Home Право Основните принципи на международното право

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Основните принципи на международното право ПДФ Печат Е-мейл

Дисциплина "Теория на международните отношения"

"Основните принципи на международното право.    Взаимодействието на правото и морала в международните отношения."

Увод

Специфика на международното  право са източниците му. Начинът на създаване на международното право / МП/ е принципно различен в сравнение с вътрешното право. В международната общност липсва централизирана и единна власт. Поради това авторът на правните норми не е един, а много субекти. Освен това методът не може да бъде методът на властовото налагане, както е във вътрешното право. Методът може да е единствено съгласуването. Затова източници на международното право са моралът, договорите, международния обичай. Налице е също мълчаливо спазване на определено поведение – общопризнатите принципи и норми на международното право.

Международното право се дели на два големи клона- публично право и частно право.

Международното частно право регламентира частни отношения, при които не е намесена публичната власт на отделните държави. Международното частно право регламентира отношения с чуждестранен елемент. Това са такива отношения, при които един от елементите (страната, вещта) е чуждестранен и подчинен на друг правен порядък – смесен брак и т.н. Нормите на международното частно право имат за задача да решат кой от двата правопорядъка да действа. От тази гледна точка нормите на международното частно право не дават регламентация на казуса, а определят приложимия правен ред. Нормите му са ситуирани вътре в националните правни системи.

Международното публично право урежда въпросите относно отношенията между суверенните държави и образуваните от тях международни организации. Субектите на международното право са два вида – суверенните държави (първични) и международните организации (вторични), защото последните могат да възникнат само от държави.

1. Съотношение между нормите на международното и вътрешното право

Системата на международното право няма собствена територия. В исторически план системата на международното право винаги е била разглеждана като превъзхождаща националните системи, защото обхваща отношения с глобално значение.

В съвременната теория на правото съществуват две виждания относно съотношението международно – вътрешно право.

Според първия възглед,  в света съществува само една световна правна система. Националните прани системи представляват само част от тази единна правна система. Всяка една национална правна система със създаването си определя границите на своето приложение, но това не означава, че единното международно право губи приложение на територията на националната правна система. Дуалистичният възглед приема, че международното и вътрешното право са две отделни системи, независими една от друга. Суверенитетът на държавата представлява бариера срещу всякакви външни фактори, включително и международните правни норми.

У нас, съществуват два основни механизма, гарантиращи съответствието на вътрешното и международното право. Първият е чл. 5, ал. 4 от КРБ, позволяващ на международните договори да станат и част от вътрешното право на България. Вторият механизъм е в чл. 149, ал. 1 от КРБ където се определя твърде специфичното поведение на българския конституционен съд – може да се произнася относно съответствието на законите с общозначимите норми на международното право, по които България е страна. Следователно Конституционният съд е гарант за приоритета на международното право по отношение на вътрешното право.

Може да се обобщи, че международното право е система от принципи и норми (договорни и обичайни), уреждащи както отношенията между субектите, така и сътрудничеството на публичноправната основа в международните отношения.

2. Развитие  и принципи на международното право

Развитието на международното право може условно да се раздели на три етапа в съответствие с развитието на международните отношения.

-  От зараждането на първобитния строй до завършването на развитието на междуплеменните взаимоотношения. Този етап представлява първично развитие и създаване на първообраза на локални обичайни норми до създаването на държавите.

- Втория етап е свързан с появата на държавите и възникването на необходимостта от междудържавно уреждане на отношенията между тях. Поставя се началото на регионалното развитие на обичайните международноправни норми. В различните региони международното право  придобива свои специфики. Възникват норми и институти, уреждащи международните икономически отношения, международното морско право, консулското право, правното положение на чужденците и т.н.

- Третия етап е свързан с преминаването на международното право от регионално в универсално. Влияние върху този преход оказват първоначално актовете приети на международните конгреси във Виена, Париж и Берлин. Силно влияние върху изменението на принципите на международното право оказва Втората световна война, след която се забранява войната като средство за решаване на международни спорове.

Структурата на международното право се състои на първо място от принципите и нормите, които от своя страна биват универсални, регионални и партикуларни. Нормите на международното право  се делят на диспозитивни и императивни. Общите принципи на международното право, които имат задължи-телна сила са всъщност  ядрото на международното право.

Важна особеност на международното право е, че главните негови субекти са държавите, които всъщност са самостоятелни правни системи и частично са интегрирани в между-държавната система. Международното право оказва съществено влияние върху глобалните международни отношения и урежда двустранни и многостранни отношения, независимо от националните системи на държавите.

В международното право не съществува централизиран апарат за прилагане на принуда, така че МО имат по-скоро координационен характер. Правораздаването се извършва само след изричното съгласие на държавите.
Международното право е свързано и с международния морал като форма, отразяваща обществено съзнание на международната общност без да се отъждествява с него. Международната общност се съобразява с морала, който оказва влияние и върху формирането на нормите на международните отношения. За международното право важно значение имат още и нормите на международната вежливост.

3. Източници на международно публично  право, международно право и морал

МП е система от принципи и норми, които уреждат отношенията между държавите (или други субекти на МП) в процесите на мир и воина. При необходимост те се защитават индивидуално или колективно от заинтересованите страни.

Основен източник на това право е моралът. Всъщност, една част от тези морални правила за поведение по желание могат да се оформят като правни норми и  междудържавни актове.

Съществуват различни опити за определяне на морала. Най – често във всекидневното съзнание моралът се отъждествява с доброто, добрия човек, добрите следствия от постъпките ни, добрите ни намерения. Трябва веднага да се отбележи, че от такава гледна точка морал и нравственост е едно и също. Но нравствеността се свежда само до позволено и непозволено, правилно и неправилно. Тя придобива по-скоро поведенчески характеристики, защото критерий за морално и неморално остават главно и единствено постъпката и дори резултатът от нея. Така се появява една форма за разбиране на морала, базираща се на общоприетите представи за обичаи и традиции. От гледна точка на масовата психика тъкмо обичаят и традицията са ядрото за разбиране на морала. Обичаят е начин на идентифициране на индивида с дадена общност. Обичаят е изискване за еднотипно постъпване в еднотипна ситуация. Като елементарна норма на всекидневно поведение обичаят има нормативна сила, но тази нормативна сила не е въпрос на избор, а се произвежда най-често по силата на навика, притежаващ почти автоматичен характер. Така във всекидневното общуване моралът се отъждествява преди всичко като обичайно – традиционна форма на общуване между хората. Традицията е също форма на общуване, но чрез традицията общуват различни поколения. Една от отликите на традициите от обичаите е, че традиционното общуване по правило придобива светогледен характер. Традициите филтрират обичаите – те са социалната мембрана, през която един обичай продължава своето съществуване, а друг губи своето значение, превръща се в социално – психическо минало. Обичаите и традициите са основите на нравите на едно или друго общество, а това значи и на неговия морал.

Същността на морала - това е „битието“ на доброто и неговата динамично противоречива връзка със злото. Доброто е свободното развитие на човешките възможности без ограничение, взаимното служене на хората, осигуряващо пълноценното развитие на човека. Доброто е духовното средство, висша ценност и идея, чрез която човек безкрайно се усъвършенства, усвоявайки социалната дейност, природата и самия себе си. Злото е бариерата, социалната преграда и личното несъвършенство, което спъва и ограничава развитието на човешката продуктивна мощ. Доброто се проявява още и като ценностен изразител на социалната истина, когато изразява основни социални потребности и интереси. Този момент е от особено значение, защото още веднъж подчертава стойността на закономерната връзка между доброто и злото.

Нормите на международната вежливост нямат юридически характер, както морала.  Част от нормите на международната вежливост впоследствие стават и международноправни норми и стават задължителни за спазване.

Когато говорим за задължителността на правно – моралния  принцип като негов съществен белег, в действителност ние поставяме този принцип в голямата област на практическата философия или етика в широк смисъл на думата. Тази задължителност е характерна и за дълга и за правото. Това обстоятелство повдига въпроса да се отдели философското разглеждане на правото от философската разработка на дълга. Критическото философско учение за правото разрешава тази задача, като излиза от разликата между моралността и легалността на нашите постъпки и от мисълта за нравствения закон като общ основен закон едновременно за длъжностите и на правата на човека. Самият нравствен закон може да се приложи по два начина. С оглед на формата той се отнася до волята на отделния човек, откъдето и произлиза възможността на едно учение за длъжностите. С оглед на съдържанието, т.е. това, което прави от него определен нравствен закон и тогава получаваме правния закон, откъдето пък произлиза възможността на едно учение за правото. Във връзка с това става ясно, че отношението на волята към дълга засяга моралността на човека и с огледа на това отношение се преценява чистотата на волята на всеки един поотделно. Докато правният закон се отнася до състоянието на обществото. Легалността на отношенията между индивидите е независима от обстоятелството дали всеки поотделно в обществото се съобразява с правния закон по свой собствен начин или не. Състоянието е правно, стига само външната форма на взаимните отношения на отделните лица да се съгласува със съдържанието на закона.

Основните източници са:

а)  международният договор;

б)  международният обичаи.

До средата на ХІХв.,  основен източник е бил международният обичай. Но през ХХв. главен става международният договор.

Международният договор е главен, основен източник на МП. Международният договор е свободно изразена воля между два или повече равноправни субекта на МП.  за създаване, изменение или прекратяване на взаимни права и задължения, съобразени със съвременното МП.

Международният обичай е общопризнато, прилагано продължително време правило за поведение, но изрично признато за задължително от   съответните международноправни субекти (субект) Признаването на обичая го прави източник на МП.

Спомагателните източници са:

а) решенията      на      международни конференции и съдилища;

б)  вътрешното (националното) право на съответните страни;

в)  международноправната доктрина.

Те са спомагателни, защото от тях се формират международни договори.     Решенията на международни конференции нямат юридически задължителен характер, докато не се оформят като договор или не се приемат за обичаи.

Няма пречка вътрешноправна норма да стане международноправна, ако се признае от другите държави.

Международноправната доктрина представлява мнението на специалисти по даден въпрос на теорията. Тези мнения нямат задължителен характер.

Под кодификация се разбира такава систематизация на правните норми, която ги обединява въз основа на общи принципи.

За  МП е важно понятието държавен суверенитет. Той е неотменимо (иманентно) право на държавата да решава сама, по своя воля свои вътрешни и международни въпроси, при условие обаче, че не нарушава суверенността на други държави

На всеки един човек е гарантиран един минимум от права и свободи, независимо къде се намира, поради което МП се занимава с тези въпроси.

Като човешки права се определят присъщите на индивида права на защита от посегателства от държавата, които съществуват по силата на неговата човешка природа и не могат да бъдат ограничавани от държавата. От времето на борбата срещу абсолютизма произхожда определянето им като "прилежащи" и "неотменни" права.   Към съдържанието на човешките и основни права спадат човешкото достойнство, правото на свободно разгръщане на личността, равнопоставеността пред закона и справедливостта, свободата на вероизповеданието, свободата на словото, мнението, пресата, информацията, правото на свободно обединение с други, професионалната свобода, неприкосновеността на дома, гаранцията за собствеността и наследственото право, правото на убежище и петиция, както и юридически права, като преди всичко гаранцията срещу неправомерно задържане.

Понятието ‚човешки права‘ определя в политическата употреба най-общо смисъла на тези права на свобода, които всеки притежава на основата на неговата човешка същност, и които трябва да бъдат гарантирани правово в обществото.

В този смисъл става дума за ‘естествени’, ‘преддържавни’, ‘прилежащи’ или ‘неотменни’ права, с чието зачитане и гарантиране се легитимира едно политическо общество.

В тази връзка, следва да се спомене, че понятието "права на човека" присъства в юридическото мислене от векове. И доколкото се касае за "права на човека" е истински трудно да бъдат отделени философското от юридическото начало, защото правата на човека задействат сложна мисловна верига от понятия като природа, морал, общество, отговорност, които влияят върху историческата еволюция и институализацията на човешките  права.

Въпреки, че някои учени смятат, че още Старият завет дава ранни примери на концепцията за правата на човека, историческата основа за развитието на такава концепция обикновено се търси в гръцката  Античност.

Така още в древността се достига до същността на проблема за правата на човека, до оформянето им като фундаментално измерение на човешкото
битие и до свързването им със самата природа на човека, с реалния живот на хората.
След съществено развитие и изкристализиране, в съвременното правно мислене концепцията за правата на човека е достигнала относително
завършен макар и доста усложнен вид. Така правата на човека по своята същност се свързват с представата за онези основни и най-важни  притежания на човешката личност, които тя има към обществото още със своето раждане, за да може да осъществи себе си като уникален резултат на биологичната и социална еволюция.        Те още се дефинират като еманация на достойнството на човешката личност, в основата на която стоят интересите на човешкия род като цяло. Правата на човека тръгват от природата на човека и имат за цел човека. Това са онези негови основни потребности, които очертават параметрите на социалното съществуване. Ориентирани са изцяло към човека, който е висша мяра на справедливост и хуманност.

Най-важните международноправни актове, свързани с населението и правата му  са:

1)   Уставът   на   ООН:  ООН   е   най-популярната универсална междуправителствена организация. Целите и принципите на устава на ООН се откриват в преамбюла и чл.1. В чл.1 т.З е посочено, че една от целите е да развива сътрудничеството между държавите членки по въпросите, свързани с основните права и свободи на човека, без разлика на раса, пол, език и вероизповедание. Основните структури на ООН във връзка с тези права и свободи са Общото събрание  и  Икономическият  и социален съвет (с много комисии). Във връзка с тези права и свободи са приети редица конвенции и т.н.

2)  Всеобща декларация за правата на човека (приета от ОС на ООН на 10.12.1948 г): тя има препоръчителен характер и не е договор. В нея има 30 текста.

3) Пактове за правата на човека - идеята е била да има само един пакт, но се оказало при обсъждането, че има различия между държавите.  И двата пакта са приети на 19.12.1966 г:

Пакт за икономическите, социалните и културните права на човека – съдържа 31 члена и в него са посочени задълженията за осигуряване на: равни права на труд за мъжете и жените, социално осигуряване и застраховка, медицинска помощ при заболяване, право на образование и участие в културния живот, право на създаване на професионални организации.

Пакт за гражданските и политическите права – съдържа  от 53 члена. Провъзгласява за подписалите го държави да гарантират: право на живот, свобода, лична неприкосновеност, на мисълта, съвестта и вероизповеданието, активно и пасивно избирателно право, равенство пред законите и пр.

4) Конвенция зa политическите права на жените (Подписана в Рим  на 20.12.1950)   -тя дава право на жените да избират и да бъдат избирани във всички национални публични избори, право да заемат длъжности в обществения и държавния сектор, както и да изпълняват всякакви обществени и държавни функции. Състои се от 11 текста.

5) Европейска конвенция за правата на човека и основните свободи. 4.11.1950г) (

Приемането на Хартата за основните права на Европейския съюз бележи етап от пътя на Съюза към формализиране на политиката на ЕС към основните права на неговите граждани. Този път по съществото е процес на конституционализиране на общите ценности в правото на Европейската общност (ЕО) и Съюза.

От края на 60-те години практиката на Съда на ЕО въздига в основни принципи на правото на Общността някои предимно икономически основни права на лицата, като правото на собственост, правото на свободна икономическа дейност и др.

Заради активността на Съда на ЕО в това отношение се приема, че той е институцията, допринесла за конституционализирането на общностното право.

Постепенно обаче зачестяват случаите, в които Съдът на ЕО – при търсенето на баланс между накърнените лични основни права и икономическите цели на Общността – отдава по-голяма стойност на общите пред индивидуалните ценности.

Това поражда конфликт между националните конституционни съдилища и Съда на ЕО по отношение на неговата юрисдикция да се произнася по основните права. Освен противоречието национално/ общностно право се очертава и конфликт между общностното право и защитата по Европейската конвенция за правата на човека и основните (ЕКПЧ) в рамките на Съвета на Европа.

Това се дължи на някои разминавания между практиката на Съда на ЕО и Съда по правата на човека в Страсбург, както и на нежеланието на Съда на ЕО да се подчини на юрисдикцията на Съда в Страсбург.

В резултат на натрупването на тези противоречия институциите на ЕО се ангажират с инициативи за формулиране на ясен ангажимент на Общността за спазването на основните права.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG