Joomla Software solutions Template

Payday loan

България под византийска власт –само за УНСС

Увод:

Динамичният възход на България от времето на цар Симеон Велики  се сменя с постепенен упадък при неговите наследници,който закономерно довежда до завладяването на Първото българско царство от Византия.Падането на България е резултат от комплексното действие на редица закономерни и чисто случайни обективни и субективни,вътрешни и външни фактори.Кризата в българската държава обхваща всички сфери на обществения живот.Загубена е приемствеността в политическата и културна традиция.Българската аристокрация се хвърля сляпо в прегръдките на византинизма,вследствие на което социалната дестабилизация се засилва.Егоизмът на българската аристокрация създава и благоприятни условия за нейното предателство спрямо дългосрочните политически цели,поставени още със създаването на българската държава.Изградената с такива огромни жертви консолидация се руши неудържимо на фона на рухването на авторитета на Българската църква,която от времето на княз Борис се превръща в една от основните опори на народността и държавната стабилност.Богомилството е само следствието,а не причината за дълбокото загниване на управленския механизъм.Ускореното развитие на новите за българския обществен живот икономически структури също ускорява отрицателните процеси.

Докато след смъртта на Симеон Първото българско царство изпада в криза ,историята отрежда на империята да изживее най-щастливите си времена.Въвеждането на стратиотска институция предоставя на Византия многобройна,редовно набирана армия,чиито войници се чувстват отговорни да воюват храбро и ефективно.Кризата, изживявана от Арабския халифат,облекчава усилието да се стабилизира източната граница.Съдбата облагодетелства ромейската държава с императори,които остават в историята със славата на съвършени пълководци.Крайният резултат е откъсването на българите от самостоятелното им естествено историческо развитие.И все пак,ако военният потенциал на империята позволява унищожаването на българската държава,то постигнатата за три века и половина независима история не позволява унищожаването на българската държавна традиция и българската народност

Изложение:

I.Положението на българския народ под византийска власт

1.Административни промени в българските земи след установяване на византийското господство:характер,същност и териториален обхват на военноадминистративната система

Отслабването на българската държава при цар Петър(927-969 г.),съпроводена с вътрешна дестабилизация и непрекъснат военнополитически натиск отвън, създава условия за падането през 971г. под византийска власт на столицата Велики Преслав.За няколко месеца  чуждото господство е наложено над земите между Балкана,Черно море и Дунава.Оттогава почти пет десетилетия българите водят борба срещу византийските завоеватели.Решителни действия за завладяването на България осъществява император Василий II.Войната от 1014г. се оказва съдбоносна за българите.През есента на 1018г. са покорени последните български територии.От 1018г. в продължение на близо два века България остава под византийска власт и е превърната във важна провинция на империята.Това има дълбоки икономически,социални,политически и културни последици за българския народ и държава.

Благодарение на колосално военно напрежение,използвайки както цялата мощ на империята,така и жестоки ,нечовешки методи на завоевание, Василий II Българоубиец осъществява вековната амбиция на ромеите за унищожаване на българската държава.Империята е поставена за първи път пред проблема да интегрира политически и духовно в своите предели една държава с многовековна история и с население,носещо ясно изразено народностно самосъзнание и историческа памет. По тази причина Василий II  предпазливо съсредоточава усилията си на първо място към включване на новозавоюваните територии в системата на имперското военноадминистративно устройство.Оскъдните извори налагат две тези за осъществяването на този процес.Според първата,непосредствено  след 1018 г. българските земи запазват административна цялост. Предполага се, че това става съгласно  един своеобразен договор, който императорът сключва с потомците на последния български цар Иван Владислав. Основание за такъв изход дава сигилия на Василий II от 1020 г., където се казва, че българите са завладени „не без кръв, не без труд и пот, а благодарение на многолетното търпение…господ ни дари тази страна с договор.” В подкрепа на посочената концепция широко се коментират и думите на византийския хронист Йоан Скилица, че  когато Василий II подчинява българите, той не желае „ да прави нито нововъведения, нито да променя положението, а искаше да им остави предишното устройство, за да се управляват по такъв начин, какъвто е установил някога Самуил.” Тези думи дават основание да се допусне, че българските земи се ползват с вътрешно самоуправление чак до края на XI в.

Втората концепция, която има, общо взето повече привърженици и се налага в науката, защитава идеята, че след покоряването на България земите й са разделени по образец на останалите византийски територии на отделни области (т.нар. теми). Темите са военноадминистративни области, управлявани от администратори (дук или катепан), назначавани и пряко подчинени на императора. Те се делят на по-малки единици, оглавявани от архонти или стратези.Първата от новообразуваните теми е назована Парастрион, и е създадена още от император Йоан Цимисхий след завоюването на Преслав през 971 г.(според други автори през 1004 г.) Неин административен център е град Дръстър, а земите й обхващат най-общо пространството между Дунав и Стара планина. Втората тема носи названието „България”, включва в себе си по-голямата част от териториите на Самуилова България и вероятно е оформена скоро след 1018 г. Център на тази тема е град Скопие, където резидира висш императорски наместник, назован в изворите катепан или дук. Третата тема, чието съществуване е и най-проблематично, се локализира на запад от Парастрион в земите между Дунав и Сава. Предполага се, че административният център на тази тема е бил град Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия). Земите, населени с българи на юг от Стара планина,се включват в няколко други административни области – Македония, Смолян, Солун, Стримон, Волерон, Тракия и др. Тема Македония обхваща значителна част от тракийските земи. Приобщаването на български територии към византийската административна система естествено е придружено и с настаняването в по-големите градове и селища на военни гарнизони, на финансов и съдебен управленски апарат. В състава му влизат главно лица от византийски произход, на които се разчита да провеждат политиката на императора и парират всеки опит на неподчинение.

Налагането на византийската военноадминистративна система в българските земи не означава обаче, че император Василий II не прави някои отстъпки на покореното население. Проявената от него толерантност обикновено се оценява като мъдрост и далновидност, но същевременно зад нея прозира страх от реакция на българското население, което не е склонно да се примири лесно с подчиненото си положение. Ето защо в Константинопол полагат немалко усилия и за приобщаване на част от българската аристокрация към етажите на властта. Сред привлечените на византийска служба, на първо място, са онези, които предават доброволно своите крепости в ръцете на Василий II и така улесняват завоюването на България. Специални грижи са положени и към наследниците на цар Иван Владислав. Някои от тях са настанени в Константинопол, а други получават поземлени имения в Армения и Грузия. Същевременно те са почетени и с различни дворцови звания, синът на Иван Владислав и негов престолонаследник Прeсиан е провъзгласен за магистър, братята му Арон и Алусиан получават достойнството патриций, а майка им Мария става патрикия зости. Интересно е да се отбележи, че дворцовите среди в Константинопол изпитват особена почит към потомците на Самуил и нееднократно подчертават благородното им потекло. Това е причина и някои от представителите на рода да влязат в брачни връзки с византийски знатни фамилии. Така например дъщерята на Иван Владислав Екатерина е омъжена за император Исак I Комнин, а внучка му Мария за византийския аристократ Андроник Дука. От този брак произлиза и Ирина, съпругата на бележития византийски император Алексий I Комнин (1081 – 1118). Прави впечатление, че приобщаването на българската аристокрация е извършвано без проявата на безрезервно доверие към нея. Ако византийците с охота раздават почетни титли, то те се въздържат да поверят в ръцете на българите военни контингенти или висши административни длъжности.  Неслучайно в изворите от разглеждания период не се срещат български имена на носители на такива високи длъжности като дук, катепани, стратези, съдии, практори и т.н. Предпазливо са раздавани и поземлени владения като по обясними причини това става в по-отдалечените краища на империята.Покореното население е лишено не само от естествените си водачи,но е предприето и масово изселване на оцелелите войници далеч от родните места.Българите вземат участие във войните срещу норманите в Южна Италия,а по-късно се сражават и срещу идващите от север печенеги,узи,кумани.В селищата на завладените територии са настанени военни гарнизони и представители на византийската администрация.На тях е поверена задачата да изпълняват императорските предписания и да държат здраво властта в българските земи,определени като стратегическа погранична зона.За укрепване на господството си Василий II по изключение оставя няколко от предалите се на византийските завоеватели представители на българските боляри на предишните им военноадминистративни длъжности.

2.Статут,организация и териториален обхват на Българската църква

Император Василий II добре съзнава,че стабилността на новата власт зависи до голяма степен и от положението на Българската църква.След 1018г. тя загубва своя патриаршески статут и е понижена в ранг на автокефална архиепископия.Решението е съобразено с православното правило,че отделна патриаршия може да има само суверенна и независима държава,но противоречи на принципи и традиции,определящи отношенията между отделните църкви.В същото време новият статут означава,че Българската църква се ползва със значителна самостоятелност и не зависи от патриарха в Константинопол.За духовен център на българите е определен град Охрид,а църковен глава става охридският архиепископ.Неговото назначаване зависи в пълна степен от волята на императора.Така на практика Българската църква е поставена под прякото подчинение на византийският император.Разпорежданията на константинополския патриарх имат валидна сила за българските земи само след изричното одобрение на охридския архиепископ. Василий II разчита твърде много на авторитета на духовния клир сред покореното население,поради което не посмява да наруши териториалната цялост на Българската църква.За това свидетелстват  издадените  последователно три императорски грамоти от 1019 и 1020г ,от които се вижда,че имотите и привилегиите на духовенството като феодален собственик не само са запазени,но и увеличени.Става ясно,че от изброените 32 епископии,намиращи се в диоцеза на Охридската архиепископия ,има даже и такива,които не влизат в пределите на българската държава по времето на цар Петър,а само за известно време са владени от цар Самуил.Макар и обширен,този диоцез не включва всички епархии на Българската църква от преди падането на Първото българско царство под византийска власт.Българските епархии обхващат по-голяма част от Северна България,част от Източна България,Сърбия,Албания,част от днешна Македония,Епир и Тесалия.По този начин всъщност Василий II не се поколебава да накърни интересите на някои от големите византийски митрополии като тези в град Солун,Лариса,Драч и др.Проявата на подобна щедрост и внимание към българското духовенство има своето обяснение.Както личи от споменатите грамоти, редица български архиереи проявяват благосклонност към византийския завоевател още преди 1018г.Именно на тях разчита и в най – голяма степен императорът,за да укрепи своята власт.Ето защо не е случайно,че след завоеванието на българските земи,начело на епископиите са оставени заварените йерарси,а Охридската архиепископия оглавява българинът Иван(Йоан) Дебърски,игумен на Дебърския манастир”Св.Богородица”.По този начин е запазен  националният характер на новосъздадената архиепископия.

Трябва да се отбележи,че проблемът за етническия състав на висшето и средното духовенство в покорените земи занимава и наследниците на Василий II.В това отношение се забеляза видима промяна. Започват системни ограничения на гражданските и духовни права в пределите на завладените български земи.Постепенно след смъртта на българските йерарси вакантните катедри са заети от гърци.Иван Дебърски си остава единственият българин,който оглавява Охридската архиепископия.След смъртта на Иван Дебърски (1037 г.) е отнето правото на българските епископи сами да избират свой архиепископ.Това вършат императорите като поставят за архиепископи гърци от Константинополския диоцез.Няма данни и за духовни лица от български произход,които да оглавяват някоя епископия от средата на XIв. нататък.В страната постепенно се настанява чуждо висше и средно духовенство,мнозинството от което не знае български език и се отнася с пренебрежение към нуждите и тежненията на своето паство.Въвежда се гръцкият език в богослужението.Опитите за ромеизиране не успяват да отнемат автокефалният статут на Охридската архиепископия и в това отношение ярко се откроява дейността на архиепископ Теофилакт.Въпреки опитите на охридските архиепископи да запазят целостта на архиепископията още през втората половина на  XIв. Константинополската патриаршия й отнема 13 епархии(Дръстърска в Североизточна България,Верийска и Сервийска в днешна Македония,всичките й епархии в Албания,Епир и Тесалия).През XII в. по различни  начини и средства във Византия се утвърждава убеждението,че българският народ като самобитна,културно-историческа даденост вече не съществува.Охридската архиепископия  вече не се отъждествява с автокефална Българска църква,а се лансира идеята,че тя е наследник на основаната от Юстиниан Велики(527-565) архиепископия Първа Юстиниана.Но все още Охридския архиепископ Йоан Комнин се подписва „Архиепископ на Първа Юстиниана и България”,както личи в протокола на Константинополския събор от 1156 г.

3.Промени в социално-икономическия облик на българските земи

3.1.Видове собственост и форми на феодално земевладение

Наред с политическото подчинение и промените в Българската църква една от главните последици, свързвани с падането на България под чужда власт, е въвличането на българските земи в системата на византийския феодализъм.Този факт дава отражение върху всички важни процеси на цялостното обществено–икономическо развитие на българския народ през разглеждания исторически период. Характерен белег за икономиката през XI – XIIв. във Византия е растежът на едрото земевладение. От българските земи е създаден обширен поземлен фонд. Той попада под върховноразпределителните функции на централната власт. Определящата роля на държавата се обуславя не само от установения централизиран военноадминистративен характер в управлението на областите, но и от изключително силните икономически позиции, които има императорът. От Василий II насетне българските земи са главно домени на византийските владетели, където те свободно се разпореждат. С благоволението на императора значителни части от българските земи, владение преди това на българските боляри и царе, попадат в ръцете на византийски функционери. Със земи и имоти от югозападните райони и част от Тракия са облагодетелствани редица едри земевладелци, представители на светската византийска аристокрация. В изворите се съобщават имената на Лъв Кефала, Йоан Дука, Григорий Бакуриани, Исак Комнин и др. Положението си на едри земевладелци запазват и някои местни български боляри, които влизат в споразумение с централната византийска власт.

Наред със светската аристокрация като едър земевладелец във Византия се издига и Църквата. Тя получава дарения от императори, членове на техните фамилии, от феодали и по–заможни собственици. В ръцете на духовенството с течение на времето попадат големи имения, села, ниви, пасбища, добитък, воденици и друго имущество. В тази категория както вече се спомена попада и българската Охридска архиепископия, която към края на XI век се очертава като един от най–богатите собственици по българските земи. Разнообразни по вид и разпръснати териториално притежания имат също Рилският и Виргинският манастир, създадени още по времето на свободната българска държава, както и възникналите във византийско време Бачковски, Пчински, Осоговски, Лесновски и други манастири.

Първоначално след завладяването на България съществуващите едри земевладения на светски или духовни представители силно се ограничават. В този смисъл настъпилата промяна в режима на стопанисване на земята е пряка последица от установяването на византийската власт. Тя провежда политиката си с явен стремеж да премахне всички обективни условия, които могат да бъдат залог за възстановяване на българската  държава. Затова икономическата мощ на българското болярство през втората половина на XI век се запазва значително по– слаба в сравнение с мощта на местните византийски феодали. В изворите се посочва, че явен растеж по българските земи има земевладението на ромейската аристокрация, към която властта проявява подчертана щедрост. Характерен белег на ускореното развитие на византийските феодални отношения по българските земи е постепенното установяване на йерархия. По–едрите поземлени собственици поставят под своя власт средни и по-дребни собственици, като ги превръщат във васали. Данни за наличието на сюзерени и васали се съдържат в „Стратегоикон” на Кекавмен, съставен през XI век. Тук се посочва, че стратиотите, някога подчинени пряко на централната власт, са превърнати в органи на феодала и влизат в състава на неговите въоръжени отряди.

По – разпространен вид е дребната поземлена собственост, която е непосредствено свързана със съживяването на акритския и стратиотския институт (стратиотите са държавни селяни с дялове земи и задължени да изпълняват военни функции в пехотата и флотата). Така са осигурени  войници за поддържане на реда в новозавладените земи и за отбраняване на империята от външни набези. Въпреки усилията на централната власт обаче да възроди и разшири позициите на дребната селска собственост за изпълнение на посочените задачи те остават напълно неразрешени. Това води до нарастване на проблемите с отбраната на земите и редовното събиране на данъци от местното население.

3.2.Структура на феодалното имение. Пронията

Според действащото византийско право през XI и XII век, на което са подчинени и българските земи, съществуват две категории – условна и безусловна феодална собственост. При безусловните владения притежателят има пълни права върху земята, която може да продава, дарява или завещава и пр. Такава собственост означава като „дадена за вечни времена”. Другият вид – на условното притежание, пряко се обвързва с изпълнението на административни или военни задължения на феодала. Най ярка форма на такава условна собственост, която се появява във Византия през втората половина на XI век, е т.нар. прония. По същество това представлява земя или имот, която е дарявана от императора на негови приближени, роднини и висши сановници срещу задължението да се предоставят определени военни контингенти. Размерът на владението е различен – от едно до няколко десетки села. Притежателят – прониар, до края на живота си упражнява властта над местното население, като по–голяма част от данъците, които дотогава са плащани на държавата, събира в своя полза. Тъй като липсва гаранция, че подобен имот може да се прехвърли по наследство, притежателят му се стреми да извлече максимална изгода от него и налага често пъти непосилни данъци.

Успоредно с разгръщането на едрото земевладение и на прониарския институт се засилва извъникономическа принуда, налагана от феодалите над подвластното население. Тази тенденция намира юридически изказ в създаването на имунитета, който през разглеждания период има две форми – финансов и съдебен. Финансовият имунитет на феодала, упражняван над зависимото население, на практика означава неговите владения да се освобождават от плащане на данъци. С грамотите, които предоставят правото на т.нар. екскусия (освобождаване,опрощаване,даване на привилегия), също така се забранява достъпът на органите на централната администрация във владенията на феодала. По вид финансовият имунитета бива пълен (освобождаване от всички задължения към държавния фиск) или частичен (остава задължението за изплащане на редовния годишен данък,като освобождаването е от допълнителните данъци и повинности). По обясними причини стремежът на официалната власт е да предоставя частични права на финансов имунитет на светските и църковните феодали.

От втората половина на XI век започва да се прилага и съдебен имунитет. Изворите съдържат сведения за раздавани грамоти, които предоставят права на светски феодали и манастири. В тях се постановява, че във владенията не могат да влизат съдии, тъй като съответните феодали или манастирската управа получават компетенциите сами да правораздават. По обхват съдебният имунитет е предоставян конкретно за всеки случай в неговата пълна или частична форма. Характерно за периода е, че за разлика от финансовия имунитет институтът на автономното съдебно право все още се намира в начална фаза и не е така разпространен. Очевидно императорската власт по–трудно се отказва от съдебния контрол, особено в църковните земи.

3.3.Промени в социалната структура

В пределите на Византийската империя през XI и XII век, включително и в покорените български земи, селското население се състои от две големи групи – свободни (държавни) селяни и зависими (частновладелчески) селяни, подчинени на своя феодален господар. Държавните селяни са подчинени на централната власт, на нея плащат данъците си и изпълняват различни тегоби за войската и администрацията.В имуществено отношение тази категория е разнородна, но всички имат своя собственост, с която могат да се разпореждат. По – богатите са незначителен слой за сметка на многобройните дребни собственици, подложени постоянно на опасността от разоряване. Държавните селяни са организирани в общини. Продължава да съществува и българската селска (съседска) община. Тя претърпява сериозни изпитания под засилващия се натиск и експлоатация от византийската държава.Така след разоряването си многобройни български семейства попадат под зависимостта на феодалите. По статут към групата на държавното селячество се отнасят и т.нар. стратиоти. Освен свои дялове тази категория селяни притежава и специални „войнишки земи”, които са неотчуждаеми и служат като източник на доход за издръжка при въоръжаване и изпълнение на военните задължения. Има сведения, че след завладяването на България стратиотският институт е въведен и по нашите земи, като отделни селяни са включени в тази „войнишка категория”.Тяхната задача е да охраняват северната граница на империята и да я бранят от набезите на печенеги, узи, кумани и др.

Другата основна група съставлява зависимото население. През XI – XII век тенденцията е към неговото бързо нарастване, дължащо на комплексни причини - големите данъчни тежести, неплодородни години, чужди нашествия, а понякога доброволно. Част от селяните губят свободата си и чрез императорски разпоредби и дарствени хрисовули. От гледна точка на имущественото и социално – правното състояние на зависимите те са споменавани в изворите като пъстро население, наименувано: парици, парици–дулевти, зевгарати, мистии, актимони, елевтери и др. Париците, към които спада и низшето духовенство (т.нар. клирици), са най – многобройните сред зависимото селячество. Те са снабдени със земя и с известни права над нея, но не и владелчески, като феодалът е нейният върховен собственик. Париците попадат в данъчна зависимост от едрия поземлен собственик. По–слабата социално–икономическа категория са зевгаратите, поради което при тях е по–малък размерът на феодалната рента.Още по – ниско в социалната скала стоят елевтерите, които нямат притежания, поради което не плащат данъци на държавата. До тях се нареждат дулопариците (или т.нар. отроци). Мистиите са юридически свободни, но ратайстват на земите на феодалите срещу незначително възнаграждение. По тежестта на положението си горните три категории зависимо селячество стоят близко и на границата със статута на робите. След завладяването през 1018г. много пленени българи са превърнати в роби. Известно е, че дотогава робството в свободна България е твърде рядко явление.

3.4.Видове данъци и феодални ренти,плащани от селската власт на феодалите и централната власт

Феодалната рента е характерен белег на стопанските отношения във Византия, в частност по българските земи. Според част от изследователите най–разпространената форма е отработъчната рента, а според други преобладават натуралните вземания. Местните земевладелци съвсем произволно определят нейния размер. Интересни сведения за нея се съдържат в типиката на Бачковския манастир. В неговите владения са работели парици, които „мелели жито, донасяли вода и дърва, приготвяли храна за посетителите на манастира” и пр. С ангарийния си труд зависимите селяни обслужвали специфичните нужди на съответното феодално имение. Българското население е принудено да участва и в строежа на пътища, крепости, мостове или да издържа византийските военни дружини. Наред с ангарийните повинности зависимите селяни имат задължения за плащания в натура (хляб, вино, овощия, восък, ечемик и др.). Натуралните доставки също се събират в зависимост от нуждите на имението. Трябва да се отбележи обаче, че те не съвпадат с натуралните доставки на категорията на държавното селячество,предназначени главно за нуждите на войската и държавната администрация. Непосилно бреме се оказва т.нар синона. Тя се състои в принудителна продажба на зърнени храни на войската на по-ниски цени от обикновените. В много случаи, особено при слаба реколта, това задължение довежда до пълно разоряване и обедняване на населението.

При изследване формите и размера на феодалната рента изследователите посочват нейното разнообразие, което произтича преди всичко от статута на зависимото селячество (парици,дулевти,елевтери и пр.).Нееднаквост се наблюдава дори в рамките на едно имение.Общото е,че през разглеждания период за преобладаващото мнозинство от селячеството отработъчните натурални задължения са големи.Основната причина се корени в обстоятелството,че нуждите на светските и църковни феодали непрекъснато нарастват,а броят на зависимото селячество,което те могат да имат,се определя от държавата.Така задълженията се разпределят върху относително постоянен работен контингент,което увеличава тежестта и бремето на задълженията.

Друга форма,която разкрива характера на феодалните отношения във Византия,е паричният данък,събиран от държавата в пари през XI – XII век,известен с общото название телос.Той включва няколко вида плащания – основно т.нар. капникон (облагане на домакинства),както и плащания  за ползване на пасища,за добитък,при арендуване на земя,глоби и др.Тези задължения засягат само селяните,притежаващи земя,а се освобождават мистии,елевтери,дулопарици и пр.,които нямат никакви имоти.Обикновено размерите на паричните  налози се определят според притежаваната земя,а самото събиране се извършва от императорските бирници.В случаите на финансов имунитет това прави феодалният  господар.Някои селяни са натоварени и с плащания при арендуването на земя,взимането под аренда на лозя,мелници,места за риболов и пр.,което представлява типичната феодална рента.При определянето на размера се вземат под внимание количеството земя,притежаваният добитък,другият данъчен товар,степента на зависимост на селяните.Постепенното налагане на паричната рента от ср. на XI в.се превръща в тежко бреме за селячеството,което живее в условията на все още слабо развито стоково-парично стопанство.

При анализа на общата характеристика на феодалните отношения по българските земи,които попадат в системата на византийското стопанство през XI и XII век,могат да се направят следните обобщения.На първо място ,налице е обстоятелството,че не настъпва радикална промяна в начина на производство.По липсата на дълбок разрив на аграрните структури и отношения съществува определена  историческа приемственост във фундаменталната линия на феодализация.Това произтича от еднотипното стопанско развитие на двете държави до началото на XI в.,макар че те се намират на различно равнище.За българското стопанство през периода на византийското владичество основната тенденция се определя от бързото възприемане на по-напредналите и разнообразни стопански форми на феодализма,достигнати от империята.

От друга страна,съществуват редица негативни процеси и явления,които слагат траен отпечатък върху българското общество,след като е въведено изцяло в орбитата на чуждата социално-икономическа система.По византийски образец се възражда робският институт,който почти липсва в свободното Второ българско царство,или ако някъде се среща,той има преди всичко патриархален характер.Перманентна става феодалната експлоатация над българското население,подложено на най-тежък данъчен гнет,задължено към централната власт и местните господари с многобройните ангарии и повинности.Изворите сочат,че само в първите десетилетия на византийското владичество данъците,които плащат  българските селяни, запазват размерите от времето на последните български царе.Към това трябва да се прибави произволът на централната и местната администрация,съпроводен със злоупотреби,с насилия над българите,за което свидетелстват достигналите до нас писмени извори.Красноречива картина на положението на българското население и най-вече на произвола и злоупотребите на византийските финансови чиновници ни оставя охридският архиепископ Теофилакт.Без да може да бъде заподозрян в симпатии към българите,той е принуден да признае,че действията на властта преминават всякаква граница.В едно свое писмо той отбелязва,че бирниците вземат от пет деца едно в робство като добичетата,от които се вземат на пет или на десет едно”.Според архиепископа данъчните чиновници измерват нивите на селяните”със скоковете на бълхата” и налагат съвсем произволно все по-високи данъци.

3.5.Развитие на земеделието и скотовъдството

В стопанството през периода XI – XII в. основен поминък за българския народ остават земеделието и животновъдството,развито в трите наши области – Мизия,Тракия и Македония. Доказателства,че България е един от основните селскостопански производители на Балканите ни дава Михаил Аталиат.Покоряването на българските земи е една от причините за спадане цените на житото във Византия през XIв.Наличието на значително производство зърнени храни се потвърждава и от участниците в кръстоносните походи от  XI – XII в.В съчинение на арабския географ Идриси,както и в хрониките на Георги Акрополит,Михаил Аталиат,Скилица,Григорий Антиох,Алберт Ахенски(Аквенски) и др. се отбелязват земеделски райони около р.Дунав с „обработени полета”,”много лозя и дървета”,говори се за „изобилие от средства за препитание”.Ленът е една традиционна за този район култура. Сведения за добре развито селско стопанство има и за областите край Кюстендил,София.Пирот,Ниш,както и за най–югозападните български краища, където се отглеждат земеделски култури,овощия,зеленчук,грозде. Това показва,че лозарството и овощарството имат дълги традиции по нашите земи.Идриси споменава,че София е „многолюден град,разположен в низина,с непрекъснато следващи обработени полета и дървета.Твърденията на арабския пътешественик за част от българските земи едва ли отговарят на познатата от XII в. картина и това трябва да се обясни и с ползването на по-стари автори.Не буди обаче съмнение,че българските земи продължават да се славят в Югоизточна Европа с развитото си селскостопанско производство. Продължителят на Тудебод,отбелязва,че при река Вардар кръстоносците от Първия поход намират „неизброимо изобилие от продукти”.В „История на Първия кръстоносен поход” споменатият Алберт Аквенски пише,че в Ниш на рицарите са поднесени като дарове „голямо изобилие в жито,ечемик,вино,зехтин и много дивеч”.

В изворите тракийски земи са описани като най–плодородните области и житницата на българите.Тук,както и в другите райони,наред със земеделието се развива и животновъдството.Отглеждат се овце,кози,свине,коне,крави,волове,биволи,домашни птици,развито е също и пчеларството.Съществуват редица данни за българските селища,където е можело да се намери „изобилие на месо,сирене,мляко,мед,вино” и пр. Няма съмнение,че представата,която западният човек има за благата,които ражда българската земя, са допълнителен стимул на мнозина да поемат дългия и пълен с неизвестности път до Божи гроб през Балканския полуостров.Посочените твърдения за изобилието от храни,сред което живеят българите,могат да се сторят преувеличени,но не трябва да се забравя,че мнозинството от участниците в тези походи са далеч от изтънчения и претенциозен вкус на византийците.Освен това нерядко именно гладът заставя кръстоносците да напускат родните си места и те естествено са склонни да видят изобилие навсякъде,където могат да осигурят прехраната си.

3.6.Характерни черти в развитието на занаятите-видове,специализация,центрове

По–оскъдни сведения са запазени за развитието на занаятите през периода на византийското владичество.Наред с писмените извори важни в случая са и резултатите от археологическите проучвания.Намерените останки от керамика,земеделски сечива,покъщнина,накити и пр. сочат за разнообразие и напреднало специализиране на занаятчийската дейност.От разказа на Идриси става ясно,че отделни градове по нашите земи са запазили и развили облика си на истински занаятчийски центрове.Такива например са били Авли (Сливенско),Бизуй (в Източна Тракия),Пловдив,Средец,Силистра и др.Българите упражняват занаяти,свързани с производството на хранителни продукти и напитки,развити са също ковачеството,дърводелството,предачеството,сарачеството и др.В хода на активната строителна дейност,провеждана от централната власт,на крепости,мостове,пътища,църкви и манастири се използва трудът на българските майстори зидари,каменоделци,железари.резбари,зографи и пр.

Византийското влияние върху българските занаяти може да се оценява в два аспекта.От една страна,то оказва положително въздействие при възприемането на по–напредналите технически похвати и методи като например в железодобиването и железообработката.Същевременно редица археологически находки като тези в Плиска и Преслав показват явен упадък на занаятите в сравнение с предишния свободен период,за който е характерен техният разцвет.Наред с това намереният твърде беден инвентар в редица некрополи в страната също свидетелства за спадане качеството и естетическото равнище на художествените занаяти.Най–вероятните причини за подобна картина се отнасят до постоянния грабеж и експлоатацията над завладяното българско население,което масово се разорява и обединява.

3.7.Анализ на стоково-паричните отношения.Развитие на вътрешната и международната търговия

През XI – XII в. търговията по българските земи,които попадат във високите обороти на стоково – паричните отношения на Византия,е доста добре развита.В съчинението на споменатия Идриси се говори за това,че редица български градове като Охрид,Силистра,Стара Загора „въртят търговия и имат „добри доходи”.В систематизираните от изследователите изворови данни се вижда,че в още много селища по Дунав,в Мизия,Тракия и Македония се води оживена търговска дейност.Доказателство за това са и многобройните нумизматични находки,открити в Преслав,Средец,Търново,Видин,Варна,Пловдив,Кутловица (дн.Монтана),Вратица (дн.Враца),Овеч (дн.Провадия) и други градове,както и в землищата на много села.През разглеждания период вътрешният търговски обмен продължава да се осъществява на редовните седмични пазари в градовете,които в домашните извори носят названието”търг”.На пазарите селяните носели за продан жито,овощия,зеленчук,кокошки,яйца, мед,вино,месо.От занаятчиите пък можело да се купят сечива,грънчарски съдове,облекло, текстилни изделия,предмети за разкоша и др.Наред с традиционните пазари,обслужващи ежедневните нужди,се устройват и панаири в градове и села,но обикновено те се провеждат край манастирите по повод на църковни празници-Димитровден,Петровден,Гергьовден,Спасовден и пр.Такъв панаир например се провежда при Бачковския манастир по случай Великден.На панаирите пристигат и чужди търговци,които получават право да предлагат стоките си като заплатят съответната такса.Това изглежда е сериозно перо в държавните приходи.Такси са налагани и за преминаване на стоките през проходи,мостове и пр.

Все по-отчетливо се оформя и понятието”цена” като икономическа категория.В една хроника на Първия кръстоносен поход се споменава,че през 1096г.рицарите получават право да купуват на пазара в София по точни мерки и теглилки и на „справедлива цена”.Сведенията на Идриси дават основание да се заключи,че цените на едни и същи стоки в отделните населени места варират.Той изрично отбелязва някои селища като например Нукастро(дн.с.Кладово),град Диксина(дн.Мачин) и др.,където може да купят храни на евтини цени.Няма съмнение,че тези разлики в цените зависят в значителна степен от големината на селището,неговото разположение и специфичният поминък на населението му.

Българските търговци посещават Константинопол  и други големи тържищни центрове в империята.Има сведение за активното участие на българи в панаира,организиран в град Солун.То се съдържа във византийското сатирично произведение”Тимарион”. По нашите земи търгуват и други народности–гърци,евреи и арменци, венецианци,генуезци и други,които разнасят скъпи платове,килими и всякакъв вид стоки.Италианските търговци,ползващи се с определени привилегии,давани им от византийските императори,успяват да се укрепят и по нашите земи.Техни колонии възникват по Черноморското крайбрежие,в Пловдив и на други места.През  разглеждания период се развиват търговските връзки между Византия и Русия.При този стокообмен се използва търговският път през Черно море.Руските търговци преминават и през източните български територии,извършвайки покупко–продажби с местното население.Така в хода на руско– византийските връзки се оформя посредничеството на българските търговци,което в частност развива българските търговски отношения.

4.Демографски промени и чужди нашествия

Върху положението на покореното население неблагоприятно въздействие оказват различни фактори и все пак то не се обезличава етнически и духовно.Това се дължи на обстоятелството,че византийците налагат своята власт във време,когато българската народност е вече напълно оформена етнокултурна общност със свой език,с изградена специфична култура и народностно самосъзнание.Първоначално демографските промени се изразяват в масовото изселване на български войници вън от пределите на страната.Разселвана е и значителна част от болярската аристокрация.Тяхното място се заема от изпратени войски или обикновено византийско население,съпроводени с верни сътрудници на императора.В периода 1022 – 1025г. българските земи били сполетени от незапомнена суша и глад.Впоследствие те сериозно пострадали и от нашествията на различни чужди племена,които започнали да нахлуват от север в през XI и XII век и засягат най-много земите на днешна Северна България-узи,кумани,печенеги.Първи в земите на Мизия нахлуват печенегите,които обитават южноруските степи.Нападенията са придружени с грабежи и отвличане  на местното население.През 1048г. една внушителна група от около 800 000 печенеги нахлува и се заселва в тема Паристрион.Сблъсъкът между тях и византийската армия продължава няколко години,редица български селища са напълно разорени,а населението избито.Едва през 1053г. Византия успява да сключи 30–годишен мирен договор,съгласно който новите пришълци остават в завладените земи.Печенеги се заселват и около София и Ниш,но там техният брой е значително по–малък. През XIIв. започват своите набези и куманите.Тази тюркско-номадска вълна не променя съществено етническия състав на българските земи.Новите пришълци постепенно започват да изоставят езическите си вярвания и се приобщават към по–високата култура на българското население,което довело до постепенната има асимилация,без да оставят значителни следи  в бита и езика му.Претопяването е осъществено в различни слоеве на българското общество,в това число и сред аристокрацията.По-видими следи оставят куманите,с което се обяснява и тяхната роля в събитията на Балканския полуостров,особено в края на XIIв.,когато българите,предвождани от братята Асен и Петър,вдигат въстание срещу византийската власт.Не е случаен фактът,че сред българското болярство през XIII и XIV в.се разпространяват лични имена и презимена от кумански произход ,като Тертер,Шишман,Балик,Дърман,Елтимир и др.Следите от тюркоезичното население,което се заселва в Североизточна България през XI и XII в.,са твърде оскъдни,за да се правят някакви по- сериозни  предположения за ролята му в развитието на българската народност.Изказано е предположение,че е възможно тази смесица от узи,кумани и печенеги да представлява своебразна етническа основа на днешните гагаузи,които населяват Добруджа.Вероятно с печенегите или куманите трябва да се свържат  и две монументални или каменни скулптури на мъж и жена,открити случайно при разкопки край село Ендже (Шуменско).Техните черти  съдържат несъмнени сходства с подобни статуи,открити в един широк географски ареал между Южна Русия и Алтай,известни в науката като каменни баби.Най–общо те се свързват с присъствието на различни тюркоезични племена в споменатия регион,което прочее не изключва намерените  у нас две скулптури да имат и прабългарски произход.

Сериозно отражение върху положението на българския народ дават и преминалите през  Балканския п-ов Първи и Втори кръстоносен поход.Както сочат техните летописци,кръстоносците се държат изключително враждебно към местното население.След настъпилия разкол между Рим и Константинопол през 1054г. западноевропейците гледат на източноправославните народи като на „схизматици”,към които не трябва да се проявява жалост и християнско милосърдие.В това „освободителите на Гроба господен” намират оправдание за извършваните безчинства и грабежи.Много цветущи български селища са оплячкосани.В същото време византийските управници не са в състояние да окажат особена помощ на пострадалото  население,което в повечето случаи само се принуждава да дава отпор на кръстоносците.Българите отказват да им предоставят храна,устройват им засади и по всевъзможни начини възпрепятстват тяхното движение.

Многобройните източници от византийски и западен произход сочат,че въпреки чуждите нашествия през XI и XII в. българите са преобладаващото население в една обширна област между Дунав,Черно море,Егейско море  и Адриатическо море.Летописците на Първия и Втория кръстоносен поход свидетелстват,че на изток от Белград кръстоносците навлизат в български земи.За навлизането си в страната България говорят и онези рицари,които на път за Тракия и Мала Азия стъпват на Адриатическия бряг.Историкът на кръстоносните походи Вилхелм Тирски отбелязва,че от старо време българите населяват една обширна област „от Дунав до Константинопол и пак от същата река да Адриатическо море”.Тази голяма страна се простира според неговите сведения на дължина „тридесет дни пъти и на широчина – десет и повече дни”.  II.Съпротива на българския народ срещу византийското владичество

1.Въстанието на Петър Делян(1040-1041 г.)

През 1040г. в българските земи избухва първото голямо въстание срещу византийската власт.Повод дава една реформа,според която селяните са задължени да плащат натуралния десятък в пари.Това решение идва в неплодородни години,когато се чувства голям недостиг на храна.За селяните е много трудно да изнасят на пазара и без това оскъдната реколта.Финансовата реформа предизвиква буря от недоволство,което прераства  в открито въстание.Начело на разбунтувалия се народ застава Петър Делян.За него византийският хронист Йоан Скилица споменава,че бил от „българите,които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода”.Важен стимул за въстаналите българи е и разпространяваното от Петър Делян твърдение,че е внук на цар Самуил.Коментирайки този факт,византийският писател Михаил Псел отбелязва,че българите повярвали на Петър Делян и го последвали,защото открай време държали да бъдат „управлявани от хора от царски род”.Началото на въстаническото движение е поставено в Белград.По стар български обичай насъбралото се множество вдига Петър Делян на щит и тържествено го провъзгласява за български цар.По всичко изглежда,че тогава към името му Делян,с което той се среща в изворите,е прибавено и името на светеца цар Петър (927 – 969),за да се подчертае приемствеността с унищожената българска държава.Армията му се отправя на юг,освобождавайки по пътя си градовете Ниш и Скопие.Разтревожен от успехите на въстаниците,император Михаил IV Пафлагон нарежда на пълководеца Михаил Дермокаит да събере войска от Драчката тема и да се насочи срещу Петър Делян.Преобладаващата част от войниците обаче са българи,които се разбунтуват и преминават на страната на въстаниците.Те избират за водач някой си Тихомир.Така в един момент начело на освободителното движение застават двама водачи.Последвалата среща между Тихомир и Петър Делян,на която трябва да се реши кой ще поеме върховното водачество на въстанието, прераства в спор,в който предимството е на страната на Петър Делян като потомък на последния български царски род.Насъбралото се множество го подкрепя,като се отнася твърде сурово с Тихомир – убит  с камъни.Този печален епизод все пак укрепва единството в редовете на въстаниците,които наскоро след това се отправят към Солун.По това време там се намира императорът.При вестта за наближаващата въстаническа армия той бърза да напусне града,като поръчва на един от своите приближени–българина Мануил Ивац,да прибере останалото императорско имущество.Последният обаче го донася в лагера на въстаниците и изявява готовност да се присъедини към тях.

Друга част от въстаниците се отправя към град Драч,а трета,под водачеството на войводата Антим,навлиза в тема Елада и достига до Коринтския провлак.Стремителните успехи са посрещнати с въодушевление от местното население,което страда от данъчния гнет на византийските власти.Това е причина да въстанат и селяните в Навпакската тема (Албания и Югозападна Македония),които нападат и убиват един от омразните бирници в тяхната област Йоан Куцомит.

Вестта за въстанието достига и до някои от представителите на старите български болярски родове.Между тях е и Алусиян – синът на последния български цар Иван Владислав.По това време той изпада в немилост и му е забранено да посещава Константинопол.Алусиян решава да се възползва от освободителното движение на съотечествениците си,за да извлече изгода  за себе си.Той се явява в лагера на въстаниците и заявява,че  е готов да продължи заедно с тях борбата.Петър Делян се отнася с доверие към него и му поверява 40 000–на армия,с която  трябва да се нападне Солун.Под стените на града обаче Алусиян е напълно разбит.Но и след тази безславна битка той не се отказва от своите амбиции и се завръща в лагера на Петър Делян.По време на един пир Алусиян го ослепява коварно,след което успява да избяга при византийците.Това е заключителният акорд на кървавата вендета в рода на комитопулите,преминала през убийствата на Арон,на Гаврил Радомир и завършила с ослепяването на Петър Делян.От този момент нататък византийската армия преминава в настъпление.Тя е подпомагана от нормански наемници,предвождани от Харалд Хардрад.Ето защо по-късно в една скандинавска сага,описваща бойните подвизи на норманския водач, той е наречен „разорител на България”.Въстаниците не слагат така лесно оръжие.Особено силен отпор императорът среща при крепостта Бояна край Средец.Тя е защитавана от смелия войвода Ботко.През пролетта на 1041г. най–сетне Петър Делян е пленен и отведен в Константинопол,където вероятно умира от раните си.

Споменът за вожда на въстаниците остава обаче да живее дълго в съзнанието на българското население.В Апокрифната българска летопис,създадена по време на византийското владичество,между изброените български царе се споменава „цар Гаган” с прозвище Оделян.Той „приел българското и гръцкото царство” и създал „три града по българските земи – Червен,Несебър и Щип”.Зад това легендарно сведение очевидно се крие някакъв далечен спомен за личността и подвизите на Петър Делян.

2.Въстанието през 1066г. срещу централната власт от смесено българско,влашко и гръцко население.

Българите не свеждат примирено глава.През 1066 г.аристократичният потомък Никулица Делфина възглавява въстанието на българи и власи в Тесалия с център крепостта Лариса.Това кратковременно въстание има предимно социални цели и е бързо потушено.

3.Въстанието на Георги Войтех-причини,ход,значение

Три десетилетия след тези събития Македония отново става център на борбите срещу византийската власт.През 1072г. избухва ново въстание,начело с Георги Войтех – потомък на стар български аристократичен род.Моментът за новото надигане на българите не е избран случайно.Година преди това Византия претърпява в битката при Манцикерт (Мала Азия) катастрофално поражение от селджукските турци.В същото време норманите превземат последната византийска крепост в Южна Италия – гр.Бари.Тежкото външнополитическо положение на империята дава надежда на въстаналите българи,че часът на тяхното освобождение е настъпил.Движението започва от гр.Скопие.На помощ на Георги Войтех се притича сръбският жупан Михаил,управител на областта Зета.Той изпраща сина си Константин Бодин с малка войска в лагера на въстаниците.Там Константин  е провъзгласен за цар и както станало вече обичайно,получава името Петър.Това е ясен знак,че основната цел на въстаниците била възстановяване на българската държава.Първоначално военното щастие е на страната на въстаниците.Те успяват да завземат някои градове като Девол и Охрид.Скоро обаче срещу тях са изпратени значителни военни сили.В решително сражение край Косово поле въстаническата армия е разбита.Константин Бодин е пленен и изпратен в далечна Антиохия.Участта на пленник сполетява и Георги Войтех.

4.Антивизантийски бунтове и въстания през втората половина на XI в.

През следващите десетилетия отделни градове и области на покорените български земи продължават да се бунтуват срещу византийската власт.През 1074г. крайдунавското българско население взема дейно участие в бунта на Нестор.Повод за недоволството става отказът на византийското правителство да изплати заплатите на местното население,което изпълнявало гранична служба.Нестор всъщност е изпратен да усмири бунтовниците,но сам им става водач.Войската му нахлува в Източна Тракия и достига чак до Константинопол.Силите обаче се оказват недостатъчни да извърши нещо повече.

Пет години по – късно се раздвижва населението в градовете Средец и Месемврия.В Средец недоволните са ръководени от павликянина Лека.Гневът им се стоварва върху митрополита на града Михаил,който е убит.В Месемврия бунтовниците предвожда българинът Добромир.Тези движения,в основата на които стоят главно социални мотиви,завършват без резултат поради ограничените им размери.

Един цялостен поглед върху освободителните движения на българите през XIв. навежда на няколко основни извода.На първо място,не може да не направи впечатление,че център на тези движения са главно западните и югозападните български земи – т.е. земите,които под ръководството на цар Самуил и неговите приемници най – дълго оказват съпротива на византийския завоевател.Очевидно там споменът за някогашната българска държава е  най – пресен и това подхранва надеждите на населението за скорошно освобождение.Ето защо не е случаен и фактът,че водачите на двете най – големи въстания по всякакъв начин се стремят да подчертаят връзката си с царската династия на унищожената българска държава.Освободителните движения показват,че в тях се преплитат,както чисто политически,така и социални мотиви.Организаторите на въстанията умело се възползват от натрупалото се социално недоволство сред българите от политиката на византийската власт.

Неуспехът на движенията през XIв. може да се търси главно във факта,че те не обхващат едновременно всички български земи.Това дава възможност на империята да пренасочи значителни сили за потушаването им.Зловредна роля в хода на освободителните борби изиграва и липсата на разбирателство между самите водачи,най – ярък пример за което е въстанието на Петър Делян.А привличането на сръбска помощ във въстанието на Георги Войтех не се оказва особено сполучлив ход поради намесата на чужди политически интереси.Независимо от всичко въстанията показват,че българите не  престават да мислят за своето политическо освобождение.Подготвят се условията за ново,още по – масово и всеобхватно освободително движение,което намира израз във въстанието на Асен и Петър.

5.Пасивни форми на съпротива срещу византийското владичество

В края на XI – средата на XII в. Византийската империя успява да се стабилизира и да се справи с нашествията на печенегите,норманите,куманите,унгарците и с участниците във Втория кръстоносен поход.Засилва се експлоатацията на българското население,обложено с нови и многобройни данъци.Една от силно разпространените форми на съпротива срещу византийското владичество става богомилството.Особено много привърженици то има в Охридско,Родопска област и Тракия.Разпространява се и в Мала Азия.В началото на XII в. голяма популярност добива богомилският водач от български произход Василий Врач.Той е изгорен на клада в Цариград,а учениците и сподвижниците му – хвърлени в затвора.Тежките условия на живот,както и покварата сред византийското духовенство,пренебрегващо християнските задължения и обхванато от стремеж за обогатяване,предизвикват през втората половина на XI – началото на XII в. появата на мнозина отшелници – следовници на св.Иван Рилски.Впоследствие те са канонизирани и включени в календар на Българската църква.Най – видни представители на българското отшелничество са Прохор Пшински,който прекарва живота си като пустинник в планината Козяк (Кумановско),Гаврил Лесновски,който извършва отшелническите си подвизи в Злетовско и Кратовско,и Йоаким Осоговски (Сарандопорски) – живеещ в околностите на Крива Паланка.Техните скромни монашески обители се превръщат в средища на замиращата българска книжовност.По – различна е дейността на друг западнобългарски светител от средата на XII в. – епископа на Мъглен Иларион.В продължение на дълги години той е прочут с борбата си срещу привържениците на павликянството,богомилството и други ереси,но силата на богомилската проповед не намалява.

Заключение:

В заключение може да се каже,че византийското владичество забавя цялостното социално – икономическо развитие на българското общество.Преди завладяването в България има развито земеделие,богато и продуктивно скотовъдство,развити занаяти,които дават облика на една жизненоспособна икономика.За 167г. чуждо владичество успоредно със засилване на процесите на феодализация положението на народа се влошава.Това е свързано със замяната на натуралните данъци с парични,с въвеждането на задълженията за доставки на храни на ниски цени и др.Особено вредна се оказва практиката да се отдават цели села в  прония,която феодалите използват доживот.От друга страна обаче,трябва да се изтъкне,че българите умело се възползват от по – високите технологични постижения на Византия в областта на занаятчийското производство,заимстват структурата на стопанското управление и др.В резултат на това влияние особено в южните  и югозападните български райони се достига до равнището и формите на по – развития византийски феодализъм.

Особено полезни за българския народ са културните постижения на Византия,до които по време на чуждата власт някои българи имат по – голям и непосредствен достъп.Благотворното влияние на най – развитата през тази епоха държава – Византия,дава тласък на икономическите,културните и политическите процеси,които се развиват ускорено през следващите десетилетия от живота на Втората българска държава.Така забавеното развитие на страната в годините на чуждото владичество е успешно преодоляно в резултат на  извоюваната свобода и умелото използване от българите на по – високите икономически,културни и други постижения на поробителя.

Борбата на българския народ срещу византийското владичество в зависимост от конкретните условия приема разнообразни форми.През различните периоди тя обхваща почти всички краища на България.В нея вземат участие представители на всички социални групи в българското общество.Освободителната й насоченост,силно изявена особено през  XI в.,се преплита със съпротива срещу данъчния и социалния гнет.В средата на 80-те години на XII в. българите отхвърлят чуждата власт. .Затова започва истинската епопея на продължителните опити и борба за освобождение Поради всичко това съпротивата на българите не престава през целия период на византийското владичество.В крайна сметка през 1185 – 1186г. тя завършва с успех.Поставено е началото на Втората българска държава.