Joomla Software solutions Template

Payday loan

Аспарух (наричан от византийците, известни са вариантите Испор (най-автентично, в превод "бял конник"),Исперих, Есперих, Есперерих) е български владетел. Той е третият син на кан Кубрат, основателя на Велика България. Не е известна годината на неговото раждане, но доколкото Именника на българските ханове говори за 61 години на негово управление, който период се разминава с историческите данни, то с голяма степен на вероятност може да се приеме, че 61 години е била продължителността на живота му (дълга за времето си) и съответно годината на раждането му е 640 г. Във същия документ Аспарух е наречен княз, а не хан, както често е наричан в българската историография.

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Има хипотеза за произход на рода Дуло от Средна Азия, от племенният съюз Дулу, обитаващ по това време степите на Седморечието (Джетису).

Нищо не е известно за живота на Аспарух до 671 г. Обстоятелството, че след разгрома на Велика България значителна част от населението го последва в похода на запад подсказва за достатъчния авторитет, който той е имал сред българите към този момент.

През 671 г. Велика България е разгромена от Хазарския каганат. Една част от населението (предимно от племената кутригури и оногундури), наброяваща общо към 120-150 хил. души, начело с Аспарух се оттегля на запад от основната територия на Велика България, отвъд р. Днепър. Трябва да се има предвид, че до 671г. в териториите на Велика България влизали всички земи между р. Днепър и Карпатите. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток, Аспарух разполага центъра на владенията си при устието на р. Дунав. В периода 671-680 владенията на България включват земите от р. Днепър – на изток, до Карпатите – на запад (днешна Югоизточна Украйна и Молдова) и части от днешно Влашко, които части били завладени от Аспарух след 671г.

През този период българите започват ежегодни набези в територията отвъд р. Дунав, както в Мизия, намираща се под контрола на славянските племена, така и в Тракия, владение на Византия. Особено голям поход е извършен през 679 г., когато българските войски достигат чак до Адрианопол (Одрин), където са разгромени от византийските.

Обстоятелството, че българите преместват центъра на държавата си до р. Дунав и честите и войнствени набези отвъд нея предизвиква тревога в Цариград, където считали териториите до Дунав за исконно византийски, само временно извън контрола на централното правителство. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в българската държава (преди да се преселят през 600-610 г. отвъд Дунава те били поданици на аварския каган и в този смисъл имало традиции за такива обединения, а освен това била налице и тенденция българските войски трайно да се задържат в Добруджа) провокира и похода на император Константин ІV Погонат срещу българите през 680 г.

Реално тази война започвa още през 672 г., с нападенията на българите, но до 679 г. се води предимно едностранно, тъй като Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабският халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин ІV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. Първото действие е категоричният разгром на българската армия при Адрианопол през 679г., с което заплахата за Тракия е отстранена. Впоследствие императорът решава да пренесе действията на север, срещу центъра на българската държава – областта Онгъл, отвъд устието на р. Дунав.

През пролетта на 680 г. ок. 40 хил. византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав и подлага на обсада българската армия в землената цитадела, издигната северно от реката. Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия (византийските армии не били минавали Дунава от времето на император Маврикий, преди 80 години, а Мизия била заселена вече с враждебни славяни), трудното снабдяване на армията, постоянните атаки на българските конни отряди и невъзможността да бъде щурмувано укреплението поради нестабилния блатист терен скоро дава да се разбере погрешността на избраната стратегия за похода. Отпътуването на императора за Месемврия, под предлог "лечение от подагра", понижава бойния дух допълнително. В тази обстановка българската армия атакува византийската и й нанася пълно поражение.

През лятото и есента на 680 г. българската армия нахлува и опустошава Тракия, като в късната есен отново разгромява противопоставилата й се византийска войска. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир.

През 681 г. е сключен и мирният договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия (до р. Искър и без гр. Одесос) (това всъщност било формално, тъй като византийската власт над тези земи била несъществуваща), а България се съгласява да прекрати набезите си отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни.

След 681 България води активна външнополитическа и военна дейност практически по всички стратегически направления.

На юг – договорът от 681 г. изглежда не възпира българските армии от по-нататъшни нахлувания и грабежи във византийска Тракия, действия, впрочем, съвсем характерни за номадските конни народи тогава. Източниците свидетелстват и за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан ІІ срещу македонските славяни). Сведенията са противоречиви за изхода от сражението, но доколкото Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е била целта на нейните действия, то може да се приеме, че сражението е било неуспешно за българите.

Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода слещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688–689 и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане Юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На запад – източниците сочат, че земите на Влашко са били спорни между българи и авари още от времето на Кубрат. Териториите на запад от р. Олт са били под аварска власт и след 681г. Същото е в сила и за земите на запад от р. Искър, южно от Дунава. Известен е конфликт между България и Аварския каганат през 691-693. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход.

На север – от тази посока, откъм Хазарския каганат, идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Тези валове подсказват и за дълбочината на хазарските нахлувания – чак до Средна Добруджа. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Спасително обстоятелство за България, противопоставена на много по-силния противник, е бил натискът откъм юг срещу Хазария от страна на арабите, който е сковавал основните им сили. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. При една от битките той намира и смъртта си, през 701 г., при праговете на р. Днепър. Гробът му е намерен на брега на река Днепър до село Вознесенка (сега в Украйна). Един от надписите на гроба с рунически знаци гласи: "Небесен победител".

Естеството на отношенията между българите на Аспарух и заварените в териториите на Мизия народи, и по-специално със славяните, е предмет на множество спекулации. На първо място, по това време Мизия не е била населявана само от славянски племена. В земите на днешната Габровска област живеели немалко готи - остатъци от заселените там готи по времето на император Теодосий І Велики, ок. 380 г. По склоновете на Стара планина обитавали пастири-траки, част от които били дори непокръстени (техни потомци днес са каракачаните). В Одесос (дн. Варна) и околностите живеели много гърци.

В земите на Добруджа, на север, обитавали остатъци от прабългарски и хунски племена още от времената на Атила. На териториите на дн. Шуменска, Варненска и Търговищка области пък живеели северите. Погрешно смятани от дълго време от съвременните историци за славяни, северите всъщност били част от значителният народ савири - смес от прабългарски и угрофински племена, нахлул в Европа през 463г. Те се заселили в днешна Североизточна България при голямото нашествие на аварите през 558г., с разрешението на византийската власт, в замяна на защитата на проходите в Източна Стара планина. Северите, поради езиковата близост и родството, станали естествени съюзници на българите на Аспарух и опора за тяхната власт. Именно тяхното присъствие и брой дали основание на Аспарух да избере областта Чика (южната част на Шуменска област и Търговищко) за център на държавата си след 680г.

На запад от северите, в земите на днешна Северна централна България и Северозападна България живеели множество славяни, останали в историята с названието седем славянски племена. Техните имена не са запазени. Писателят Антон Дончев ги нарича по имената на основните реки в Северна България - поломци, етърци, повитяни, осъмци, искърци, погостяни и бъдинци. макар историята да познава славянското племе тимочани, по името на р. Тимок, съмнително е тези да са били имената им.

Броят на населението на Мизия по това време също е неизвестен. Аспарух вероятно е преминал реката поне със 100 хил. от 150те хил. прабългари, които го последвали. Останалите се заселили във дн. Молдавия, като щит срещу хазарите. Северите вер. също са били ок. 100 хил., предвид значителният ареал на разселението им. Славяните пък (с оглед бъдещите преселения при Кормисош и Омуртаг)са били поне 500-600 хил.

Не би могло да се говори за съюз между българи и славяни на равноправна основа, каквато беше официалната историческа теза много години. Нито при аварите, нито при хазарите, нито при хуните преди това, нито при варягите след това не е налице такова равноправие в отношенията им с другите народи от техните държави. Най-вероятното е, че срещу подчинението им и плащането на данъци българският хан им оставил вътрешното самоуправление, като ги защитавал от външни врагове (византийци и авари).

Първоначално славяните не са били включвани в българската армия, поне до средата на 8 век. Самоуправлението им най-вероятно е отнето при административната реформа на хан Крум. Има множество сведения за опити на засилване на властта на българите върху славяните и за масови преселения на славяни във Византия. Най-значимите са отбелязани именно в средата на 8 век и при управлението на Омуртаг. Предателството на славянската част от армията коствало на българите и битката при Анхиало през 763г. - едно от най-големите поражения на България през средновековието. Това сочи наличие на неразбирателства между двата народа, които обаче едва ли са били постоянни, предвид липсата на сведения за славянски въстания срещу българската власт.

Приемането на християнството през 864г. довело до консолидацията на двата народа през следващите два века.

В годините на тежка криза и заплаха за българската държавност именно Аспарух е човекът, отстоял единството на българите (по онова време – все още крехко), отблъснал всички външни заплахи, разширил територията на държавата, преутвърдил ролята й на европейската политическа сцена. Аспарух е владетелят, считан за основен фактор за стабилизирането и укрепването на и досега съществуващата държава България и неговият принос за последващото 1300 годишно битие на българи и България в този регион е решаващ. По негово време България е значителна европейска сила, отстъпваща само на Византия и Хазария. Армията й наброява общо към 50 хил. войници и води активни военни действия често и на два фронта.