Joomla Software solutions Template

Payday loan

Участие на България в Първата световна война

(1915-1918 г.)

Подписаният на 28 август 1913 г. мир в Букурещ слага край на първия опит да се реши въпроса за националното обединение с военната мощ на Българската държава. Несправедливите му клаузи водят България до Първа национална катастрофа. Изключително точна е оценката на английския журналист Джеймс Баучър: “Този договор е по-лош от Берлинския, най-голямото дипломатическо престъпление на века, основа на злото и докато съществува той на Балканите няма да има мир”.

В името на националното си обединение българите заплащат с 66 хиляди убити и около 110 хиляди ранени. Българската икономика губи около 2 млрд. лева, а извън пределите на България остават над 1 млн. българи. Българските земи са окупирани от съседните държави – Румъния взема Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска Македония, а Гърция слага ръка върху Егейска Македония. В българските предели остават Пиринска Македония, Родопите и земите между устията на р. Места и р. Марица (общо 23 хиляди кв. км).

На 16 септември 1913 г. в Цариград се подписва и мирния договор с Турция, с който се определят границите в Източна Тракия.

Така Букурещкият и Цариградският мирни договори водят до униние българското общество, но го и амбицират. Още в края на лятото на 1913 г. управляващите, офицерството и целия народ застават зад твърдата позиция за незабавен реванш. Но гласът на благоразумието съветва да се изчака благоприятна ситуация в международните отношения.

Първата световна война е обект на изключителен интерес в историческите изследвания. Първите оценки и факти от нея се анализират от самите съвременници и участници в събитията като ген. Иван Фичев (“Лични спомени за всеобщата европейска война”), Васил Радославов (“България в световната криза”), Александър Гергинов (“Изпитанията във войната 1915-1918 г.”), Н. Недев (“Освободителни войни”), В. Велчев (“Към погром. Как се провалиха народните идеали”) и др., които са пропити с много емоции и лични пристрастия.

По-обективни оценки за събитията от 1915-1918 г. дава съвременната българска историография. Основни изследвания са направени от С. Дамянов (“България и балканските войни по време на войните 1912-1918 г.”), Андрей Пантев и П. Петков (“САЩ и България по времето на Първата световна война”), Иван Илчев (“България и Антантата през първата световна война”), Георги Марков (“Голямата война и българския ключ за европейския погреб 1914-1916”), Милчо Лалков (“Балканската политика на Австро-Унгария 1914-1917 г.).

Разпадането на Балканския съюз означава сериозно дипломатическо поражение за Русия и Антантата, давайки възможност на Тройния съюз да увеличи шансовете си за по-голямо влияние на Балканите. Българската държава се очертава като потенциален съюзник на всяка от двете враждуващи групировки. Но пътят към България минава през българския национален въпрос.

На фона на създалия се европейски баланс, сред своите съседи, позицията на България е дебалансирана. След Първата национална катастрофа всички съседи са заграбили български земи и София има териториални претенции към всяка една от тях. Този факт обяснява многопосочността на българския национален ревизионизъм и последвалата трудна задача пред българската дипломация да влезе в съюз с някоя от балканските държави.

Въпреки унинието и сега родолюбивият българин продължава да живее с участта на поробените си съотечественици, да следи и подкрепя борбите им срещу сръбската и гръцката окупация под ръководството на ВМОРО. През месец юни се вдигат българите в Македония, освободени са Неготино и Кавадарци – тези борби остават в историята като Тиквешко въстание. На 20 септември 1913 г., водени от войводата П. Чулев въстават и българите в Охридско, Дебърско и Стружко. Водят се боеве и с редовни сръбски части. Но всички опити за съпротива срещу окупаторите са потушени изключително жестоко – 270 села са изгорени, а хиляди българи – избити.

Основен проблем пред България в края на 1913 г. е идването на голяма бежанска вълна от Македония. Тежка е и участта на бъгарите в Одринско. Нахлулите отново турски войски безчинстват, а Цариградското правителство създава т.нар. Гюмюрджинска автономна  република, с цел безугледна разправа и принуждаване на българите да се изселят в България. Подобна е ситуацията в Южна Добруджа, където българите са прогонени с гласувания на 1 април 1914 г. в Румъния антибългарски “Закон за устройството на нова Добруджа” и заселването на румънски колонисти. Така прокудени са общо около 250 000 българи от поробените и окупирани български земи.

Въпреки покрусата, увереност в крайния успех дават стопанските възможности на България. Набрала висока скорост още в края на XIX в., българската икономика сравнително бързо се съвзема след напрежението на Балканските войни. В началото на 1914 г. статистиката показва чувствително повишаване на индексите на промишленото производство, селскостопанската продукция и обема на търговските операции. В сравнение с 1911 г. двойно се увеличават инвестициите в промишлеността и се засилва макар и плахо картелната форма на капитал. По-сложен е въпросът с намирането на финансов заем. Опитите на правителството  да стъпи на френския капиталов пазар са провалени от френското правителство, което принуждава либералното правителство на Васил Радославов да потърси финансова помощ от Виена и Берлин, където са много заинтересовани от окончателното откъсване на България от Антантата.

Развитието на международната обстановка в края на 1913 г. принуждава политическите партии да вземат решение за пътя на постигане на национално обединение. Различните външнополитически предпочитания водят до разнобой в подходите към разплитането на националния възел. НЛП и МЛП се ориентират към Централните сили, курс предпазливо подкрепян от монарха.

Съглашенофилските партии застъпват ориентацията към Антантата, независимо от разочарованието на двойствената руска политика по време на Междусъюзническата война.

Особено активна е позицията на Народната, Прогресивната, Демократическата и Радикалната партии, както и на социалните партии – БЗНС и БРСДП (ш.с.), които лансират идеята за мирни средства за решаване на националния въпрос без да изключват и военния път. Единствена БРСДП (т.с.) пледира за мирна политика при решаване на балканските проблеми, чрез утопичната идея за създаване на Балканска федерация.

Постепенно управляващата коалиция взема връх при определяне на ориентирите в българския външнополитически курс.

Изборите за XVI ОНС през ноември 1913 г. не донасят очакваната победа на правителството, което получава 95 мандата, а опозицията – 110.  За да си осигури мнозинство в  седемнадесетото ОНС правителството, с подкрепатапна царя, часове преди изтичането на 1913 г. разпуска парламента и допуска в предстоящата изборна надпревара  участие на мюсюлманите от западна Тракия и Източна Македония. Така през февруари 1914 г. изборите се печелят от правителството. На практика с този ход българските управляващи правят отстъпка пред Цариград и започват формирането на политико-психологическата предпоставка за една постепенна ориентация на България към Централните сили. В известен смисъл подобна ориентация е най-логичната за България, имайки предвид, че в периода 1906-1914 г. Австро-Унгария е водеща в българския внос, а  Германия постепенно набира скорост в българския износ, а дори през 1913 г. тя изпреварва Австро-Унгария и Англия.

Успоредно с тази историческа предопределеност, и Берлин, и Виена не пестят сили за привличането на България, дори Виена планира българска военна акция срещу антиавстрийски настроената Сърбия и сплашване на Румъния (която демонстрира симпатии към Антантата).

От своя страна българското правителство иска да заложи на печеливша, но не и рискована карта. Затова София започва линия на постепенно, предпазливо приобщаване към Централните сили. В основата на външната политика е амбицията за реванш срещу Сърбия с Австро-Унгарска подкрепа, намерила израз в започналия още от есента на 1913 г. диалог между София и Виена за сключване на двустранен антисръбски договор.

Австро-Унгария обаче не иска да се ангажира преждевременно с договорна обвързаност. Тя не губи надежда да възвърне позициите си в Румъния и да подсили нейната съюзна връзка с Тройния съюз, дори се стреми да създада българо-румънски съюз срущу Сърбия и Русия. Но такъв съюз за България е невъзможен без териториални отстъпки от страна на Букурещ. Остават безплодни и усилията на Централните сили да се вдъхне живот на българо-турското споразумение, предварително обременено от вековни вражди.

Въпреки това кабинетът на Васил Радославов продължава да се готви за война и започва да превъоръжава армията. Необходимите кредити при най-изгодни условия са предложени от френски финансови къщи, но е предпочетено германското финансово обединение  “Дисконто гезелшафт”, което през лятото на 1914 г. отпуска на определени части заем в размер от 500 млн. лв за българската армия.

Сараевският атентат на 28 юни 1914 г., довел до убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд и съпругата му, слага началото на международна  криза (Сараевска криза), в която противоречията между Антантата и Тройния съюз достигат до открит военен конфликт. На 28 юли Австро-Унгария обявява война на Сърбия и започва открити военни действия. Три дни по-късно Англия обявява война на Германия, а Русия на Австро-Унгария. Във войната се включва и Франция. Черна гора започва да воюва на сръбска страна. Първата световна война става реалност.

София не иска да рискува с една преждевременна намеса. На 1 август 1914 г. българското правителство декларира неутралитет “с пушка при нозе”, решение продиктувано от факта, че и Румъния, и Гърция застават на неутрална позиция. На 1 ноември 1914 г. Османската империя влиза във войната на страната на Централните сили. Предпазливостта кара българският кабинет да преустанови проточилите се от есента на 1913 г. преговори с Централните сили.

За да парира германската инициативност, България постига формално договорно съглашение с Турция – без значение за българския неутралитет – за взаимно съблюдаване на държавния суверинитет.

*

Началото на войната дава нови надежди за национално обединение, а политическите сили трябва да поведат България към Антантата или Централните сили.

Правителствената коалиция продължава да сочи пътя към Берлин и Виена. Част от опозицията вече не търси алтернатива на войната, но според нея най-прекият път за осъществяване на националните идеали е съюза със Сърбия и Антантата срещу Централните сили. Другите партии (земеделци, радикали и широки социалисти), продължават да залагат на антивоенния изход, защото са стреснати от динамиката на непредвидимите военни резултати. Към тази линия традиционно се придържат тесните социалисти.

Българският военен избор се превръща в общонационална дилема. Нейната сложност се преплита с политическата и дипломатическа игра между европейските столици за печелене на съюзници. Всички генерални щабове се съобразяват с реалната стойност на България. Тя има ключово значение за балканския фронт поради стратегическото си място на полуострова и доказалата своята боеспособност армия. Българската позиция същевременно  силно влияе върху бъдещите намерения на Румъния и Гърция и държи в тревожна неизвестност воюващите Сърбия и Турция.

Дипломатическата битка за България започва от първия ден на войната. Антантата под английско внушение първоначално възприема тактиката на неактивна дипломация и поддръжка на българския неутралитет.

В края на 1914 г. Съглашението изоставя алтернативата за българския неутралитет, който е заместен от плахи териториални обещания срещу активна военна намеса на  България. Тези обещания се сблъскват с обективната невъзможност да се изпълнят, тъй като засягат интересите на съседните балкански държави, с което Антантата губи вече завоювани позиции на Балканите. Единствено щедри обещания се дават в югоизточна посока за сметка на Турция.

За Съглашението с участието на България се открива възможността за контрол над Босфора и Дарданелите, който би осигурил добра връзка с Русия. Същевременно България би изиграла стабилна роля за сигурността на сръбския тил.

Неутралитетът е приет благосклонно от Централните сили. За да покаже благосклонност Васил Радославов пропуска през България немски военни части.

Промяна в позициите на Антантата бележи колективната нота до българското правителство от 29 май 1915 г., в която се предлага срещу участие на Антантата България да получи земите до линията Мидия-Енос, присъединяване на “безспорната” и отчасти на “спорната” зона в Македония, възстановени българските държавни права върху определени райони в Западна Тракия, дипломатическа подкрепа при преговорите с Румъния за връщане на Южна Добруджа и щедър военен заем.

Нотата обаче не е съгласувана със засегнатите Сърбия и Гърция, които протестират остро. Правителството на Васил Радославов използва противоречията за умишлено протакане за даване на отговор на нотата, искайки разяснения и гаранции по нотато. Суетнята около България кара европейските политически наблюдатели да нарекат събитията “българското лято” на 1915 г.

Дипломатическата контраатака на Централните сили демонстрира друг модел на поведение. Намирайки пътя към българската чувствителност – Македония – Берлин и Виена залагат на по-малкото, но по-сигурното. Те предлагат България да си възвърне окупираните територии от Сърбия и да да получи част от нейните южни покрайнини. В крайна сметка тази последователна линия, съчетана с личните външнополитически  предпочитания на царя и министър-председателя се оказва по-ефикасна.

За крайното решение на българските управляващи роля изиграва положението на действащите военни фронтове. Русия търпи поражение и отстъпва полша , Галиция, Литва и част от Беларус и Украйна, на Западния фронт продължава бездействието на англииските и френските войски, а на южния се проваля Съглашенския опит  за десант на Дарданелите , с който се цели евентуалното изваждане на Осм. Империя от войната. Сред българското общество ( под влияние на правителствената пропаганда) се формира отношението , че крайната победа ще е на страната на Централнити сили.

Успоредно с триумфа на немското и австрийско оръжие Съглашението  продължава да бави окончателния отговор за яснота и гаранции засягащи предоставената нота. Удар върху престижа на антантата стоварва и т.нар. Деклозиерова афера, в хода на която френски институции и частни лица се готвят  да изкупят цялата житна реколта на Б-я.

Тук царят и мин-председателят нямат задръжки за присъединяването на Б-я към Централните сили.  На 26 август 1915 г. българското правителство сключва два договора. Първият е с Германия. Съпроводен с тайна конвенция, той дава право на Б-я да присъедини македонските земи , намиращи се под сръбска власт  някои райони от Моравско и добруджа , както и военен заем. Към този договор автоматично се присъединява и Австро-Унгария. Вторият договор е с Османската империя. Той урежда в полза на Б-я ( не без германски натиск) стратегически важната ивица по долното течение на р.Марица, възлизащо на 2500 км , с което жп линията Одрин – Дедеагач минава в нейна територия.

Седмица по-късно идва отговорът на Съглашението .Той изразява съгласуваността на съюзниците да окупират обещаните територии в Македония и да ги предадат на Б-я след  края на войната. Ала е твърде късно за промяна на поетия курс. Без последствия  остава и  ултиматума на Антантата за отмяна на обявената на 23.септември  военна мобилизация

17 септември 1915 г.  ръководителите на опозиционните партии (Ив.Ив.Гешов, Ал.Малинов, СтДанов, Н.Ценов, Ал.Стамб.) са на аудиенция при царя и протестират срещу присъединяването на Б-я към Центр. Сили. Заявяват , че това ще доведе до втора нац. Катастрофа , а Ал. Стамб. Предупреждава монарха , че ще му коства главата.Във връзка с тези изявления той е хвърлен във затвора.

Под претекст за запазване на страната  от “възможни изненади” под влиянието на БРДСП (т.с.)......................

Така направила своя избор , Б-я тръгва  с помоща на Централните сили да реши  проблема на националното си обединение.

Недалновиден акт – Англия и Франция владеят ресурси а Австро-Унгария и Турция са .................

За командващ, Фердинант назначава ген. Жеков. Българската командване новосформира три алмии, чието командване е поверено на генералите Г.Тодоров, Стефан Тошев и Климент Бояджиев. Първоначално общата численост  възлиза на 616 000 бойци , които до края на войната нарастват до 885 000 души (17 % от населението)

На 7 октомври Австро-Унгария  и Германия започват настъпление срещу Сърбия.14 октомври Фердинанд  манифест и обявяване на война на

Съгласно предварителния план, разработен съвместно с германското и австро-унгарското  командване през м. Октомври Първа и Втора армия се насочват срещу Сърбия. Поучен от опита, ген. Жеков оставя трета армия в резерв срещу Румъния, а малки войскови части покриват границата с Гърция в отговор на обявената от гръцкия министър председател Венизелос военна мобилизация.

Военните действия срещу Сърбия носят очакван успег. Състоянието на сръбската отбрана е катастрофално след съвместните действия на съюзниците от Централните сили. Притисната от север от австро – унгарските войски, тя започва да се пропуква след стремителното българско настъпление в посока Ниш, Пират, Неготин. Подпомагани от четите на ВМОРО българските войски освобождават Куманово, Щип, Велес, Скопие и Охрид.

След неуспеха при Дарданелите съглашенските части се прегрупират край Солун (с което се нарушава гръцкия неутралитет) срещу Втора армия, която е изправена срещу превъзхождащ ги по численост военно- технически противник. Но българските части изненадват англичани и французи, като им нанасят тежко поражение при Криволак, по река Вардар, след което ностъпват към егейска Македония. Достигат на 26 декември Гръцката граница. Мощната офанзива е спряна от немския кайзер, с цел да не се дразни Атина, защото все още имало шансове за нейното привличане на страната на Центр. Сили.

Същевременно се затяга войната на Солунския фронт. Установена е дълга 500 км фронтова линия от Орфанския залив на Егейско море до Албания, с което започва тежка двугодишна позиционна война. Лошата екипировка, слабото въоръжение и недостатъчното продоволствено снабдяване водят до спадане на бойния дух в чести сражения при Дойранското езеро, връх Каймакчалан и завоя на р.Черна се водят тежки битки без краен победител. Не успява и по-масираната българска офанзива през лятото на 1916 г. в Южна Македония.

През есента на 1916 г. успешно се развиват и военните действия на северния фронт срещу включилата се на страната на Антантата Румъния. Водената от Ген. Тошев  Трета армия с бърз демарш освобождава Добрич, Черна вода, Тутракан и Хърсово. Местното население посреща освободителите с блатодарност и въодушевление.  След успешния марш на новосформира.........

Започва форсирането на р. Дунав. На помощ на румънските части пристигат руски казашки и пехотни полкове. Развилите се действия позволяват на Трета армия да навлезе дълбоко на север от р. Дунав подкрепяна от германските части на ген. Макензен съюзниците от Централните сили превземат  на  5 януари 1917 г. Букурещ , с което правят възмездието от Букурещкият диктат пълно.

*Настъплението продължава до р. Серет. На Добружанския фронт бълг. войски делтата на ........... Установява се нов северен фронт, на който се вод изтощителна позиционна война. На този фронт..................

През 1917 г. военната обстановка се променя в полза на Антантата. На 6 април 1917 г. американският конрес обявява война на Германия, през м. Декември на Австро-Унгария и скъсва дипломатическите си отношения  с Османската империя без да й обявява война. Но дипл. Отношения между САЩ и  Б-я се запазват до края на войната.

Бълг. части на Солунския фронт се намират под нарастващият натиск на съглашенските части. На 29 юни 1917 г. след продължителни вътрешни борби Гърция се включва на страната на Антантата.

Тежката фронтова обстановка рязко влошава икономич. Състояние на бълг. държава през 1917 г. Към края на годината държавният дълг  нараства на 2000 лв на глава от населанието. 75% от предприятията спират да работят , а дневната дажба от хляд достига до 250 гр. Недоимъкът, гладът и безработицата стават основна грижа на българското населание. Тези негативни процеси са съпътствани и с девалвацията на лева. До хаос в паричните отношения  и незаконно циркулиращите германски марки, с които немските търговци изкупуват  селскостоп. Продукция на високи цени. Във вътрешната търговия господстващо място заема спекулативния капитал. Така през втората половина на 1917 г. се очертават тенденциите на социално недоволство и политическо напрежение.

Израз на сосиалн.- недоволство са избухналите в София Пловдив, Сливен и Самоков  “женски бунтове” на жени на фронтоваци протестиращи срещу проточилата се война и глада. По села и градове същевременно минава вълна от “гладни бунтове”.

Под въздействието на избухналата на 25 окт. 1917 г. ВОСР и обявените на 8 януари 1918 г. от президента Уилсън 14 т с които се обявява американска програма за установяване на мир и нова система на международни отношения води до засилване на антивоенната пропаганда на фронта , активно провеждана от БРСДП(т.с.) Под тяхно влияние започва войнишко движение за излизане на Б-я от войната. Пряк резултат са избухналите бунтове в отделни войнишки полкове. Издадените присъди включително и смъртни не пресичат войн. Антив. Движение.

Постепенно се прокрадват и антимонархически възгледи, подстрекавани от земеделските водачи Ал. Стамболийски и Райко Даскалов.

В началото на 1918 г. положението на оглавявания  от В. радославов кабинет става неудържимо , въпреки , че той отчаяно започва да търси контакти с Антантата за сключване на сепаративен мир.

На 3 март 1918 г.  е сключен Брест- Литовския мирен договор, с който Русия излиза от войната. При сключването на мира между Тройния съюз и Румъния на 7 май 1918 г. в Букурещ ,Б-я не може да защити напълно позициите си в Добруджа, като в нейните  предели остава само южната част ,а Северна Добруджа минава под съвместното управление на Централните сили (кондоминиум), тъя като не могат да се уредят териториалните спорове между б-я и Османската империя. След този дипломатически провал през м.юни , кабинетът на Радославов подава оставка. С указ е назначено коалиционно правителство необвързано с подготовката на войната от ДП и РДП начело с Ал. Малинов.

Въпреки симпатиите си към Антантата новият министър председател няма куража да  скъса с Централните сили и обявява, че ще продължи войната , с което прелива чашата на политическото търпение.

На 14 септември1918 г. на солунския фронт започва голямо настъпление на съглашенските сили срещу бълг. позиции. Германското командване отказва помощ. Срещу двете бълг.дивизии съставени от изгладнели войници без достатъчно боеприпаси и само 158 оръдия са изправени  60 000 съглашенски бойци и 566 оръдия. Стратегическият пробив е извършен при добро поле на 18.09.1918 г.

Отстъпващите бълг.части започват бунт, излял се в спонтанно въстание постепенно оглавено ат тесните социалисти и земеделците. На 24 септ.1918 г. въстаннически отряд командван от поручик Иван Димитров превзема в Кюстендил щаба на действащата армия. Отстъпващите войници се концентрират в Радомир където е избран войнишки комитет координиращ действията на войниците.

Изправено на ръба на катастрофата на 25 септ.1918 г. правителството и монарха решават да започнат преговори за примирие. От затвора са освободени Ал.стамболийски и Р.Даскалов за да спрат с авторитета си настъплението на въстаналите войници към столицата. Ала противно на очакванията , земеделските водачи оглавяват въстанието, придавайки му организиран и целенасочен характер.

Пристигайки в Радомир на 27.септ. Райко Даскалов обявява Б-я за република с председател Ал.Стамболийски и главнокомандващ Райко Даскалов. След което въстаниците се насочват към София, решителното сражение с правителствените войски  става  при Владая на 30 септ 1918 г. В последвалото кратко братоубийствено сражение са убити около 2500 въстаници.

Успоредно с разгрома на въстанието на 29 септ 1918 г. в Солун пристига българска правителствена делегация начело с Андрей Ляпчев за сключване на примирие с Антантата, уреждащо излизането на Б- я от войната. Примирието  има 8 явни и 4 тайни клаузи. Явните клаузи предвиждат изтеглянето на бълг.войски от Сърбия и Гърция, незабавна демобилизация на бълг. армия, с изключение на три девизии и четири кавалерийски полка, които трябва да охраняват границата с Турция,  Добруджа и железниците. Бълг.войски намиращи се западно от скопския меридиан да се предадат като военнопленници. Германия и Австро-Унгария да изтеглят  от Б-я дипломатическите си представителства и намиращите се техни войски. Тайните клаузи дават право на Съглашението да ползва бълг комуникации и свободно да преминават техни войски. Предвижда се окупация на стратегически пунктове и отваряне на бълг. пристанища за ссъглашенски и неутрални кораби. Антантата си запазва правото да поиска пълното прекратяване на всички връзки между Б-я и бившите й съюзници.

Така над страната надвисва втора нац. Катастрофа. Компрометирал се максимално , довеждайки Б-я на прага на втора нац катастрофа, на 3 окт1918 г. Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III.

През 1919 г. страните победителки свикват в париж  конференция, която трябва да изработи мирните договори с победените държави- Германия, Австро-унгария, Б-я и турция. При провеждането й не се оправдават надеждите, че договорите ще се изработят върху 14 точки на президента Уилсън. Победените дори не са допуснати на преговорите, а над тях е наложен диктата отговарящ на интересите на победоносната коалиция.

На 27 ноем.1918 г. в парижкото предрадие Ньой министър председателят Ал. Стамболийски подписва мирен договор според който Б-я се задължава да признае устава на изграденото от победителите Общество на народите. Определени са и новите граници на страната. Южна Добруджа отново препинава в Румънски ръце; Царибродско и Босилеградско се прехвърлят в границите на новосформираното кралство на сърби , хървати и словенци; част от Смолянски окръг се предава на Гърция , а съдбата на Беломорието дадено на Б-я по силата на букурещкия мир от 1913 г.