Joomla Software solutions Template

Payday loan

Географските особености на Мексико са двете големи планински вериги, разположени почти успоредно една на друга в посока от северозапад на югоизток. На запад е Сиера Мадре Оксидентал, а на изток – Сиера Мадре Ориентал Мексиканската нация се формира в течение на продължителен период от време и под въздействието на най- различни фактори. В началото разнообразното съчетание на климата, географските условия и геоложките дадености оказват въздействие върху хората по онези земи. Днешните мексиканци принадлежат на нация, която се корени в древни туземни народи с различни езици, религии и умения, предшестващи пристигането на европейците в Новия свят. Европейците на свой ред идват със своите езици, религии и изобретения, които в течение на вековете се смесват с тези на туземните култури и водят до появата на мексиканската нация и държава. Така се формира една нация, резултат от дълъг процес, изпъстрен с конфликти, революции и решаване на проблеми, и който зрее в продължение на вековна културна еволюция.

. В южните части на Мексико се намира Сиера Мадре дел Сур. Най-високият планински връх е около 5400 метра, а размерите и дълбочината на най-големия каньон, носещ името на Сантяго, са съизмерими с Гранд каньон в САЩ.

Географията на района затруднява изключително много построяването на единна транспортна мрежа в страната. Така например първата жп линия, свързваща важното пристанище на източния бряг, Веракрус, със столицата Мексико, се изкачва на височини над 2700 метра, за да прехвърли билото но планината Сиера Мадре Ориентал, и пресича дълбоки каньони, някои от които са дълбоки повече от 90 метра.

Географските особености са играли важна и комплексна роля както за развитието на съвременно Мексико, така и за отношенията му със САЩ. Поради своето съседство двете страни винаги са си влияели. Като наследство от този продължителен процес са останали доброто взаимно познаване, но и взаимната подозрителност.

Географските особености и климатът са направили живота на мексиканците по-труден. На север огромните пояси безводна земя едва изхранват и една крава. За разлика от тях в южните щати Чиапас, Гереро и териториите, простиращи се на полуостров Юкатан, валежите са толкова обилни, че трябва да се измерват в метри, а не в сантиметри на квадратен метър. В Централно Мексико се намират едни от най-плодородните земеделски земи, напоявани от умерени количества валежи. Въпреки това поради недостатъчната като цяло влага в почвата и големите напълно безводни райони по-малко от 10 процента от земите на Мексико са годни за развитие на селското стопанство. В страната има само две речни системи със стопанско значение – река Папалоапан и река Балсас. В Мексико съществува голямо разнообразие на животински и растителни видове, което донякъде отразява разнообразието на географските форми.

Територията на Мексико с нейните около 1923000 квадратни километра се равнява на една четвърт от площта на Съединените щати. Столицата и най-големия мексикански град е Мексико, чието население достига до 20 милиона души. Други големи градове са Гуадалахара, Монтерей и Пуебла.

Населението на Мексико през 1999 година достигна 100 милиона души, като всяка година то се увеличава с 1,8 процента. По-голяма част от жителите са се заселили в градовете, а в селскостопанските райони живеят само 29 процента от мексиканците.

Формирането на мексиканската нация преминава смесването на различни народности. След пристигането на конкистадорите в началото на 16 век и малко по-късно – на роби от Африка, започва процесът на етническо разместване. Непосредствен резултат от този процес е появата на етническата категория метис – човек, във вените на който тече както европейска, така и индианска кръв. По-късно от тази категория произлизат множество други, но определението метис си остава водещо. Днес около 60 процента от населението спада към метисите, американските индианци са около 30 на 100, а представителите на бялата раса са едва 9 процента. Извън тези 3 категории попадат по-малко от 1 процент от жителите на страната.

Испанският език и диалектите та американските индианци са най-често използваните езици в страната, като за официален се приема испанският.Както в повечето страни, така и в Мексико английският език става все по-необходим в големите индустриални центрове, туристически комплекси и в областта на образованието. Въпреки това в Мексико все още съществуват повече от 200 индиански етнически групи, които говорят на над 50 индиански диалекта.

Относно религията, 89 процента от мексиканското население определят себе си като римокатолици.Протестантското вероизповедание навлиза в Мексико в края на 19 век и е подпомогнато от антиклерикалния уклон на Конституцията от 1917 г. Днес 6 процента от населението изповядва протестантството. По-малко от 5 на 100 пък принадлежат към други религиозни вероизповедания.

Конституцията от 1917 година забранява на свещениците да участват в образованието на работниците и селяните. Въпреки тези ограничения броят на записаните деца в частни училища, повечето от които се управляват от Католическата църква, нараства до близо 1,5 млн. през 1940-1979 година. Стремежът на църквата и на много мексиканци да отхвърлят антиклерикалните текстове на Конституцията от 1917 г. обаче показва силата на мексиканските традиции, които продължават да действат. По време на президентските мандати на Мигел де ла Мадрид и Карлос Салинас де Гортари, ограниченията върху дейността на Католическата църква са премахнати. От 1992 г. насам свещениците имат право да гласуват, а Църквата – да притежава недвижимо имущество; религиозното образование също става законно. Възстановени са и дипломатическите отношения с Ватикана.

Образованието се превръща в приоритетна област на реформите, предприети през последните десетилетия в Мексико. Националното правителство изразходва суми, равняващи се на милиони долари, за да подобри възможностите на младите хора да се образоват. Образованието за всички мексиканци на възраст между 6 и 18 години е задължително. Икономическото положение на много семейства обаче прави това задължение невъзможно за изпълнение. През 1994 г. едва 59 процента от децата, спадащи към посочената възрастова група, посещават училище. Но и в тази област има положителни сигнали. След 1970 г. броят на учениците в началните, средните и професионалните училища чувствително нараства. Броят на учениците в началното училище се увеличава от 10 милиона на 17,5 милиона души; в средните – от 1,4 на 4,5 млн., а броят на студентите достига от 62000 през 1959 до 1200000 през 1994 г. Въпреки това проблемът с народната просвета остава тежък.

Политическо устройство

Конституцията от 1917 г. превръща Мексико във федерална република с три вида власт – изпълнителна, законодателна и съдебна. Държавният глава е едновременно и министър-председател и заема този пост в продължение на шест години. Президентът не може да бъде избиран за два последователни мандата.

Законодателната власт се представлява от Конгреса, състоящ се от две камари – Сенат и Камара на представителите. Избраните в камарата на представителите се наричат депутати и заемат своите постове в продължение на три години и не могат да бъдат избирани за два последователни мандата. От 500-те членове на Камарата на представителите 300 се избират като представители на отделни райони на страната, а 200 на пропорционален принцип според подадените гласове от петте избирателни региона на Мексико. 128 членове на Сената се избират за шестгодишен срок. Както и президента, сенаторите не могат да бъдат избирани за два последователни мандата.

Военно устройство

Въоръжените сили на Мексико се състоят от сухопътна армия, военноморски флот и военновъздушни части с общ числен състав около 175000 души. Националното правителство изразходва всяка година около 0,9 процента от бюджета, за да издържа армията. Нейните основни задачи са отбраната на Мексико, осъществяването на обществените проекти в строителствата на пътищата например, оказване на помощ на населението при природни бедствия, борба срещу трафика на наркотици, както и осъществяването на издирвателни и спасителни операции.

В икономиката приоритет има нефтената промишленост, автомобилостроенето, домакинските електроуреди и електроника, производство на стомана, текстилна промишленост, производство на кафе, памук, пресни и консервирани храни, както и туризмът. От 1988 година започва процес на икономическа либерализация. През 1994 г. Мексико се присъединява към Северноамериканското споразумение за свободна търговия. Девалвацията на песото през 1995г. има тежки последствия за националната финансова инфраструктура, при което покупателната способност на населението пада. През 1996 г. брутният вътрешен продукт се увеличава с 6 процента. Независимо от постигнатата финансова стабилизация цените остават значително високи. В началото на 1999 г., водено от стремежа за въвеждане на свободен пазар в страната, правителството на президента Зедильо прекратява държавните дотации върху тортилята – традиционната храна на мексиканския народ.

Относно културата, тревожно явление е засилващата се американизация на страната, която се изразява в налагане на американската култура в областта на храненето, телевизията, киното, музиката, облеклото, спорта и дори в езика.Мексиканците купуват американски коли; американският футбол става много популярен в Мексико; все повече мексиканци гледат редовно състезания от Националната баскетболна асоциация на САЩ (NBA) и Американската студентска атлетическа асоциация. Бейзболът навлиза в страната малко по-рано през 20 век и вече се радва на многобройни любители.

Правата на жените дълго остават ограничени в мексиканското общество. Едва през 1955 г. те получават право да гласуват. Забраната на Католическата църква да се прекъсва бременността води до нарастване на мексиканското население. Така жените, които не желаят да родят заченатите деца, трябва да прибегнат до нелегални аборти. През 1972 г. Църквата все пак се присъединява към призива за по-малко деца в семейството. С течение на времето жените получават право да бъдат избирани за губернатори на провинции и за депутати в Камарата на представителите на мексиканския парламент.

Ранната мексиканска история включва следните периоди:

-предземеделска епоха ( до 5000 г. пр. Хр.)– през този период първите обитатели на Мексико отговарят на предизвикателството, което представляват за тях промените в климата. В резултат на относителното засушаване и изчезването на едрия дивеч те усвояват нови методи за снабдяване с хранителни продукти. Най-важната крачка в тази посока, предприета през разглеждания период е култивирането на растения, годни за храна.

- архаична епоха (5000-1500 г. пр. Хр.) – по време на архаичната епоха, земеделието се развива дотолкова, че храните, добивани по този способ, позволяват на хората да преминат от полуномадски към напълно уседнал начин на живот. Хората вече обръщат внимание на друг вид дейност – в това число и към производството на различни тъкани, керамични съдове, както и на сечива от камък или метал.

- предкласическа епоха (1500-200 г. пр. Хр.) – с изработването на земеделски сечива от дърво, камък, животински кости и рогове, които улесняват култивирането на различни растения за храна, на територията на днешно Мексико се появяват първите общности, които се препитават предимно със земеделие.

Жреческото съсловие придобива важна и същевременно мистична роля в живота на общността. Скоро те призовават за издигането на специални сгради, в които се поднасят дарове на божествата. С нарастване на тяхната роля жреците започват да изискват от населението да плаща данък за религиозното и икономическото облагодетелстване на общността.

От около 1500 г.пр.Хр. докъм 200 г.пр.Хр. на територията на Мексико се появяват първите социално диференцирани цивилизации, сред които са олмекската и тази на населяващите Монте Албан територии. Олмеките са били първите “цивилизовани” жители на Мексико. Техните градове се появяват около 1200 г.пр.Хр., а апогеят на своето развитие олмеките достигат между 700 и 400 г.пр.Хр. По такъв начин тяхната цивилизация осъществява мост между архаичната и класическа епоха. Към средата на първото хилядолетие преди Христа олмеките внезапна изчезват, като причините за това остават забулени в тайна. Дали друга племенна група успява да ги покори или земите им вече не са в състояние да ги изхранват, не ни е известно. С упадъка на олмекската цивилизация народите, населяващи района на Монте Албан, започват да играят важна роля в региона.

-класическа епоха (200 г.пр.Хр.- 900 г.сл.Хр.) – през този период се появяват 2 групи племена – народите на Теотиуакан в Мексиканската равнина и маите на полуостров Юкатан и земите на днешна Гватемала.

През класическата епоха Теотиуакан представлява най-важният и голям град в Мексиканската равнина. Към 600 г.пр.Хр. първите заселници в района на Теотиуакан започват изграждането на това, което ще стане най-впечатляващият град в древно Мексико. Около 200 г.пр.Хр. работят върху проекти за изграждане на грандиозни архитектурни комплекси, сред които пирамидите на Луната и Слънцето, както и храмът Кецалкоатъл. Към 5-6 век след Хр. Теотиуакан се превръща в град с многочислено население, възлизащо на около 200000 души. Политическата система на управление представлава теократична монархия, което ще рече наличието на управленски елит, чиито политически и религиозни функции във властта са толкова преплетени, че трудно могат да бъдат разделени. Кастата на жреците се грижи за поддържане на традиционните религиозни култове, чието развитие продължава в периода преди испанското завладяване на тези земи. През осмото столетие след Христа градът е превзет и унищожен, за което говорят следите от опожарени и съборени сгради.

Няколко века след унищожаването на Теотиуакан процъфтява цивилизацията на маите. Властта на маите се различава коренно от тази на Теотиуакан, тъй като представлява всъщност децентрализирана политическа система. Маите нямат главен политически и религиозен център. Една от най-трайните представи за маите е, че те не са отдадени на военно дело и са миролюбив народ. Но последните научни изследвания показаха, че насилието и човешките жертвоприношения са в основата на техните религиозни практики.

След падането на Теотиуакан първи негови завоеватели стават племената науа, участвали в опустошението му. Скоро след това в областта Тула установява господството си един нов народ – този на толтеките. Те взаимстват много от практиките на Теотиуакан. Това се отнася най-вече за религиозния култ към Топилцин – Кецалкоатъл. Управлението на толтеките поставя ударение върху темата за милитаризма. В средата на дванадесетото столетие властта на толтеките се разпростира върху двадесет градски центъра. През 1150 г. настъпва земеделска криза. Хората са задължени да плащат данъци и такси, което буди тяхното недоволство. Гражданските размирици и множеството набези на варварски народи водят до падането на толтеките.

Познания за ацтеките сме получили от самите тях. Първото им известно обиталище се намира около хълма Чапултепек, разположен на мястото на днешната столица Мексико. Ацтеките говорят на науатъл – един от езиците на централноамериканските народи. По всяка вероятност ацтеките произхождат от района на Северно Мексико. Ацтеките изграждат два града – Тлателолко и Теночтитлан. По-късно Теночтитлан се превръща във властови център на ацтекската държава.

Религията на ацтеките представлява синтез от различни елементи от религиозните вярвания на другите народи, обитаващи Централна Америка. Според мехиките дотогавашната история на света може да бъде разделена на “слънца”. По време на предишните четири слънца на земята се появяват хората, земеделските култури и животните, използвани за храна. През всяка от тези четири отделни епохи се забелязва развитие към по-добро. Мехиките вярваме, че с края на епохата на петото слънце земята ще загине.

След победата над Ацкапоцалко през 1431 г., Тлакаелел и ацтекският владетел на Теночтитлан, Ицкоатъл, присъединяват нови територии и налагат данъци на покореното население. Двамата създават добре структурирана военна аристокрация, предана към властта в новата държава. Под управляващия елит в социалната стълбица се намират тези, на плещите на които лежи издръжката на града държава – майеките. За разлика от прилаганата в Европа форма на робство, ацтекските роби имат известни права. Така например те могат да откупят свободата си, а децата им се раждат като свободни хора.

Ацтеките създават изключително красиви керамични съдове и се проявяват като майстори тъкачи. Те произвеждат и ценни предмети от пера и сечива от обсидиан. Ацтекската империя се олицетворява от внушителни постройки и храмове, както и от обществено полезни строежи като акведукти и системи да отводняване на земите.

Властта на ацтеките над техните съседи е строга и безмилостна и им създава врагове навсякъде из обширната империя. Най-лошите страхове на ацтеките като че ли стават реалност с пристигането на испанците. Слънцето не загива, както техните религиозни водачи вещаят, но това, което се задава на хоризонта, е гибелта на техния начин на живот, подложен на унищожение от испанците.

След установяване на испанската власт над Карибите, през 1517 г. испанският губернатор на Куба, Диего Веласкес, нарежда на Ернандес де Кордоба да обиколи близките до Карибите острови за още роби и богатства. Така експедицията достига полуостров Юкатан. Там испанците осъществяват първия си контакт с маите, които отначало ги посрещат топло. Този сърдечен прием обаче не продължава дълго. Скоро индианците атакуват испанците. Мнозина испански войници загиват, в това число и техния водач Кордоба, който умира от раните си, след като се завръща в Куба.

След завръщането на Кордоба, Веласкес изпраща към Юкатан Хуан де Грихалва. Той установява контакт с група индианци, от които научава, че на запад от това място се намира една голяма и добре изградена империя. Макар че пътуването на Грихалва не се увенчава с успех, Веласкес изпраща нова експедиция в същата посока. Този път с тази задача е натоварен Ернас Кортес. На 10 февруари 1519 г. Кортес отплава за континента, като спира на едно кубинско пристанище, за да набави още войници и припаси. През 1519 г. към експедицията на Кортес се присъединяват още кораби, които му доставят така необходимите припаси, войници и военно снаряжение.

Сведенията за конкистадорите се преплитат с мита за самото завладяване, и по-специално за поведението на водача Кортес. Повечето конкистадори идват от Испания, но сред тях има и португалци, и италианци. Конкистадорите са главно млади хора: над 60 процента са на възраст между 20 и 40 години, а най-старият участник е на 72. Те са придружавани от около двадесетина жени.Голяма част от тези хора не успяват да постигнат своите цели, защото около 60 процента от тях загиват още по време на завладяването на Теночтитлан.

Когато Кортес и неговите хора си проправят пътя от Юкатан към днешен Веракрус, срещат испанеца Херонимо де Агилар, който живее по тези места, след като претърпява корабокрушение през 1511 г. Когато испанците слизат на сушата при Веракрус, позициите на самия Кортес от гледна точка на закона могат да бъдат определени като слаби.

Междувременно до Теночтитлан достигат  новини за пристигането на чужденци в земите на империята. Съществуват сигурни данни, че ацтеките вече знаят за испанските посещения на Юкатан през 1511, 1517, както и за поредното – през 1519 г., когато Кортес акустира на бреговете му. Тъй като нямат представа кои са испанците, ацтеките възприемат тактика на мирни отношения и отстъпки. Монтесума им изпраща дарове и се опитва да ги убеди да не навлизат в Теночтитлан.  Независимо от това испанците сравнително лесно се добират до самия център на огромната Ацтекска империя. Ацтеките притежават числено превъзходство, което би трябвало до им позволи да победят испанците, но така и не успяват.

По-късно испанските пътешественици се насочват към града на тотонаките, Семпоала. Там те научават, че не отдавна ацтеките са установили господството си над тотонаките. Владетелят на Семпоала осведомява Кортес за бруталните методи, които ацтеките използват срещу неговия народ, но заявява, че “те не смеят да направят нищо без заповед на Монтесума”. Затова тотонаките се страхуват от ацтеките и неохотно предоставят наложените им данъци. Кортес насърчава тотонакските вождове да арестуват ацтекските събирачи на данъци, като им обещава своето покровителство. По-късно Кортес освобождава двама от задържаните ацтекски представители и се представя като техен приятел. Той им заръчва да се върнат в Теночтитлан и да поднесат на техния владетел неговите най-добри пожелания. Когато тотонаките узнават за заминаването на двамата събирачи, те изразяват опасенията си, че ще бъдат наказани от Теночтитлан, но Кортес още веднъж ги уверява, че ще им осигури закрила. Върховната власт в Теночтитлан отговаря на предизвикателството, като изпраща войска срещу Семпоала, за да накаже града за измяна, но испанците и техните нови съюзници отблъскват нападението на ацтеките. От Семпоала Кортес и неговите хора установяват контакт с тласкаланите, които непрестанно се съпротивяват срещу ацтеките. Когато тласкаланите и испанците се срещат за първи път, между тях избухва конфликт. Испанците удържат победа.

Съобразявайки се с решителността и военните успехи на испанците след битката срещу тласкаланите, Монтесума решава да покани испанците в Чолула, където смята да се срещне лично с Кортес. На 8 ноември 1519 г. се състои една от най-великите срещи на цивилизациите: Ернан Кортес се среща с император Монтесума на един от най-издигнатите над терена пътища, свързващи сушата с Теночтитлан. Испанците остават в Теночтитлан поне четири дни преди да предприемат едно от най-символичните действия на завоеванието: арестуването на император Монтесума.

През 1519 година губернаторът на Куба, Диего Веласкес, получава инструкции от испанскя крал, които разширяват правомощията му върху полуостров Юкатан. През 1520 година Веласкес изпраща значителни сили, командвани от Панфило де Нерваес, да арестуват Кортес.След като разбира кой изпраща експедицията в Мексико, Кортес отпраща пратениците отново в лагера им като им дава злато и им обещава, че по-нататък ще получат още. След това Кортес потегля за Семпоала. Една нощ по време на буря и проливен дъжд силите на Кортес атакуват лагера на Нарваес и с лекота побеждават войниците му. Ранен в окото, Нарваес капитулира пред Кортес. Междувременно Кортес получава съобщение от Педро де Алварадо, че той и неговите хора са обградени, седем от войниците му са загинали, а много други са ранени и поради това се нуждае от помощ. Междувременно в Теночтитлан ацтеките се готвят да възстановят своята власт. Те си

избират нов император – Куитлауак. Така Монтесума вече няма почти никакво влияние върху своя народ. Кортес убеждава Монтесума да се обърне към насъбралите се тълпи и да ги накара да позволят на испанците да се изтеглят от града. Бившия император се нагърбва с това послание, но още преди да е завършил речта си, тълпата започва да го замеря с камъни. Ацтекския владетел умира от раните си. Така испанците губят последната си възможност за преговори с ацтеките. На 1 юли 1520 година испанците напускат града.Те претърпяват кръвопролитно сражение, по време на което си  пробиват път до сушата с цената на много жертви.

Кортес се добира до Тласкала с остатъка от своите сили, наброяващи по онова време малко повече от четиристотин мъже. Те остават там от юли 1520 до април 1521 година и подготвят ново нападение срещу Теночтитлан. До края на 1520 година Кортес вече разполага с над деветстотин испански войници и с над сто коня. Той започва строителство на плавателни съдове, с които да противодейства на ацтекските канута във водите около Теночтитлан. Въпреки по-съвременните оръжия на испанците населението на Теночтитлан се бие храбро е нанася сериозни удари на противниците си. През юни 1521 година ацтеките успяват да пленят петдесет испански войници. През август 1521 година част от красивия някога град е превърнат р руини, а зловонието на разлагащите се трупове изпълва въздуха наоколо. На 12 август 1521 година много от оцелелите жители на Теночтитлан, напускат столицата. На 13 август 1521 година, на осемдесетия ден от началото на обсадата, испанците влизат в града като победители.

Бруталността на испанското завладяване на Мексико отразява методите на водене на война и завладяване на чужди територии в Европа през шестнадесетото столетие. Недостатъчно платените и недостатъчно контролирани в поведението си войници по принцип опустошават и унищожават всичко в земите, през които минават. С други думи, поведението на испанците  не е различно от това на останалите европейски армии през същия исторически период.

Военното завладяване на Мексико представлява своеобразна арена, на която испанците променят изцяло начина на живот на индианците. На практика във всички сфери тези промени предизвикват смесване на индианските и европейските езици, социални структури, икономически практики, религии и системи на политическа организация.

Покоряването на местното население от испанците означава преди всичко тяхното религиозно подчиняване. Наложената власт върху индианците над конкистадорите скоро довежда до систематични опити за обръщането им в християнската вяра.

Религията, която се ражда от пепелищата на Теночтитлан обаче, носи белезите както на  християнството, така и на ацтекските религиозни практики. Така както след завладяването на страната се появява една нова раса (т.нар. метиси) и нова народност, така и религията, която тя изповядва, представлява смес от различни елементи. При испанското господство църквата и държавата функционират в близки взаимоотношения. И двете култури – християнската и индианската – познават комбинацията между политическа и религиозна власт, имат сходни практики и преследват близки идеологически цели.

Първите мисионери имат положително отношение към индианското население, възхищават се на някои особености на техния начин на живот, различаващ се от европейския по пълната липса на алчност и болни амбиции. Усиленото покръстване на местното население се извършва в отговор на една була на папа Александър IV, която изисква от конкистадорите да превърнат индианците в християни. След падането на Теночтитлан Кортес отправя искане за изпращане на още мисионери. През 1522 година, пристигат представители на Францисканския орден. През 1524 година нова група францискански монаси пристигат във Веракрус и се отправят за Мексико.

Доминиканците пристигат в страната през 1525 година с авторитета на интелектуалци и участници в съда на Инквизицията. Този съдебен орган разглежда делата на хора, подозирани в Ерес. От 1571 година инквизицията започва да действа в Мексико. Между 1570 и 1820 годена съдилищата на Инквизицията разглеждат 6000 дела, в резултат на които 100 души са изгорени на клада. Малцина от тях обаче не са индианци. Повечето са протестанти или наскоро покръстени евреи. Доминиканецът Бартоломе де лас Касас е натоварен от испанския крал със задачата да въведе през 1542 година Новото законодателство, насочено към защита на местното население.

През 1531 година младият индианец Хуан Диего твърди, че е видял образа на Дева Мария край древното светилище в Тепеяк. Според неговия разказ Божията майка му говорила на езика науатъл и му наредила да построи църква на това място. Видението на Диего е наречено от Църквата “Гуаделупската Дева Мария”.

В своите колонии испанците създават много нови институции. Една от тези практики е възнаграждението на храбрите войници със земи и с правото да ползват от плодовете на труда, който полагат живеещите там местни хора. Испанците наричат този вид възнаграждение енкомиенда. Бенефициентът от него (т.нар. енкомендеро) има право да събира данъци, да ръководи работата на индианците и да вземе мерки те да приемат християнската вяра. Испанският закон предвижда всеки енкомендеро да осигурява своите хора с храна, облекло, подслон и обучение в християнството. Според испанците въведената система на управление не се отнася към индианците като към роби. На практика обаче по всичко личи, че това е робство, само дето не се нарича така.

Една от най-важните дейности в енкомиендата е събирането на данъците. Те се плащат посредством предоставянето на различни продукти или чрез безплатен труд.

Робската институция има дълбоки корени както при испанците така и в индианските традиции. Няма никакво съмнение, че заробването на индианците ускорява процеса на намаляване на населението, начало на който слагат болестите и убийствата. Обезлюдяване на новозавладените земи и липсата на работна сила правят необходимо от европейска гледна точка намирането на нов източник на работници. Така испанците постепенно преодоляват недостига на капитали и на удобни африкански пристанища под техен контрол и започват да докарват оттам роби за земите на Нова Испания. Испания докарва първите африкански роби на Карибите през 1518 година. Голям брой работници се използват в земеделието, мините и захарните плантации.

С напредване на испанските завоевания се приема заробване на тези, които се противопоставят на католическата вяра и представляват заплаха за испанските селища. Испанците прилагат легална форма на тези условия посредством Законите на Бургос, издадени през 1512 година. Тези закони предизвикват оживени спорове между богословите, които достигат връхната си точка с т.нар. рекеримиенто. През 30-те години на XVI век се появяват разпоредби за данъците, събирани от индианците и за труда, който те полагат, но неспазването на законите си остава трайно явление.През 1542 година Испанската корона издава т.нар. Нови закони за Индите с които се слага край на робството и се определя робите да бъдат свободни. С въвеждането на Новите закони, системата на енкомиендите започва да отстъпва мястото си на важно средство за набавяне на работна ръка. По-късно върху използването на индианския труд в икономиката оказва влияние промяната, която настъпва в събираните от тях данъци – от плащането им под формата на различни видове продукти към издължаване с пари в брой.

За да си осигурят постоянен запас от работници, собствениците на хасиенди, мини или текстилни фабрики от време на време дават на своите работници надници в аванс. Те им осигуряват също така необходимите сечива и инструменти, дрехи, подслон и храна, като всичко това им се дава предварително срещу надниците, които предстои да вземат за труда си.

Завладяването на Мексико води до появата на четири расови категории в страната: европейци, метиси, индианци и роби. В началото положението на даден индивид се определя от това дали е участвал в завоюването на Новия свят. Така се появява една разделена на две социална действителност – завоеватели срещу завоювани. По-късно все по-важна роля започва да играе икономическото състояние на обществения престиж. С други думи, богатството се превръща във фактор за издигане в обществото.

След завоеванието испанците съставляват елита на обществото. Макар че Испанската корона ограничава властта на участниците в завоюването на Новия свят, испанците запазват господстващото положение в колониалното общество. Върхът на социалната стълбица съдържа важни сектори, заети от хора с определено място на раждане. Испанците, родени в самата Испания, се наричат пенинсуларес. Те се смятат за по-високопоставени от испанците, родени в Нова Испания, наричани креоли.

За управлението на колониите е необходим специален персонал, но Испанската корона ограничава неговите правомощия. През 1503 година кралят създава т.нар. Каса де Контратасион, която е натоварена с изследването на Новия свят.

През 1524 година е създаден Съвет за Индиите. Той направлява политиката на все па-масово заселване на колониите, тяхното администриране, разпределението на необходимите им стоки, определя вида култури, които могат да бъдат отглеждани, и продуктите, които могат да се произвеждат там, както и схемата за внос и износ на продукция от и за колониите.

През 1527 година в опит да укрепи испанската власт в колониите, Испания създава т. нар. Ауденсия или Кралски съд. Отначало тези ауденсии имат прерогативите на нещо като конституционен съд. Скоро обаче те придобиват правото да управляват испанските колонии. Първият президент на Ауденсията в град Мексико е Нуно Белтран де Гусман.

По-късно Испания  въвежда нова система за управление на колониите. За тази цел  създадена нова служба, наречена вицекралство. Вицекралят е безусловно предан на испанския крал и изпълнява функциите на официален представител на монарха в колониите. Дон Антонио де Мендоса е първият, който заема този пост през 1535 година.

Със създаването на едно многобройно чиновничество на след дълго испанците успяват да изградят стройна бюрократична система, която управлява страната на местно равнище. Т. нар. Аюнтамиенто или кабилдо се грижи и направлява живота на общината.

Що се отнася до колониалната икономика, един от най-важните сектори е селскостопанският. След пристигането на европейските преселници, фермите започват да включват сред отглежданите от тях храни и типично европейски култури като жито, маслини, грозде и портокали. Селскостопанската продукция на Новия свят, насочена към световните пазари, се концентрира върху отглеждането на жито и телета, производството на текстилни багрила като индиго и кошинел, както и захар.

Кралете от испанския клон на Бурбонската  династия предприемат мащабни реформи с цел да укрепят властта си в колониите, а те да продължат да служат на своята метрополия. Но от друга страна реформите на бурбоните  показват слабостта на колониалната инфраструктура и на практика подтикват колоните да започнат борба за извоюване на своята независимост.

Още преди смъртта на Карлос II  две съперничещи си империи се борят да установят контрол върху испанския трон – кралят на Франция и императорът на Свещената Римска империя. През 1700 година, когато Карлос II умира, неговото  завещание разкрива, че на испанския престол е определен седемнадесетгодишния внук на френския крал Луи XIV. При положение че се откаже, властта преминава към сина на Хабсбургския император във Виена. Затова не е учудващо, че Луи XIV приема да обедини троновете на Париж и Мадрид. В резултат на това Англия, Холандия, Свещената Римска империя и по-късно Португалия и Савоя сключват съюз, който да попречи на обединението на френския с испанския трон. Това, което следва от този съюз, е избухването на единадесетгодишна война, завършила с мир, подписан в Утрехт през 1713 година. Според него Бурбоните могат да останат на испанския престол дотогава, докато се въздържат от установяване на каквито и да е било политически връзки с френския клон на същата династия. Това показва, че Испания вече се е превърнала във второстепенна политическа сила , която няма думата по отношение на собственото си политическо бъдеще. Последват множество реформи. Първата засяга преустройството на вицекралствата, които са твърде. През 1739 и по-късно през 1776 година, Испания създава две нови вицекралства в Гренада и Рио де ла Плата.

Икономическите реформи обхващат най-малко три сфери на обществения живот,а целта им е да повишат приходите на Короната. Една от най-ненавижданите последици от тези реформи е т. нар. алкабала, или данъкът върху продажбите. Променят се и методите за събиране на данъци като властта се наема лично да извършва събирането, стремейки се да въведе най-строг контрол върху процеса. Друга мярка е предоставянето на кралски монополи върху най-различни продукти, като се започне с тютюна и се стигне до алкохола и солта.

Още през 1765 година протестите срещу имперската система за данъчно облагане стават постоянни и все по-яростни. Засилването на антиправителствените настроения съвпада с две значими проявления на народното недоволство: Войната за независимост на английските колонии в Северна Америка (1776 година) и началото на Великата френска революция от 1789 година. През 1806 година Великобритания за кратко превзема Буенос Айрес, но местните креоли организират своя милиция, която да отхвърли властта на окупаторите. Две години по-късно, когато французите, водени от Наполеон Бонапарт, окупират Испания, много жители на Мексико Започват открити разисквания по въпроса за обявяване на независимост от метрополията. В тези общности на дебатиращи по въпроса за независимостта за пръв път се реализира идеята да открито неподчинение спрямо Испания., когато един сравнително неизвестен свещеник призовава за свободно Мексико. Неговите по-нататъшни действия тласкат страната в един десетилетен конфликт, който завършва с извоюването на нейната независимост.

Откъсването на Мексико от зависимостта на Испания започва в началото на деветнадесетото столетие и няма революционен характер.

В края на осемнадесетото столетие Мексико е най-богатата испанска колония в Новия свят. Тя дава на метрополията повече от 60 процента от всичките й доходи от колониите. Напълно според очакванията, исканията на испанците за все по-големи суми засилват масовото недоволство в Мексико. Елитът на колониалното общество обаче наистина се разгневява, когато Испанската корона прави все по-трудни изпълнението на изискванията, при които имуществото на едно семейство остава недосегаемо и може да се предава по наследство на следващото поколение. Скоро претенциите на Испанската корона засягат и занаятчиите, и духовенството. Испания се опитва да получи заеми от различните съсловия на мексиканското общество.

Погрешните ходове на Короната продължават с въведения през зимата на 1804 година Закон за консолидацията. Този закон дава право на правителството да конфискува земите на Църквата, които впоследствие да бъдат продадени на търг, както и да експропира паричните суми, с които тази институция дава заеми на частни лица, за да може с тях да се покрият нарастващите потребности на Испания за европейската и политика.

Окупацията на Испания от французите и абдикацията на испанския крал Фернандо VII от престола през 1808 година водят до искания на креолите за самостоятелно управление на Мексико. Те са представени официално на вицекраля Итуригарай през същата 1808 година. Вместо да състави въпросното правителство вицекралят свиква събрание на представителите само на град Мексико. В събранието цари дух на враждебност; възникват и различия по въпроса кого представлява този форум – креолите или пенинсуларите. Избухват спорове и относно това дали Мексико за признае испанската Севилска хунта или в Нова Испания да се създаде ново временно правителство, което да управлява в името на Фернандо VII. Мотивирани от тези остри противоречия, пенинсуларите решават да действат.

Рано сутринта на 16 декември 1808 година пенинсуларите, начело с Габриел де Йермо, извършват преврат, като арестуват Итуригарай и поставят на негово място Педро де Гарибай. Не след дълго пенинсуларите го заменят с Франсиско Хавиер де Лисанаи-Бомон. През 1810 година Лисана отстъпва поста си на Ауденсията в град Мексико. Този административен орган се оказва не по-малко неспособен да възстанови стабилността в страната. На преден план излизат интригите на различните политически групировки. Тези групировки се прикриват зад фасадата на дискусионни клубове или на общества за литературни дискусии. Една от тези групи създава т. нар. Литературен и обществен клуб на Керетаро. Така в конкретния исторически момент става ясно, че колонията е разделена между креолите и пенинсуларите. В Керетаро заговорниците решават на 8 декември 1810 година да обявят независимостта на Мексико, надявайки се да получат подкрепа от цялата страна, след като обявяват публично решението си. Но както често се случва при подобни заговори, властите научават за техните планове доста преди определения за решително действие ден.

Един от членовете на Литературния и обществен клуб на Керетаро – отец Идалго-и-Костиля. Той произхожда от креолско семейство, което е въвлечено в борбата срещу дискриминацията, гарантираща правата на пенинсуларите. През 1810 година отец Идалго е енорийски свещеник на Долорес, но скоро се озовава начело на избухналата там революция. Когато правителството започва да арестува някои от заподозрените, че заговорничат против властта, в ранната утрин на 16 септември 1810 година мълвата за тези действия достига и до Идалго. Той свиква папството си, като бие камбаните на енорийската църква. Когато те пристигат, чуват от устата му зов за извоюване на мексиканската независимост. В този момент нещата около ръководството на движението започват да се развиват в опасна посока. Един от важните лидери на въстанието, капитанът от войската дон Игнасио Аленде, губи контрол над въстаниците, защото те вече признават отец Идалго за свой водач. Събитията, които следват – първо в Гуанахуато, а после и в Гуадалахара, - довеждат до това, че мнозина креоли, които първоначално подкрепят движението за независимост, започват да се страхуват, че безчинствата ще компрометират тяхната кауза. В резултат на тяхната позиция между креоли и пенинсулари се установява странен съюз, който съществува в продължение на повече от десет години. Независимо от сключването на този съюз, действията на въстаниците плашат елита. Страховете на населението се увеличават още повече, след като революционната тълпа, наброяваща 60000 души и въоръжена на практика с всички видове оръжие, се насочва към Гуанахуато. В крайна сметка кралските войски нанасят поражение на тълпите, водени от Идалго, по пътя им за там. Идалго решава да не напада град Мексико. Въстаниците се оттеглят към Гуадалахара и превземат града с помощта на низшите слоеве на населението.

В края на 1810 и началото на 1811 година ходът на събитията рязко сменя своята посока. Много от въстаниците получават опрощение от властите и се оттеглят от борбата. С възстановяването на правителствения контрол над града, кралските войски си отправят към Гуадалахара, където пристигат в състав от около 6000 души през януари 1811 година. Макар Идалго да разполага с около 80000 души, дисциплинираните и опитни кралски войници избиват една десета от въстаническата тълпа. Два месеца по-късно, на 21 март 1811 година, Идалго е заловен и арестуван. Той и другарите му са обезглавени и главите им са набучени на пики по стените на хамбарите на Гуанахуато.

Смъртта на Идалго през 1811 година довежда до политически вакуум, който трае чак до 1812 година, докато роялисткият военен командир, генерал Фелис Кальеха, продължава да преследва останалите части от въстаническите сили. През този период на нестабилност друг свещеник, Хосе Мария Морелос-и-Павон, който стои начело на бунтовнически групи заедно а Идалго още от 1810 година, взема властта в свои ръце. През септември 1813 година Морелос се среща със свои симпатизанти край Чилпанчинго, за да обсъдят заедно целите на своята борба. На този конгрес Морелос се изказва за създаването на независимо Мексико, управлявано от правителство, в което са представени всички политически сили в страната. Тази част от неговото предложение не се харесва нита на креолите, нито на пенинсуларите, защото това е заплаха за техните интереси. Преследван от роялистката армия, Морелос напуска Чилпанчинго и се отправя в планината, където повежда партизанска борба Една година по-късно Морелос и привържениците му се срещат отново, за да изработят конституцията на независимо Мексико. Създадена по модела на испанския конституционен проект от 1812 година, тя трябва да се хареса повече на консервативно настроените жители на страната. В края на 1815 година Морелос е заловен и споделя съдбата на Идалго.

След смъртта на двамата видни водачи на борбата за независимост движението се изгражда в откъслечни схватки из различни райони на страната, водени между правителствени части и отделни въстанически командири от по-нисък ранг. Сред тях най-голяма известност придобиват Висенте Гереро и Гуадалупе Виктория. През 1810 година двамата мъже използват нестабилността в страната, за да водят партизанска война, чиито цели не са особено ясни. В резултат на това Мексико преживява нови шест години на несигурност. Висенте Гереро и неговите хора стават основна цел на преследванията, предприети от правителствените сили. Действията против Гереро са ръководени от роялисткия офицер Августин Интурбиде. Скоро Интурбиде разбира, че в стремежа си да залови бунтовническия водач, се е нагърбил с една непосилна задача. Затова вместо да търси победа над него, Интурбиде решава да го привлече на своя страна. След редица преговори най-накрая успява да го убеди и Гереро се присъединява към движението за независимост на Мексико.

През февруари 1821 година Интурбиде обявява своя план от Игуала. В него той предвижда три принципа: 1) Мексико ще обяви своята независимост от Испания, 2)креолите и пенинсуларите ще получат равни права и 3)католицизмът ще си остане основно вероизповедание в страната. На 27 септември 1821 година, придружаван от Висенте Гереро и Гуаделупа Виктория, Ибарури влиза в град Мексико. Независимостта на Мексико обаче е извоювана на твърде висока цена. Политическата сцена се превръща в гладиаторска арена, на която се разиграват фарсове, скандали, политически убийства, предателства и грабежи.

Първоначално управлението на страната е поето от временно правителство (хунта), членовете на което и обсъжданите въпроси се обсъждат лично от Интурбиде. През юли 1822 година в катедралата на град Мексико се извършва пищна церемония, на която Интурбиде приема короната на държавен глава под името Агустин I.

Империята просъществувала по-малко от десет години. През декември 1822 година, един от на-изтъкнатите водачи в историята на Мексико, Антонио Лопес де Санта Ана, се обявява против Интурбиде. През пролетта на 1823 година Санта Ана представя своя План от Каса Мата, в който настоява Интурбиде да се откаже от властта, да бъде ликвидирана империята и на нейно място да бъде установена република, управлявана според официално приета конституция. Интурбиде е принуден да замине в изгнание, но той все пак се връща в Мексико през 1824 година., акостирайки на източния бряг при Тамаулипас.Застрелян е само пет дни по-късно. През следващите петдесет години страната се раздира от вътрешни борби за създаване на стабилно национално правителство. До 1855 година Мексико се управлява от Антонио Лопес де Санта Ана.

От 1821 до 1857 година в Мексико идват на власт не по-малко от петдесет различни правителства. Всички те обаче се опитват по някакъв начин да удовлетворят големите различия между отделните прослойки на мексиканския елит, като същевременно почти няма правителство, което да не се опита да осигури господството на този елит над народните маси. Така става ясно, че нищо не е пригодно за осигуряване на контрола над масите от институцията но каудильосите и множеството обществени взаимовръзки, манипулиращи тази система.

След заминаването на Агустин Интурбиде в изгнание Мексико минава под властта на трима военни командири – Николас Браво, Гуадалупе Виктория и Педло Селестин Негрете. Те решават да свикат учредително събрание, което да състави основния закон на страната. Събранието е свикано през ноември 1823 година, а през 1824 е изработена конституцията на Мексико. Още в началото тя проявява своите недостатъци и заедно с това е подложена на неблагоприятни последствия от острото разделение, между отделните прослойки на господстващата класа. Вместо да създават политически партии, враждуващите групировки се изявяват като сформирани масонски движения.  Две такива противостоящи си масонски групи са тези на Йоркския и Шотландския обред. Постепенно тези групировки се превръщат в основа на формиращите се либерална и консервативна фракция в Мексико.

През 1824 година старите военни командири Гуадалупе Виктория и Николас Браво са избрани съответно за президент и вицепрезидент. През четиригодишния мандат на Виктория в страната се забелязва известна стабилизация, която приключва с края на неговия мандат през 1828 година. На проведените през същата година президентски избори от страна на консерваторите се явява Мануел Гомес Педраса, който е съперник на генерал Висенте Гереро, представител на федералистите. Гереро оспорва резултатите и излиза с декларация, насочена срещу Педраса. Гереро обявява изборните резултати за невалидни.

Като крайгранична област Тексас остава извън основното русло, в което се развива колониалната история на Мексико. До 1800 година по тези земи живеят по-малко от 10000 души. За да увеличи населението на областта, Мексико насърчава заселването на северноамериканци в Тексас. Евтината земя и възможността да се използва робски труд ускоряват по драматичен начин колонизацията на Тексас от гражданите на Съединените щати. Докато положението в Тексас се влошава и става почти неудържимо, събитията, разиграли се в столичния град Мексико, допринасят за общата нестабилност в страната. След разгрома на испанските войски правителството на Гереро пада, пометено от въстанието, избухнало през декември 1829 година и ръководено от вицепрезидента Анастасио Бусманте. Гереро е заловен и разстрелян през януари 1831 година. Със свалянето на Гереро Бусманте започва осъществяването на консервативна политическа програма. В края на 1832 година Бусманте слиза от власт, а през пролетта на следващата година се провеждат избори, на които Санта Ана е избран за президент на страната.

След като тексасците обявяват образуването на Република на Самотната звезда, Санта Ана решава, че трябва да защити суверенитета на Мексико. През зимата на 1835 – 1836 година той събира войска и нахлува на север в земите на Тексас, пристигайки рано напролет в Сан Антонио. Мексиканската армия обсажда тексасците въстаници в мисията, известна тогава под името Аламо. На 6 март 1836 година Аламо е превзет от мексиканците. На 21 април 1836 при Сан Антонио тексасците нанасят поражение на мексиканците като отмъщение за събитията от Аламо. Санта Ана капитулира пред исканията а врага, в чийто плен се намира, като подписва споразумение със Сам Хустън, командира на тексаските сили, което гарантира независимостта на Тексас срещу освобождението на мексиканския президент. Мексиканския конгрес обаче отказва да признае споразумението. През 1837 година САЩ признава независимостта на Тексас. На свой ред Бусманте се завръща на президентския пост в град Мексико.

В края на пролетта на 1845 година американските войски под командването на генерал Закари Тейлър, получават заповед да се изнесат на лагер на източния бряг на река Рио Гранде. Тези техни действия заплашват традиционната граница между Мексико и Тексас – река Нуекас, която се влива в Мексиканския залив на около 225 км северно от мястото, където Рио Гранде се влива в същия залив. Когато през 1846 година войната със Съединените щати избухва, правителството на Хосе Х. Ерена веднага започва преговори със САЩ. Пръв в град Мексико пристига Гомес Фариас и поема властта в името на възстановената Конституция от 1824 година. По същото време Съединените щати разрешават на Санта Ана да се завърне в Мексико през пристанищния град Веракрус. Така на 16 септември 1846 година Фариас и Санта Ана се явяват официално в Мексико е през декември същата година Конгресът ги натоварва съответно с длъжността вицепрезидент и президент. През март 1848 година Санта Ана заминава в изгнание във Венесуела и не се завръща до 1853 година, когато отново приема президентския пост. През 1855 година Санта Ана отново е принуден да замине в изгнание. През 1876 година той умира.

Сред изгнанието на Санта Ана силите на либералната опозиция завземат град Мексико и Алварес е избран за президент на страната. Бенито Хуарес става министър на правосъдието, Мигел Лердо де Техада – министър на развитието, а Мелхол Окампо – министър на външните работи. През 1857 година е изработена нова Конституция. Започват жестоки борби между консерватори и либерали по въпроса за най – радикалните принципи, заложени в новата Конституция. Въпреки тези противоречия Комонфор успява да спечели президентските избори през септември 1857 година. Консерваторите обаче открито застават против Конституцията и се вдигат на бунт срещу управлението на Комонфор. Те превземат столицата Мексико и със сила принуждават президента да подаде оставка. След това президентския пост поема мексиканският армейски генерал Фелис Зулоага.

ОТ 1858 1861 следва тригодишна война по повод реформите, която е следствие от политическото разпокъсване на Мексико, започнало още от времето на извоюване на независимостта. С отстраняване на президента Комонфор Мексико навлиза в нов период на гражданска война. През първите етапи на войната консервативните сили са много по-опитна сила, но към 1860 година войските на либералите вече са натрупали достатъчно воински умения и печелят все повече победи. В края на лятото на 1860 година нанасят поражение на консерваторите при Оаксака и Гуадалахара, а на 22 декември 1860 Мирамон е принуден да капитулира пред стените на столицата. Либералите отново завладяват град Мексико на 1 януари 1861 година, а Хуарес се присъединява към тях една година по-късно.

През 1864 година мексиканците за втори път изпитват властта на един император, този път в лицето на австрийския ерцхерцог Максимилиан. Максимилиан и жена му Шерлот пристигат във Веракрус през май 1864 година. Жителите на Веракрус твърде хладно приемат новия си владетел, което предполага тяхната враждебност към него. Срещу Максимилиан действат и много водачи на либералите, в това число Порфорио Диас в Оаксака и Хуан Алварес в Гереро. Управлението на Максимилиан приключва на 19 юни 1867 година, когато той е изправен пред дулата на наказателния взвод и е разстрелян

От 1867 до 1876 благодарение на Порфорио Диас Мексико успява да постави основите на икономическото си възстановяване. На проведените през октомври 1867 година Хуарес печели трети пореден президентски мандат. Увлечен от своите успехи и със замъглено от упражняването на властта съзнание, през 1871 година Хуарес се решава на една крайно непопулярна крачка – да се кандидатира за четвърти президентски мандат. Привържениците на Хуарес имат решаващо мнозинство и той печели войната. Хуарес е починал на 19 юли 1872 година, след което се провеждат нови избори. Този път в надпреварата участват само двама кандидати – Лердо и Диас като Лердо лесно спечелва победата.

Заради политиката на промени, която води в Мексико, и особено заради преминаването му към позициите на центристите, Лердо е критикуван както от либерали, така и от консерватори. Когато става ясно, че Лердо ще се стреми към втори президентски мандат, Диас ме се противопоставя и през март 1876 година обявява Плана от Тустепек. Тази негова акция, която започва като защита на либералните принципи, обявени с Конституцията от 1857 година, на практика ознаменува появата на поредния каудильо в Мексико.