Делфи (Δελφοί) е археологически обект и град в Гърция. Намирал се в днешния ном Фокида (на около 120 км северозападно от Атина) и в древността бил водещ религиозен център за Древна Гърция (около VІ век пр. Хр.), тъй като там се намирал прочутия оракул на бог Аполон. Оракулът бил смятан за най-голямото прорицалище за времето си. В Делфи е имало стадион, театър и много съкровищници. От 6 век пр. Хр. тук се провеждат Питийските игри, включващи музикални и спортни състезания. Днес руините на Делфи са туристически обект и част от списъка на ЮНЕСКО на световното наследство.

Разположение: Делфи се намира северно от Коринския залив средна Гърция на 1 планински скат, който има формата на полу-кръг на надморска височина около 700м в подножието на Парнас и над долината на река Плеистос, до морския бряг е на около 15 км. В близост се намират селищата Галаксиди и Арахова, както и манастир Хосисос Лукас.

История:

Името Делфи произтича от гръцката дума “матка” и оказва за една древна почит на богинята на земята Гая. От 8век пр.Хр. се е наложило преклонението пред Аполон и се е развил оракула. На името на крилата змия-питон, която според митът Аполон тук трябва да я е убил, е бил познат под името Пито.

Първоначално Делфи бил под владичеството на Кирха, град намиращ се на вливането на Плеистос в морето. През първата свещена война от 600 до 590 г.пр.Хр Кирха бил победен от съюзените тесалийци, сикиони и атиани и Делфи попаднал под властта на анфиктионите. Властта продължила до македонското нашествие през 4 век пр. Хр. Дори и по римско време мястото останало да се почита до забраната на езическите култове от император Теодосий -  394 год. До тогава той бил много посещавано място от поклоници. През средновековието върху руините се появило селото Кастри . През 1992 год. френски археолози започнали разкопки на античните руини. Жителите на Кастри били преместени на мястот на днешния Делфи.

Митология: От хората през древността Делфи бил считан за център на света. Според мита Зевс изпратил два орела да излетят от всеки край на света и те се срещнали в Делфи. Точното място било обозначено като омфалос[1], на гръцки “пъп”. Земната майка, Гая, се обединила с калта, която останала след края на Златната епоха от земята, и родила крилатата змия-питон, често описвана като дракон. Питон имал предсказателски способности и живял на мястото, което по-късно се наричало Делфи. Хера, жената на Зевс, била внучка на Гая. Гая предсказала на ревнивата си внучка, че Лето, нейната съзаклятническа на Хера, и една от любовниците Зевс, щяла да роди близнаци, които да бъдат по-големи и по-силни от всички деца на Хера. Тогава Хера изпратила Питон да погълне Лето, още преди тези нейни деца да бъдат родени. Тази интрига била предотвратена от Зевс и Лето родила Артемс и Аполон. Едно от първите дела на Аполон било да отмъсти на Питон за покушението на неговата майка. Той открил Питон около Делфи и го убил. От пролятата кръв на Питон се прехвърлили неговите предсказателски възможности върху това място. Така Делфи бил отнет от конкрола на Гая и се намерил от този момент нататък под контрола на Аполон.

Аполон:

Етимологията на името Аполон е неизвестна. Може би от гръцки “предизвевестил” или пък “унищожител”, а може би и ”защитник от беди”. Това е бог от гръцката митология, син на Зевс и Лето. Той е бил роден на плаващия остров Делос (остров от Цикладите в Егейско море, който се намирал между Миконс и Ириния. Тесен около 5км дълъг и 250м широк със гранитна скала, която се извисявала на 100м височина. Днес Делос е почти ненаселен преди 10 год. там са живяли 14 човека, основно пазачита на музея със семействата си, но през Античността Делос е бил един цъфтящо място и високо почитано от гърците място, където бил почитан бог Аполон). Аполон бил считан за бог на светлината, пролетта, нравствената чистота и умереността, както и като бог на предсказанията и на изкуствата и по-специално на  музиката, песнопенията. Той бил считан и като бог на лечението, изпратил чумата в лагерите на ахейците, но и в други области на живота, той играел важна роля. Той носел, както вавилонския бог Нергал, смърт и унощожение, но също така и спасение от опасностите, като унищожител на мишките и като Аполон Лекейос - като защитник на стадата от вълците.

Легенди, свързани с Аполон:

Както казахме вече първото дело в живота на Аполон било да убие змията Питон.

Като бог на лечението Аполон бил свързан с предсказанията и местата на оракулите. Той можел да предостави дарбата за предсказания също и на смъртни.

Той е известен и със своите съзидателни постъпки - през Троянската война застанал на страната троянците и се  намесил в битките с целенасочени изсрели с лък. Аполон изпратил със своите стрели чумата в лагера на ахейците, тъй като те заловили дъщерята на един негов свещеник и я пратили в робство. Извън типичните разкази и предания за него като Музикалната надпревара с бога на пастирите Пан, Аполон се появява в много истории, в които се говори за него като отмъстител или носещ смъртта. Той убил и одрал кожата на сатир Марсиас, тъй като сатир Марсиас пуснал за себе си слуха, че правел по-хубава музика отколкото Аполон.

Пития, както казахме, произтичаща от Питон е била длъжността на жена-свещеник, която в храма на Делфи предсказвала бъдещето на търсещите съвет (питащите). Длъжността обаче не бива да се счита на такава като пророк[2], тъй като питическите думи е трябвало допълнително да бъдат тълкувани. Пития  седяла на триножник, който се намирал над цепнатина в земята, от където се издигали упойващи пари, и дъвчела лаврови листа. Парата я водела до транс[3]. Считало се, че в това нейно състояние бог Аполон говорел през нея. Нейните думи били тълкувани от висшите свещеници на бога. Пития просто е била един медиум без да е имала, каквато и да е властова позиция. На нея е било разрешено като единствена жена да влиза в храма на Аполон иначе достъп до култа са имали мъже, свещеници и вярващи. Вероятно длъжността на жената-свещеник е реликт от ранните времена на оракула, който първоначално бил посветен на богинята на земята Гая. Питиите не са били избирани по някакъв специален признак, това са били обикновени жени от град Делфи. Те трябвало да останат завинаги девствени. В началото на култа към оракула тази служба изпълнявали също и млади момичета, но след нападения от страна на поклоници вече били излъчвани само зрели над 50-годишни жени за Питии. В дни, когато имало големи посещения от поклоници, работели повече жени на смени.

Оракулът: Делфийският оракул или храма на Аполон в Делфи се считал за най-важния оракул в Древна Гърция. Оракулът развил значително влияние в цяла Гърция и бил запитван преди всички важни действия например войни, основаване на колонии. Така оракулът се развил като един значим политически фактор. Историкът Херодот описва, че лидийския  Кресос запитал оракула преди да започне 546г.пр.Хр. война срещу персийския цар КирІІ. Насърчен от отговора, че той ще унищожи една голама империя, Кресос започнал войната, но я загубил. Предсказанието не било за Персийската империя, а за неговата собствена.

Последните известни в историята думи на най-прочутия Оракул в Древния свят били казани на император Теодосий І, след чието управление Римската империя окончателно се разделила на две. Оракулът в Делфи замлъкнал завинаги след повече от 1000 години знаменателни пророчества.

Предсказанията на оракула: Делифийският оракул говорел първоначално само един път в годината на рождения ден на Аполон. На 7-мия ден на месец Бисиос, а по-късно на 7-мя ден от всеки месец на лятото. През зимата в продължение на 3 месеца почивал. Според гръцките представи Бог пребивал при Хиперборейците – народ, обгърнат от легенди, народ някъде на север. Оракулът бил управляван от Дионисий. Преди да говори оракулът той се нуждаел от предварителен знак - върховният жрец поръсвал млада коза с ледена вода, ако тя останела спокойна, оракулът отпадал за този ден и търсещите съвет трябвало да дойдат 1 месец по-късно. Ако тя трепнела, тя била заколвана като жертвено животно и изгаряна на олтара. Така вече предсказанията можели да започнат. Съпроводена от двама жреци, Пития се отправила към свещения извор Касталия, където тя се къпела гола, за да бъда култова чиста. От втория извор, Касиосис, тя пиела няколко глътки свещена вода. Пития, съпроводена от 2-ма върховни жреци и членовете на съвет от 5-ма мъжа, отивала в Храма на Аполон. Тя била водена пред олтара на Хестиа, където от цепнатина в земята се издигали упойващите етиленови пари и тя повече или по-малко в транс правела своите предсказания. Спорно доколко предсказанията на Пития са били тълкувани и формулирани от жреците и до колко те са включвалии познания от трети лица в нейните прозрения. Някои историци стигат до извода, че Пития директно е разговаряла с хората, търсещи съвети. При всички положения обаче само по-високопоставените клиенти са съветвани индивидуално и получавали детайлни, макар и често пълни със загатки отговори. По-бедните трябвало да се задоволят със оракула “да” и “не”. Поради това бедните имали право да поставят само такива въпроси, които можело да се отговаря само с “да” и “не”. След това Пития бъркала в съд с бели и черни чочови зърна и изваждала едно от там: бялото означавало да, черното – не.

Библиография: http://www.articles.gourt.com/de/Delphi http://www.kidsbg.com/home/modules.php?name=Forums&file=viewtopic&p=220091

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD - Аполон

Питийските игри: Прочутите питийски игри, уреждани през всеки 4 години, наложили построяването на театър, стадион (178м) и гимназиум близо до Касталския извор.Питийските игри се провеждат за първи път през 586г.пр.Хр. и включват музикални състезания, състезания в областта на изкуството и ядзене на коне. През 582г.пр.Хр. се прибавят и спортните. Без разлика от Олимпийските игри, що се отнася до спортните игри, те отстъпвали по своя блясък и популярност единствено от тях. Наградата е лавров венец. В чест на победата си над Питон Аполон основава Питийските игри.

Последните известни в историята думи на най-прочутия Оракул в Древния свят били казани на император Теодосий І, след чието управление Римската империя окончателно се разделила на две. Оракулът в Делфи замлъкнал завинаги след повече от 1000 години знаменателни пророчества.

Фрази в храма:  “Опознай себе си!”

Като мъдрости на Аполон изестни  поставаните на входа на храма са написани афоризмите .... (да се види в книгата на “Юлиан”) “Познай себе си!” и “Нищо в излишък” Две съобщения, изписани на портите на Делфийския храм, са:”Познай себе си!” и „Нищо в излишък”.

[1] Омфалосът бил камък, който се намирал в Адитона на храма на Аполон в Делфи.

Адитонът е бил най-свещеният предмет в един старогръцки храм. Някои храмове особено такива на оракули и лечебни божества. Адитонът заедно с почитания образ на божеството бил отделен от основното помещение на храма и там са можели да влизат само свещеници. Адитонът на храма на Аполон в Делфи, в който Пития, седейки на триножика, предизвестявала оракулските предсказания на боговете, които след това свещениците предавали на питащите вярващите.

[2] Пророкът представлява човек, който по смисъл на своята вяра приема послание или предсказание, пророчество от бог (божество) чрез визия, слухово възприатие или сън и изпъбнява поръката да предаде това послание на останалите. Най често (но не винаги) съществуващото себевъзприатие като пророк почива върху лично отнощение с божеството.

[3] Транс – душевно състояние по правило полубудно

� n��
�=��<зи образи имат стойността на емблеми на българщината. Повтарят се и се сливат няколко ключови мотива – пробуждане от сън/”Стани,стани, нак балкански”/, “Да си развеем знамената” и “Всички на оръжие”. Песните н Чинтулов са горещи призиви за борба, за бунт – открити и директни, независимо дали адресатът е алегорично персонифициран – “Къде си вярна, ти, любов народна?”,”Юнака балкански” или реална национална аудитория- “голямо, мало”, “българи-юнаци”. Символиката не затруднява пътя на познанието до масовия възприемател, а експресивността чрез нея се усилва. Бунтовните песни на Чинтулов са евокативни – изградени са като поетичски възвания.

Срещата фолклорно – литературно, но и оттласкването от  народно-песенната образност се откроява в стихотворението “Стара майка се прощава със сина си” и “Изпроводяк на едного българина из Одеса”.Голямата тема за раздялата с родното в творбите е осмислена като стремеж към себеосъществяване, като жажда на младия българин да опознае света и човечеството – той е син на своето време. Въведеният образ на майката, мотивът за прощаването, пътя и заръщането са изключително продуктивни във възрожденската лирика. Взаимоотношенията майка-син, тълкувани и като взаимоотношения Родина – син, символите “дом” и “път” се превръщат във фокус на художествената визия. Така тези две лирически творби – елегии тръгването по широкия свят и завръщането в отечеството на чадата на майка-България се тълкуват като културна потребност и патриотичен дълг. Тези творби кореспондират с Ботевите стихотворения "Майце си" и “На прощаване”.

Следващото голямо име във Българската възрожденска литература е Георги Раковски, когото по вече изткнати причини само ще споменем, за да откроим  името на Петко Р. Славейков – 1827г. –

Заслугите му на писател са не по малки от тези на филолог, работил върху езика, а заслугите му на будител и активен участник в черковния въпрос го открояват като истински възрожденец. В една творческа личност се съчетават писател и гражданин, духовен будител и политически деец. Сред най-популярните му песни се открояват “Не пей ми се”, “Жестокостта ми се сломи”, “Песен на паричката ми”, “Изворът на белоногата” и мн.др. Гражданска, сатирична, любовно-сантиментална – поезията на Славейков откроява типична за Възраждането поетика и проблематика. “Не пей ми се” е най-значимата елегия на поета, в която намират израз трупаните огорчения и разочарования след развръзката на църковната борба. Творбата откроява гласа на неразбрания певец. Тя е и илюстрация на зрелостта, до която достига възрожденското поетическо съзнание  по отношение на думата-образ и логика на изграждане на творбата. Тук водеща не е романтичната поза, а изстраданата гражданска позиция и лична екзистенция.

“Изворът на белоногата” 1873г. е поемата, която осигурява на своя автор безсмъртие като  изповед, открояваща завета да бъдем българи, без натрапчив патриотичен патос. Творбата е свързана с фолклорната традиция и е изградена върху основата на няколко популярни фолклорни мотива: срещата на млади влюбени на извор /кладенец/, предопределеността, словесен двубой между българка и поробител и мотива за вграждането, последван от “неразделни след смъртта”. Мотивът за знака на съдбата, за предопределеността е познат от митическите народни песни, а словесният двубой между българска девойка и поробител се интерпретира в историческите народни песни като “Мара и цар Мурат”. Трите мотива се обвързват с четвъртия – баладичния – мотива за вграждането, а петият е известен като “неразделни след смъртта”, който и Пенчо Славейков интерпретира в “Неразделни”. Мотивът за срещата на млади-влюбени служи за завръзка в поемата и следва експозицията. Той предопределя развръзката и лиро-епическата сюжетност. Светът на митологичното се откроява чрез думите на Гергана и лироепическия разказвач – “веди прелитат”, змейски духове”  на фона на “грозна, невярна полунощ”. За да спаси любовта си, себе си и Никола Гергана спазва ритуала, като   текстът извежда опозицията добро-зло чрез контраста светло-тъмно. Утрото идва с появата на везира  и диалогът му с Гергана, освен другите си смислови натоварености, е и своеобразна възхвала на патриархалния бит и нрави. Апотеозът на живия живот, където всичко расте на воля, не носи белега на насилието, а на вечната хармония. Удивлението на везира от хубостта и поведението на Гергана включва мотива за вграждането чрез повелята “изворът чешма  да стане”, познат от фолклора – “Манол майстор”, “Струна невеста”. Поверието, че е необходима човешка жертва, за да се заздравят основите на строеж, приема в психологически и фолклорно-етичен план дълбок и  трагичен смисъл – да пожертваш, за да постигнеш… Славейков обаче не разгръща мотива в този вариант, а откроява страданието на жертвата – от вграждането на сянката до смъртта й.

Без да бъде повторение на определена народна песен, “Изворът

на белоногата” най-често се възприема като наивно подражание на фолклора, а и много от произведенията на възрожденските автори могат да бъдат уличени в същото. Представите за света и битието на възрожденския творец са в неразривна връзка с традицията на етноса и Славейков изобразява българските нрави, поверия, идеализирайки българското, знак за българщина. За мнозина изследователи творбата е героико-патриотична поема, чийто основен конфликт е двубоят между роб и поробител. Проблемът свое-чуждо не е алтернативен за героинята: небългарското, макар бляскаво и великолепно, не я блазни и тя му противопоставя “своето” като ценностно превъзхождащо.

Неочакваната развръзка нарушава утвърдения модел на патриотичните творби от подобен тип – Гергана не е поробена, не е насилена. Тончо Жечев в “Българският Великден или страстите български” пише:”Безпорно Славейков натрапчиво е посещаван от сравнението между природосъобразния и цивилизования живот, между уседналостта и скиталчеството, между града и селото. От тези болезнени за него в този момент /пребивавето му в Цариград/ сравнения се  е родил пашата като олицетворение на града, на съблазните и Гергана като олицетворнение на селото, на морала на уседналото племе.” Така погледнати образите на лироепическите персонажи стават образи-знакове. В поемата се противопоставят съблазанта и невинността, префиненото зло и първичната доброта и непорочност. Това е сблъсък между две култури, два начина на живот. Спорът откроява не властта на господаря, а аргументите на везира в полза на другия, противоположен начин на живот от този, който отстоява Гергана. В универсален план може да се тълкува и любовната интрига, която издига любовта като свръхценност. В йерархията от ценности верността в любовта стои най-високо: всяко посегателство над любовта е акт на насилие. Така следва и мотивът за голямата любов, която трябва да се изстрада и иска жертви. Поличбата – “ще видят, ще ни завидят”/”много добро не е на добро”/ е заложена като извънтекстов компонент и обогатява творбата с носталгично предчувствие. Баладичният финал успява да смени общия тон на злощастие и предопределеност на съдбата с характерния за фолклора синдром на надеждата.Така в поемата се преплитат възторгът и страданието, любовта и болката, една “бяла балада за черното време”. В контекста на своето време “Изворът на Белотогата” се появява и с Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. В първото българско списание “Любословие” Константин Фотинов говори, затова че  жената “е перва и последна причина на наше благоденствие и благочиние”.Добри Войников в “Велислава” и “Райна княгиня” откроява саможертвения образ на българската жена. Женският образ става символ и на поробена България – страдалница, млада, всеотдайна, любяща. Такава е изобразена в литографиите и платната на Николай Павлович и Горги Данчов по- късно. Постепенното възприемане на все повече и различни смисли върху женския образ е причината и за допълнителната семантика на образа на Гергана. Нейната смислова характеристика варира от представата за обикновената селска девойка, виждаща света през своето малко прозорче, до жената, защитаваща правото си на любов, от консервативна пазителка на патриархалните нрави до въставаща срещу робството над волята и покварата в цивилизацията, жена.  Образът на героинята може да бъде видян като символ на нравствената, духовна, физическа красота на българката. Композиционното единство се определя от баладното не само като проява на фантастично-митологичното, но и като опит на Славейков да го превърне във фактор със структуроопределяща функция в поетичната творба / К.Протохристова – “Баладата и литературата на Българското възраждане”/. Още мотото задава света на безвремието и митическите видения. Обвързването на всичко каано със паратекста – “изворът” извиква алюзията за безсмъртие, за един вечен кръговрат на живота.