Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВЪЗРАЖДАНЕ

І. СЪЩНОСТ

Преход от средновековието към новото време. Свързан е с кардинални промени в социалния, икономическия, политическия и духовния свят на българите. Това е време, в което се заражда националната идея и се осъществява националната революция.

ІІ. ГРАНИЦИ

1. Начална – началото на ХVІІІв.

2. Горна граница с освобождението през 1878г.

Има две основни гледни точки:

Според едната Българското Възраждане е свързано предимно с духовното обособяване на българите, затова признаването на Българската Екзархия през 1870г. се смята за край на възрожденската епоха.

Според другата Възраждането започва с освобождението през 1878г., това обаче не е така за българите, които остават извън пределите на Княжество България.

ІІІ.ВЪТРЕШНА ПЕРИОДИЗАЦИЯ

Начало на Българското Възраждане

Ранно Възраждане – от началото на ХVІІІ до края на първата четвърт на ХІХв.;

Зараждане на основните процеси в социално-икономическия и духовния живот на българите;

Оформяне на националната идея, като път за постигане на национално освобождение

Втори период в Българското Възраждане

От края на първата четвърт на ХІХв.до Кримската война (1853-1856г.)

Зараждане на двете могъщи движения в националното обособяване:

Изграждане на модерно българко образование

Държавната борба.

През този период благодарение на реформите – т.н. епоха на „Танзима”-та – и засилените стопански връзки със Западна Европа, се създават основите на проспериращата българска буржоазия.

Правят се първи опити за организирано Националноосвободително движение – Велчовата завера от 1835г.

Трети етап :

От Кримската война до освобождението на България – възрожденските идеи намират своя завършек, създава се модерно българско образование, и с успех завършва борбата за независима църква.

С признаването на Бългаската Екзархия 1870г.на практика е призната и българската нация с нейните етнически и териториални граници.

Въпреки напредъка в областта на икономиката българската буржоазия разбира, че е невъзможно нормално стопанско развитие в рамките на изостаналата Османска империя. Затова се ориентира към осъществяването на буржоазно-демократична национална революция. Очертават се основните параметри на организираното националноосвободително движение:

Плановете на Раковски, идеите на ТБЦК, на добродетелната дружина, Одеското българско настоятелство и българското общество. За да се стигне до съставянето на БРЦК и вътрешната революционна организация.

ІV. КРИЗИСНИ МОМЕНТИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ  ПРЕЗ ХVІІІв. И ПЪРВИ ОПИТИ ЗА РЕФОРМИ

Карловацкия мирен договор от 1699г. и последвалите поражение във войните с Австрия и Русия окончателно дестабилизират Османската империя в социално-икономическо и политическо направление. Гръбнакът на обществената и военната система ( спахийството ) започва да се руши, спахийте се отклоняват от военната служба и се опитват да превърнат владенията си в наследствени. Едновременно с това много спахилъци ( тимари, зиамети ) се изземват от централната власт и се дават на частни лица, които да събират доходите от т.нар. система „илтизам”. Еничарския корпус също се разлага след като в него навлизат мюсюлмани по рождение. Честите бунтове на еничарите срещу централната власт насочват правителството към тяхното премахване. Поредица от султани ( Ахмед ІІІ, Абдул Хамид І, Селим ІІІ ) се опитват да реформират империята, но неуспешно. Държавният дефицит стремително нараства. Анархията и беззаконието също. Властта на местните първенци „ аяни” създавала условия за сепаратизъм и проява на масово разбойничество -  кърджалийство. Натискът на външни сили се увеличава и така се създават условия за зараждането на Източния въпрос, в който са вплетени интересите на Западните Велики сили и Русия за съдбата на Османската империя, както и за балканските национално-освободителни движения. Доминацията на Русия се изразява с подписването през 1774г.на договора от Кючюкканарджа, в който й се дава право да покровителства християнските балкански народи. Надеждите на българите за освобождение нарастват и от включването им в борбите на съседните балкански народи Сърбия и Гърция.

V.ИКОНОМИЧЕСКИ ПРОМЕНИ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ ХVІІІ И ХІХВ.

1. Промени в селското стопанство – засилената търговия с европейските държави ускорява разпадането на спахийската система и навлизането на капиталистически отношения в селското стопанство. Създават се първите пазарни стопанскта ( чифлиците ) собственост на богати турци, а постепенно се появяват и български собственици. Наред с наемния труд в тях се използват и кесинджийството ( уговорка за даване на определена част от реколтата ) и исполичарството ( даване на точно половината от реколтата ). През 1832г. държавата пенсионира спахийте и те вече не са посредници в поземлените отношения със селяните. През 1842г. е премахнат зърнения монопол. Започва райониране при производството на различни селскостопански култури.

2.  Занаяти и манифактура – модернизацията на икономиката се отразява двупосочно на занаятите. Една част от тях се пригаждат при новите условия, а други западат. Укрепват се еснафските сдружения и ролята на българите в тях. Появява се специализация ( производство на гайтани – Карлово, Калофер и Сопот; кожуси – Охрид; производство на аби – Пловдив, Плевен и Пазарджик ). Внедряват се първите машинни приспособления – гайтанджийски чарк, вътрешното разделение на труда води до възникване на простата манифактура. Недостига на капитали и несигурната обстановка правят проблемно развитието на индустрията. Едва през 1834г. е открита текстилната фабрика на Добри Желязков в Сливен.

3. Търговия – обемът нараства многократно и панаирите се превръщат в своеобразни стокови борси. Създават се т.нар. масърски ( посреднически ) компании, които подпомагат търговската дейност с европейските държави. Основната част от вносните продукти идват от Англия и Австрия.

4. Транспорт и финанси – строителството на първите жп – линии започва след Кримската война и първата построена линия е Черна вода – Кюстенджа, а в българските земи е Варна – Каспичан. Първото модерно кредитно учреждение е Отоманската банка създадена през 1863г.

VІ.ЗАРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНОТО САМОСЪЗНАНИЕ

Нации и национализъм – теория за нацията се заражда в периода от Средновековието в Новото време и на тази основа се появяват два основни възгледа.

Според френския възглед държавата е политически израз на нацията;

Според германците нацията е общност от хора обединени от общ език, история, култура, традиции и територия;

Промени в идейния климат през ХVІІІв. Националната идея прониква сред българите и това на първо време си личи в силния патриотизъм на дамаскинарската литература. През 1741г. Христофор Жефаревич за първи път публикува Българският герб в своята стематография. Ресансови мотиви има в автобиографията на Партений Павлович.

Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска”. Създаването на българската национална идеология се свързва с Паисий Хилендарски. Прието е че е роден в Банско през 1722г. На 23г.става послушник в Хилендарския манастир, където игумен е неговия брат Лаврентий. В будната среда на Света Гора кипят бурни национални страсти в следствие на по-ранното развитие на възрожденските процеси сред събри и гърци. Под влияние на тази атмосфера Паисий Хилендарски започва събирането на автентични български документи, след което заминава за центъра на славянското просвещение – гр.Сремски Карловци в Австрия, където се запознава с трудовете на Мавро Орбини и Цезар Бароний, посветени на славянската история. „ История славянобългарска” е завършена в Зографския манастир през 1762г. Та очертава основните направления в развитието на българската нация, насочени към културно-просветната еманципация ( създаването на ново-българска култура и просвета ), духовно обособяване и отделяне от Цариградската патриаршия и като краен резултат постигане на националното освобождение. Историята на Хилендарски възстановява загубената връзка с миналото и се превръща в своеобразен паспорт на националната идентичност.

Будители на нацията. Въпреки че печатането на книги е вече всеобща практика Паисий държи неговата история да се преписва на ръка. Това послание той изрично отбелязва в своята книга. Първият препис на „ История славянобългарска” е направен през 1765г. в гр.Котел от поп Стойко Владиславов, бъдещият Софроний Врачански. Запазени са преписи с допълнения на елинския учител Дойно Граматик, поп Гунчо от с.Мокреш, царственик на Христаки Павлович – първата печатна българска история. Най-енергичен последовател на Паисий става епископ Софроний Врачански, който се превръща във водач от национален мащаб. Наред с неговото „Житие и страдание грешного Софрония”, което е една прекрасна автобиография, наситена с ренесансови и просвещенски мотиви, той издава и множество книги, насочени към религиозното възпитание на българина. През 1806г. той издава сборника неделник ( Софроник ), който се превръща в първата печатна книга на новобългарски език. В нея се прокарва идеята на Хилендарски, че един от способите за пробуждане на националното чувство е утвърждаването на християнството и българския език. По време на Руско-Турската война от 1806-1812г. будният възрожденец от Котел развива мащабна политическа дейност и създава Букурещкия политически кръг. Настоятелно търси съдействието на Русия за българското освобождение.

VІІ.СЪЗДАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА СВЕТСКА ПРОСВЕТА ПРЕЗ ХІХВ.

Равнище на българското образование до началото на ХІХв. и причини за неговата модернизация: първоначално след загубването на българската независимост на практика замира цялото културно-просветно развитие. Едва през ХVІІІв. българските килийни училища към различни манастири и метоси постепенно започват възходящото развитие на образователната мрежа, но въпреки опитите за реформиране и внасяне на светски елементи, килийното образование не може да отговори на нарасналите потребности на българската възрожденска нация. Особено силна е нуждата от светско практическо обучение за представителите на зараждащата се буржоазия (търговци, занаятчий, предприемачи, лихвари и прочие ). Поради по-ранното развитие на възрожденските процеси в Гърция там още през ХVІІІв.се създават съвсеменни учебни заведения, които се превръщат в примамлива отправна точка за богатите българи. Гръцката образованост обаче се превръща в заплаха за българското национално самосъзнание. Така се стига до идеята за създаване на училища, където да се ползват достиженията на гръцката светска просвета, но същевременно да се полагат и основите на национално самосъзнание, чрез преподаване на български език. Първото килийно българско училище е открито през 1815г. от Емануил Васкидович в гр.Свищов. В тази връзка изключително ценен е и приносът на Райно Попович, който открива подобни училища в Котел и Карлово, на Иван Селибински в Сливен и на Константин Фотинов в Смирна ( Измир ). Още през 1828г. се въвеждат елементи на модерната Беланкастърска взаимоучителна методика. През 1824г. Петър Берон издава в Брашов своят т.нар. Рибен буквар, в  който разработва основните дидактически насоки на взаимоучителния метод. Маркирани са най-важните положения за изграждането на съвременно светско българско училище. На тазо основа през 1835г. в Габрово с помощта на Васил Априлов и други богати българи се създава първото българско светско училище, където се преподава по взаимоучителния метод. С излизането от европейските университети на първите българи се пристъпва към изграждането на следващата образователна степен – главни училища. Като първото е изградено през 1846г. в Копривщица от Найден Геров. С изключително голямо значение е създаденото пак от него през 1850г. в Пловдив класно училище „ Св.Св.Кирил и Методий”. Това училище за първи път на 11 май 1851г. чества празника на светите братя. За оформяне цялостната система на българското  образованието е необходимо и изграждането на гимназии. През 1859г. в Болград, Бесарабия, започва работа първата българска гимназия. В последствие отварят врати гимназиите в Пловдив и Габрово, открити са и първите специализирани училища: Педагогическото в Щип, Македония през 1868г., Търговското училище в Свищов през 1873г. Освен български училища се изграждат и чужди, като френските лицеи в Цариград – Бебек и Галатасарай, до освобождението в българските земи функционират 1500 училища, от които 50 са класни и 3 гимназии.

VІІІ.ДВИЖЕНИЕ ЗА САМОСТОЯТЕЛНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА

Предпоставки за възникване на Българо-Гръцкия църковен конфлит

Първоначално след унищожаването на българската държавност не съществува явен конфликт между българите и гръцкото духовенство. Напротив. Понеже вярата се възприема като стожер на нацията българите чувстват подкрепата на православната църква, но в последствие конфликтът между българите и гръцкото духовенство става все по-явен. В началото корените на конфликта се крият в корупционните практики, съществуващи в рамките на Гръцката вселенска патриаршия. Султан Мехмет ІІ признава привилегирования статут на патриаршията, но също така явно я обвързва с държавните институции. Разпространява се практиката на т.нар. „симония”, което представлява откупване на църковните постове. При всътпването в длъжност, патриархът дава на султана дар, който представлява значителна сума. Тя се взима от т.нар. фанариоти. Те са прослойка от богати гръцки търговци и лихвари, живеещи около седалището на патриаршията, в квартала „Фенер”. Те оказват решаващо влияние за провежданата от вселенската църква политика. Патриаршията постепенно започва да прокарва т.нар.мегали – идея, чиято освона е възстановяване на Византийската импери. Именно настъплението на гърцизма създава условия за конфронтация между българите и Патриаршията. Първото стълкновение е от 1824г. в гр.Враца, където българския първенец Димитраки Хаджитошев поставя искането за замяна на гръцкия владика Методий с българина Гаврил Бистричанин. Все още обаче условията за организирана борба не са назрели. Търновските събития от 1838-39г. дават основата за организирано национално църковно движение. Тогава 16 околии начело с Неофит Бозвели издигат искането за замяна на гръцкия владика с българин. По-късно борбата се пренася в Цариград и през 1844г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски представят пред Високата порта прошение, което представлява първата българска национална програма по църковния въпрос. Исканията на българите са свързани с назначаването на български владика в българските епархии с точно определени заплати, за да се избегне корупцията. Създаване на български училища, свободно издаване на български вестник и български книги. Българския народ да има свои представители пред Високата порта, да се изгради българска църква в Цариград и да се създадат смесени българо-турски съдилища. На 9 октомври 1849г. в Цариград със съдействието на внука на Софроний Врачански , Стефан Богориди е открита черквата „Св.Стефан”. Организираната Цариградско-Българска община започва да издава и свой вестник „ Цариградски вестник” под редакцията на Александър Екзарх. На 3 април  1860г. епископът на цариградската българска църква „Св.Стефан” Иланион Макариополски не упоменава във Великденската литургия името на патриарха. Това означава фактическо отделяне от Вселенската патриаршия. Русия обаче продължава да поддържа целостта на патриаршията, от което се възползват западните велики сили. В резултат е помощта на Драган Цанков на 18 декември 1860г. е основана българска униатска църква начело с Йосиф Соколски. Постепенно настъпва промяна в руската позиция и под натиска на православната империя на 28 февруари 1870г. е обявено създаването на Българска екзархия. Териториалните граници на екзархията обхващат етнически територии с преобладаващо българско население. Така фактически се признава българската нация.

ІХ.ПОЛИТИЧЕСКИ ДВИЖЕНИЯ И ВЪОРЪЖЕНИ ИЗЯВИ НА БЪЛГАРИТЕ ДО СРЕДАТА НА ХІХВ.

И в началото на Българското Възраждане продължава масовото участие на българите в Австро-Турските и Руско-Турските войни. През 1804г. е усъществена и първата дипломатическа мисиа, а малко по-късно под ръководството на Софроний Врачански се създава политически кръг, който търси пътища за освобождение с руска помощ. Българите участват в сръбските и гръцките надигания. Именно от гръцката организация  ( дружество на приятелите ) се взема идеята за изграждане на масова конспиративна мрежа в българските земи, която да подкладе 1 въстание.Сключване на Одринския мир 1829г. насочва българите към първите опити за организирана борба. През 1835г. Георги Мамарчев – участник в Руско-Турската война от 1828-29г., търновския първенец Велчо Атанасов джамджията и игумена на Благовския манастир отец Сергий организират т.н. Велчова завера ( опит за бунт ). Нерешения аграрен проблем създава условия за масови надигания в северозападните български земи. На 6 април 1841г. започва Нишкото въстание, чието покушаване предизвиква за първи път международно обсъждане на българското положение. Същата година избухва и първия Браилски бунт, който е последван от още два. Браилските бунтове са опит за междубалканско сътрудничество в борбата срещу Османската империя. Ново масово надигане в северозападна България е Видинското въстание от 1850г. подготвено от Петко Маринов и Иван Кулин. След него е решен аграрния въпрос в полза на българите. Кримската война 1853-56г. предизвиква нови очаквание сред българите. През втората половина на 1853г. под ръководството на Георги Раковски и с участието на Иван Бацов, Павел Чалъков, Павел Грамадов се организира тайно общество, което създава конспиративна мрежа в помощ на Руската армия. Формират се първите политически организации на българската емиграция в края на 1852г. В края на 1852г. в Букурещ епитропия ( от март 1854г. признава от Русия под името „Средоточно Българско Попечителство” – Христо и Евлоги Георгиеви, Георги Атанасович и др.), февруари 1854г. Одесно българско настоятелство – Николай Палаузов, Василий Рашеев, Николай Тошков и др. След приключването на Кримската война опити за бунтове има във Видинско - Димитракиевата буна и в Търново и Габровско – въстанието на дядо Никола.

Х.ЖИВОТЪТ НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХІХВ.

Високата раждаемост и намалената смъртност увеличават значително демографския потенциал на българите, което ги прави най-многолюдния етнически  елемент в европейска турция – 5,5 млн.души. Нараства и българското градсто население, като през първата половина на ХІХв. достига 10-12%, а до Освобождението до 20%. Причините за това са оживения икономически живот, последиците от войните и Кърджалийските нападения. Продължава изселването на българите и към средата на века около половин милион българи живеят в емиграция  - основно във Влашко и Южна Русия.

Въпреки икономическото развитие основата на българското общество е аграрна - 80% селско население. Основна част от това население са дребни и средни производители. Същата социална картинка се наблюдава и в градовете. Основната част от българската буржоазия е търговско-лихварска, а не предприемаческа. Особена социална прослойка са чорбаджийте, които дължат своето богатство посредническата си роля между българите и османската власт. Появява се и малобройна българска интелигенция – чиновници в Оснамнската администрация, учители, лекари и прочее. След приемането на „Хати хумаюна” ( реформен акт приет от Османската империя ) през 1856г. и значителните права, които се дават на общините, започва борба за овладяване на тяхното ръководство между чорбаджийската прослойка и новата буржоазия, подкрепена от интелигенцията. Рачупването на консерватизма се проявява и в навлизането на жените в обществото. Градската среда търпи коренни преобразования и започва да придобива европейски облик.

ХІ.КУЛТУРАТА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Възрожденските процеси налагат развитие на нова културна среда и  в нея изключително добре се вписват читалищата. Една особена културна институция създадена на самобитна основа, която изпълнява особени обществени функции. Първите читалища се появяват през 1856г. – Свищов ( Емануил Васкидович и Димитър Начович ), Лом ( Кръстьо Пишурката ), Шумен ( Сава Доброплодни ). Създават се и първите книжарници Христо Данов и Димитър Манчов, през 1869г. се създава българското книжовно дружество в Браила под ръководството на Марин Дринов и Васил Стоянов, което през 1911г. със закон прераства в Българска Академия на Науките. Модернизацията налага и постепенно напускане сферите на народната култура. Авторски момент се наблюдава в житие и страдание на Софроний Врачански. През 40-те години се наблюдават първите опити в поезията -  т.нар. даскалска поезия. Първите значими творци в тази насока са Найден Геров ( „Стоян и Рада” ) и Добри Чинтулов ( „Стани, стани юнак балкански”, „Вятър ечи, балкан стене” ), за да се достигне до истинските поетични гении като Христо Ботев. Поставят се основите на бългаската публицистика, която е преди всичко с революционен отенък – Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Раковски. Проза пишат Илия Блъсков, Васил Друмев, Любен Каравелов. В областта на драматургията творят Добри Войников и Васил Друмев ( „Иванко, убиецът на Асеня”). Активно се записва и народното творчество от Петко Славейков, братя Миладинови и др. Развитие бележи и изобразителното изкуство с представители Захари Зограф,  Станискав Доспевки, Христаки Павлович и др. Периодичния печат намира широко разпространение като първия вестник „ Български орел” е издаден през 1846г. от Иван Богоров в Лайпциг, а първото списание е „Любословие” издадено от Константин Фотинов в Смирна ( Измир ) през 1844г. известни вестници през този период са „Цариградски вестник” ( Александър Екзарх ), „ Македония” ( Петко Славейков ), „ България” ( Драган Цанков ), „ Дунавски лебед” ( Раковски ), „ Свобода и независимост „ ( Каравелов ), „ Дума на българските емигранти” ( Ботев ). Характерно за българското културно възраждане е неговата демократичност и хуманитарна насоченост.

ХІІ.НАЧАЛНО ОРГАНИЗИРАНО НАЦИОНАЛНО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ.

Патриархът на българската революция Съби Стойков Попович ( Георги Стойков Раковски ) е роден през 1821г. в гр. Котел, продължава образованието си в Цариград и по-късно заедно с български младежи, учещи в Атина създава Македонско дружество с цел освобождаване на България. През 1842г. се включва в организирането на втори Браилски бунт. Принуден да напусне влашко, той заминава за Франция. След връщането си е наклеветен пред турските власти и е затворен в един от цариградските затвори. Участва в създаването на тайно общество по време на Кримската война, организира малка чета, след което през Влашко и Сърбия се озовава в сръбския град Нови Сад, разположен в Австрийска територия. С помощта на известния общественик Денило Медакович, издава първия си вестник „ Българска дневница” (април – ноеври 1857г.). По време на последвалия си престой в Одеса през 1858г. той създава първия си план за освобождение на България. В него се сочи, че българите трябва да разчитат преди всичко на собствените си сили за решаване на националния въпрос като организират въстание. При неговото провеждане трябва да се търси подкрепата на балканските страни, както и на великите сили – най-вече Русия и Франция. Във връзка с вложаването на Сръбско-Турските отношения Раковски заминава за Белград и започва издаването на български-френски вестник „ Дунавски лебед” ( септември 1860г. до декември 1862г.). С този вестник българската кауза намира широка популярност в Европа. През 1861г. Раковски създава и втория си т.нар. Белградски план за освобождение на България. Новото в него е, че възтаническите действия трябва да се подпомогнат от навлизане на един полк от хиляда души, който да се придвижи по билото на Стара планина. В Одеския план ръководният център се нарича „ тайна канцелария ”, а в Белградския „привременно началство”. През пролетта на 1862г. започва организирането на първата българска легия, която се включва в боевете с турския гарнизон в Белград. Разочарован от действията на Сръбското правителство Раковски си озовава в Букурещ, където издава вестниците „Будущ ност” и „Бранител”, както и списанието „ Българска старина ”. Раковски насочва усилията си за обединение на емиграцията и разбира, че българското освобождение няма да се постигне по пътя на съдействието с Балканските страни. На 1 януари 1867г. Раковски издава последния си план и временния закон за народните горски чети, в който предвижда създаване на единна четническа армия, командвана от Върховно Народно Българско Тайно Гражданско Началство. Великия българин умира на 9 октомври 1867г. Назрелите революционни настроения карат добродетелната дружина да организира две чети, които да навлязат в българските земи и да проучат готовността на българите за въстание. Четите на Панаьот Хитов и Филип Тотю след кратковременно пребиваване се изтеглят. Междувременно през същата 1867г. се организира и Зайчарската чета на Иван Кулин. През есента на 1867г. до април 1868г. функционира и втората българска легия в Белград. След разпускането й участниците се прехвърлят в Румъния, където се подготвя голяма чета начело с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 6 юли 1868г. 129 души стъпват на българския бряг при устието на Янтра и след кръвопролитни сражения четата дава последния си бой на 18 юли 1868г. на връх Бузлужда. Международният отзвук е силен, но неуспеха показва, че четническата тактика е отживяла времето си.