Българското възраждане

Осмислянето на културните контакти на българите със света е същностен проблем и при разглеждането на Българското възраждане. В реалното историческо време абсолютната затвореност на един етнос и тоталното отхвърляне на чуждото, е невъзможно. С идването си на Балканите славяните и прабългарите първоначално предимно възприемат културни ценности. След учередяването на държавата и след християнизирането те започват да излъчват такива, възприемани от други балкански и славянски народи, както и от културната  метрополия Византия. Според Р.Пикио в началото на второто хилядолетие българите са в центъра на възникващата по това време езиково-религиозна и културна общност – Slavia Orthodoxa , която осъществява пробив в двоично латинското-византийско деление на Европа. В този смисъл българската култура става част от европейската цивилизация, която обаче е периферна спрямо центъра. След нашествието на турците Славия ортодокса губи територии и значение и измества центъра си на североизток. Външният натиск довежда до затваряне, изолиране и свиване около едно минимално идентификационно ядро. Заедно с това тече подмолно общуване със  завоевателя, което до днес националното съзнание избягва да признае. В края на ХVIII- н. XIX век съзнателното възприемане на ценности отвън значително нараства. Този процес съвпада с периода на БВ. Съществена особеност на БВ, а и на Балканите, е, че тук повече отколкото другаде то представлява съзнателно волево усилие на един относително по-просветен елит да промени културното статукво на своя народ с всички последици, които подобен жест може да има. Към универсалните ценности БВ култура е в по-голяма степен възприемаща, отколкото излъчваща. В рамките на българската култура, както и на останалите балкански народи, Възраждането се характеризира със засилено изковаване на национални ценности. Развитието на културата на  БВ довежда до приближаване към новия европейски културен модел. Процесът, който се развива в България през Възраждането, най общо се свежда до две страни – преход от затворена към отворена култура и бурно развитие на национализма, заместващ средновековния универсализъм. Понятието културна общност предполага наличност на географски, генетични и сведени до традицията фактори, конструиращи общността. Не бива да се пропуска и волята да се принадлежи към тази общност. Общоприето днес е мнението, че България принадлежи към Балканска културна общност. Съществуването и е забелязано отдавна, като се счита, че Ив. Шишманов става основоположник на балканистиката със студията си “Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи”.

Балкано-ориенталската общност се разпада през Възраждането на отделни национални култури, които тръгват по свои пътища.

Разпадането на големите общности на отделни национални култури е характерно въобще за края на европейското средновековие, което се стреми към универсализъм или съборност – според източноправославната терминология. Новите времена акцентират върху аспектите на партикуларизма. Отделните национални култури, обособили се след разпадането на голямата общност, се нуждаят от легитимиране пред света, което ще рече и пред себе си. Необходимостта от подобно легитимиране, рационално по тип, според класификацията на М. Вебер, е двойно по-силна в случаите, когато е прекъсната традицията на държавността, както е при българите. Затова назад във времето и в географско различни посоки, се търсят аргументи за подобна легитимност. Те трябва да докажат както древността на етноса, така и големия му териториален обхват, равноправните му контакти с различните, вече легитимирани пред света исторически общности. По този начин възникват мисловни конструкции, породени както от волята за легитимност, така и от усещането за някакво отсъствие, липса, която трябва да бъде компенсирана чрез рационални експликации на желаното.

През ХХ век самото понятие за истина и факт е силно проблематизирано. Трудно може да се възрази на К. Попър, който в “Нищетата на историята”1960г. твърди: “ Преди да можем да събираме данни… Най-напред винаги се появява проблемът…” А К.Г.Юнг разглежда от свой ъгъл “погрешните преценки на миналото… вярата в една илюзорна представа за някакъв по-раншен, по-съвършен тип човек, който някак си е паднал от своята висота”. Според него “ретроспективната организация сама по себе си е останка от езическото мислене, защото добре позната характерна черта на архаичния и варварски мироглед е да си представя някакъв Златен век, като предшественик на днешните лоши времена. Огромното социално и духовно постижение на християнството е, че за първи път е дало на човека надежда за бъдещето и му е обещало някаква възможност да реализира свите идеали….”  /“Психологическите типове” в “Идеи в културологията”./

Християнството обаче също предполага едно идеално минало – светът преди грехопадението. Разликата от другите митологически системи, на която набляга Юнг,е, че то дава перспектива за едно частично възстановяване на идеалния свят след Страшния съд. Заедно с това, както подчертава Н.Фрай, цялата Библия и най-вече Стария завет представлява редуване на възходи и падения, което отвежда към светъл финал. Същественото за нас тук е, че в Българското възраждане, в представителните му текстове, се забелязват наченки на усещане за подобен ритъм. Те отвеждат към опозицията светло минало – печално настояще и са заявени не само у Паисий, но и в първите поетически възрожденски опити. Разногласията идват при конкретизиране на “славните времена”. Съществуват няколко тенденции, които акцентуват върху различни представи за това минало, възприемащо се като “славно”и основополагащо за настоящия културен градеж.  По същество те представляват идентификационни модели, които съдържат в неразгърнат вид различни варианти на националния мит, а и на значещите травми в националното съзнание, свое очертание на границите на етноса, свои знаци за принадлежност както към относително по-малката общност – нацията, така и към голямата.

През 1869г. излиза книгата на Марин Дринов “Поглед върху произхождението на българския народ и началто на българската история”, която е пример за това. Стремежът да се “възроди” определена древност се оказва и възглед за необходимостта  от опознаването й и прибщаване към нейните наследници. Тези тенденции представляват стратегии за общуване със световната култура, които определят особеностите в рецепцията на чуждите литератури – важен за епохата елемент от диалога на българите със световната цивилизация и със собствента им култура.

С “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски започва основната тенденция, която поставя българите в координатната система на Библията и се стреми да ги консолидира около старозаветния мит за Ной и синовете му и по този начин търси връзката с голямата общност на християнската цивилизация, която пък се приема за същностен белег на европейската култура, макар географски да възниква извън нея.

Друга тенденция, която може условно да бъде определена като ренесансова, е насочена към опознаване на античността, на която естествен наследник е западноевропейската култура.

Трета тенденция акцентува върху славянската общност и настоява за реконструиране на славянската древност.

Четвъртата, изявила се най-категорично у Георги Раковски, пледира за индоевропейски корени на българския етнос и горещо влиза в спор с останалите тенденции.

По Николай  Аретов – “Българското възраждане и Европа”

“История славянобългарска” – Паисий Хилендарски – 1762г.   Оскъдни са сведенията за Паисий, като основните факти се съдържат в кратките автобиографични бележки в съчинението му. Той отбелязва, че е написал Историята, когато е бил на 40 години.В Света гора пристига от Самоковска епархия през 1745г., а брат му Лаврентий е игумен на Хилендарския манастир, където Паисий е йеромонах и проигумен.Тук започва да пише своя труд, а го завършва в Зографския манасир, където се премества заради разпри между монасите в Хилендар, поради неплатени данъци на турците. За книгата си той издирва и изучава български, сръбски, гръцки ръкописи и използва историческите съчинения на Цезар Бароний и Мавро Орбини. Първата публикация за Паисий е на Марин Дринов – статията “Отец Паисий, неговото време, неговата история и учението му” – 1871г. Най-голяма популярност придобива хипотезата, че е роден в Банско, а според новооткрити документи той умира през 1773г.в  Станимака.

“История славянобългарска” се възприема като “начало на нови  начала”,т.е. като манифест на Новото време. Паисий формулира целите и смисъла на движението за национално възмогване – борба за просвета, духовна независимост и политическо освобождение. Книгата може да бъде видяна като пламенен зов за национално свестяване и самоосъзнаване. Призивът й визира “българина” като  адресат: “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език”. Това е призив за осъзнаване на идентификация и принадлежност към ценностна общност. Същинската част на творбата, която започва с жанрово назованото “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, се откроява с въздействащото обръщение:”Внимавайте, вие, читатели и слушатели, роде български”. Паисий се съобразява с условията на битуване на книжнината през ХVIIIвек – текстовете с разпространяват чрез преписване или по устен път. Кръгът на грамотните е ограничен, но от образованите – “любомъдрите” Паисий очаква първи да разберат неговото послание, ала адресат са и “безкнижните”  - “простите орачи, копачи, овчари и прости занаятчии” и още: “ за простите българи просто и написах”. Паисий отчита сложната стилова  ситуация в българската книжнина от оемнадесети век, при която има огромната разлика между разговорния и църковнославянския език и стил. Но заедно с “на български прости рече” той се придържа към традицията на обработения в продължение на столетия език на старата българска книжнина.

Паисиевото повествование за българските “деяния и събития” започва с библейския разказ за потопа, Ной и синовете му. Чрез това позоваване заговаря новият мит за българите – синове на Афетовия син Мосхос, който откроява богоизбраността ни и равноправното място сред останалите народи, след което се заговоря за принадлежността на българите към славянския род. Още първият предговор - “Ползата от историята” откроява съобразяването на книжовника с религиозните възгледи на съвременника и канонизирания в общественото съзнание модел за света и човека. Разказвачът величае миналото, бита, културата на поробения от векове народ, гради емблемния образ на България чрез разказ за конкретни събития, царе, светци. Паисий повежда разговор със своите съвременници за миналото, настоящето и бъдещето на България, представя българската история като част от световната, съизмерва българското с общочовешкото чрез общохристиянското и поставя голямата тема – ние и другите. Осъзнал необходимостта от духовно  самоутвърждаване и  национално себепознание, книжовникът акцентува върху ценността на своето, като родолюбецът го съизмерва с чуждото. Събитийно конкретното българско историческо време е проектирано на фона на световния исторически процес,т.е. родните “деяния и събития” са видяни в техния естествен контекст. По този начин се променят традиционнните представи за кръговост, схващането за времето, което протича с ритъма на повторението, на кръговите цикли в традиционните култури. Времето започва да се схваща като линейно и необратимо,експлицирано чрез опозицията минало – бъдеще. С Паисиевата история се сменя посоката на възрожденската пространтвено-времева ориентация на човека, внушава се идеята за необходимостта от промяна на робското настояще, мотивира се историческото право на българите на държавно обособяване, на духовна независимост и национален просветен живот. Всичко, което народът ни е имал в миналото – силно и “самовластно царство”, своя независима църква и културен живот, “агарянското робство и гръцката архиерейска власт” са унищожили. Паисий набляга на факта, че въпреки неимоверните страдания под двойното робство, българите са съхранили своята вяра  , език, самобитност, национални добродетели. Възрожденецът долавя изискването на Новото време за приобщаване към културно напредналите нации, вижда заплахата за бъдещето на Българиея, породена от гърчеенето на по-заможните и образовани българи. Преосмисля традиционните характеристики на душевността ни – простота, незлобливост, милсърдие,гостоприемство и се стреми да убеди своя читател,че те имат нравствена стойност. Идеята за ценността на българското, за национлноспецифичните морални стойности, за превъзходството на България в географско-историческата цялост над чуждото прониква текста на съчинението. Тази идея е изразена чрез езиковите и образни категории на фолклорно-религиозното съзнание на човека от осемнадесети век, предадена чрез културния език на средновековната кижнина- “И издигнал Бог црството на българиге…” Фактите, събитията, образите в книгата са хиперболизирани, градирани, темпераментно коментирани, те функционират с разширена смислова,ценностна и емоционална натовареност. Затова в научната литература съчинението е интерпретирано като литературно произведение. Повторението и градацита са основни композиционни и стилистични похвати в творбата. Патриотичният патос на Паисиевото слово е насочен към пробуждане на националното съзнание у българите, към взиране в стойността на “своето”: “От целия славянски род най-славни са били българите…били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…” При идеализацията на българското минало, земя и култура от възхвала /апологетика/ се преминава в назидателност. Но текстът откроява понятията род, език, отечество, които се превръщат в ядро на възрожденското схващане за националност, в езикови формули с висок ценностен и емоционален заряд.

Първи преписвач на Историята е поп Стойко от Котел – бъдещият епископ Софроний Врачански – 1765г. Приписката в Жеравненския препис – 1772г. гласи : “Прочитох сию историю и разумях, что ест написано в нея. И вие потрудите са, братия, та я прочитите, да ви буди на ползу, болгаром похвала, а на пакост греком”.

Паисиевата история набелязва конфликта между забравилите род и език и обичащите свето отечество. Разобличителното му слово озвучава възрожденското социокултурно пространство и книгата живее като “най-българската”. В съзнанието на следовниците с нея започва оня преврат в духовното битие на нацията, за който Вазов метафорично обобщава: “От днеска нататък българският род/ история има и става народ!”. Паисиевата творба е и “висока” литературна традиция. Хералдическите образи-символи – царската титла, грамоти, кръстът, а също битовите реалии, фолклорната образност, стилови и езикови похвати създават устойчив за изграждане образ на родината.Противопоставянето на идеализираното бъларско минало на черното робско настояще е актуално, продуктивно и въздействащо до края на възрожденската епоха - Георги Раковски, Райко Жинзифов,Добри Войников, Добри Чинтулов…, както и разграничаването на родно-чуждо, присъстващо трайно във възрожденската литература.

/По Катя Станева – изследовател на възрожденската литература/

След Паисий се открояват имената на Софроний Врачански и Петър Берон, творчеството на които е фундаментално за развитието на културата, обрзованието и литературата през Възраждането. Тук само ги споменаваме, защото не целта, а формални причини ни ограничават.

Добри Чинтулов – 1822-1886г.Роден в Сливен, учи десет години в Одеса –гимназия и духовна семинария в този културен и духовен център за българите. Свързват го идеи за просветна работа с Найден Геров, Ботьо Петков, Иван Богоров. Между просветителите от първото поколние руски възпитаници той се откроява с поетичния си талант, висока култура и верен усет за духовните потребности на българското възрожденско общество. След завръщането си в отечеството работи като учител и е автор на първите учебници. Уникалното издание “Ръкописните учебници на Добри Чинтулов”/Дочо Леков/ очертава релефно приноса на ерудирания българин за развитието на учебната книжнина през Възраждането. В развитието на новата българска литература името му се свързва най-вече с поезията му, която откроява 17 стихотворения, чиято популярност обаче е ненадмината. Той е първият български революционен поет. Популярни са стихотворенията: “Къде си, вярна, ти, любов нардна?”, “Стани, стани, юнак балкански”, “Българи юнаци”, “Българийо, майко мила”, “Вятър ечи, Балкан стене”.

Екстремната ситуация – непоносима, безпросветна робия, нечо -                      вешки насилия, варварски издевателства, добре познати от ежедневието на поробените българи и кодирани в образните единици – “нашето мъчене”, “дългото търпене” – извиква като единствено спасителна    ответна реакция екстремни по характер действия, изисква решителност, мъжество, дори ожесточеност в името на социалната активност и националната сплотеност за извоюане на свободата.В бунтовната поезия на Възрждането директният боен зов има продължителен живот – П.Славейков, Ст.Стамболов.В Чинтоловата поезия символиката на робството намира израз в метафорични построения с богати смислови и образни внушения – “сълзи кървави”, “сън дълбок” . Художественият образ на робството задължително се свързва с образа на бунта и се осмисля чрез идеята за свобода. “Юнакът балкански” извиква представа за сила и героизъм, като ясно се долавя ореолът на лъвското в образа му. В лирическите творби на Чинтулов се наслагват грандиозни образи-символи  на българския борчески дух – Балкана, лъва, юнака. В националната литературна традиция и в културната памет на българина тези образи имат стойността на емблеми на българщината. Повтарят се и се сливат няколко ключови мотива – пробуждане от сън/”Стани,стани, нак балкански”/, “Да си развеем знамената” и “Всички на оръжие”. Песните н Чинтулов са горещи призиви за борба, за бунт – открити и директни, независимо дали адресатът е алегорично персонифициран – “Къде си вярна, ти, любов народна?”,”Юнака балкански” или реална национална аудитория- “голямо, мало”, “българи-юнаци”. Символиката не затруднява пътя на познанието до масовия възприемател, а експресивността чрез нея се усилва. Бунтовните песни на Чинтулов са евокативни – изградени са като поетичски възвания.

Срещата фолклорно – литературно, но и оттласкването от  народно-песенната образност се откроява в стихотворението “Стара майка се прощава със сина си” и “Изпроводяк на едного българина из Одеса”.Голямата тема за раздялата с родното в творбите е осмислена като стремеж към себеосъществяване, като жажда на младия българин да опознае света и човечеството – той е син на своето време. Въведеният образ на майката, мотивът за прощаването, пътя и заръщането са изключително продуктивни във възрожденската лирика. Взаимоотношенията майка-син, тълкувани и като взаимоотношения Родина – син, символите “дом” и “път” се превръщат във фокус на художествената визия. Така тези две лирически творби – елегии тръгването по широкия свят и завръщането в отечеството на чадата на майка-България се тълкуват като културна потребност и патриотичен дълг. Тези творби кореспондират с Ботевите стихотворения "Майце си" и “На прощаване”.

Следващото голямо име във Българската възрожденска литература е Георги Раковски, когото по вече изткнати причини само ще споменем, за да откроим  името на Петко Р. Славейков – 1827г. –

Заслугите му на писател са не по малки от тези на филолог, работил върху езика, а заслугите му на будител и активен участник в черковния въпрос го открояват като истински възрожденец. В една творческа личност се съчетават писател и гражданин, духовен будител и политически деец. Сред най-популярните му песни се открояват “Не пей ми се”, “Жестокостта ми се сломи”, “Песен на паричката ми”, “Изворът на белоногата” и мн.др. Гражданска, сатирична, любовно-сантиментална – поезията на Славейков откроява типична за Възраждането поетика и проблематика. “Не пей ми се” е най-значимата елегия на поета, в която намират израз трупаните огорчения и разочарования след развръзката на църковната борба. Творбата откроява гласа на неразбрания певец. Тя е и илюстрация на зрелостта, до която достига възрожденското поетическо съзнание  по отношение на думата-образ и логика на изграждане на творбата. Тук водеща не е романтичната поза, а изстраданата гражданска позиция и лична екзистенция.

“Изворът на белоногата” 1873г. е поемата, която осигурява на своя автор безсмъртие като  изповед, открояваща завета да бъдем българи, без натрапчив патриотичен патос. Творбата е свързана с фолклорната традиция и е изградена върху основата на няколко популярни фолклорни мотива: срещата на млади влюбени на извор /кладенец/, предопределеността, словесен двубой между българка и поробител и мотива за вграждането, последван от “неразделни след смъртта”. Мотивът за знака на съдбата, за предопределеността е познат от митическите народни песни, а словесният двубой между българска девойка и поробител се интерпретира в историческите народни песни като “Мара и цар Мурат”. Трите мотива се обвързват с четвъртия – баладичния – мотива за вграждането, а петият е известен като “неразделни след смъртта”, който и Пенчо Славейков интерпретира в “Неразделни”. Мотивът за срещата на млади-влюбени служи за завръзка в поемата и следва експозицията. Той предопределя развръзката и лиро-епическата сюжетност. Светът на митологичното се откроява чрез думите на Гергана и лироепическия разказвач – “веди прелитат”, змейски духове”  на фона на “грозна, невярна полунощ”. За да спаси любовта си, себе си и Никола Гергана спазва ритуала, като   текстът извежда опозицията добро-зло чрез контраста светло-тъмно. Утрото идва с появата на везира  и диалогът му с Гергана, освен другите си смислови натоварености, е и своеобразна възхвала на патриархалния бит и нрави. Апотеозът на живия живот, където всичко расте на воля, не носи белега на насилието, а на вечната хармония. Удивлението на везира от хубостта и поведението на Гергана включва мотива за вграждането чрез повелята “изворът чешма  да стане”, познат от фолклора – “Манол майстор”, “Струна невеста”. Поверието, че е необходима човешка жертва, за да се заздравят основите на строеж, приема в психологически и фолклорно-етичен план дълбок и  трагичен смисъл – да пожертваш, за да постигнеш… Славейков обаче не разгръща мотива в този вариант, а откроява страданието на жертвата – от вграждането на сянката до смъртта й.

Без да бъде повторение на определена народна песен, “Изворът

на белоногата” най-често се възприема като наивно подражание на фолклора, а и много от произведенията на възрожденските автори могат да бъдат уличени в същото. Представите за света и битието на възрожденския творец са в неразривна връзка с традицията на етноса и Славейков изобразява българските нрави, поверия, идеализирайки българското, знак за българщина. За мнозина изследователи творбата е героико-патриотична поема, чийто основен конфликт е двубоят между роб и поробител. Проблемът свое-чуждо не е алтернативен за героинята: небългарското, макар бляскаво и великолепно, не я блазни и тя му противопоставя “своето” като ценностно превъзхождащо.

Неочакваната развръзка нарушава утвърдения модел на патриотичните творби от подобен тип – Гергана не е поробена, не е насилена. Тончо Жечев в “Българският Великден или страстите български” пише:”Безпорно Славейков натрапчиво е посещаван от сравнението между природосъобразния и цивилизования живот, между уседналостта и скиталчеството, между града и селото. От тези болезнени за него в този момент /пребивавето му в Цариград/ сравнения се  е родил пашата като олицетворение на града, на съблазните и Гергана като олицетворнение на селото, на морала на уседналото племе.” Така погледнати образите на лироепическите персонажи стават образи-знакове. В поемата се противопоставят съблазанта и невинността, префиненото зло и първичната доброта и непорочност. Това е сблъсък между две култури, два начина на живот. Спорът откроява не властта на господаря, а аргументите на везира в полза на другия, противоположен начин на живот от този, който отстоява Гергана. В универсален план може да се тълкува и любовната интрига, която издига любовта като свръхценност. В йерархията от ценности верността в любовта стои най-високо: всяко посегателство над любовта е акт на насилие. Така следва и мотивът за голямата любов, която трябва да се изстрада и иска жертви. Поличбата – “ще видят, ще ни завидят”/”много добро не е на добро”/ е заложена като извънтекстов компонент и обогатява творбата с носталгично предчувствие. Баладичният финал успява да смени общия тон на злощастие и предопределеност на съдбата с характерния за фолклора синдром на надеждата.Така в поемата се преплитат възторгът и страданието, любовта и болката, една “бяла балада за черното време”. В контекста на своето време “Изворът на Белотогата” се появява и с Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. В първото българско списание “Любословие” Константин Фотинов говори, затова че  жената “е перва и последна причина на наше благоденствие и благочиние”.Добри Войников в “Велислава” и “Райна княгиня” откроява саможертвения образ на българската жена. Женският образ става символ и на поробена България – страдалница, млада, всеотдайна, любяща. Такава е изобразена в литографиите и платната на Николай Павлович и Горги Данчов по- късно. Постепенното възприемане на все повече и различни смисли върху женския образ е причината и за допълнителната семантика на образа на Гергана. Нейната смислова характеристика варира от представата за обикновената селска девойка, виждаща света през своето малко прозорче, до жената, защитаваща правото си на любов, от консервативна пазителка на патриархалните нрави до въставаща срещу робството над волята и покварата в цивилизацията, жена.  Образът на героинята може да бъде видян като символ на нравствената, духовна, физическа красота на българката. Композиционното единство се определя от баладното не само като проява на фантастично-митологичното, но и като опит на Славейков да го превърне във фактор със структуроопределяща функция в поетичната творба / К.Протохристова – “Баладата и литературата на Българското възраждане”/. Още мотото задава света на безвремието и митическите видения. Обвързването на всичко каано със паратекста – “изворът” извиква алюзията за безсмъртие, за един вечен кръговрат на живота.