Joomla Software solutions Template

Payday loan

Османско завоевание в българските земи

През цялото Средновековие българският народ не веднъж с оръжие в ръка се бори срещу опитите на чуждите завоеватели да посегнат на неговата независимост. Едва ли обаче има по-велика епопея, свързана с толкова жертви и героизъм и същевременно толкова трагична по своите последици, както борбата на българския народ срещу османските турци. Извървян е труден и дълъг път на развитие, свързан както с моменти на политически и културен възход, така и с моменти на упадък. През втората половина на ХІV век българската държава се вплита в съдбоносен двубой с турските нашественици.

През ХІV и ХV век Европа преживява криза, която дестабилизира стопанския, социалния и политическия живот на обществата и държавите на целия континент. Модерните историци го определят като “криза на възможния предел”, на достигнатите постижения в техниката, на организиране на обществото и на духовния живот, създаден през Средновековието. Външните й проявления са намаляване на обработваемата земя, селските въстания, военните конфликти. “Кризата на възможния предел” през ХІV и ХV век е обща за целия християнски свят в Европа, но последиците са различни. Западна Европа успява да я преодолее и да тръгне към Новото време. Започват да се наблюдават нови явления. Европейският свят започва да променя своите демографски, политически и духовни характеристики. Многобройни кралства, херцогства, графства се заменят с централизирани държави – Франция, Англия, Испания. Нараства ролята на градовете като занаятчийски и обществени центрове.  Италианските градове републики Венеция, Генуа, Флоренция преживяват стопански разцвет и със своята активност показват силата на зараждащия се в тях капитализъм както в търговията, така и в политиката: благоприятните условия и засилените контакти в духовната сфера предпоставили възникването и развитието на Ренесанса. Поражда се хуманизмът с новото си виждане за човека. В същото време Балканският полуостров остава в Средновековието и през следващите столетия. Нещо повече – променя се историческата съдба за векове напред.

Развитието на държавите и народите от Европейския югоизток в началото на ХІV век също бележи някои положителни тенденции. Впоследствие те са прекратени от редица неблагоприятни фактори. Европа пострадва и от голямата чумна епидемия /1348 г./, която отнема живота на една трета от населението на континента.

Балканският полуостров изживява това време в непрекъснати войни, в хода на които броят им се увеличава, но намаляват техните потенциали. Моралните ценности се дестабилизират. Началото на ХІV век е свързано и с въздигането на Сръбското кралство, което достига не само върха на териториалното си разширение и могъщество, по през 1346 бива провъзгласено за царство. В същото време византийската империя се раздира от противоречия, от вътрешнополитически междуособици, в които нерядко се вплитат и останалите балкански държави. Загубила владенията си в Мала Азия, тя вече не представлява трудна преграда за преминаването на селджукските и османските турци на Балканския полуостров. Средновековната българска държава не е изолирана от тези процеси. Дългите войни с Византия и Сърбия, междуособните борби и отцепническите движения, разпространението на ересите непрекъснато намаляват вътрешните й сили и военната й мощ. Политическият израз на кризата е разделението на българската държава на три основни части: Търновското царство, Видинското царство и Добруджанското деспотство. Отношенията между тях са напрегнати, което намалява възможностите им за взаимодействие. Това е една от причините за османското завоевание на българските зами на Балканския полуостров. Втората група фактори, които довеждат до завоеванието на османците се развиват в Мала Азия. На Балканите никой от държавниците не оценява правилно тази нова агресивна сила. Напротив Йоан Кантакузин сам кани османците за федерати в борбата си  за византийския трон. Тази недалновидност е втората причина за падането под османска власт. Третата група фактори действат столетия и довеждат до дълбокото идейно, политическо и стопанско разделение на европейския свят след схизмата на православната и католическата църква през 1054 г. Опитите на християнския фронт срещу османците са епизодични.

ХІV век е столетието, в което има най-много превратности за българския народ. Това е време на опити за стабилизация и опити за преодоляване на опасността от чужди завоевания. Събитията  от ХІV век намират място в работите на К.Иречек, Ю.Тодоров, П.Мутафчиев, В.Златарски, Ал.Бурмов, Д.Ангелов, Л.Йончев, В.Гюзелев, Ив.Дуйчев, П.Ников, Б.Цветкова, Ст.Шишков, П.Петров, П.Ангелов, Й.Андреев и др.

Началото на ХІV век е свързано с отхвърлянето на татарската хегемония и опита за централизация на Теодор Светослав /1300 – 1321/. Татарите не само спират да безпокоят българските територии, но заради убийството на Чака хан Токту отстъпва областта Бесарабия, което е с голямо политическо и икономическо значение.

Новият владетел предприема стъпки за укрепване на царската власт и ликвидиране на феодалния сепаратизъм. Първа жертва става патриарх Йоаким ІІІ, който е наказан със смърт поради подозренията, че поддържа тесни връзки с татарите. Византия също се опитва да предизвика феодални размирици.  Първо залага на Михаил – син на Константин Асен и Мария, но той се завръща безславно с дадената му войска. По-големи грижи създава Радослав – брат на Смилец, който с голяма войска се насочва към българските земи, но е разбит от Елтимир – чичо на Светослав Тертер /Теодор Светослав/.

След стабилизирането на  страната българският цар насочва вниманието си към Византия. Започва война, която продължава четири години и се развива главно в Тракия. Към българските територии се присъединени Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол. Чрез тези важни пристанища се осъществява търговията с Генуа и Венеция.

Император Андроник ІІ подготвя контраудар. Привлича на своя страна другия брат на Смилец – Войсил, чиито владения се намират между Сливен и Копсис. През лятото на 1304 г. край р. Скафида Теодор Светослав успява да надхитри византийския император и да разбие войската със засада. Знатните военачалници са задържани, а простите войници българският цар пуснал. Извор за тези събития е Георги Пахимер. През 1307 г. е сключен мир, който затвърждава завоеванията на българите в Тракия. Добрите си намерения той показва като изпраща жито през зимата в Константинопол на гладуващото население. Според договора дъщерята на императора Теодора се омъжва за българския цар.

Управлението на Теодор Светослав след това премивана в относително спокойствие. Със самостоятелност остава да се ползва само Видинското княжество. Неговият владетел е удостоен с титлата “деспот” и така Михаил Шишман е спечелен за съюзник. През 1305 г. успява да присъедини и владенията на чичо си Елтимир.

През 1321 година на престола се възкачва синът на Теодор Светослав -  Георги ΙΙ Тертер /1321-1322/. През юли 1322 година той с решителни действия присъединява Пловдив и поставя свой гарнизон. През август напредва към Одрин, но Андроник ΙΙΙ успява да спре българското настъпление. Оплячкосва българските земи в Тракия, но ответен удар не последва поради внезапната смърт на царя.

Георги ΙΙ Тертер не оставя наследници. Ето защо болярския съвет избира за български владетел видинския деспот – Михаил ΙΙΙ Шишман. Така към българската държава е присъединено и Видинско. Далечна издънка на Асеневци той прибавя към името си Асен. Но всъщност той поставя началото на нова династия, която управлява до падането на България под турска власт.

Новият цар показва решимостта да продължи политиката на предшествениците си. Той събира голяма войска, като включва и татарска конница и за кратко време освобождава градовете между Сливен и Месемврия. Във византийски ръце остава град Пловдив. Нападенията на българите изненадват внука на Андроник ΙΙ и младият Андроник ΙΙΙ предлага на Михаил ΙΙΙ Шишман в единоборство да решат спора. На това предложение българския цар отговаря подигравателно. През 1324 година е подписан договор, който е с благоприятни каузи за България. В пределите на България остават градовете Русокастро, Поморие, Айтос. Освен това Михаил ΙΙΙ Шишман трябва да се ожени за вдовицата на Теодор Светослав.

Бракът на българския владетел довежда до обтягане на отношенията между България и Сърбия, тъй като  изоставя първата си съпруга – сръбкинята Ана-Неда и лишава децата й от престола. В основата на зараждащия се конфликт стоят неразрешими териториални спорове. Разширението на Сърбия към Македония предизвиква безпокойство у Михаил ΙΙΙ Шишман. Макар, че България започва да губи политическото си влияние в Македония, там живее българско население с български традиции. За конфликта между България и Сърбия допринася и конфликта избухнал във Византия в борбата за власт между стария император Андроник II  и внука му Андроник III. Българския владетел застава на страната на Андроник III, а сръбския крал Стефан Дечански на страната на Андроник II. В междуособицата взема връх Андроник III, който влиза в Константинопол и се провъзгласява за император. През 1330 година между него и българския владетел е сключен договор за съвместни военни действия срещу Византия. В началото на лятото Михаил ΙΙΙ Шишман се разполага на лагер край Велбъжд/Кюстендил/. Скоро пристига сръбския владетел. Двамата сключват примирие. Сърбите нападат вероломно българския лагер. В това време българската войска е разпръсната и разбита. Самият цар е тежко ранен още в началото  и умира. Настъпва разногласие между българските боляри. Надделяват тези, които са за сключване на мир със Сърбия. Във водените преговори, във които дейно участие взема братът на убития цар – Белаур, е решено на българския престол да се възкачи бившата царица Ана-Неда и нейния малолетен син Иван Стефан. В същото време Андроник III не спазва договореностите, нахлува в Тракия и редица градове попадат отново в неговите ръце.

Битката при Велбъжд лишава българите от един енергичен владетел и от възможността за политическо и народностно обединение. Тази битка изменя политическия баланс и силите на полуострова. Бързото териториално разширение на Сърбия става най-вече за сметка на българската държава, което предопределя хегемонията й в следващите десетилетия. В края на XIV век народите на балканския полуостров изживяват  период на същинско средновековие, който се характеризира със нарастването на данъчните повинности и засилване на децентрализацията в управлението.

Балканите се оказват сами срещу османските турци и техния газават. Разделението и враждебността между двете части на християнска Европа са третата причина за османското завоевание на българските земи и на балканския полуостров.

В средата на XIV век опит да укрепи българската държава прави Йоан Александър /1331-1371/. Йоан Александър се възкачва след преврат, извършен от болярите Драган и Филип, като свалят малолетния син на Михаил ΙΙΙ Шишман – Иван Стефан. По майчина линия Йоан Александър е далечен потомък на Асеневци, а по бащина линия на Тертеровци. Сам взел участие в битката при Велбъжд – 1330 година, той се опитва да накаже Византия за неизпълнението на поетите договорености и още през есента на 1331 година градовете от Югоизточна Тракия до Одрин преминават в негови ръце. Така новият цар се опитва да продължи политиката на Теодор Светослав /1300-1321/, Георги ΙΙ Тертер /1321-1322/ и вуйчо му Михаил ΙΙΙ Шишман за обединяване на българските земи и тяхната централизация. За тези събития разказват византийските хронисти Йоан Кантакузин и Никифор Григора.

Недоразуменията със Сърбия са изгладени с дипломатически брак между новия сръбски жупан Стефан Душан и Елена – сестра на Йоан Александър. Тази година е изключително важна. Византийският император Андроник III започва да опустошава българските земи. Решителното сражение между българи и византийци става при Русокастро. Само за пет денонощия от Търново до Русокастро  се придвижват 8000 души, а след дипломатически преговори и умишлено забавяне се придвижва и 3000 татарска конница. На 18.07.1322 година срещу тази войска застава 3000 армия на Андроник III. След тридневно сражение самите ромеи ще признаят, че поражението им е пълно. Споразумението между България и Византия гарантира властта на Йоан Александър между река Тунджа и Черноморското крайбрежие. Постигнато е споразумение, съгласно което повечето крепости в Приморска Тракия се връщат в пределите на България, а дъщерята на Андроник III трябва да се омъжи за българския престолонаследник Михаил Асен. Скоро след тези събития Йоан Александър потушава и бунта на вуйчо си Белаур, който обхваща Видинско.

Стремежът на Йоан Александър е да установи властта си в Тракия. Ето защо той се намесва в междуособната борба за престола между малолетния Йоан V с регент Ана Савойска и доместик Йоан Канкакузин. През 1344 година Йоан Александър постига най-големия си дипломатически успех. Регентите та ЙоанV му отстъпват девет крепости / Цепина, Пловдив, Станимака, Кричим, Перущица, Астос, Беден, Косиак/ при условие, че ще започне военни действия срещу Канкакузин. Това е последното териториално разширение на българската държава. В последвалите събития Йоан Александър се опитва да изпълни поетите обещания, но е разбит, заплашен е от турско нашествие и не посмява да стори нещо по-решително. Постепенно той се оттегля от активна намеса в междуособиците. Това е продиктувано от зачестилите турски набези в Тракия. Влияние оказват и сблъсъка на византийските и сръбските интереси в Македония.

Същевременно обаче Йоан Александър не противодейства на сръбското проникване на Сърбия в Македония. Оттеглянето от военното участие в междуособицата не означава намаляване но дипломатическата активност. През 1346 г. благодарение на подкрепата му, сръбският крал Стефан Душан е провъзгласен за цар, срещу което българите възвръщат някои загубени територии след битката при Велбъжд. През следващата година цър Йоан Александър сключва търговски договор с Венецианската република, който затвърждава традиционно добрите отношения между българи и венецианци.

Въпреки опитите на Йоан Александър /1331 – 1371/ да запази териториалната цялост на България, проявите на сепаратизъм се засилват. Като самостоятелно владение постепенно се оформя Добруджанското владение на болярина Балик, който управлява с братята си Теодор и Добротица. По-късно земята се наследява от Добротица, който утвърждава положението си на независим господар в Североизточна България. Между 1355 и 1360 г. от българската държава се отделя Видинската област. Там се възцарява синът на Йоан Александър – Йоан Страцимир, роден от първата му съпруга – влахинята Теодора.

Започналият упадък на българската държава, нейното икономическо и военно изтощаване не се дължи единствено на личните неуспехи на Йоан Александър. Това са процеси, произтичащи от спецификата на обществените отношения в България през ХІV век, както и резултат от редица неблагоприятни външни фактори. Сред тях безспорно най-силен е появата на турците на Балканския полуостров. Макар че Йоан Александър не може да бъде поставен наравно с Калоян и Йоан Асен ІІ по отношение на политическите и дипломатическите качества, то безспорно е, че той е един от най-издигнатите в културно отношение български средновековен владетел. Приносът му в развитието на българската духовна култура през ХІV век се изразява главно в покровителството, което упражнява над духовници, книжовници и живописци. Цар Йоан Александър се намесва активно в борбата, която тогава се води между официалната църква и новопоявяващите се ереси и социално-религиозни учения като богомилството, адамитството, варлаамитството, жидовстващите и др.

Подобни процеси се наблюдават и при другата силна държава на Балканския полуостров през ХІV век – Сърбия. След смъртта на Стефан Душан /1331 – 1352/ се разпада на няколко самостоятелни княжества. От Византия още при Йоан V Палеолог има само жалки остатъци. Обективно на Балканския полуостров не съществува нито една значителна сила, която да спре турците.

Върху твърде пъстрата политическа карта на Балканския полуостров в югозападните земи се открояват две нови държавни обединения – кралството на Вълкашин около Шар планина и Македония и деспотството на брат Йоан Углеша в Родопската областна Егейска Тракия. Освен тях на географските италиански карти от епохата са отбелязани 40 държавици. При тази небивала в миналото раздробеност на трите главни балкански държави бързите успехи на агресивната османска държава стават лесно обясними.

Османската държава възниква в Западна Мала Азия върху руините на Византийската империя и Иконийския султанат.  Селджукските турци завладяват Мала Азия след фаталната за Византия  битка при Манцикерт през 1071 г. Повторното поражение на империята при Мириокефалон през 1176 г. прави селджукските турци неоспорими господари на голям район. През ХІІІ век на свой ред те претърпяват голямо поражение от монголските орди под предводителството на Хулагу. Под техен контрол и опекунство иконийските /румски/ селджуки постепенно    губят влияние. Вместо тях все по-голяма власт придобиват местните бейове, които раздробяват султаната на няколко полузависими бейлика. През 1307 г. монголите удушават последния селджукски султан и с това ликвидират старата турска династия.

В структурата на бившата селджукска държава особено място заемат т.нар. уджове /удж – стрела/.  Това са крайгранични територии, заселени с тюркски племена, начело с бей. Тяхната задача е да извършват набези в съседните територии, да разстройват стопански и политически неприятелите, след което пристъпват към овладяване на земите им.

Удж-бейовете  разполагат със значителни права в завоюваните области. На своите гаази /победители/ в Гаазавет /свещена война срещу неверниците за победа на исляма/ те раздават тимари, които повишават властта и авторите им. Такъв удж бей е Осман гаази, основателят на Османската династия и държава. Нейно ядро стават уджът, който в края на ХІІІ век е управляван от Ертогрул – един от водачите на войнственото племе кайъ, което според летописната традиция се заселва с 400 шатри в северозападната част на Мала Азия. От 1229 г. синът му Осман повежда самостоятелна политика, поради това тази годена се счита за началото на османската държава. Практиката османците да раздават земя на гаазите привлича много авантюристи във войската. Имотът и животът на покореното население, което е християнско, са в пълна собственост на завоевателите. Останалата без надеждна защита от византийски войски, Западна Мала Азия скоро изцяло е покорена.

Преломна година за османската експанзия и утвърждаването на Османската империя като сериозна сила в Мала Азия става 1326 г., когато Орхан /1324 – 1362/ превзема Бурса и я прави столица. След превземането на Никея /дн. Изник/ и Никомидия /дн. Измит/ териториите на Османския бейлик опира на Мраморно море. През втората половина на ХІV век пред вратите на Балканския полуостров надвисва нова агресивна сила.

Държавата освен Османска я наричат Турска още от Х век арабите, а след тях и византийците. Турци са назовани номадите от степите. По-късно европейските народи възприемат това название и то най-често се среща в изворите. Така през ХІV и ХV век се разкрива етническото разнообразие на Османската държава. Във времето на османско и турско стават синоними.

Първите османски нападения на Балканите са регистрирани около 30-те години на ХІV век. Османците са извикани от Йоан Кантакузин срещу неговите противници и между 1300 – 1345 г. кръстосват югоизточните области на полуострова, като не пропускат да грабят местното население.

Останалите най-често без надеждна защита пред произвола на  нашественика, българите сами поемат защитата си и домовете си. Един от първите защитници на българското население срещу османските турци е родопският войвода Момчил. Сведения за живота му, превърнати от народа в легенди и предания, могат да се намерят у византийските хронисти. Според Никифор Григора Момчил е по род българин и произхожда от “неизвестни родители”. Още на младини  напуска родния си дом. Постепенно около него се събира малка дружина от храбри и решителни хора, с които кръстосва родопските краища. Уплашени от растящата известност на смелия българин, местните феодали го обявяват за “разбойник” и “грабител”. Подложен на преследване, Момчил се принуждава да премине с хората си на византийска територия и постъпва в императорската войска. Не след дълго напуска Византия и преминава в Сърбия , където за известно време остава на служба при Стефан Душан.

През 1342 г. Момчил се връща в пределите на империята и предлага услугите си на едни от претендентите за византийската корона – Йоан Кантакузин. Последният назначава Момчил за управител на Родопската област Меропа, която се простира по горното течение на р. Арда. Местното население го приема добре като българин и с близък произход. Славата му започва да расте с всеки изминат ден и за кратко време в неговото владение се преселват голям брой българи, страдащи от значителните набези на турците. Момчил събира голяма за времето си войска, съставена от 300 конници и над 5 000 пехотинци.

Отначало Момчил изпълнява заповедите на Йоан Кантакузин , но след това се почувства достатъчно силен и се обявява за независим владетел. Той прави това не само поради желаната от него свобода, но и защото прозира егоистичните планове на Кантакузин, който не спира дори пред съюз с турците.

За изходна точка на своето нахлуване турците използват беломорското пристанище Абдера. В началото на 1344 г. дружината на Момчил внезапно напада пристанището и опожарява турските кораби. След тази победа славата на безстрашния родопски войвода нараства,  а народът си отдъхва и заживява с надеждата, че е настъпил дългоочакваният мир. Но през 1345 година Йоан Кантакузин заедно със своя съюзник Умур бег решава окончателно да сломи съпротивата на непокорния българин. Срещу него е изпратена многобройна войска. Момчил събира верните си войски и се оттегля към крепостта Перитор. Изплашени от възмездието на противника, жителите на крепостта отказват да пуснат Момчил в града и приемат около 50 души, водени от братовчед му Райко. Скоро пред стените на Перитор се завързва кръвопролитно сражение, в което Момчил и дружината му проявяват голям героизъм. В разгара на битката родопския войвода намира смъртта си.

В съзнанието на народа спомена за Момчил остава. В народните предания той остава като легендарен герой, защитник на народа. В някои песни като негов враг се явява цар Костадин /вероятно Йоан Кантакузин/. В други песни Момчил се сражава срещу “Синам”, “Влахина паша”, “Църна арапина” /олицетворение на османския завоевател/. Посредством създадения народен епос славата на Момчил като бранител на родопското население от турците надхвърля българските земи и се разнася из целия Балкански полуостров.

Едва в последните години от управлението си, Йоан Кантакузин започва да осъзнава пагубните резултати от своята благосклонност спрямо турците. Това го кара да стане инициатор на един съюз, който трябва да спре зачестилите турски нашествия на балканския полуостров. През 1351 година специално византийско пратеничество донася послание на Йоан Александър с конкретни предложения за сключване на съюз. Йоан Кантакузин моли българския цар да му даде известна сума за построяване и издържане на една флота, която трябва да възпре турците от по-нататъшно нахлуване в Тракия. Предложението става достояние на търновци и е прието с радост и въодушевление. Ръководен от настроенията на търновци, българският цар обещава да предостави исканата сума. За съжаление скоро след това под влияние на сръбския крал Стефан Душан, българския владетел отхвърля византийското предложение. Така е пропуснат удобен момент, когато все още е възможно силите на балканските народи да се организират за възпиране на азиатските нашественици. Недоверието между тях, породено от чести войни и конфликти, се оказва единствено от полза на турците, които само за няколко години след описаните събития стъпват трайно на Балканския полуостров.

През 1352 година Сюлейман паша – син на Орхан превзема малкия градец Цимпе на Галиполския полуостров. С това се създава предмостово укрепление за по-нататъшното поникване на османците. През нощта на 1 срещу 2 март 1354 година земетресение разрушава стените на крепостта Галиполи. Сюлейман превзема града и поставя силен гарнизон. На следващата година османските войски нахлуват в Тракия. Те предприемат настъпление в три посоки – Егейска Тракия, София, Карнобат и Добруджа. През 1354 година те нахлуват в българските земи и достигат до Средец. В битка срещу тях загива най-големия син на Йоан Александър – Михаил Асен.

След  настаняването на османските турци в Източна Тракия през 1355 година българи и византийци отново предприемат опит за създаване на военен съюз. По това време на императорския престол стои вече Йоан V Палеолог, който окончателно скъсва връзките си с турците и потърсва сближение с Йоан Александър. Първата стъпка в това отношение е бракът на една от дъщерите на българския цар – Кераца със сина на императора – Андроник. В протокола на Константинополския синодик  по случай брака се казва, че той ще бъде от “полза на християните и във вреда на турците”. Така този династичен брак преследва явно политически цели. Други политически стъпки обаче за военен съюз между двете държави не са предприети. Това позволява на турците за сравнително кратко време да укрепят завоюваните позиции в Тракия. Когато начело на войските застава престолонаследникът Мурад и военачалникът Лала Шахин, военните действия се провеждат много енергично. В 1361 година пада Одрин. В техни ръце падат важни крепости като Димотика, Пловдив, Боруй и други. Центърът на османската държава се премества в Източна Тракия и с това заплахата на балканските държави става непосредствена. До към 1364 година по-голямата част от Тракия се намира вече в турски ръце.

Вместо изграждане на общ отбранителен съюз балканските владетели търсят други пътища за отстояване на независимостта си. Йоан V Палеолог иска помощ от Западна Европа и започва преговори за сключване на църковна уния с Рим. Стремителните успехи на Мурад /1362 – 1389/ в Тракия поставят пред Йоан Александър въпроса дали да поеме пътя на отчаяна съпротива или да потърси компромис с него. Надделява второто решение и след 1364 г. е сключено споразумение с османците, което за известно време спира грабителското нашествие. По негово време Мурад възприема титлата “султан” и въвежда светски закони. Наслояваните от десетилетия противоречия и вражди между българи и византийци отново вземат връх. В 1364 г. между двете държави избухва отново война този път за черноморските градове Анхиало и Месемврия. Йоан Александър изпраща за защита на градовете военно подкрепление, в което се включват турски наемници. След безуспешната обсада на Месемврия Йоан V Палеолог се съгласява да сключи договор за мир. Градовете остават в българските предели, но Йоан Александър се задължава да плати всички разходи по войната.

България изпитва нови удари от съседите си. През 1365 г. унгарците завладяват Видинското царство на Йоан Страцимир и отвеждат в плен него и цялото му семейство. По време на четиригодишното владичество тук те подлагат на насилствено покатоличване българското население. Подпомогнат от добруджанския деспот Добротица и влашкия войвода Влайку, цар Йоан Александър прогонва унгарците от Видин и ги принуждава да възстановят сина му на престола. През 1366 г. владетелят на Савоя – граф Амедей VІ, известен с прозвището “зеления граф”, потегля на поход по море срещу турците и успява да превземе важната крепост Галиполи. Под внушение на Византия той се насочва към Българското Черноморие и достига до  Варна. В резултат на този поход и последвалите го споразумения Ахтопол, Анхиало, Несебър преминават в пределите на Византия.

Докато България е подложена на унгарците и западните рицари, турците продължават завоюването на Тракия. С преместването на столицата в Одрин показват, че нямат намерение да напуснат Балканския полуостров.

Османският бейлик вече обединява територии от два континента и земи, характеризиращи се с различен тип стопанство – скотовъдството на огузите от Мала Азия и земеделието на населението от Тракия.  Съвременните учени твърдят, че в това обединение се крие успехът на османците както в тогавашните битки, така и в далечната историческа перспектива. Оттук идват големите им ресурси и човешки потенциал, което бързо ги прави най-сериозната сила в обширен регион от двете страни на проливите.

Както балканските, така и османските извори от епохата представят завоеванието като безреден низ от походи, но съвременните учени откриват определена логика, която чертае стратегията на завоеванието. Акънджийските походи оформят два лъча – към Беломорското крайбрежие на Родопите и Македония и към Западна Тракия. Те изтощават населението и спомагат за бързо присъединяване на обширни земи към уджа. Целта им е да завладеят  нови територии и да установят контрол над пътните магистрали на полуострова. Балканските владетели, които не разполагат с армии, за да противостоят на натиска, са принудени да приемат васални задължения: да плащат данък и да участват с войски в следващите османски походи. Този сценарий се разиграва десетки пъти през втората половина на ХІV и през ХV век. Византийските императори, българските царе, сръбските крале и деспоти за кратко, задълго или  завинаги остават османски васали. И без това изострените им отношения се обтягат.

Разширяването на териториите става постепенно, за да намалят броя на несигурното във военно отношение номадско население /татари, юруци и др./ и започват да го заселват на Балканския полуостров. Тук идват войници и от спахийското население /опълчение/. От помюсюлманчените военнопленници-християни формират пехотна войска, наричана еничари, която е под пряко подчинение на султана. Постепенно формират многочислена и  добре организирана войска, което им дава значителни предимства пред малочислените армии на балканските владетели. Военната, политическа, стопанска криза в балканските държави е последвана от психологическа. Зачестилите епидемии от чума засилват сред християните чувството за безнадеждност.

След смъртта на Йоан Александър България окончателно се разделя на три самостоятелни държави – Търновското царство, начело със сина му ат втория брак – Йоан Шишман, Видинското царство, начело с Йоан Страцимир, и Добруджанското деспотство, начело с Добротица, по-късно наследено от сина му Иванко.

Връзките между трите български държави са слаби, а често и враждебни. Това важи най-вече за отношенията между Йоан Шишман и Йоан Страцимир, които не намират пътища за разбирателство. Нещо повече, за да демонстрира пълна независимост, видинският цар Йоан Страцимир, последван от добруджанския деспот, предоставят земите си на духовната   власт на Константинополската църква. Нарушеното духовно единство в такъв момент е голям удар. В условията на засилената турска експанзия става много трудно да се разработва ефикасна стратегия да отпор на завоевателите, който държат в ръцете си голям брой укрепени градове.

През есента на 1371 г. става решително сражение между съюзените християнски сили и ордите на султан Мурад при гр. Черномен /по долното  течение на р. Марица/. То завършва с катастрофално поражение за вдъхновителите на християнската коалиция – Вълкашин и Углеша, които намират смъртта си в боя. Уплахата и объркването идват след поражението и най-добре са предадени от книжовника Исай Серски, които разказва за пленяването на земята от турците и казва: “и наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите”.

Поражението при Черномен и смъртта на Вълкашин и Углеша предизвикват голям отглас в съзнанието на българския народ, който вижда в тяхно лице защитник срещу неканените азиатци. Доказателство да това е фактът, че в добавките към Бориловия синодик наред с другите борци за правата вяра, се отдава почит и вечна слава на крал Вълкашин и деспот Углеша.

Черноменската битка отваря подстъпите към Балканския полуостров за завоевателите. Наследникът на Вълкашин – крал Марко, деспот Константин Велбъждски и владетелят на Солунско Богдан жупан стават васали на Мурад. Дори гордият византийски император, чиято власт векове е символ на светото владичество, трябва да признае върховенството на султана. Те трябва да му плащат данък и да предоставят военни отряди. Това улеснява Мурад, който настъпва на широк фронт срещу българските земи. Най-напред са обсадени и превзети крепостите Ихтиман и Самоков, след което турците проникват в Македония. Княжеството на Углеша е унищожено, а наследникът на Вълкашин – крал Марко – приема васалната зависимост. Същата участ сполетява Велбъждското княжество на братята Йоан и Константин.

Едновременно с настъплението в югозападните български земи турците се отправят към Родопската област. Тук обаче срещат упоритата съпротива на непристъпните родопски крепости, които задържат за дълго време устрема на завоевателя. Особено се отличават защитниците на крепостта Раковица,  които според запазената легенда са предвождани от войводата Курт. Кървава битка е водена и при крепостта Цепина, която успява да издържи близо два месеца напора на многобройния неприятел. Най-сетне, както разказва народното предание, турците прекъсват водоснабдяването на крепостта и защитниците са принудени да сложат оръжие. По същия начин пада  във вражи ръце и Станимака. За турското завладяване на Родопския масив са запазени многобройни предания, отразяващи героичната защита на неговите бранители. Един от тях е войводата Гордю,  който до последния си час остава непреклонен и се сражава срещу напиращия неприятел в планините около Девинско.

Настъплението на турците в Македония и Родопите е придружено с масови разорения и поробвания. Особено голям е броят на поробеното население от Станимака, Прилеп, Мелник, Скопие, Битоля, Костур, Воден и др. След като населението от Родопската област и по-голямата част от Македония е поробено, султан Мурад предприема настъпление в посока към София и Ниш. Йоан Шишман е принуден да сключи мир, признава васалната си зависимост като плаща ежегоден данък и дава за жена на Мурад сестра си Кера Тамара.

Мурад продължава овладяването на Тракия. Един голям отряд, предвождан от Лала Шахин, обсажда яката Софийска крепост. Дълго време турците щурмуват града. Неговите защитници, предвождани от бан Янука, оказват ожесточен отпор. Обезсърчен от неуспеха, Лала Шахин прекратява пристъпите и решава да си послужи с хитрост. Намира се предател, с чиято помощ турците пленяват войводата Янука. Това сломява духа на защитниците и те слагат оръжие. След падането на София  през 1382 г. пътят на Мурад към по-нататъшното завоевание на запад е открит. Пред опасността от наближаващия завоевател сръбският крал Лазар успява да организира коалиция, в която влизат босненският крал Твърдко и вероятно Йоан Шишман.

Първото сражение между турците и съюзените балкански държави става през 1387 г. при Плочник. То завършва с поражение за Мурад, но съюзниците не се радват на успеха дълго. На следващата година турският султан, разгневен от непокорството на Йоан Шишман, изпраща в Североизточна България голяма армия, предвождана от Али паша. Тя успява да завладее редица градове, между които Овеч /Провадия/, Шумен, Мадара и др. Упорито продължава да се сражава Никопол, където се намира Йоан Шишман. Това кара Мурад лично да се насочи към града. Българският владетел се принуждава да сключи примирие и обещава да предаде на турците крепостта Дръстър. Изглежда по това време за турски васал се признава и видинският цар Йоан Страцимир.

След като се оправя с Йоан Шишман на следната 1389 г. султан Мурад се отправя към Сърбия. На 15 юни при Косово поле войските на княз Лазар се жестоко разгромени. Цар Йоан Шишман не успява да окаже съществена помощ на сърбите след трагичните за българските земи събития от 1388 г . Сигурно е обаче, че във войската на княз Лазар има не малко българи, повечето бегълци от Македония или от другите поробени земи. В разгара на битката сръбският войвода Милош Обренович се промъква до шатрата на Мурад, успява да се срещне с него и го убива. Това не донася очакваното объркване сред османските войски. Синът на убития султан – Баязид  Илдаръм /Светкавицата/ повежда правоверните и разбива християните. Княз Лазар е пленен и убит над трупа на Мурад. За княз на сърбите и поставен неговият син Стефан Лазаревич. Вторият решителен опит да бъдат спрени нашествениците претърпява неуспех. Сръбският княз Стефан Лазаревич става васал на турския султан Баязид и се задължава да го подпомага в походите му със своите войски.

През 1389 година султан Баязид се заема да сломи съпротивата на непокорния Йоан Шишман. През лятото на 1389 година султан Баязид се отправя с голяма войска към столицата Търново и я подлага  на продължителна обсада. Образно описание за последните дни на столицата оставя книжовникът Григорий Цамблак в “Похвално слово за патриарх Евтимий”. От него се разбира, че българския патриарх подкрепя и отбранява защитата на крепостта, стреми се да вдъхне смелост и сила. Обсадата продължава три месеца, през които почти всички опити на турските пълчища да проникнат н не престъпната крепост са неуспешни. Обаче както разказва легендата, се намира предател, който една нощ тайно затваря вратите на крепостта. Много бранители и мирни жители са избити и поробени.

Така залязва славата на българската столица, която през изминалите два века се издига като всепризнат център – духовен и книжовен за славянските народи. Не случайно в по-късните сръбски и руски летописи падането на Търново е отбелязано като събитие с общославянски характер.

Малко след овладяването на Търново по заповед на турския управител са заловени и избити 110 от най-видните български боляри. Султанът решава да погуби и българския патриарх, но в последния момент променя решението си и изпраща Евтимий на заточение. Чудодейното спасение на патриарха, което има очевидно легендарен характер, е предадено по един твърде образен начин от Григорий Цамблак. Той пише, че когато турската палач вдига ръка да посече Евтимий, тя се вкаменила и смъртната присъда не могла да бъде изпълнена.

С падането на Търново съпротивата на българския народ не е сломена. Йоан Шишман се готви да даде решителен отпор на врага. С поддръжката на унгарците, влашкия войвода Мирчо Ставри повежда борба срещу турците, които пренасят военните действия на север от Дунав. В равнината Ровине – 1395 година става кървавата битка. Турците с помощта на своите християнски васали с усилие удържат победата.  Тук загива Крали Марко – българският владетел от Прилеп и Велбъждсия деспот Константин Драгаш.

Под предлог, че Йоан Шишман и добруджанския деспот Иванко не му оказват помощ, султан Баязид организира поход срещу тях и за кратко време ги побеждава. Решителния отпор Йоан Шишман дава при крепостта Никопол. Въпреки героичната защита крепостта е превзета, а Йоан Шишман е пленен и обезглавен по заповед на султана. Престолонаследникът Александър приема исляма и става един от военните предводители на султана под името Искендер бег.

Покоряването на търновска България и проникването на турците на север от  Дунава, предизвиква тревога сред централноевропейските държави и на първо място в Унгария. Крал Сигизмуд, който е и немски император, организира голям кръстоносен поход. В 1396 година рицарите се насочват към Никопол. По сведения на очевидци битката е много кръвопролитна. Еничарите удържат напора на рицарите и погубват мнозина от тях. Заедно с турците срещу кръстоносците се бият войските на княз Стефан Лазаревич. С разгрома на западните рицари при Никопол през 1396 година рухват и последните надежди за спасение. Безславният завършек на този поход предопределя и съдбата на Видинското царство. Йоан Страцимир е пленен и изпратен на заточение. От политиката на разединение между Видинското и Търновското царство спечелван само турците. През 1396 година е покорено и Добруджанското деспотство. Така всички български земи падат под османска власт.

След 1396 година извън Османската държава остават две български области. Първата обхваща областта около днешния град Кюстендил, която се управлява от Константин Драгаш. Другата са бившите владения на Добруджанското деспотство, които по едни договор на османците с византийците са придадени на византийския император. Те са завладени окончателно през 1453 година когато пада Константинопол.

В турското завоевание на България се очертават няколко етапа. В историческата наука са обособени два подхода при периодизирането. Първият се определя за събития с общо балканско значение.  Една група автори отчитат турските набези в етническите български територии и говорят за един предварителен или първи етап на това завоевание, като за начало се приемат различни години. Така например според П.Ников този етап обхваща времето на първите опостушителни набези, които достигат българските земи през 1354 година/ превземането на Галиполи/. Д.Ангелов приема за начало годината 1352.  Друга група приемат при хронологизирането на турската инвазия събития от общо балкански характер. Например Иван Дуйчев обособява етапа от Черномен до Косово поле /1371-1380/ като решаващ за османската експанзия спрямо България.

Може да се възприеме и друг подход за периодизация – конкретното положение, степента на подчиненост и географията за усвояване на българската държавна територия. Така това води до необходимостта да се разглежда в последователност първото завладяване на българските земи, водено на двустранни преговори и военни сблъсъци, поемането на васална зависимост, унищожаването на  българската държавност. Така като основен критерий за периодизация се взема развоят на османско-българските отношения, което води по постепенно обезсилване и ликвидиране на българската държава.

Въз основа на този критерий Ив. Ттютюнджиев възприема следната периодизация. Османското завоевание протича в два етапа. Първият етап се отнася за времето 1370-1377 година. Той може да се раздели на два периода. Първият период се отнася за времето 1370-1373 година. Тогава България е независима политическа сила, която отхвърля предложения от турците съюз, но не се ангажира с активни действия. През вторият период 1375-1377 година България става суверенна държава, но наложения със сила от Мурад политически курс я поставя в изолация и изключва активното и противодействие  за крайното установяване на османците в завладените земи. Вторият етап 1377-1397 година е свързан с васалното положение и с окончателното унищожаване на българската държава. Този етап може да се раздели на три периода. През първият период 1377-1388 година все още Търновското царство, което е в тесни връзки с Добруджанското деспотство има достатъчно много сили за съпротива и пречка за стратегическите планове на османците. Наложения васален статут, типичното за османците неспазване на договорите, липсата на пълно единодействие в средите на българската аристокрация, непоследователната политика на Йоан Шишман довеждат до окончателното изгубване на инициативата. Вторият период 1388-1395 година очертава фактическата гибел на Търновското царство и Добруджанското деспотство. Третият период 1395-1397 година обхваща времето на окончателно ликвидиране на българската държавност и превземането на Видинското царство. Авторът на тази периодизация приема, че Йоан Страцимир е пленен и отведен от турците в 1397 година, а не в 1396 година.

Според П.Ангелов завоюването на българските земи преминава през четири етапа. Първият преминава през 60-те години на XIV век. Веднага след превземането на Одрин завоеванието тръгва в три посоки: към Стара Загора и Пловдив, към Айтос и към Гюмюрджина. Вторият етап продължава през 70- те години след смъртта на Йоан Александър, с настъпление на запад, чиято основна цел е голямата крепост София. Съпротивата на българите вече е организирана, което проличава при завоюването на Ихтиман и Самоков. При организирането на отбраната на важната от стратегическа гладна точка крепост София участва и търновския владетел, чието присъствие през 1378 година в София се доказва от “Витошка грамота”. Хронистът Хюсеин разказва за трудната и значима борба. Следва превземането на Ниш. През 1387 година превземат Солун, състоява се и при Плочник. Третият етап започва с похода на Али паша в Североизточна България през 1388 година. Превзети са Провадия, Шумен, предадена е и Силистра. През 1389 година се разразява битката при косово поле. Османските войски нахлуват до Дубровник, нахлуват във Влашко, все по-тесни стават границите на Византия. Решителният четвърти етап е от 1393 година, когато Баязид тръгва с огромна войска през Стара планина и превзема столицата Търново. През 1396 година пада Видин, а кръстоносните походи не успяват да спрат завоеванието.

Една от главните причини, довели до успеха на турското завоевание е феодалния сепаратизъм, което довежда до разпокъсаността на България през втората половина на XIV век. Това довежда до отслабване на държавата и до намаляване на нейната военна мощ. В периода на засилена турска експанзия всеки независим владетел търси собствени пътища да урежда отношенията си с нашественика, вместо да се стреми към общ съюз за борба. Показателен в това отношение е примерът със съдбата на Велбъждския владетел Константин и Прилепския крал Крали Марко. Те се признават за васали и като верни помощници на Баязид намират смъртта си през 1395 година в битката при Ровине срещу влашкия воевода Мирчо. Съществена причина за успеха на завоевателите е липсата на единодействие и разбирателство между балканските владетели. Недоверието, напластено между тях в продължение на десетилетия изиграва своята съдбовна роля. Особено пагубна се казва практиката на някои владетели да си служат с турски наемници при решаването на спорове със своите съседи.

Не на последно място трябва да се отбележи, че успехът на турците се дължи на тяхната здрава военна организация. Числеността на войските им далеч надхвърля разпокъсаните феодални опълчения. Обещанията за богата плячка и земи стават привлекателен стимул, който прави нашествениците особено настоятелни в боевете. Трябва да се има в предвид и техния религиозен  фанатизъм, войнстващия характер на мюсюлманството, което призовава на непримирима борба срещу неверните християни. Също така султаните умело си служат и със средствата на дипломацията. Те внасят раздори между балканските владетели и по този начин превръщат земите им в лесна плячка.

Последиците от османското завоевание засягат почти всички сфери на живота. Разорено е селското стопанство. Разрушени са градовете. Убийствата, поробванията, миграциите довеждат до обезлюдяване на много райони. Демографският потенциал на българите значително намалява. Психическия стрес от победите на мюсюлманите, обяснявани като божие наказание, ограничават активността на населението. Отвлечените в робство мъже, жени и деца се продават по пазарите на цялото Средиземноморие от остров Крит до Испания. В Кипър те са толкова много, че в кралската армия е образуван щурмов отряд от роби българи. За демографският потенциал има различни мнения. В българската историография се квалифицира като катастрофа. Според Христо Гандев е “колабс на българската народност”. От 1 500 000 българи при завоеванията са загубени 680 000. Но тази цифра поставя под съмнение възможността от възстановяване. Ето защо Христо Гандев я намалява на 380 000 души по броя на унищожените селища. Но изчезва българската държава. Сменя се посоката и се забавя темпът на българската еволюция. Унищожено е българското болярство и народът остава без своите естествени водачи. Прекъснати са връзките с европейския свят, който преодолява средновековната криза на предела, за да тръгне уверено към новото време. Българите остават в Средновековието и изоставането в техниката, технологията, науката, образованието, бита дълго се натрупва. Това са дълготрайните последствия от османското завоевание, които оставят дълбока следа в живота на всички народи на балканския полуостров.

Дългогодишната борба на българския народ позволява на останалите европейски народи и държави да организират по-добре съпротивата си срещу турците и да спрат техния настъпателен устрем. В това се състои заслугата на България и на останалите държави за запазването на европейската цивилизация.

Споменът за времето на османското завоевание е запасен в различни хроники и летописи, от които най-значима е Анонимната българска хроника от XV век.