Joomla Software solutions Template

Payday loan

Политическото издигане на българската държава  през първата половина на IX век

През 681 прабългарите на хан Аспарух и установилите се преди това на Балканския полуостров славяни поставят началото в изграждането на българската държава. В резултат от активната външополитическа дейност на хан Аспарух и Тервел се слага край на хегемонията на Византия в Европейския Югоизток и България се превръща в значим политически фактор на Балканите.

През втората половина на 8 в. българското общество успява да се справи с вътрешните си противоречия, отблъсква натиска на византийците и преодолява политическата криза в страната. Българският управленски елит натрупва значителен военен и дипломатически опит.

Излизането от кризата и сключеният от хан Кардам в края на 8 в. мир с империята създават предпоставки за по-нататашно стабилизиране на българската държава. То се проявява в териториално разширение на страната и включването на нови славянски племена в нейните предели. Извършените едновременно с това промени в административното устройство и войската, издаването на закони, валидни за всички поданици на държавата са факторите, които водят до централизацията на властта и издигане ролята и авторитета на българските ханове.

Сведения за политическото издигане на българската държава през първата половона на 9 в. се черпят от различни по вид и съдържание исторически извори. Освен в археологическите находки и в изследванията на лингвистите богата информация се съдържа в писмените исторически извори. Основни домашни извори за историята на българската държава през разглеждания период са прабългарските каменни надписи, като по-значимите от тях са: II Хамбарлийски надпис на хан Крум от 813 г., в който се дават сведения за направените от него административни промени; победни надписи; Сюлейманкйоски надпис, от който получаваме информация за подписания от Омуртаг 30 годишен мир с Византия; Търновския и Чаталарски надпис - за строителната дейност на хан Омуртаг; Маламировата летопис и надписът на хан Пресиан от Флипи,  които дават севдения за управлението на двамата владетели и за кавхан Исбул.

Данни за историята на българската държава през първата половина на 9 век се съдържат в съчиненията на чужди автори. Това са “Хроника” на Теофан Изповедник; “Анонимен ватикански разказ”; “Анонимен византийски хронист”; “Хроника” на Михаил Сирийски. От значение са също така и “Свидас лексикон”, в който се съдържат сведения за победата на хан Крум над аварите и неговото законодателство; “Животопис на Карл Велики” от Айнхард и “Житие на петнайсетте тивериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски.

Проблемът за политическото развитие на българската държава през 9 в. е предмет на изследване от редица български историци. Сред тях могат да се посочат имената на Васил Златарски - “История на българската държава прес средните векове”; Петър Мутафчиев - “История на българския народ”; Веселин Бешевлиев - “Първобългарите. Бит и култура”;Георги Бакалов - “Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнации”  и Иван Венедиков - “Военното и административно устройство на българската държава”.

В своите изследвания посочените автори уточняват хронологията на събитията, очертават посоките на териториалното разширение на българската държава, проследяват процесите на укрепване на ханската институция, на преодоляване на племенния партикуларизъм и създаването на общодържавни институции. В своите трудове авторите подчертават нарастващата роля на славяните във върховете на държавното управление при хан Кру м.

Хах Крум - новият български владетел - произхожда от панонските българи и става родоначалник на една от най-бележитите династии на първата българска държава, управляваща почти до края на X в.

Първите години на Крумовото управление съвпадат с важни промени в европейските международни отношения. В Западна и Средна Европа като основна политическа сила се въздига Франкската империя с император Карл Велики (771-814). С неговата подкрепа Римската църква успява отново да придобие авторитет и се стреми да възстанови хегемонията над християнизираща се Европа. Под удара на франките залязва Аварският хаганат. Опитът им да наложат господството си над славянските и номадските племена в Панония среща противодействието на Българското ханство. От своя страна Византийската империя желае да неутрализира българската държава и безуспешно се опитва да достигне тази цел, след като временно преодолява арабската опасност. Стремежът на Византия е да покори част от заселилите се на Балканския полуостров славянски племена, да ги християнизира,  елинизира и превърне в свои поданици.

Франкската империя , обхващаща територията от р. Ебро в Пиренейския полуостров до Средния Дунав, продължава своята експанзия на изток като през последните години на VIII и началото на IX в. ( до 803г.) разгромява и завладява западната част на Аварския хаганат и стига до десния бряг на Средния Дунав.

Към аварите вниманието си насочва  и Крум, запазвайки мирни отношения с Византия. През 805 г. той разбива отслабените военни сили на източната част на хаганата, непокорена от франките, и я присъединява към българските предели. Разгромът на Аварския хаганат има за резултат освобождението на славянските племена и панонските прабългари, които са под негова власт. Така в български ръце преминават богатите солни и железни рудници, които се намират в Карпатската област. Самото завоевание, което неминуемо осигурява богата плячка, увеличава материалната мощ на управляващите кръгове и преди всичко на хана. Нараства икономическото, военно и политическо значение на страната, която след Византия и Франкската империя става най-голямата държава в тогавашна Европа и техен непосредствен съсед със своята територия, простираща се до Средни Дунав - на северозапад, на север до Карпатите и на североизток до р. Днестър.

Независимо от новата политическа обстановка византийската империя не променя своите намерения спрямо българската държава. Мирните отношения между България и Византия  се запазват до 807 г. , когато са нарушени от страна на империята. По това време избухва славянско въстание в Пелопонес срещу византийската власт, което може би е последвано от брожения в други, по-близки до България, земи. Някои учени изтъквайки готовността, с която българите винаги помагат на славяните, смятат, че Византия предприема военни действия срещу своята северна съседка, за да предотврати евентуална българска намеса в случая. Други автори пък обясняват византийските действия с опасността, която империята вижда в разширението на българската държава на север и северозапад и нарастването на нейната мощ.

През разглежданата 807 г. византийският император Никифор I Геник / 802-811 / потегля начело на войската си срещу България. При този поход Никифор стига само до Одрин, защото в Константинопол е разкрит заговор против него. Походът обаче дава повод на Крум да започне още на следващата година военни действия срещу империята с цел да разшири българските предели на юг и югозапад.

През 808 г. българските войски нахлуват в долината на р.Струма, разгромяват охраняващите я византийски войски като им отнемат 1100литри златни монети, предназначени за заплати на войници. Това нападение има вероятно разузнавателен характер и показва интереса на хан Крум към тези земи, населени със славяни. Предполага се, че целта на българите е да откъснат западните земи на Балканския полуостров от Византия и да разширят пределите на българската държава към Средец и по долината на р.Струма към Беломорието.

Тези предположения се потвърждават от действията на Крум на следващата 809 г., когато превзема Средец, въпреки оказаната съпротива. Завладяването на този град дава възможност на България да установи свои военни сили в центъра на Балканския полуостров и да застраши западните области на империята. Средец е средище на големите пътища от бреговете на Дунав и Морава към долините на Вардар, Струма и Марица. Овладяването му дава значителни военно-стратегически преимущества на българите. Освен това Средец е център, който господства над обширна област, населена със славяни - с превземането му се открива пътят на българите към славянските племена в Македония и се създават възможности за приобщаването им към българската държава.

За да предотврати проникването на българите по Струма и в Македония и да попречи на тамошните славяни да им окажат съдействие, Никифор нарежда да бъдат заселени по тези земи византийци заедно със семействата им. Тази мярка на византийската власт, изглежда, не дава особен резултат, тъй като императорът наскоро след това предприема нов поход срещу България.

През лятото на 811 г. Никифор тръгва срещу България начело на голяма войска с цел да превземе българската държава. Под знамената са призовани много патриции, цялата ,,златна младеж’’ под командването на престолонаследника Ставракий и всички отряди от Балканите и Мала Азия. Към него се присъединяват и бедняци, надяващи се за богата плячка. За да спаси страната от разорение на 11.07.811 г. хан Крум предлага мир, който императорът отхвърля.. Столицата Плиска е превзета на 20.07.811 г. Крум отново предлага мир, който също не е приет и византийците  продължават да опустошават и грабят града като избиват местното население. Тогава хан Крум мобилизира всички, годни да носят оръжие - в това число жените и аварските военнопленици. Предусещайки опасността, императорът решава да се оттеги южно от Стара планина, проходите на която вече са завардени от българите. Така в нощта на 26.07.811 г. при Върбишкия проход византийската войска е нападната и поголовно унищожена. Самият византийски император е обезглавен, а черепът му е набит на кол и по-късно  обкован със сребро и превърнат в чаша, от който Крум пие наздравица. Удържаната във Върбишкия проход победа на българите е едно от най-тежките поражения, които Византия понеся през своята многовековна история. Погромът на византийската войска и особено участта на императора впечатляват съвременниците на това събитие.

След поражението при Върбишкия проход Византия изпада в криза. Раненият в битката Ставракий абдикира и на негово място се възкачва Михаил I Рангаве. Независимо от удържаната победа през 812 г. българите отново преминават в настъпление. Превзет е гр. Девелт - 06.812 г., чийто жители са преселени в пределите на България. През 09.812 г. хан Крум предлага мир чрез подновяване на договора от 716 г. За водене на преговори в Константинопол е изпратен славянският княз Драгомир. Византийският отказ е повод за възобновяване на военните действия. Така през 10.812 г. Крум превзема крайморския център Месемврия, а на 22.06.813 г. императорските войски търпят поражение при крепостта Версиникия, което коства и трона на Михаил Рангаве. Одрин е също обсаден, а новият византийски император Лъв V Арменец /813 - 820/ взема мерки за отбраната на столицата, тъй като се очаква ново нападение. На 17.07.813 г. Крум стига с войските си до стените на Константинопол, където извършва езически жертвоприношения. Той отново предлага сключване на мир, но по време на преговорите византийците устройват засада, от която българският владетел успява да се спаси. В отговор на това Крум нарежда да бъдат опустошени околностите на Константинопол и източна Тракия, а взетото в плен население да бъде отведено в България отвъд Дунав. Българите превземат и Одрин и Крум започва подготовка за щурмуване на Константинопол, въоръжава 30 хилядна войска, натоварва обсадни машини на 5000 волски коли, но на 13.04.814 г. внезапно умира. Обстоятелствата около смъртта му не са напълно изяснени, но базирайки се на описанията в различните известия, изследователите предполагат сърдечен удар или сакрално убийство.

При управлението на този български владетел се извършва териториално разширение на държавата чрез присъединяване на  нови земи, населени със славяни. Хан Крум следва външнополитическата линия за обединение на славяните от т.нар. българска група. Основните географски посоки на териториалното разширение са на северозапад до р. Тиса, югозапад към Средец и р. Струма, а на изток Крум владее земи в непосредствена близост до Константинопол. При завладяване на имперски земи българите правят масови изселвания на византийското население на Тракия с цел да се промени демографският и народностен облик на тази византийска област и да може тя по-лесно да се приобщи към българската държава.

При постигнатото по времето на хан Крум разширение на българската държава става необходимо да се вземат специални мерки за управлението на новите земи. От Хамбарлийския надпис е известно, че Крум се опитва да разшири правомощията на централната власт. Той въвежда в завладените тракийски територии административно устройство, като поверява управлението на тези земи в ръцете на своите най-близки помощници. С това се правят първите стъпки за замяна на племенния принцип за организация на населението с административно-териториалния.

Стремежите на хан Крум да централизира обширната държава намират израз не само в уредбата на тракийските земи, но и в неговия най-значителен вътрешнополитически акт - издаването на първите писмени закони. Чрез тях се прави сериозен опит за изравняване на славяни и прабългари в правно отношение. Сведенията за Крумовите закони се съдържат във византийска енциклопедия от Х в.- т.нар. лексикон “Свидас” , като изложението им има донякъде легендарен характер.  Според текста, след като разгромява аварите, хан Крум води разговор с аварските военнопленници, в който разбира, че крахът на тяхната държава е следствие от пиянството, действията на крадците, клеветниците и др.  Ето защо в издадените закони се предвиждат телесни(членовредителни) наказания и смъртни присъди за клеветниците, крадците и техните помощници; повелява се да се изкоренят лозята, за да се спре пиянството, а на просяците да се дава толкова, че да не просят повече. Чрез новите закони се изразява стремежът да се създаде строг ред в обществото. Те гарантират защитата на частната собственост и премахват в известна степен обичайното право на славяни и прабългари. Чрез въведеното единно законодателство се издига авторитетът на българския владетел. Хан Крум за първи път разкрива ролята на владетеля като висш законодател. То е доказателство и за настъпилите изменения в социалната структура на българското общество през IХ в., свързани с появата и налагането на феодалните отношения. Крумовото законодателство допринася за преодоляване различията между отделните етнически групи и за постигане значителни успехи в изграждането на единна българска народност. При голямото териториално разширение в пределите на страната влизат земи, населени предимно със славяни. Нараства  броят хора от тази етническа група - разраства се и тяхната роля в изграждането и управлението на българската държава. Славяните активно се сражават по всички фронтове и признателността на Крум се проявява в това, че пие със славянските князе наздравица от превърнатия в чаша череп на победения император и поверява на славянина Драгомир важните преговори с Византия.

По време на управлението на хан Крум се извършва териториално разширение и вътрешно укрепване на  българската държава. Владетелят работи за издигането на международният престиж на страната, което спомага за успешното развитие на България и при неговите наследници.

През 814 г. на престола след  политически борби застава синът на хан Крум Омуртаг  (814-831). Новият хан не успява в желанието си да продължи външнополитическата линия на баща си по отношение на Византия. При сражение на двете сили в Тракия българската войска е разбита от византийската. Това налага сключване на мирен договор между България и империята през 815 г. за срок от 30 години. Чрез него се определя българо-византийската граница от Черно море до Източните Родопи. Уговаря се размяната на пленници и същевременно се обръща внимание на славянското население на границата. Славяните, поданици на императора, трябва да останат в своите селища, а изселените от империята да бъдат върнати в старите си места. Чрез  сключения договор Византия юридически признава българските завоевания и се отказва от стари свои територии. Споразумението е подновено 820 г., когато на престола в Константинопол се възкачва император Михаил II Балба (820-829). Като израз на добрите българо-византийски отношения се приема участието на хан Омуртаг с войската си при потушаването на въстанието на византийското селячество под ръководството на  Тома Славянина от 823 г.

Запазвайки мира с империята, хан Омуртаг активизира външната си политика на североизток и северозапад. Той прави успешен поход срещу хазарите на североизток, като утвърждава българската граница по р. Днепър. Между 824 и 829 г. силно се изострят българо-франкските взаимоотношения по северозападните български граници. Спорът между двете страни се поражда поради откъсването на славянските племена тимочани, браничевци и абодрити от властта на българската държава и преминаването им под покровителството на Франкската империя. Хан Омуртаг прави всичко възможно да реши конфликта по мирен път с три български пратеничества от 824, 825, 826 г. при император Людовик Благочестиви, които да го убедят да не приема тези славяни. Виждайки, че тези действия не носят успех, през 827 и 829 г. хан Омуртаг изпраща българска флота по Средния Дунав срещу трите племена, която ги връща под българска власт. На мястото на князете на среднодунавските славяни хан Омуртаг назначава български управители.

В резултат на външнополитическата дейност на Омуртаг се укрепва целостта на българските територии , които се разпростират от р. Тиса до Черно море и от Днепър до Родопите. При управлението на този български владетел България се утвърждава като важен фактор в Европейския югоизток, който не бива да се пренебрегва от Франкската империя и Византия.

Както чрез външната си политика, така и чрез вътрешната хан Омуртаг успява да постигне централизация и консолидация на българската държава. Дотогавашното устройство, при което отделните племена живеят обособено, управлявани от своите вождове, не е вече подходящо и не отговаря на напредналото развитие и на териториалното разширение. То крие опасност от откъсване и неподчинение. Административният дуализъм (на племената) е премахнат чрез въвеждането на нови административни единици,  наречени комитати и жупи, чиито управители са подчинени и се назначават пряко от хана. По този начин се постига единство и се издига авторитетът на ханската власт.  С тази цел са направени и промените в титулатурата на хана. При Омуртаг титлата се сдобила с ново и дълбоко съдържание: той е не само ,,велик хан’’, но и ,,...от Бога поставен владетел на многото българи в земята, в която се е родил..’’ Това означава, че ханът поставен ,,от Бога’’, а не по волята на византийския император; че ханът владее многоброен народ (в средновековието силата и мощта на една държава се е измервала не толкова с големината на нейната територия, а с числеността на нейните поданици) и че византийският император не следва да има претенции за българските земи, понеже те са български вече поколения наред. Ханът е върховен законодател, пръв съдия и главнокомандващ. Но властта на хана е ограничавана и отчасти споделяна от представители на висшата светска аристокрация - болярите. Негови първи помощници са кавханът и ичиргубоилът. По-надолу в създадената администивна йерархия стоят ,,вътрешните боляри’’, които управляват т.нар. ,,вътрешни земи’’, обхващащи значителна територия с център столицата. В отдалечените от столицата и погранични области подобни функции изпълняват ,,външните боляри’’. Боилите и багаините са представители на аристокрацията. Първите са славянските князе и старейшини или прабългарски аристократи, а вторите попълват по-нисшите чинове и длъжности във войската и администрацията. При особено важни за държавата въпроси становище изразява и Съветът на боиладите, в който са представени най-родовитите членове на българската аристокрация. В така изградената административно-военна система главните служби и длъжности в централния апарат имат връзка с военното дело и с войската, която е единна, набирана еднакво между българи и славяни.

Постепенната централизация на държавата и въвеждането на добре организирана бюрократична система довеждат и до засилване на строителската дейност на хан Омуртаг. Столицата Плиска е възстановена - построени са нов дворец, храм, много други сгради и е издигната вътрешна стена. Построени са и други дворци, за което свидетелстват каменни надписи.

Мирната политика на хан Омуртаг, строителството и провеждането на административни реформи укрепват държавата, владетелската власт и  издигат международния авторитет на България.

Тази вътрешно и външнополитическа линия е продължена и от сина на Омуртаг - Маламир /831-836/. Хан Омуртаг има три сина: Енравота, Звиница и Маламир. По имената учените съдят, че вероятно майка им е славянка. Първородният - Енравота е лишен от престола, поради християнските си убеждения. Звиница умира млад и единствен легитимен престолонаследник остава Маламир. Той заема престола малолетен, поради което помощник в управлението му става кавхан Исбул. По време на маламировото управление Византия нарушава договора и нахлува в българските земи. Византийските войски са отблъснати и българската армия превзема Филипопол и Родопската област. Историческата наука не е единодушна по отношение годината на развитие на тези събития. Едни историци датират превземането на Филипопол за 832 г., а други го отнасят към по-късната - 836 г. За разлика от събитията по южната ни граница, мирните външнополитически взаимоотношения с Франската империя са подновени. Във вътрешната политика, подобно на своя баща, Маламир извършва гоненията срещу християните, като дори наказва брат си Енравота със смърт, затова че не се отказва от убежденията си. Той продължава и строителната дейност като изгражда в Плиска водопровод.

Краткото управление на Маламир донася определени успехи на българската държава. По всяка вероятност през 836 г., страдайки от тежка болест, той умира, а на негово място застава Пресиан (836-852), син на Звиница и племенник на Маламир.

За управлението на Пресиан сведенията са малко. Известно е, че около 837 г. в Солунската област избухва въстание на местните славяни, което е подкрепено от българите. За една-две години под скиптъра на българския владетел преминават обширни територии в Централна и Западна Македония, по течението на р.Струма и Беломорието. За да отвлече вниманието им в друга посока император Теофил изтегля с флота насилствено заселените от хан Крум ромеи в Отвъддунавска България. Операцията по преместването успява, но не оказва очакваното влияние върху събитията в Македония.

В отговор на византийските действия хан Пресиан предприема нападение в Беломорието и превзема гр. Филипи, с което напълно прекъсва сухоземните връзки между Константинопол и Солун. По-късно българските войски завоюват Централна и Южна Македония, както и част от Албания. Успехът на българите се дължи от една страна  на военната заетост на Византия на изток, от друга - на на помощта, която славянските племена оказват на българските войски.

От 839 до 842 г. българската държава води неуспешна война със сърбите. Историческата наука не единодушна относно причините за избухването на тази война. Според едно обяснение тя е започната от българския хан, който иска да завладее сръбските земи. Другото мнение е, че войната е подготвена от Византия, която намираща се в невъзможност да изпрати свои войски срещу българите, подтиква сърбите против тях.

Конфликтът със сърбите се оказва единственият сериозен неуспех на хан Пресиан. Благодарение на външно политическата дейност на Маламир и Пресиан България постига голямо териториално разширение и политическо обединение на славяните от т.нар. българска група.

Основните резултати от дейността на българските ханове през първата половина на IХ в. са териториалното разширение на Българското ханство в различни посоки и превръщането му в решаващ фактор в Европейския югоизток. При управлението на Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян се постига политическо обединение на славянските племена от Мизия, Тракия и Македония, с което границите на Ханството достигат чак до Охридското и Преспанското езеро. Успоредно с укрепването и разширяването на България се осъществява и централизация на държавата чрез ограничаване на племенната самостоятелност и налагане на единна военноадминистративна уредба и законодателство. Така България се превръща в типична средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Налице са всички необходими общественополитически предпоставки за приемане на християнската религия при хан Борис и разпространение на славянската писменост.