прото-вестиарий Теодосий, за когото императорът немалко скърбил".

За по-нататъшният ход на събитията византийските хронисти не съ-общават нищо. Празнината е запълнена донякъде от някои арабски и си-рийски историци. Под годината 283 от Хиджа (19 февруари 896 - 7 февруа-ри 897 г.) те съобщават за едно голямо сражение, в което славяните победи-ли ромеите и избили много от тях. Безспорно то трябва да бъде идентифи-цирано с победоносната за българите битка край Булгарофигон. След това българите продължили да заплашват Византия и императорът бил принуден да сформира нова войска, съставена предимно от пленници - араби, които успели да спрат настъплението на Симеон към Цариград

В самия край на ХІ в. все пак се стигнало до мирно споразумение. Terminus ante quem за неговото подписване е 1 септември 899 г. Една от клаузите на споразумението премахвала първопричината за войната - българското тържище отново било върнато в Цариград.

След 896 г. Симеон насочил усилията си на югозапад, където имало славяни под управлението на Византия. Към края на века българите успели да овладеят една значителна територия с 30 крепости на югоизток от Драч. Едновременно Симеон се стремял да приобщи славяните и да отблъсне Византия от Адриатическото крайбрежие. Разбира се, империята не останала безучастна към българските успехи. Лъв Магистър бил изпратен за втори път в България. Той успял да възвърне на Византия 30-те крепости, но не се знае срещу каква цена.

Наскоро след това империята отново била притисната от арабите. След като през 901-902 г. мюсюлмански пирати превзели остров Лемнос, през 904 г. дошъл ред и на Солун. Арабите атакували втория по големина град в империята по море, което било неговото слабо място. След като ви-зантийците не успели да се съюзят със славяните от Солунската и Стри-монската тема и след тридневна атака Солун паднал в ръцете на арабите. Те опустошили и разграбили града и отвлекли със себе си 22 000 пленници.

По този начин градът оставал неохраняем и лесна плячка за Симеон, който искал да прекрати господството на Византия в западните части на Балканите. В Цариград разбирали добре опасността и империята положила всички усилия, за да осуети подобно развитие на нещата. Не се знае какви точно мерки са били предприети, но Лъв Магистър отново посетил Бълга-рия.

Един важен български паметник казва за резултата от българо-ви-зантийските преговори: "в година от създаване на мира 6412, индикт 7-и (904 г. от Хр.) граница между ромеите и българите. Във времето на Симео-на, от бога княз на българите, при Теодора омутаркана и при комита Дрис-тра". Този надпис, открит край село Наръш (20 км северно от Солун), пред-ставлява граничен стълба и е бил поставен през 904 г., когато в резултат на преговорите, водени от Лъв Хиросфакт, в България била определена югоза-падната българо-византийска граница. Така Симеон се отказал да завладее Солун, но в замяна на това получил значителни териториални отстъпки в тази част на полуострова.

С разширението от 904 г. България успяла да привлече славяните от Южна Македония, но и да закръгли своя териториален обхват. При Симеон тя разпростряла своите предели далеч на север и на юг от Дунава, стеснявайки значително византийските владения на Балканите. Тя господствала над по-голямата част от полуострова и се превърнала в решаващ фактор в този край на континента.

Последица от тези успехи била фиксидеята на Симеон да обедини южните славяни, да унищожи Византия и да създаде Българо-византийска империя със столица Цариград. България трябвало да замени Византия и да поеме нейното политическо и културно наследство. Симеон вече не се за-доволявал с титлата “владетел на България”. Нарастналото политическо могъщество на българската държава и нейното културно развитие му давали основание да се смята равен на византийския император и дори призван да заеме неговото място.

Политическата обстановка във Византия благоприятствала за подоб-ни идеи у Симеон. В края на ІХ и началото на Х век империята търпяла се-риозни неуспехи от арабите. Последните години от управлението на Лъв VІ преминали под непрекъснати политически борби, несполучлив опит за убийство на императора през 903 г., бунта на Андроник Дука, командващ източните войски през 905 г. и особено конфликта между Лъв VІ и патри-арх Николай Мистик по повод четвъртия брак на императора със Зоя. Патриархът отказал да благослови този брак за законен и бил принуден да напусне досегашния си пост. Това предизвикало недоволството на част от византийското общество. Без да се разреши разгорелия се скандал, през 912 г. императорът умрял. Негов легитимен наследник на престола бил роденият през 905 г. от Зоя Константин VІІ Багренородни. Тъй като новият император бил малолетен за фактическо управление на империята, бил избран съимператор – неговия чичо Александър І. Княз Симеон в традицията на средновековните обичаи изпратил пратеничество, което да поздрави новия василевс. Александър І, който бил сприхав човек, изгонил българските пратеници и това послужило като повод на Симеон да започне подготовката на нова война срещу империята.

Междувременно Симеон си осигурил и други съюзници. През 912 г. хърватският княз Михаил Вишевич заловил сина на венецианския дож Урс и го предал на Симеон. По-късно венецианците откупили сина на дожа.

Докато Симеон се готвил за война, в Цариград настъпили нови промени. През 913 г. умрял и Александър І. Сега за ефективното управление на империята бил избран регентски съвет, начело на който застанал върналия се на патриаршеския престол Николай Мистик. Патриархът изпратил писма до Симеон, с които го призовавал да спре подготовката си за война и да спазва мира. Симеон обаче не обърнал внимание на тези молби и през лятото на 913 г. предприел поход и достигнал стените на Цариград. Той се разположил на лагер пред крепостта и едва тогава от позицията на силата се съгласил да преговаря.

Симеон бил приет в Цариград, където в преговорите участвали и неговият кавхан Теодор Сигрица. Бил даден тържествен обяд, на който присъствали Константин Багренородни и синовете на Симеон. Византийските хронисти съобщават, че по време на тези преговори бил коронясан цар Симеон. Според изворите тогава Симеон излязъл пред патриарх Николай Мистик, преклонил глава пред него, а патриархът прочел молитва и поставил на главата на Симеон вместо корона, собствения си епириптарий. По този начин той искал да омаловажи значението на извършения акт.

Съществуват спорове каква титла е получил тогава Симеон. Васил Златарски смята, че Симеон е бил коронясан за кесар. В поново време се смята, че Симеон е получил титлата “василевс вулгарон”, т.е. “цар на българите”.  Това е била най-високата титла за християнски владетел в Средновековна Европа. Тя се равнява на гръцката “василевс” и на латинската “император”. Така, според титлата на своя владетел, България била вече царство.

По време на преговорите бил сключен и един твърде важен договор между цар Симеон и регентите в Цариград. Той предвиждал една дъщеря на Симеон да влезе в брак с Константин Багренородни. Това означавало, че при евентуалното осъществяване на този брак, цар Симеон е могъл да се домогне до високите византийски титли василеопате и кесар, а след това да стане и съимператор на малолетния владетел. Като съвладетел на едно дете фактически Симеон се превръщал в истинския господар на империята. То-ва бил законният начин, по който цар Симеон се опитвал да се домогне до трона на визцантийските императори. Вероятно неговите цели не спирали до тук. Според някои съвременни изследователи Симеоновите амбиции са отивали далеч по-нататък. Той искал да сложи край на Византийската империя и вместо нея да изгради една нова империя – Империя от българи и ромеи, в която българите да имат водеща роля. Има друго мнение по този въпрос и то е че това било опасен момент за българите, който можел да доведе до  изчезване и претопяване на бълг.Доволен от така сключеното споразумение, цар Симеон се оттеглил с войската си в България.

Наскоро след това обаче във Византия бил извършен поредния преврат, който сложил край на Симеоновите надежди. Причина за това било, че през 913 г. императрицата-майка Зоя била върната в столицата. Като се възползвала от съществуващото недоволство заради направените отстъпки на Симеон, тя взела властта в свои ръце (февруари 914 г.).

Правителството на Зоя не признало споразумението за българо-византийски брачен съюз и отхвърлило коронясването на Симеон за цар на българите. Това принудило българския владетел да поднови военните дей-ствия срещу Византия.

Опитите на Николай Мистик, макар и отстранен от управлението, да възпре българите от война, се оказали несполучливи. През лятото на 914 г. българските войски започнали да опустошават както тема Тракия, така и тема Македония, при което Симеон принуждавал местното население да го признае за свой владетел. Скоро българите стигнали до Одрин, обсадили го, а през септември 914 г. успели за го завладеят.

През тази и през следващата 915 г. българите продължили военните действия в земите на Византия. Според изричното съобщение на Николай Мистик те започнали да нахлуват в Драчката и Солунската тема.

Вероятно наскоро след отхвърлянето на византийския мир от Зоя, Симеон променил и своята титла. Запазени са оловни печати, в които се чете текст на гръцки език “Симеон в Христа василевс на ромеите”. Това бил единственият български владетел през Средновековието, който си присвоил титлата на византийския император.

Напрежението върху двете страни нараствало с нападението срещу Драчката и Солунската тема, извършени от българските войски. Двете страни започнали да се готвят за решителен двубой.

Непрекъснатите български нахлувания принудили Зоя да се готви за решителна война със Симеон. Тя взела решение да сключи мир с арабите и да прехвърли войските си на Балканите. Империята обаче не можела да разчита изцяло и само на собствените си сили, тя трябвало да потърси съ-юзници срещу България. За тези цели в Багдад били изпратени Йоан Ради-нос и Михаил Токсарас, които през 917 г. успели да сключат мирен договор с арабския халифат и споразумение за размяна на пленници. Също така стратегът на Драч протоспатарий Лъв Равдух се опитал да привлече на страната на Византия сръбския княз Петър Ройнинович, а посредством него – и унгарците.

Другият възможен съюзник за Византия били печенегите. За прегово-ри с тях заминал стратегът на Херсон Йоан Вогас, който трябвало да ги привлече на своя страна и посредством византийската флота да ги пре-хвърли в земите на юг от Дунава.

Тази коалиция била добре замислена, но Симеон не позволил тя да се осъществи. Предупреден от захълмския княз Михаил за действията на Лъв Равдух, Симеон успял не само да осуети неговите действия, но и да привлече унгарците на своя страна.

Въпросът с печенегите също бил решен. Още по време на първата Симеонова война срещу Византия бил сключен договор с тях, според който печенежките вождове получавали за жени български царкини.

И така в дипломатическата надпревара, предхождаща решителния сблъсък между България и Византия, надделяла българската държава. Когато през 917 г. подготвяната и от двете страни война започнала,  България не само изолирала империята от околните народи, но и успяла да привлече за свои съюзници унгарци и печенеги.

При река Ахелоя на 20 август 917 г. войските на българите и византийците се срещнали в решително сражение. Главнокомандващ византийците бил великият доместик Лъв Фока, а начело на българите стоял самият Симеон. Отначало ромеите имали превес, но после се изплашили и започнали да отстъпват. Положението било използвано умело от Симеон. С неудържим устрем българите се спуснали да преследват оттеглящата се византийска войска и резултатът бил пълното й поражение. Домескикът Лъв се спасил с бягство в Месемврия.

Това породило голямо безпокойство в Цариград. Както обикновено, се решило да се излезе от конфликта чрез успешна дипломация. Изборът наново паднал върху Николай Мистик. Патриархът изпратил до Симеон дълго послание, което имало за цел да оправдае враждебните действия на Византия срещу България и да смекчи гнева на царя.

И този път усилията били напразни. Българските войски навлезли дълбоко в земите на империята, без да срещнат каквато и да било съпротива. При Катасирти, близо до столицата, Лъв Фока събрал остатъците от своята войска и решил да направи сетен опит, за да спре напредването на българите. В едно ненадейно нощно сражение обаче византийците отново претърпели поражение и пътят на Симеон към Цариград бил открит.

Преди да настъпи към Цариград, Симеон решил да сесправи със сърбите. Веднага след победата при Ахелой той изпратил срещу Петър Ройнинович една армия, начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармаис. Те успели да привикат сръбския княз на лична среща с тях, заловили го и го отвели в България, където той умрял в затвора. За сръбски владетел бил поставен синът на неговия братовчед Бран – Павел, когото българите довели със себе си. По този начин Симеон успял да постигне своята цел – да изтласка византийското влияние от Сърбия и да наложи там българско.

През 918 г. Симеон навлязъл с войските си дълбоко в Елада, достигнал до древната крепост Тива и я разрушил. Тамошното гръцко население било прогонено чак до Пелопонес и Егейските острови, а една част от него било колонизирано в България. Тази колонизационна политика донякъде напомняла действията на хан Крум 100 години по-рано. Натискът на Симеон бил твърде силен и изглеждало, че той ще принуди византийците да приемат условията му.

Един нов политически преврат във Византия обаче окончателно преградил пътя на Симеон към Цариград по дипломатически път. През 919 г. командващият византий-ската флота друнгарий Роман Лакапин, които бил арменец по произход, извършил политически преврат, след като наложил влиянието си в двореца. През 919 г. той омъжил дъщеря си Елена за Константин VІІ Багренородни, получил титлите василеопатор и кесар, а през 920 г. станал и съимператор на Константин. Всичко, към което се стремял Симеон сега било осъществено от Роман Лакапин. Така кризата във Византия постепенно била изживяна, а схизмата в Цариградската патриаршия била прекратена. Пред Симеон стоял един далеч по-силен и консолидиран противник. Той отказал да признае станалото за законно, той написал писма до регентите и поискал от тях да бъде провъзгласен за византийски император. Разбира се, патриарх Николай Мистик отговорил, че това е невъзможно. Цар Симеон обаче бил непреклонен и дори в започналата кореспонденция с Роман Лакапин подписвал писмата си като “император на българи и ромеи”. Станало ясно, че по мирен път Симеон не можел да осъществи своята цел и той отново вдигнал оръжие, за да влезе със сила в Цариград.

През есента на 920 г. българските войски настъпили решително и устремно към Цариград, . През същата година дошло едно неочаквано предложение от Цариград. Патриарх Николай Мистик предложил лична среща със Симеон в Несебър, по време на която двамата да уговорят династичен брак между някое от децата на Симеон и някое от децата на Роман Лакапин. Тъй като един такъв брак не водел Симеон към желаната цел, българският цар оставил предложението без отговор.

Военните действия през 921 г. започнали с нападения от двете страни. Първи българите извършили набег в земите на Византия, стигайки до Катисири. Византийците не закъснели да отговорят на удара, като един отряд, командван от доместика на схолите Пот Аргир, нахлул в българска територия към град Термопол (Бургас) и влязъл в сражение с намиращите се там български войски.

Наскоро голяма българска войска, преодолявайки с ускорен марш Странджа, стигнала до Манглава (край Цариград). Срещу тази армия Роман Лакапин изпратил войски, командвани от Лъв и Пот Аргир, императорска-та гвардия, както и друнгария на флотата Алексий Муселе с неговите части. Сражението станало при Пиги между 11 и 18 март 921 г. Първоначалният натиск на българите бил неудържим. Командващите византийската армия първи се впуснали в бягство. Алексий Муселе се удавил в морето. Едни от византийците се удавили, други били избити от българите, а трети – пленени. След битката, без да срещнат каквото и да било противодействие, българите изгорили дворците в Пиги и опожарили целия Стенон.

За да отклонят вниманието на Симеон от себе си, византийците решили отново да използват сърбите. През 921 г. те въоръжили намиращия се в Цариград сръбски политически емигрант княз Захарий и го изпратили да свали Павел Бранович от власт. Вместо това обаче Павел победил Захарий и го изпратил на Симеон. Византийската дипломация не спряла до тук и започнала да настройва самия Павел Бранович срещу Симеон. Българският цар отвърнал по адекватен начин. На свой ред той въоръжил Захарий и го изпратил от свое име да заеме престола в Сърбия. Този път Захарий успял и през 921 г. станал нов сръбски княз. Така Сърбия се превърнала в една разменна монета на българо-византийските отношения.

Успехите, както и фактът, че България господствала почти над целия Балкански полуостров, не донесли на Симеон желания резултат. Цариград оставал непокътнат. За да осъществи своите проекти, царят трябвало на всяка цена да овладее столицата на империята. Симеон разбрал, че му трябва силен морски съюзник. Неговото внимание се насочило към другия постоянен враг на империята по това време – арабите, по-точно към династията на Фатимидите, която господствала над Египет и Северна Африка. Симеон изпратил свои пратеници до техния владетелсъс задачата да предложат съвместна обсада на Цариград. За целта арабите трябвало да участват със своята флота, а българите – с многобройна сухопътна армия да затворят обръча около града. Предвиждало се при евентуален успех плячката да бъде поделена поравно, а Цариград да остане в български ръце. Това се харесало на и той изпратил свои пратеници да уточнят подробностите около замислените съвместни военни действия.

По време на обратния път обаче българите и арабите били заловени от гърци в Каларбия и изпратени на Роман Лакапин. Тази случайност предрешила съдбата на този съюз. Императорът хвърлил българите в затвора, а арабите върнал обратно, след като ги отрупал с подаръци и изпратил по тях скъпи дарове ..

През 922 г. Симеон продължил военната си кампания в Източна Тракия. След продължителна обсада в български ръце отново попаднал Одрин. От там Симеон продължил на юг и на следната година обсадил с войските си Цариград. При Симеон дошъл да преговаря лично патриарх Николай Мистик, Цар Симеон поискал да се срещне лично с Роман Лакапин. Била уговорена среща, която се състояла на 9 септември 923 г. на Златния рог. Българите предварително проверили мястото на срещата, та да не би да се повтори гръцкото вероломство от времето на хан Крум. На срещата Симеон се явил с помпозна и бляскава свита от 2 отряда – единият със златни копия и щитове, а другия – със сребърни. Войниците на Симеон го акламирали като василевс на гръцки език. Роман Лакапин се явил на срещата твърде уплашен. Двамата владетели се прегърнали и произнесли речи един спрямо друг. Императорът призовал Симеон да спазва мира и Симеон му обещал това. Наскоро след това българският владетел започнал да се подписва като “василевс миротворец”.

Срещата между Роман Лакапин и Симеон не могла да разреши големите различия, които разделяли България и Византийската империя. Всъщност това било едно бутафорно политическо зрелище с пропаганден характер. Симеон не се нуждаел толкова от мир, а от временно примирие, за да се справи окончателно с надигналите за пореден път глава сърби. Докато българският цар се намирал в Цариград, княз Захарий за пореден път изменил на българската политика. Той заловил българските пълководци и изпратил главите им на императора. Затова през 924 г. Симеон организирал поредната военна кампания срещу Сърбия. Българската войска водела със себе си новия сръбски претендент за престола – княз Чеслав. Сръбските жупани били заловени и заедно с цялото население на Сърбия, според Константин Багренородни, отведени в България. Така Сърбия фактически престанала да съществува и се превърнала в българска провинция, а сърбите попаднали под българско робство.

Княз Захарий избягал в Хърватско и това предизвикало избухването на една българо-хърватска война (925-926 г.). За да потуши българо-хърватския конфликт, се намесил римският папа Йоан Х.  Според някой историци те дошли в България през втората половина на 926 г. и имали за цел да коронясат Симеон за цар и да въздигнат българския църковен глава за патриарх. Според Васил Гюзелев обаче двамата пратеници стигнали в България едва в края на май 927 г., когато Симеон не бил вече между живите. В този смисъл остава загадка каква е била тяхната цел.

В началото на 927 г. хърватският крал Томислав нанесъл поражение на Симеоновата войска. Това се оказала последната битка в живота на българския цар. Той умрял на 27 май 927 г. Смъртта на българския владетел предизвикала огромно облекчение в Цариград. Там дори била измислена легенда за неговата смърт чрез имитативна магия.

Политическото наследство на Симеон било твърде голямо – едно огромно царство, простиращо се до 3 морета. То обаче бързо било загубено. Според Петър Мутафчиев причина за това била самата политика на Симеон, който не изградил достатъчно крепости и други твърдини, за да запази вече завладените земи. От наследството на Симеон останала титлата цар, която насетне била традиционна за българските владетели. Много по-трайни били културните постижения от времето на Симеон, които с право са наречени от чешкия учен Павел Шафражик “Златен век”.

За вътрешната политика на Симеон се знае относително малко. В основни линии той запазил редица елементи на прабългарските държавни традиции – титлите кавхан, ичиргубоил, таркан и др. По неизвестни причи-ни Симеон замонашил първородния си син Михаил и го лишил от престоло-наследие. Затова след смъртта на владтеля нов български цар станал Петър (927-968 г., +30 януари 969 г.) – син на Симеон от втория му брак със сестрата на болярина Георги Сурсувул.

По време на Симеоновото царуване българската държава достигнала голямо политическо величие и могъщество и станала една от най-цивилизо-ваните страни в Европа. Нейната територия обхващала по-голямата част от Балканския полуостров и опирала на три морета – Черно, Бяло и Адриати-ческо. Развитието й в областта на културата имало значението на пример за близки и далечни страни. Със своите политически идеи, военни подвизи и книжовна дейност, с делата си цар Симеон станал пример за подражание на редица български и чужди владетели. Името му останало вписано сред имената на най-видните европейски владетели. По думите на известния византист Георги Острогорски цар Симеон е “най-великият владетел, който Средновековна България е познавала”. Френският историк Алфред Рамбо преценява по следния начин неговото място в европейската история: “Цар Симеон бе Карл Велики за България, но по-образован от нашия Карл Вели-ки и много по-щастлив от него, защото положи основите на една национална литература”.

Управлението на цар Симеон представлява рядък случай не само в българската, но и в европейската история на едновременен политически и културен възход

 

WWW.POCHIVKA.ORG