Joomla Software solutions Template

Payday loan

ПРАВО И МОРАЛ

Правото и моралът спадат към духовната сфера на човека, те са прявления на съзнателното начало. Твърде често между тях се поставя непреодолима граница (главно от представители на позитивисткото течение в правната наука). В други случаи правото се идентифицира с морала от представителите на правната и моралната философия. За изясняване на проблема е необходимо да се посочат както общите допирни точки, така и разликите между двете явления (на базата на правото изобщо или на основата на позитивното право). Иначе, на нивото на духовното, правото и моралът са творения на едно и също нещо – човешкия разум.

Човешкият разум обединява двете явления, от  него те черпят своята метафизичност. Поради това, като две науки правото и моралът са две концентрични окръжности, по-малката от които е правото, а по-голямата – нравствеността. Кант също застъпва гледището, че правото е обързано с морала и следователно юридическото законодателство трябва да съответства на етическото законодателство. Всеки етически принцип се явява същевременно “образец на поведение” и в правото. Всяка човешка дейност, включително и правната, трябва да се подчинява  на моралия закон; налице е следователно една “етическа система с постоянни части”. По същия начин съществува и една правна система със свои неизменни идеи, принципи и ценности.

Основното при двете системи е идеята за добро и справедливо. От нея се ръководят хората при уреждането на своите взаимоотношения: когато тези връзки се материализират посредством позитивното право, те добиват характеристиките на правоотношения; когато те се се развиват на базата на морала, т.е. остават на нивото на разбирането за добро и зло, справедливо и несправедливо и т.н., тогава говорим за чисто морални връзки. Но така или иначе общата идея между правната и моралната система остава – идеята да се постъпва така, че да не се накърняват свободата, интересите и волята на другите хора.

Още се счита, че връзката между правото и морала се проявява на плоскостта на въпроса за дълга. Правният дълг, както вече беше посочено, води началото си от моралния дълг. Нещо в правото е дължимо, защото така повелява човешкият разум, защото моралността и съзнателността на човешките постъпки изискват така. В крайна сметка, правото замества морала в социален аспект. Колкото повече един човек може да отговаря пред себе си, пред своята съвест за постъпките си, толкова повече и обществото може да очаква от него да бъде отговорен и социален.  Следователно, правото за обществото е това, което моралът е в личен, в чисто човешки план; от тази гледна точка то е “заместител на една спонтанна социална етика”. То внася специфично регулативния елемент на подреденост в социалната среда. Това показва, че до един момент моралът може да служи като регулатор на човешките отношения, но от едно ниво нататък функцията на всеобщ регулатор следва да бъде поета от друг социален феномен, какъвто е правото. То замества липсата на самодисциплина в социалната дейност, обхваща един значително по-широк кръг от социални отношения. От гледна точка на морала, то се квалифицира като “социално конкретно поведение”; то е социологизирания морал, моралът на нивото на публичното, държавното проявление. Дори позитивисткото течение признава ролята на морала за правото, сочейки, че “правото не е нищо друго освен етически минимум” (спр. Г. Йелинек).

Естествено, разглеждайки проблема за взаимната обвързаност на правото с морала, не бива да се забравят и различията между тях. В исторически план моралът е възникнал преди правото. В този смисъл той е исторически по-първичната нормативна система. Правото също е възникнало преди държавата, но главно на нивото на идеалното и духовното състояние. Позитивното, писано право се свързва най-вече с появата на държавата. Ето защо и правото е такава нормативна система, призната от публичната власт, която се защитава и гарантира от държавата. Санкциите на правните норми са скрепени в случай на необходимост с принудителната сила на държавата. За морала държавата не поема подобен ангажимент. Следователно правото се ползва с по-голяма закрила от публичната власт, защото е с по-широк обхват на действие.

Освен това то е писана нормативна система, а моралът е съвкупност от неписани правила за поведение. Зад него стои силата на общественото съзнание. Моралът разчита не на принудата, а на доброволното спазване на неговите правила, на съзнателното отношение на човека. Правото, понеже се отнася по-скептично към съзнателната природа на човека, разчита и на намесата на държавната власт тогава, когато неговите предписания не са изпълнени според изискванията на нормотвореца.

Моралът е автономна система, докато правото е хетерономна система. Моралът действа върху вътрешните преживявания, докато правото действа по външен начин върху човешките отношения. “Правото предписва външнте отношения между хората” (спр. Х. Канторович).

Според един от теоретиците на прочутата Виенска правнотеоретична школа Алфред Фердрос при правото е на лице “санкционираното трябва”, докато при морала това е “несанкционираното трябва” или с други думи, при правото повелята, дългът, дължимото изобщо се санкционират, докато при морала дългът и дължимото се уповават на вътрешния глас, на собствената воля на индивида. Това доказва казаното по-горе, че правото се застрахова посредством принудителната санкция на държавата, докато моралът разчита на собственото съзнание на всеки индивид.

Правото отразява едни по-усложнени социални връзки. То е регулатор на един по-висок етап от развитието на човечеството. Затова то се свързва главно с публичните отношения, публичното нормиране на социалните връзки. Моралът съответства главно на естественото състояние на човека, на неговите естествени потребности и естествени права. Той е по-близък до природата на човека, докато правото отразява неговото държавно-обществено състояние. Затова правото при всички случаи, когато стане дума особено за позитивното право, се свързва неизменно с държавата, колкото и метафизически да се интерпретира неговото значение.

В литературата се прави и друга разлика между двете явления. Тя е тази, че “моралът трябва да бъде абсолютен и неизменен”, а правото – “условно променливо” (спр. Дел Векио). И наистина правото в неговата позитивна част търпи изменения и това са изменения във формата на образуване и прилагане. Следователно на метафизично ниво правото и моралът не търпят промени. Такива настъпват на ниво позитивно право. Но моралът няма подобно деление на метафизически и “позитивен” морал. Това показва, че правото не може да съществува единствено под формата на вечни правила за поведение, че е необходимо неговото институционализиране и обективиране в позитивни правила за поведение. Ето защо казваме, че правото е институционализирана, докато моралът е неинституционализирана система. Но иначе и правото, и моралът спадат към нормативната система на обществото, те са нормативни регулатори, така както и обичаят, и религиозите норми.

Твърди се още, че правната норма отразява “една чужда воля”, за разлика от моралната норма, която действа по силата на вътрешното убеждение. Затова понякога индивидът е принуден в правото да изпълнява една чужда воля. Тази воля не винаги се покрива с неговите собствени убеждния и желания. Затова задача на законодателя е да доближи в максимална степен тази абстрактна законодателна воля до волята на индивидите, за да се повиши ефективността от прилагането на правните норми. Може би затова е прието да се твърди, че моралните норми са с по-голяма степен на приложимост (и съответно на ефективност) от правните норми, защото при тях се изпълнява главно собствената воля на индивида.

Модерната правна теория поставя още един аспект на връзката морал – право. Поддържа се, че правото следва да бъде морално оправдано. Моралът е част от гаранцията за правото. Това значи, че юридическите решения следва да имат и своята морална оправданост. Чистата юридическа преценка не винаги е чиста гаранция за правото. Това не значи обаче, че моралът трябва да игнорира правото, а по-скоро на нивото на нормативното решение позитивното право да възприема по някакъв начин моралните категории като своя вътрешна, хуманна необходимост. Всяка юридическа преценка, всяко юридическо решение би следвало да бъде и морално аргументирано, да държи сметка за моралните принципи.

Според някои автори “нравствеността има положителен характер, тъй като ни повелява не само да не причиняваме зло на другите, но и да правим добро”, докато “правото има чисто отрицателен характер, тъй като неговата формула е да не причиняваме зло другиму”. Положителното и отрицателното в правото и морала идват от собствената и чуждата воля, от възприемането на собственото убеждение като мотив за поведение и следването на образец, наложен от публичната власт. При правото авторитетът на властта, на общността действа върху мотивите на човешките постъпки, при морала авторитетът на собствената личност движи положителните човешки действия.

Приема се още, че съществува правна преценка и нравствена преценка. Едната се основава на предписаното от правото, а другата – на предписаното от морала. Правната преценка е обвързана с нормите на позитивното право, което при всички случаи е  писано и институционализирано, докато нравствената преценка се позовава на неписаните и неинституционализираните морални правила за поведение. Но от гледна точка на правната философия няма разлика между двете понятия, защото “в действителност нормите на позитивното право съдържат преценки, които само фактически са различни от преценките, които се съдържат в моралните правила на човешките постъпки”. Логически погледнато, двата вида преценки не са различни и независими един от друг, защото тяхното основание не е различно – няма принцип на морала, различен от принципа на правото. Не може да се приеме, че повелите на дълга може да изискват от нас неща, които са несъвместими с повелите на правото, и обратно, нормите на правото не изискват неща, които са несъвместими с повелите на дълга.

Това още веднъж доказва обвързаността на правото с морала, тяхната взаимна основа, съдържаща се в човешкия разум. И правото, и моралът имат за източник във философския смисъл на думата човека, докато диференциацията помежду им настъпва, когато правото се преобразува във вид на позитивни правила за поведение, санкционирани от държавата и защитени от нея, с цел гарантирането на човешката и обществената неприкосновеност. “Опитът на всекидневния живот ни дава достатъчно примери, за да се убедим в това, че принципът на морала е основанието както на правилата на морала, така и на нормите на правото” (спр. Ц. Торбов).