Joomla Software solutions Template

Payday loan

От средите на родолюбивото духовенство израстват  първите будители на нацията. С усилия на ума и голяма духовна енергия Отец Паисий Хилендарски създава безценен ръкопис- ,, История славянобългарска” . Чрез него българите откриват славното си средновековно минало. Паисиий ги призовава към родолюбие, просвета и независимост, вдъхва им чувство за собствено достойнство. Негов пръв следовник е епископ Софроний Врачански. В трудни за българите времена, той пише книги за просвета и работи за политическо освобождение.

Славата на пръв будител на нацията заслужено носи Паисий Хилендарски. Народът ни го знае и почита като Отец Паисий. Не само защото е монах, отец, а защото е духовен баща, отец за осъзнаващия се като нация народ.

В далечните времена преди повече от два века и половина, през 1762г., Паисий Хилендарски написва своята малка книжица- "История Славянобългарска", за полза на българския род. В нея той изразява идеите си за национално възраждане и освобождение на българите. Хилендарски се възмущава от невежите сърби, които се подигравали на българския народ заради липсата  на писмена история. Поел върху себе си благословената задача да върне историческата памет на народа си и да пробуди националната му гордост, Отец Паисий преодолява много трудности. Разпръснатото на много места събира в едно кратко и силно слово за достойното ни минало. Твърдо вярва, че народ, който се гордее с миналото си, има бъдеще. Пътува от манастир в манастир не само на Атон, а и в български и немски земи. Измъчват го болести. Паисий се затваря в Зографския манастир и с помощта на материалите от зографската библиотека, в продължение на две години, той създава първото произведение на българската история. Oсъзнава голямото значение на събраната история за изграждане самочувствието на един народ, но като достоен и скромен човек, той не изтъква собствените си заслуги. Откровено заявява: Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто  написах. Той е един от народа. Отличава го силното му чувство за дълг към миналото, настоящето и бъдещето на този народ. Чувства се отговорен и поема пътя си на народен будител.  Историкът Паисий има силен аргумент, за да призове интереса на своите читатели и слушатели. Те трябва да се самоосъзнаят като наследници на достоен народ, на велики бащи, прадеди и царе, патриарси и светци. Той съзнателно подбира най- величавите моменти от българската история.

Хилендарски не е безстрастен историк. Често се чува гласът на сърцето му, проблясват ту гневът и болката, ту обичта и възхищението му. Възмущението му е предизвикано не толкова от незнанието и неграмотността на много от съвремениците му, колкото от тия, които се срамуват да се нарекат българи. Паисий добре разбира, че в оня момент главната заплаха идва от гърците. Затова страстният патриот убедително оборва тези, които мислят, че гърците са по- мъдри и по- културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи.  Няколко пъти създателят на Историята подчертава, че я е написал не само за онези много българи, които отиват по чуждия език и обичай, а своя хулят, за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език. Тях справедливо укорява. Книгата му трябва  да достигне най- вече до обикновените прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии. Отец Паисий заклеймява отцеругателите, но изпитва жал към незнаещите, които обичат да слушат за своя род и език, за българските царе, патриарси и светии. Той разбира, че за безкнижния народ е невъзможно да прочете отломките от историческото знание.

Заради изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение много учени го сочат за основоположник на българското Възраждане. Канонизиран е за светец на православната църква.

Към Паисиевата гордост ние бихме прибавили и факта, че само България от европейските страни от създаването си (повече от 1300 години) до днес не е променяла името си, а това е знак за национално достойнство. А ,, История славянобългарска” е максимално научна за времето си историческа творба.

Според мен светци като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са достойни за пример за подражание с великите си дела и с това, че ги е мотивирала не собствената им слава а тази на България!

Тръгнал по пътя, очертан от Паисий , котленският просветител Стойко Владиславов сякаш остава в сянката на хилендарския монах. Мнозина го познават единствено като прилежния преписвач на  „История славянобългарска”. В същност Софроний има забележително за времето си творчество. Той изцяло излиза от средновековната анонимност на автора и дори пише свое собствено житие- жанрова форма, предназначена за животоописанията на светците. Тези мемоари  са индикатор за навлизането на ренесансовия и просвещенски дух в  литературата, за формирането на художествена литература от религиозната форма. Любопитен би бил въпросът доколко живота на сирачето Стойко по време на предосвобожденската епоха е по-различен от живота на едно сираче днес.

Животът при условията на една небългарска aдминистрация е определено чужда за всеки един съвременен човек. В житието ярко се чувства „турското” присъствие, то носи страх, неспокойство, несигурност. Животът на християнина, на раята е непрестанно под  заплаха, при това не само от турските власти, но и от хайдутите и от гръцкото духовенство. Основната грижа на човека, обаче и тогава и днес, си остава непроменена. Независимо в какви условия живее всеки се стреми да осигури прехрана на семейството си, стреми се към материални, на първо място, ценности. Ето тук ясно се очертава разликата между житието на Софроний и традиционните жития на светците. Животоописанието, написано от врачанския епископ описва подробно не борбата с абстрактната идея за злото, не със Сатаната, а борбата със земното, със всекидневния живот. Изкушенията , които стоят пред Софроний, лесната, но несправедлива печалба, например, съвсем не са чужди на съвременния човек. Само начинът е друг. Църковните глоби са за нас явление абсолютно непознато. Но ако си припомним факта, че по това време църквата играе донякъде и ролята на българска администрация, няма как да не отбележим че надали има принципна разлика между несправедливите глоби, които  Софроний налага и да речем „малките жестове” които правим към пътните полицаи. И изобщо, стига да отстраним времевите маркери, есенцията си остава една и съща, живота на българина Софроний в основата си би могъл да бъде еднакъв с живота на всеки един наш съвременик. Или на никого не му се е налагало да работи при подчертано некомпетентен и по- ниско образован работодател. Или не му е бил искан подкуп за извършване на някаква услуга. Е, да, турската власт не е българска, местните паши по времето на Софроний са практически безнаказуеми.  Именно тук се корени основната разлика- липсва независимостта на личността, липсва нейната свободна воля.  И наистина, в произведението трудно се открива явна и изразена волята на героя. Той всичко върши по необходимост, по принуда, по чуждо предложение. Тоя сякаш се носи по реката на живота, използва предоставените му възможности, но сам рядко взима инициативата. Бихме могли да отнесем това към „робската” психика на покореното българско общество, само че за съжаление ако се огледаме ... ами май няма много голяма разлика, по голямата част от сънародниците ни просто се носят по пътя на най- малкото съпротивление и „каквото ми е писано- ще стане”. Дали пък това не е просто част от народопсихологията ни?

Но нека не демонизираме османските властници: на първо място, защото те не са единствените потисници на българите. Тази роля доста успешно играе и гръцкото духовенство, в ролята на държава в държавата, а и самите българи. Или роднините на сирачето Стойко не се опитват да го, ами казано на съвременен език- изиграят, при това дори го пращат в затвора. Е, днес чуждото духовенство  го няма и хора не лежат в затвора заради дългове, само дето прехваленото българско семейство май продължава тактиката да „заграби каквото има, пък другия да се оправя”, или може би съпрузите никога не се карат заради материални проблеми. Тези неща явно ги е имало по времето на Софроний, както ги има и днес.

И въпреки всичко в произведението може да бъде открит извесетн дух на модерност и космополитност. Софроний пътува изключително често в границите на обширната империя, това вече не е затвореният в рамките на рода и селото човек. Това вече е един поданик на империята , който пътува свободно, или почти, опознава другия и чуждата култура. Започва да се развива като един съвремен човек, пък макар и „прост”. Или епизодът с хомосексуалните турци ни е чужд и съвършено непознат, нито един от нас никога не би се озовал в подобна ситуация?

И нека накрая да се обърнем към духовните аспекти в житието. На няколко места Софроний се обръща към Бога като към закрилник и към спасител. Само душевно спасение ли търси Софроний, за духа си ли се моли или за плътта си и живота си. Средновековният и страстен във вярата си монах вече го няма. Религията не е лек за душата, тя е по-скоро надежда за преживяване, за по-малко страдание, за спасение на тленното. И макар Софроний многократно да заклеймява суеверието, неговата религиозност деградира. Тя вече се основава на тялото, за тялото се грижи. Трябва да подчертаем обаче,че вярата е все така силна, само че тя се пренася в друга сфера. Софроний не се тревожи за спасението на душата си, той осъзнава греха си посредством поредния удар на съдбата. Това е не наказание на духа, а както вече отбелязахме – наказание на тялото. И макар Софроний да е човек на Бога, грижата за безсмъртната му душа е потисната от грижата за оцеляването, смирението му към Бога има за цел милост от страна на съдбата, в света сега, а не в отвъдното. Е, нима и нашата вяра не е такава?  Дава надежда за тленното, а на нас не ни остава време за душевното...

Грижите на Софроний Врачански, преживелиците му описани в житието са на човек, живеещ в смутно и трудно време. Време на полуробски манталитет и многобройни препятствия пред реализирането на личността. Това време ни е чуждо, макар да го изучаваме, то си остава далечно. Психологията, обаче, мечтите и страховете, освободени от рамките на историческата епоха са ни близки и до болка познати. Те са си наши още от турско време, та чак до днес.

Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са първите будители на българското самочувствие в края на XVIII и началото на XIXв. Те, както и други прозорливи духовници, отварят очите на българите за тяхното славно минало и насочват погледа им към по- добро бъдеще.

Ние почитаме тези наши будители като вникваме в техните старинни образи и се ровим в тяхното минало и в това на техните дела.Те трябва да са пример за подражание,         ако желаем да направим дело с което да се запомним от идните поколения!