Joomla Software solutions Template

Payday loan

УВОД: Последици от османското завоевание.

С падането на Търновското и Видинското царство под османска власт в края на 14 в. престанала да съществува средновековната българска държава. Османското завладяване на български земи довело до дълбоки и трайни промени във всички сфери на обществено икономическия, политическия и културния живот на България. Народът ни бил лишен от възможността самостоятелно да гради съдбата си и да участва в европейския прогрес.

Със силата на оръжието османските турци унищожили българската държава и нейните административни, правни, военни, фискални, представителни и културни институции, които били създадени и развити през средновековието като своеобразен славяно-византииски модел – неразривна част от европейската християнска цивилизация. В продължение на почти пет столетия България народ бил принуден да съществува под чужда държавна власт, в условията на управленския модел, изграден от османските турци в хода на тяхната експанзия бърдо идеологическата основа на исляма.

Демографски срив.

Завладяването на България имало трагични последици за българската народност.Османското нашествие било съпроводено с варварско разрушаване на цветущи градове и многолюдни села, на забележителни културни паметници, с масово избиване и инквизиране на българи. Хиляди наши сънародници били поробени, други намерили спасение в непристъпни планински райони, а трети потърсили убежище в Сърбия, Унгария, Трансилвания, Влашко, Молдова и Русия. Много българи били насилствено заселени в Анадола или около Цариград. В резултат на убийствата, поробванията и миграциите се стигнало до демографски срив. Загубите възлизали на почти 40% на селението.

Обезсилване на аристокрацията.

Премахнат бил българският аристократичен елит, който направлявал обществения живот. Така била унищожена най-динамичната част от българското общество – аристокрацията, която го ръководела и която била основен създател и потребител на материални и духовни ценности. Османците заменили българското болярство със собствена господстваща класа, но между нея и българския народ никога не се установили обединителни връзки.

Унищожаване на българската църковна организация.                       Завоевателите унищожили и независимата българска църковна организация. Търновската патриаршия била ликвидирана и минала под управлението на Цариградската патриаршия. Лишен от своя държава и културно-духовни институции, българският народ се превърнал в безправна рая.

Статут на българите в империята.

Заедно с другите не мюсюлмани българите били превърнати във второкачествени поданици. Те не можели да участват във войската, изолирани били от органите на управление, нямали достъп до привилегированите социални групи. В официалните документи ги наричали неверници /гяури/, за да ги разграничат от по-високо стоящите мюсюлмани, определяни като правоверни. Бедните и експлоатирани селяни и граждани от всички народи и от всички вери били рая, но не били равни в своето безправие. Мюсюлманите имали малки, но видими предимства при събирането на данъците, в правораздаването, в икономиката. С различни средства властта утвърждавала религиозното разделение на поданиците си. Социалните противоречия били подменени от религиозни различия. Ежедневния живот се създала атмосфера на превъзходство на мюсюлманите и на демонстративно унижение на християните.

Последици за културата.

Съществени били последиците от османското завоевание и по отношение на материалната и духовна култура на българите. До идването на османците Християнството давало облика на целия духовен живот. Те наложили нова религия – исляма, свързана с унищожаването на християнските духовни и просветни центрове. Българската интелигенция била разпиляна, изгубил се духовният елит на българското общество.

Унищожаване на стопанството.

Османското нашествие унищожило организма на средновековното българско стопанство, което останало изолирано и откъснато от европейската стопанска система. Българските земи останали далеч от всякакви технически и технологически нововъведения във всички производствени сфери. Османците променили темповете и тенденциите на икономическото развитие. Българската икономика била разпокъсана и децентрализирана. Наложените османски аграрни отношения обусловили ниска производственост на труда и консерватизма на трудовия процес.

Асимилаторска политика.

Налагането на османската феодална система в българските земи било съпроводено и от насилствена асимилаторска политика. Ислямизацията заплашвала реално съществуването на българския етнос. Поради икономическата нецелесъобразност и силен отпор от страна на българското население, не се осъществили желанията и заплахите на някои султани, че всички българи ще бъдат обърнати в исляма. Българската държава изчезнала, но българите успели да се съхранят като народ.

ИСТОРИОГРАФИЯ.

В историята на българите Късното средновековие обхваща периода от началото на 15 до края на 17 век. През тези столетия се утвърдила и укрепнала Османската империя, част от територията на която били българските земи. Основните трудове за този период са написани от един енергичен екип, който работи след Втората световна война и включва видните историци Бистра Цветкова, Вера Мутавчиева, Страшимир Димитров, Цвета Георгиева и други.

Изворовата база на историческите проучвания е изключително богата. Това са различни хроники, летописи от български произход. Важен източник са и османотурските документи. Интересни сведения за живота на българите съдържат дневниците, писмата и пътеписите на чужденци преминали през нашите земи.

Тимарска система и раетски статут.

Съдбоносно значение за българите имала османската политическа и стопанска система, която била твърде устойчива. Трите основни принципа на османската политическа система били: последователен централизъм, милитаризация, налагане на ислямския религиозен и политически модел като определящ  за  целия обществено-икономически и политически  живот в империята. Османските аграрни отношения  се характеризирали със следното: земята в по-голямата си част  била държавна собственост, а приходите от нея били давани на войниците от спахийската конница и служителите в бюрократичния апарат. Османската аграрна система обединявала държавната собственост върху земята (тимара) с частната (вакъфа), но обликът на стопанската организация се определял главно от тимарската система. Българският селянин трябвало да плаща данъци на спахията (тимариот) и на държавата, което означавало, че той бил подложен на двойна експлоатация.

Българската икономика била предимно аграрна. Над 90% от населението живеело в селата и се занимавало с обработка на земя и отглеждане на домашни животни.

Според османското законодателство селянинът имал право да владее и обработва земята си срещу плащането на специална такса (ресм-и тапу). Той можел да я продава,  да я предава по наследство, да я подарява. Но ако не я обработвал и не плащал данъци, тя му се отнемала. Българският селянин бил ограничен в правата си собственик, контролиран и експлоатиран от спахията и от централната власт.

Средновековната аграрна техника и малкия размер на селския имот били основните причини за традиционната бедност на българските селяни. Но главната причина за вековната мизерия и бавното развитие на стопанския живот била османската данъчна система, която лишавала производителя от значителна част от плодовете на неговия труд.

Османското законодателство задължавало селянина да дава на спахията поземлено личен данък, който бил фиксирана сума пари, десятък върху цялата селскостопанска продукция  (юшур), който практически бил по-висок от 10%, множество такси и глоби. Селянинът бил задължен да работи за владелеца на тимара 7 дни в годината. Не били малки и задълженията към държавата. Основен данък към нея, плащан от не мюсюлманите, бил данъкът джизие. Това бил поголовен данък в пари. Селяните били принудени да плащат на държавата и непрекъснато нарастващи по размер и вид данъци, обединени в сложното название “извънредни данъци и държавни  повинности”. Част от тях са описани от френския посланик в Цариград – П.Жирарден през 1688г. – авари, нузул, ищира и т.н.

Към данъците се прибавяли и повинностите, които задължавали селяните, християни и мюсюлмани, с месеци да се откъсват от стопанството си, за да строят джамии, мостове, крепости, дворци, да прекарват дървен материал за строеж на кораби или метал  за артилерията и т.н.

Двойната експлоатация не стимулирала усъвършенстването на производството. Българските селяни не били стопански инициативни. При наложените форми на сложно владение на земята и непрекъснатия данъчен натиск стопанският интерес бил много слаб. Голямата грижа за селяните била да осигурят прехраната на своето семейство и семе за посив за следващата реколта. Те предпочитали да скрият производството, а не да го увеличават. При тези условия аграрната икономика задържала средновековното си ниво в течения на столетия, което оказало влияние на всички сфери на живота. Ниския жизнен стандарт, лошата хигиена и селската бедност впечатлявали всички европейци, преминали през нашите земи след 15 век. Българите изостанали в техническо и технологично отношение от своята естествена историческо-географска зона – европейския свят.

Във вихъра на завоеванието българските градове се променили и станали неевропейски по много характеристики. Преди всичко те загубили своя български естетически облик. Документите показват, че българските градове било налице силно развито занаядчииско производство. То почти изцяло се основавало на ръчния труд. В трудовия процес обикновено се използвали твърде примитивни инструменти и приспособления. Майсторът и неговите помощници работели предимно по поръчка и по-рядко за пазара. Макар, че до известна степен занаятчиите били толерирани  от властите, те също страдали от своеволията и издевателствата.

Българските градове станали средища на оживен търговски обмен, който се осъществявал на няколко равнища. Обикновено занаятчията продавал своята стока в дюкяна на чаршията, като дюкянът бил едновременно работилница и магазин за продажба на стоки. С оживлението на стоково-паричните отношения се появили профилирани търговци, които се специализирали като доставчици на стоки  по селата и за износ. През 16 век започнало строителството на закрити чаршии – безистени.

Главното търговско средище бил пазарът. Мястото и денят му били точно определени. На пазарът се осъществявала размяната главно на селската и градската продукция на дребните производители. Важна роля в търговския обмен започнали да играят годишните панаири. Те се провеждали на определени места, извън селищата, в традиционно наложен период от годината, свързан обикновенно с някой християнски празник. На панаирите се осъществявал междурегионален обмен, търгувало се в големи количества.

Външната търговия се извършвала предимно от чуждестранни търговци – евреи, арменци, дубровничани. Износът включвал обикновенно кожи, вълна, восък, мед и др., а се внасяли различни манифактурни изделия  и луксозни предмети, които намирали добър пласмент в средите на турските градски първенци.

ЛЕ 1 > ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА ТУРСКО РОБСТВО, ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО И ОСМАНСКО ПРИСЪСТВИЕ.

От тема 11 ЛЕ 2.

ЛЕ 2 > ОСМАНСКИТЕ ЗАВОЕВАНИЯ ДО СРЕДАТА НА 16 ВЕК.

ЛЕ 3 > ОСМАНСКАТА УПРАВЛЕНСКА СИСТЕМА.

ЛЕ 4 >  БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ПЕЗ 15 – 17 ВЕК.

пл 1 -  Семейството.

В началния етап на османското владичество българското средновековно общество било силно дестабилизирано. Разместванията на големи групи хора разрушили семейните, родовите и териториалните връзки. Ликвидирането на българската държава премахнало институциите, които чрез общото законодателство, администрация, войска, обединявали българите от всички краища на страната. Унищожаването на болярството лишило българите от естествените им водачи и довело до необикновено за онази епоха изравняване вътре в българското общество което силно впечатлява хората от другите европейски страни. Всички българи били превърнати в рая – производително и безправно население. Изворите обаче показват, че българските боляри не изчезнали изведнъж. През 15 век някои от тях продължавали да изпълняват своите функции на обществени водачи. Османските извори от 15 век свидетелстват за християни, които били спахии, войници в конните отряди. През 16 век сведенията за християните спахии изчезват. Вероятно те приели исляма. От българската средновековна държава останали само някои титли: княз, кмет, примикюр, воевода. Някои автори говорят за съществуването на обособена прослойка на т. нар. князе и примикюри, които помагали на османската власт при събиране на данъците.

През периода 15-17 век българското общество не останало еднородно и изравнено в социално-икономическо отношение. Този факт се потвърждава от наблюденията на чуждестранни пътешественици от османски и домашни извори. Социалната нееднородност била предпоставена от редица обстоятелства, което довело до социална  диференциация и формиране на по-заможни прослойки в българското общество. Част от по-състоятелните българи били  потомци на старата българска аристокрация, а друга част - новозабогатели търговци, занаятчии, земевладелци, които заемали по-високо обществено положение. Така през 15-18 век  бавно, но постъпателно се променял социалния статус на българите,зараждали се имотни слоеве, които станали носители на нови обществени идеи и от които среди се формирала предвъзрожденската българска интелигенция.

С ликвидирането на българския държавен механизъм и на неговите ръководители животът на народа ни се затворил в основните елементи на социалната структура – семейство и териториалните общности /селската община и градската махала/.

Българското семейство било еврейско по ……….. То било моногамно, за разлика от това на османлиите мохамедани, които живеели в полигамно семейство /един мъж можел да има четири съпруги/. Това различие рязко разграничава двете етнически общности, не допускало смесването им и помогнало да се съхрани българската идентичност. Чрез жилавата моногамна семейна традиция българите останали здраво свързани с европейската християнска цивилизация.

Семейството било задължителната социална група, в която преминавал животът на българите. Средното българско семейство от онази епоха се състояло от пет души – мъж, жена и три деца. Ръководна и представителна фигура бил мъжът – съпруг и баща, глава на семейството. Той бил юридически собственик на семейното имущество и пълновластен господар, който решавал всички общи и лични проблеми. Семейството без мъж било непълноценно. Съпругата майка се грижела за всекидневния бит и отглеждането на децата. Тя участвала наравно с мъжа си в основната селскостопанска дейност, но била натоварена и с грижите за двора, градината, домашните животни и осигуряването на облеклото. Разграничението на функциите и на социалния статус на мъжете и жените било задължително условие, чрез което се препредавал трудовият опит.

През столетията на османското владичество семейството се превърнало в крепост на българщината. То възпитавало децата си в духа на българските народностни традиции, основани върху християнската етика и обредност. В семейната среда децата усвоявали родния си майчин език, стереотипа в семейните междуличностни отношения и израствали като българи християни, които стриктно спазват нормите на православната вяра и всички изисквания на патриархалния морал. Така семейството било главната опора на българското народностно съзнание, т.е. то съхранило и запазило чувството за българска народностна принадлежност.

Селската община била втората по численост и значение социална група в българското социално общество през 15-18 век. Тя била териториално-професионална общност, в която човешките връзки се изграждали чрез съвместния живот в общо пространство и с еднакъв поминък. Това създавало близки условия на стопански и обществен живот, диктувало общи интереси и общи опасности. В условията на чуждата власт селската община играела важна роля за организирането на хората Тя се състояла от семействата които живеели в селото и които действали като общност в множество важни ситуации. Нейната представителна част били мъжете от активната генерация. Предимство имали най-старите, които били на почит и уважение. Според някои автори селският свещеник, където имало такъв, бил неформалният лидер на общината. Според други автори, селската община се ръководела от избрани от селяните кметове /кнезове, примикюри, мухтари, коджабашии/. Те изпълнявали изборната си длъжност съгласувано със съвет от първенци.

пл 2 - Селската община.

Селската община била колективният орган за контакт с османската власт, но едновременно с това и бариерата, която защитавала отделния човек от пряк допир с нея. Всички задължения се осъществявали чрез общината. Пак чрез нея се отправяли оплаквания към органите на централната власт. От името на селото и с гаранцията на своите имоти селяните били принуждавани да взимат заеми, да откриват и предават хайдути, да изпращат работници за държавните строежи, да пращат такси ако в мерата на селото е намерен убит човек и убиецът не е известен и т.н.

Друга важна функция на селската община била регулирането на отношенията между отделните личности и групи. Тя следяла за спазването на християнския морал и нормите на общото право. Общото благополучие зависело от отделния човек, така както и личното благополучие зависело от целия селски колектив. Най-типичните черти на селската община били нейната традиционност и консерватизъм. Благодарение на тях тя била неподатлива на външни влияния, привързана към традицията на обичая. Натрупала опит в самоорганизирането и самоуправлението, натоварена с някои функции на самозащита и само отбрана, селската община възпитавала в уважение към българското минало и обективно съдействала за опазването на българската народност.

пле 3 – Градската махала.

Близка до селската община, но и различна от нея, била градската махала. И тя обединявала хора, живеещи на обща територия. Разликата била, че градските жители не били свързани с общ поминък. Те имали различни професии и зависещи от тях интереси. В градовете населението било смесено, но главният принцип при обособяване на махалата бил верският. Често българската махала съвпадала с църковната енория, а център на общия живот била църквата. Нейното поддържане, както и поддържането на училището, когато имало такова, изисквало формирането на групи от хора, които да организират специални дейности. Така възникнало църковното настоятелство – един изборен орган, който играел важна роля в обществения живот през епохата на българското възраждане.

пле 4 – Еснафът.

Еснафът бил друга социална организация на градското население, която обединявала занаятчиите с еднаква професия. Наред с функциите си по организацията и контрола на производството, той осъществявал и широка обществена дейност: строителство и поддържане на училища, църкви и други постройки с обществено значение; представителство пред властта на своите членове и техните семейства. Дейността на еснафите била ярка проява на самоорганизацията и вътрешното самоуправление на българите.

ЛЕ 5 > Население и особен статут.

В своята военна експанзия, при утвърждаване на властта си, както и в организирането на стопанския живот Османската държава използвала в значителна степен човешкия потенциал на балканските народи. За тази цел тя създала и поддържала различни категории население с особен статут и специализирани функции. Сега ги квалифицират като рая с особени задължения или привилегирована рая. Поради особеното предназначение на това население, то се ползвало от известни данъчни облекчения.

пле 1 – Военизирано население – войници, дервенджии, власи.

Населението с особен статут и специализирани се разделяло на две големи групи. Първата от тях може да се определи като военизирано население. Към нея принадлежали войниците, дервенджиите и власите.

Войниците участвали в османската армия като помощни тилови части. Във формацията били включени само българи. Те имали задължения да се грижат за султанските коне по време на военните походи. В мирно време давали дежурства във владетелските конюшни. Законът им разрешавал да притежават 40 дюнюма необлагаема земя /т. нар. бащина/ и ги освобождавал от извънредните доходи. Войниците могат да се определят като междинна прослойка между раята и привилегированата военна класа.

Дервенджиите били втората голяма група военизирано българско население. Натоварени били с охраната на планинските проходи – най трудната и рискована част от пътната мрежа. Подпомагали преминаването на трудните отсечки. Имали ограничени облекчения: не плащали данъци на държавата и били освободени от някои особени тежести като кръвния данък. Принадлежали към практически закрепостените поданици на държавата. Власите били третата група население, свързано с османската военна машина. През 15 век те били организирани в отряди, които нахлували в съседните християнски територии и поддържали граничното напрежение. Основният им ангажимент към хазната бил данък, плащан във влашки монети – филури, което показва ролята на власите в имперската завоевателна стратегия. Действали като самостоятелни военни отряди, подчинени на собствени командири, които носели български титли кнезове и примикюри. С отдалечаването на фронтовата линия през 16 век влашките отряди станали излишни, загубили правата си и се изравнили с обикновената рая.

пле 2 – Групата на професионалните общности – търговци,  джелебкешани.

Втората група население с особен статут и специализирани функции била групата на професионалните общности, която включва занимаващите се със стопанска дейност. Към тази група спадали: маданджиите /рударите/, които плащали данъците си в метал или първично обработени метални предмети; тузчиите – производители на морска сол; кираджиите – специализирани в превозването на товари с каруци; оризарите. Производителите от някои групи имали възможност да достигнат по-добро положение от своите сънародници. Спецификата на производството им ги обособила в селища, които имали различен статут, като Чипровци, Етрополе, Самоков. В тях стопанският живот бил по-интензивен, а жителите им били по-богати.

От раята със специални задължения важна историческа перспектива имали търговците и джелепкешаните. Във всички средновековни общества търговците имали възможност да постигнат добро имуществено положение и признат авторитет. В османската империя те били част от градски елит. Това правело професията на търговеца привлекателна за много мюсюлмани. А във външният обмен на българските земи позиции имали дубровнишките търговци и евреите. За това в тази разпределена стопанска сфера достъпът на българите бил ограничен. Малко са сведенията за български търговци до 17 век, но след това някои започнали да намират място на пазарите в Полша и Унгария, а също така  във Влашко и Трансилвания. Постепенно се създала малка, но активна прослойка от българи търговци, от която щяла да се развие бъдещата българска буржоазия.

Същите перспективи имали и джелепкешаните, собственици на стада от няколко хиляди овце, доставчици на овце и едър рогат добитък за турската власт. Те се отделили от прякото производство, плътно се свързали с османския пазар, организирали пласмента и преработката на скотовъдната продукция. Джелепкешаните натрупали значителни богатства и се наложили като прослойка със социален престиж. Постепенно се утвърдили като обществени водачи, които търсели форми и начини за обособяване на общата маса на населението. В тази група били включени хора от градовете и селата във всички български райони. Сред тях имало турци, евреи, юруци, но над 60% били българи.

Така към края на 16 век в българското общество вече имало малобройна група от богати и имащи възможност да натрупат богатство хора, С признат авторитет на първенци както ред градското така и ред селското население. Появили се названието “чорбаджия” и титлата “хаджия”, които отличавали първенците в обществото По този начин през 17 век се появили наченките на бъдещата буржоазна прослойка в българското общество.

ЛЕ 6 > Църквата и ролята й за развитието и запазването на българската народност и култура.

С  превземането на Търново /1393/ самостоятелността на българската църква, т.е. на Търновската патриаршия, била ликвидирана. Тя била понижена в ранг митрополия. Епархиите на Търновската патриаршия преминали към Цариградската патриаршия. Охридската архиепископия от столетия имала самостоятелен статут, а древните религиозни центрове Пловдив и Дръстър /дн. Силистра/ били подчинени направо на Вселенската патриаршия. Така единната организация на българската църква била разкъсана и духовният живот на нейното паство се оказал зависим от различни центрове.

През следващите столетия църковната организация в българските земи многократно се променяла. Сръбската Печка патриаршия възстановила своята независимост към 1557г. В нейния диоцез били включени и 4 български епархии. Тя успяла да просъществува до 1776г., когато отново била канонично подчинена от Цариградската вселенска патриаршия. Охридската архиепископия съществувала самостоятелно до 1767г. така през 18 век всички балкански епархии преминали под прякото подчинение на вселенската патриаршия.

Липсата на самостоятелна българска църква и на собствена висша духовна йерархия се отразявало съществено на живота на българите, препятствало процесите на тяхното духовно развитие и извисяване и пречело на консолидацията на етноса.

От друга страна, запазването на църковната организация осигурило непрекъснатостта на религиозния живот на българите. Енорийският храм, червата бил центърът, където се извършвала както проповедническата, възпитателната и образователната дейност на църквата, така и тайнствата и ритуалите на православното

Християнство. Като участник в църковната служба българинът се включвал в едно тайнство, което го извеждало от робската действителност и го правело съпричастен към огромния християнски свят.

Лишена от подкрепата на своята християнска държава, Църквата била затруднена в дейността си. Тя успяла да запази своята организация и идейното наследство, но нямала възможност да се усъвършенства както в догмати1но, така и в практическо отношение. Голямата част от свещениците имали елементарно образование, поради което преминаващите европейци ги обвинявали в невежество. Приходите на енорийските духовници били толкова малки, че те обикновено имали и някой друг, по-доходен занаят

Във висшите звена на църковната организация обикновено се назначавали гръцки духовници. Висшият провинциален кир, както и Патриаршията, бил заразен от общата болест на османското общество – корупцията. Църковните длъжности се продавали и купували, а събирането на средствата за тази търговия ставало на гърба на вярващите. При това положение българските християни се дистанцирали от висшето духовенство. Не всички православни йерарси обаче били алчни и невежи. Мнозина от тях полагали значителни грижи за своето паство и за християнската вяра.

Виж целият текст >>>

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.) Валидност на кода 1 час.