Началото на организираната националноосвободителна борба Георги Сава Раковски

През ранното Възраждане българският стремеж към освобождение намира израз във активното включване на България във войните на Австрия с Турция и Русия с Турция и балканските антимюсюлмански военни движения. Причините се коренят във вярата на българския народ, че като окаже помощ на свойте съседи – сърби, гърци, след това ще получи съответната помощ и във своята собствена националноосвободителна борба. Друга от причините за включването на българския народ във анти мюсюлманските войни, е наличието на евентуален силен съюзник. Най-напред българите виждат във ролята на такъв Австрия, а по-късно и Русия. Постепенно обаче идеята за кръстоносен поход на християнския запад срещу “полумесеца” става все по-неусъществима и илюзорна. Междувременно настъпват сериозни промени в отношенията между Русия и Търция. По това време определящ фактор за руската външна политика е стремежа за излаз на топли морета (Черно, Егейско и Каспийско). Конфликтите между двете страни стават неизбежни, а политическите тежнения на българите обективно съвпадат със европейските стремежи на Русия. В българското общество все повече си приправя път идеята за освобождение на християнските балкански народи със помоща на Русия. Израз на тези настроения става подкрепата на българскиа народ за Русия и за съседните балкански държави във борбата им срещу османска Турция. Българите участват в многобройните руско-турски войни (1710г.,1735-39г.,1768-74г,.1787-91г.,1806-12.,1828-29г.), както и във Астро-турската война от 1716-18г. Формите на това участие са различни – от организиране на разузнавателни секции, включване в дипломатически равенства, до формиране на военни подразделения и участие във редиците на воюващите срещу Турция арменски части. Този период Русия води два пъти войни срещу Турция на наша територия. Първата е във 1768-74г., а втората 1787-91г. И двете войни са победни, но не носят реална полза за българския народ. През 1774г. е подписан договорът от Кючук – Кайнарджа, след втората война са подписани два договора. Първият договор (1774г.) дава правото на Русия да се застъпва за християнските народи в пределите на османската империя. Само по себе си това постижение не е от голямо значение, но е единственото по-сериозно след двете войни. Така, в началото на 19-ти век избухва най-продължителната руско-турска война 1806-12г. Непоследствено преди тази война се вдига сръбското въстание (1804-1806г.; 1807-1813г.). при това въстание българите от северозападния край се включват. Българското участие не се изчерпва с това – един български търговец със опит преговаря на страната на сърбите със османската империя и сключва изгоден за тях мир – този българин се казва Петър Исков. По-късно, в периода 1821-28г. настъпва гръцката освободителна революция. В тази обстановка раздвиждане настъпва и в българското общество. Със оглед уреждането на българския въпрос с помоща на Русия от българската емиграция във Влашко, специално от Софроний Врачански и неговите сподвижници са предприели опити за дипломатически контакти със руския царски двор и е разработена първата национална програма за освобождение, изложена във знаменатата “Молба” на Софроний. Формирано е и войнско подразделение “Българска земска войска” със съдействието на Гоерги Мамарчев от Котел. Във северна България е изградена цяла мрежа от разузнавачи, съгледвачи от хора, накоито било възложено да организират помощ за прехраната и придвиждането на руската армия. През сръбското въстание от 1804г. масовото и спонтанно участие на българите в него било под командването на Кара Георги. След първите доброволци във вътрешността на България са : Драган Папазолу, Мина Банбашията, Киро Бекярски, Кондо Бамбашията и други. На сръбска територия се формират български доброволски отряди със български воеводи. Но още по-мащабно и отговорно било участието на българите във гръцкото въстание и Руско-турската война от 1828-29г. За разлика от сръбското въстание, което било без подготовка, поради което бързо и лесно е смазано, гръцката революция била дълго и старателно подготвена. Създаден бил организационен център на Балканите във лицето на организацията “Филики етергия “– 1814г. (дружество на приятелите). Нейната цел била да контролира помоща от съседните балкански народи за Гърция. Българи – доброволци запълвали въстаническата войска, и тогава, когато военните действия се пренесли на Гръцка територия (Пелопонес). През 1828-29г. Руско-турската война започва с големи надежди за българите. И макар че Одринският мирен договор е победен (създава се Сръбско княжество и Гръцко кралство), той не носи за българите нищо повече от една амнистия. Последвалата реакциая е двупосочна – повече от “помагачите” на Русия се отправят на север в Бесарабия. Една по-малка част начело с Георги Мамарчев организират голямо въстание, но тусрките власти живат информирани за това и въстанието е прекъснато, а Мамарчев - откаран в Букорещ. С този епизод завършва ранния период на балканските войни. Утвърждава се идеят, че освобождението може да бъде постигнато с помоща на Русия. Най-яркият израз на политическите тежнения на българите по това време става опитът за въстание в Търново през 1835г. известно под името “Велчова завера”. Руско-турската война, завършила с подписването на Одринския 1829г., подхранва за пореден път надеждите за освобождение на България с руска помощ. В българските земи се изграждат два бунтовнически центъра. Във Силистра е подготвено и замислено въстание от капитан Георги Мамарчев и Васил Хадживълков. Във Търново начело на съзаклятниците застава Велчо Атанасов – Джамджията. От това свижение са обхванати и околните на Търново селища. Участие в подготовката вземат градовете Трявна, Габрово, Дряново и Горна оряховица. Щаб на бунтовниците става Плаковският манастир, чиито игумен – отец Сергий бил посветен във делото. Извършена е широка подготвителна работа за вербуване и обучение на въстаници. Във това отношение се изявява Димитър Софиялията. Във разгара на подготовката обаче въстаниците са предадени от елинския чорбаджия хаджи Йордан Кисьов. Ръководителите са заловени, а част от тях – обесени(Велчо Атанасов, хаджи Йордан – Брадата, Димитър Софиянлията и други). Отец Сергий почива след време, а Георги Мамарчев като руски поданик е заточен на остров Самос, където през 1846г. почива. Така завършва първият героичен опит за самостоятелна въстаническа борба във българските земи, воден от представители на търновско – занаятчийските среди и от някой видни политически дейци и духовници. След потушаването на Велчова завера в периода 1835-1850г. избухва цяла серия от бунтове и въстания във западна и северозападна България. Причините за това за свързани както със особеното положение на този район, така и със вътрешните неуредици във османската държава, настъпили след отменянето на тимарскара система във периода 1832-1844г. Става дума за вълненията на местното население, предизвикано от нежеланието на властниците по места да върнат заграбената селска земя. Във такава обстановка във 1835г. 16 села от Нишско се вдигат на бунт срещу произвола и тиранията на местните власти. Техният пример е последван от голямото Нишко въстание от 1841г. Тези бунтове, макар и жестоко смазани, не променят политическата ситуация във северозападните български зами. Своеволията и тормозът продължават да се ширят и предизвикватнова вълна от въоръжени бунтове. През 1847г. започва акция против произвола на местните турски първенци, които през 1850г. добиват широк размах във видинско, белограчишко и кулско със Петко Маринов, капитан Кръстьо, Иван Кулин и др.Въстанието е потушено, след намесата на Англия, Русия и Франция, които са възмотени от жестокостите, господарлъците били ликвидирани, а селяните оземлени. През периода 1841-43г. на територията на Влашко са създадени центрове на българската емиграция, които си поставят за цел да организират въоръжена борба срещу тусрката власт по българските земи. През 1841г. е създадено т.нар. “Македонско общество”, което трябвало да събере приятели и подръжници на идеята за политическо освобождение на България. Под ръководството на Васил Хадживълков е подготвена чета от 300 души, която трябвало да се прехвърли в България. Във нея наред с българите има и гурци и румънци. Поради нежеланието да се конфронтира със турското правителство, румънското не допуска четата на другия бряг. През 1842г. опит за изграждане на нова емиграционна организация прави Раковски, а през 1843г. във Браила е създадена бунтовническа групировка начело със Андрей Дейнов и по-късно със Хадживълков. След Кримската война във българските зами започват съществено стопански и социални изменения. Въвличането на империята,особено на балканските й провинции, във европейския икономически живот, който постепенни и необратими процеси на модернизацията на българското общество, обществени отношения, култура и политически възгледи. Въпреки неравномерното развитие в отделни райони в страната, в самите съсловия, във града и селото вече съвсем определено се налага линията на еманципация и недоволство от турските местни власти, а и от самото султанско правителство. По времето на стихийните движения и импровизирани акции, не винаги осъзнавани като път за национално освобождение, отминавало безвъзвратно. Началният етап на организираното националноосвободително движение неразривно свързан със титаничната фигура на Георги Раковски. Роден във Котел 1821г. той получава солидно за времето си образование и впечетляващ житейски опит. Раковски започва политическата си дейност, още с Браилския бунт от 1841г. До войната Раковски вече още няма ясно оформени възгледи за стратегията за освободителното движение. Той активно участва във църковно-националните борби, остро реагират на провежданата от Русия политика на изселване на големи маси българи в Бесарабия и други. След неблагоприятния изход от войната той постепенно достига до убеждението, че каузата на българската свобода преминава през пропагандата и въоръжената борба. През 1855г. Той окончателно напуска родния Котел, за да започне своя бунтовнически живот. От 1849г. влиза във църквата “Свети Стефан”. Още преди Кримската война Раковски създава тайно общество. Става главен преводач на търската армия и като такъв има уникалната възможност да донася ценни сведения на руското командване, но има заловен и пратен на съд във Цариград – Януари 1854г. Успява да се освободи и преживява зимата в Цариград и през юни 1854г. организира чета от 12 души в очакване на руските войски, но става рязък обрат, Русия се дръпва, Раковски разпуска четата. Разбирайки,че въстаническите действия са безмислени и емигрира във Новисат, където намира време за свойте литературни таланти. Там той започва да издава във “Българска дневница”. През 1987г. отново там е отпечатана поемата “Горски пътник”. “Българска дневница” е Актуален и поради това дразнещ за турските власти. Раковски усеща, че заради това ще бъде екстрадиран във пределите на империята и напуска страната. Установява се в Одеса, където издава първото етнографско съчинение “Показалец”. Раковски обобщава схващанията си във своя “Първи план за освобождението на България”. В него акцентът е поставен не на благоголението на Русия или някоя друга външна сила, а на общото българско въстание. Той не изключва обаче единодействието с балканските народи и правителства, отчита и позицията на Великите сили, но категорично стъпва нуждата от собствена здрава организация, национално съгласие между всички социални слоеви, общ ръководен център и строга военна дисциплина. През 1860г. Раковски се установява в Белград, където започва да издава вестник “Дунавски лебед”. Вестникът се превръща в национална трибуна, където намират място дописки от всички български краища, исторически материали и т.н. Тази широка кореспондентска мрежа на практика организира дейците на бъдещото революционно движение. Чрез нея Раковски получава разностранна информация, но дава и насоки по всички актуални въпроси. Вестникът за пръв път обединява и най-видните личности в емиграцията от Русия, Влашко, Австрия, Цариград. По този начин Раковски се откроява като най-авторитетна фигура в обществено-политическия живот на българите. Натрупаният политически опит Раковски обобщава в своя втори (Белградски) план, според който на сръбска територия трябва да бъде създаден, въоръжен и обучен първи български полк от около 1000 души. В хода на очаквания сръбско-турски конфликт линията трябвало да навлезе по билото на балкана до старата столица Търново и да въстанови българската държава начело с временно управление. Като база на въстанието и първа свободна територия трябвало да послужи Северна България. Правителството следвало да установи съюзни отношения стс Сърбия и Румъния с антиосманска насоченост. След това действията на Раковски трябвало да обхванат Тракия и Македония. Раковски предвижда усилена самоорганизация, особено по отношение на въстаническата войска. В хода на освободителните действия тя трябвало да се самоорганизира, обучава и въоръжава, за да достигне близо половин милион души. Нейно ядро обаче следвало да бъде една 100-хилядна добре въоръжена и обучена армия. Идеите на големия българин намират поле за изява в ситуацията на назряващия през 1861-1862г. конфликт на Сърбия с империята. Появяват се първите тайни комитети, заемали важно място в проекта на Раковски (Търново, Свищов, Сливен, Пловдив и др. т.нар. “Дружина на верните приятели” в Цариград). Опирайки се на широките си връзки в страната, Раковски пристъпва към практически действия – неговите пълномощници от Цариград, Браила и Белград кръстосват България и привличат доброволци като има помагат да изпращането им в Белград. На призивите на Раковски се отзовават около 600 български патриоти, сред които Иван Кулин, Ильо Марков, Стефан Каражда, Васил Левски, Иван Кършовски, Христо Македонски и много други. С разрешението на княз Михаил Обренович е създадена през 1862г. Първата българска легия – ядрото на бъдещата българска войска. През юни същата година легията получава бойното си кръщение в избухналите сражения между сърбите и турския гарнизон в Белград. Междувременно в изпълнение на своя генерален план Раковски изпраща в Търново хаджи Ставри Койнов, който да организира въстание. При веста за събитията в сръбската столица претеникът на Раковски излиза с чета от около 70 души в Балкана, но скоро тя е разбита от турците. Неблагоприятно се развиват нещата и в Белград. Сръбско-турският конфликт е уреден по мирен път и легията става неудобна. Въпреки разочарованието си от сръбската политика Раковски преглъща обидата и като специален пратеник на М. Обренович през 1863г. посещава Атина и Черна Гора със стремеж да бъде изграден християнски съюз против турците. Напуска завинаги Белград през есента на 1863г. и се установява във Влашко, където прекарва остатъка от живота си. Опитът да бъде създадено българо-румънско единодействие в общи линии има събдата на връзките със сръбската политика. В Букурещ Раковски издава своите вестници “Бъдащност” и “Бранител”. Революционните идеи проникват и сред българските хайдуци. Това личи от появата на хора като Филип Тотю, Христо Македонски и много други “стари войводи”. Появяващите се из цяла България малки хайдушки чети бързо се превръщали във “политически хайдути”, които те самите понякога се определят. Оформя се убеждението, че хайдутите имат за цел да поддържат духа на българите, да ги организират и подготвят за бъдещото освободително въстание. Подемът в освободителното движение на балканските народи в периода 1866-1869г., намесата на Великите сили (най-вече Русия) по повод на Критското въстание и т.н. се отразяват и въпреки българските организации и политически дейци. По това време обаче се явяват и първите сериозни различия сред тях, които оформят главните идейни течения във политически групировки във освободителното движение. В тази ситуация Раковски отново започва да работи за реализацията на своите проекти като внася във тях редица нови положения. Към края на 1866г. той събира наи-известните войводи – Панайот Хитов, Филип Тотю, Христо Македонски, хаджи Димитър, Стефан Караджата и други и създава “Върховно българско тайно гражданско началство” (ВБТГН). По същество това е едно революционно правителство състоящо се от седем души с представител Раковски. Основна задача на началството било организирането на голяма четническа армия, която да действа според един “Привременен закон за народните горски чети за 1867г.”, влизащ в сила на 01 Януари същата година. В хода на подготовката на хъшовете, Раковски създава нов уточнен “Закон за българското народно въстание, което ще се управлява от българската войска във 1867г.”. Общото ръководство на въстанието трябвало да се извършва от Началството, а самите военни действия от главния воевода, подчинен на началството. Раковски обаче нямал щастието да развие по-нататък своите идеи. На 09 откомври 1867г. той умира от измъчваща го от години туберколоза. Неговата смърт представлявала тежка загуба не само за революцията и националната кауза като цяло, но и за българската култура. Със яркият си талант Раковски се изявил като публицист, фолклорист, етнограф, историк, номизмат. Една необикновена и гениална личност, чиято вулканична творческа енергия дава силен тласък и нови насоки в борбата за национално освобождение. След Кримската война настъпва силно организационно и идейно раздвижване във средите на българската емиграция във Румъния, Русия, Цариград. Навред със революционната група на Раковски се появяват идейни течения със умерен революционски характер, свързани най-вече със едрата финансова и предприемаческа буржоазия, висшия църковен клир и част от интелигенцията. Така се заражда конфликта между “млади” и “стари” във българското национално движение. По-съществено е че идеята за ликвидирането на турското господство и постигането на народен български суверенитет става кредо за почти всички водещи слоеве и политически течения в българското общество. Появяват се обаче и първите сериозни различия за средствата и пътищата за постигането на голямата национална задача. Тези различия са обусловени в немалка степен от идейните разногласия, а така също и от измененията в политиката на Великите сили към “болния човек” на Босфора. През 1862г. “Епитропия”-та е възродена под името “Добродетелна дружина” ( или комитет на старите), водена от изтъкнати и влиятелни първенци. През 1866г., следвайки внушенията на Петербург и най-вече на руския посланик в Цариград граф Игнатиев, “старите” лансират идеята за създаването на българо-сръбска държава. Идеята не се осъществява заради шовинистичните стремежи за разширение на Сърбия за сметка на територията на България. Разочаровани от Сърбия през 1869г. дейците от “Добродетелната дружина” възприемат излишната вече идея за турско-български политически дуализъм. Тази линия не добива популярност и одобрение сред българската общественост и това, заедно със сляпото следване на руската политика, отношението към четата на хаджи Димитър и Караджата, става причина за изолацията на “Добродетелната дружина”. “Старите” се превръщат в мишена за революционния печат. През същия период активна дейност развива и “Одеското българско настоятелство” – 1854г., организация близка и сходна с “Добродетелната дружина”. Одеските дейци обаче, макар и по-зависими от присъствието си на руска земя, били по-последователни към революционната “партия”. Те оказват подкрепа на Раковски, а по-късно и на Левски и Ботев; включват се в подготовката на въстанията от 1875 и 76 и т.н. През 1866г. в Букурещ е създадена една нова формация, с която, по думите на Д.Страшимиров, започва т.нар. “комитетско” десетилетие. ТЦБК се създава във връзка с предлаганата от румънските либерали “свещена коалиция”. Тя предвижда съюз на революционните групировки, българско и общобалканско въстание , което да доведе до ново устройство на полуострова от автономни и независими държави. ТЦБК предвижда създаването на сериозна комитетска организация в страната, както и няколко главни комитета сред емиграцията, за да подготвят духовете на предстоящото освобождение –мемоар 67 дуализъм с Турция. Така през 60-те години на 19-ти век в средите на емиграцията окончателно се оформят трите основни политически тенденции : революционна, начело с Раковски; либералната(проявена най-силно в ТЦБК) и консервативната ( “Одеско настоятелство” , “Добродетелната дружина” и др.). Тези различия имали определено негативно влияние, но те били неизбежни и естествени. Пред българите оставало задачата да бъде създадена, до колкото е възможно масово революционна организация – задача, на която отдава силите си Васил Левски. Най-яката демонстрация на новите процеси във освободителното движение на българите през 60-те години са четническите действия. Основата на българската четническа теория и практика е поставена със българската легия от 1862г. и четите от 1867г. на Панайот Хитов и Филип Тотю. През 1868г. е направен нов опит за създаване на българска военна част в Сърбия (втора българска легия, създадена Септември – Откомври 1867г. в резултат на политическата инициатива на “Добродетелната дружина”. Този път сръбското правителство е още по-резервирано и нелоялно към българите като дори отказва да признае самостоятелността и българския характер на легията. Сръбските офицери се отнасят грубо и предизвикателно към българските доброволци. По този начин легията, която няма ръководител от ранга на Раковски, се разпада. Със помоща на “Българското общество” част от преминалит от Румъния легионери стават ядрото на две чети, обединени скоро във една под общото командване на воеводите – хаджи Димитър и Стефан Караджата. Голямата цел на тези двама души била да покажат на българите и на цивилизования свят своята решителност и готовност за саможертва пред олтара на свободата. Четата от 127 души води множество тежки ссражения, като нейният разгром бил последван от серия показни процеси, заточения и бесилни, а русенскияя “Дунав” печатал благодарствени “Благодарствени” обръщения на “покорните” българи към султана, защото не бил избавил от “разбойниците комити”. Тази демагогия нямала успех, а саможертвата на четниците оказала изключително силно революционизиращо въздействие върху широки обществени слоеве, особено върху българската младеж. Същевременно историята на четите насочва българското освободително движение към търсенето на нови пътища в трудната борба с турската власт.