Joomla Software solutions Template

Payday loan

Двата основни етнически елемента, които изиграват най-важна роля при създаването на българската държава са славяните и прабългарите.Нейното оформяне се предхожда от продължителни демографски процеси на Балканския полуостров, които коренно променят неговия етнически, политически и социално- икономически облик. Балканските земи са засегнати от процеси, протичащи в Европа, свързани с прехода от античността към средновековието. Започва т.нар. Велико „преселение на народите” . Началото му е поставено от хуните и готите, които нахлуват през IVв. във владенията на разпокъсаната Римска империя. Раздвижват се и други племенни групи като авари, прабългари, славяни. Те не само променят етническия облик на Европейския югоизток, но и създават временни или постоянни политически обединения.

Особена роля на Балканския полуостров изиграват славяните. Въз основа на извори в съвременната наука се установява, че славяните принадлежат към индоевропейската езиково- етническа общност и обитават земите между р. Одер, Висла, Днепър и Балтийско море. През втората половина на Vв. те напускат земите на Централна и Северна Европа и се придвижват към вътрешността на континента.Средновековните автори са единодушни, че те са най- многобройното население в Европа. През XIXв. Немският учен Готфрид Хердер изразява мисълта, че славяните заемат повече територия на континента, отколкото имат място в неговата история. Обособяват се отделни групи, отчетливо разграничавани от тогавашните летописци. Това са източни славяни – анти, южни- славини и западни- венети.

Започналото преселение на народите, породено от движението на хуните и готите, увлича и част от славяните. Разселването на южнославянската група славяни става на юг и те заемат античните провинции Дакия и Панония. Славяните стават непосредствени съседи на Византийската империя. За това и византийските хронисти започват да ги споменават. Сведения за разселването на славяните получаваме от Прокопий Кесарийски, Менандър, Йоан Ефески, Михаил Сирийски, Псевдомаврикий.

Основно място в стопанския живот на славяните заема уседналото земеделие. Скотовъдството има спомагателна роля. Силно развитие придобиват занаятите, стимулирани от водените непрекъснати войни с Византия и напредъка на земеделието. Усвояват и изработката на сложни обсадни машини и съоръжения, използвани например при обсадата на Солун (584г.) . Новооснованите славянски селища са разположени предимно край реките, езерата и блатата. Повечето остават неукрепени, а укрепените са обгадени с дървена ограда или плет, землен вал и ров. При настаняването си използват и някои крепости, усвояват и каменното крепостно струителство. Основните типове жилища са землянките и полуземлянките и по- рядко надземните хижи.

При заселването на Балканите у славяните на чело на обществения строй е родовата община, но тя се намира в процес на разложение. Основна социална единица е първоначално патриархалната родова община, която прераства в съседско- териториална. Тя е оглавявана от старейшина. Нейните членове имат обща собственост върху пасищата, горите, реките, ловищата за риба. Съществува и периодично преразпределение на орната земя, за която се грижи семейството. Това е преход към частната собственост. Общинниците са обединени племена, начело на които стои племенен вожд- княз, с ограничена власт от общото събрание на племето- „вече” , в което влизат всички мъже- воини. Прокопий Кесарийски отбелязва, че славяните не са управлявани от един човек, а „живеят в демокрация”, докато Псевдомаврикий характеризира това управление като „анархия” .

Основата на славянското общество са свободните селяни- общинници. Оформя се родово- племенна аристокрация (князе и старейшини), което тясно се свързва с участието във военните дружини. „Вечето” , което принципно се ползва с голяма власт, бива постепенно изместено от съвета на княза, в който влизат представители на родово- племенната аристокрация. Развива се и славянската езическа религия. Данните от писмените извори и археологическите разкопки показват, че през VI- VIIв. южните славяни са политеисти, но в техния многобожен пантеон съществува йерархия. Основен бог е Перун- „творец на мълнията и единствен господар на всичко” , Велес- бог на стадата, домашното огнище, богатствата, Дажбог- бог на плодородието, Лада- богиня на мъдростта и красотата, Сварог- бог на занаятите. Разпространен е фетишизмът- преклонението и вярата в силата на свещенни предмети, камъни, дървета. Славяните вярват и в съществуването на свръхестествени същества с човешки облик, които могат да влияят върху съдбата на хората. Това са т. нар. вили, самодиви и русалки, обитаващи реки и непроходими места. Сред славяните е развит и култът към мъртвите. Затова свидетелстват славянски некрополи край с. Разделно (Варненско) и с. Върбица (Велико Търновско). Извършват се жертвопринушения и гадания. Обичайният начин за погребване е трупоизгарянето, като прахът на покойника се поставя в керамичен съд (урна) , заедно с някои ценни вещи. Племенните вождове са погребвани заедно със своите жени и богат погребален инвентар. По време на погребението са устройвани бойни игри- тризни, а угощението се нарича страва.

В политическата история на славяните могат да бъдат разграничени два основни етапа в отношенията им с Византия и разселването на славянските племена. Първият етап започва в края на Vв. , продължава до 80- те години на VI в. и се характеризира с нашествия на юг от Дунава в балканските територии. Те достигат до Константинопол, земи в Мизия, Тракия, Македония. Едно от първите точно датирани нападения на славяните към Балканите се отнася към началото на VI в. и е свързано с изграждането на прочутата Анастасиева стена през 513г. Тя има за цел да предпази столицата от честите варварски набези, но в своето произведение „За строежите” Прокопий признава, че е неефективна. Набезите на славяните стават особено чести при управлението на император Юстиниан I (527- 565г. ). В своите произведения Прокопий говори за голямата струителна дейност, която предприема императорът. Построени са около 400 крепости, но и това не успява да спре нашествието. Същевременно, византийците се стремят да привлекат във воиските си и славяни, с което се надяват да спрат честите набези. Известен е славянинът Хелвудий, който като стратег на Тракия не допуска в продължение на няколко години съплеменниците си да кръстосват тези земи. Друго характерно средство за защите, използвано от Византия е дипломацията. През 540г. тя успява да предизвика вражда между анти и славини.

Набезите от първия етап на взаимодействие с Византия имат за цел единствено заграбване на плячка, различни ценности и задържане на пленници, за разлика от вторият етап, започващ от 80те години на VI в. до средата на VII в. За кратко време, около един век, балканските земи коренно променят етническия си облик. Славяните се заселват не само в Мизия, Тракия, Илирия, Македония и Родопската област,но и достигат Тесалия, същинска Гърция, Пелопонес. Някои от тях се заселват на беломорските и адриатическите острови. В завзетите територии славяните имат числено превъзходство. Особено голям е превесът в днешните български територии, където траките се вливат в огромното славянско море.

В последните десетилетия на VI в. започва да играе роля и Аварския хаганат, завладял земите в Панония. Прави се опит да се подчинят и дакийските славяни, но походът остава безславен. Аварските нападения не дават очаквания отдих на империята, дори са регистрирани съвместни действия с аварите. В 584г. за пръв път е обсаден Солун. Те използват и стенобойна техника. По- късно предприемат още три нападения на Солун. Единственият по- сериозен опит да бъдат подчинени славяните прави Константин II, който през 658г. подчинява славяните в Беломорието и преселва част от тях в Мала Азия. Но югоизточните племена стават важен фактор в балканските провинции на Византийската империя. Този момент е отбелязан в „Тайната история” на Прокопий Кесарийски.

Завоюването на балканските провинции на Византия от славяните и трайното им заселване по тези земи е един от значителните процеси в историята. Първият и най- важен резултат е коренната промяна на етническия състав на балканските земи. Унищожено е част от местното население и като резултат много градове са обезлюдени. След придвижването на юг от основната маса панонски славяни, с течение на времето започват да се оформят словенската, сръбската и хърватската групи. Дакийските славяни заедно с част от антите образуват българската група славяни. Различията са незначителни, редимно езикови- някои звукове се произнасят различно. По- късно различията се задълбочават и обхващат не само фонетиката, но и морфологията на синтаксиса на езика.

Историческите извори съхраняват имената и местонахожденията на редица славянски племена при тяхното заселване на Балканите. В земите между Дунав и Балкана, а според някои изследователи между Карпатите и Балкана живеят седемте славянски племена и северите, в южна България – смоляните, в Македония- драгувити, берзити, в Пелопонес- езерци и милинги. По думите на Константин Багренородни цяла Елада е пославянчена.

В социално- икономическия и обществено- политическия живот на славяните настъпват редица промени, в следствие на войните с Византия. От взетата голяма плячка военният вожд взема 1/6, а останалото се дели по равно между бойците. Това неравномерно разделение довежда до засилване на имущественоо разслоение. Така войните допринасят за обособяването на славянската военно- племенна аристокрация като икономически силна прослойка. След едно продължително нападение на славяните от 581г. византийският хронист Йоан Ефески пише, че славяните „разбогатяха- имаха много злато и сребро, стада от коне и много оръжия и се научиха да воюват по- добре от ромеите”.

През VI в. непрекъснато укрепва славянската племенна и военна организация. Създаването на военни съюзи е естествен процес, но върху него въздействат и продължителните войни. Те се водят повече от един век, така че нуждата от военна и политическа организация също е постоянна. Дакийските славяни са заплашени както от Византия, така и от аварите.

При заселването на славянските племена на Балканите старите родови връзки са разкъсани окончателно. Заедно със завареното население се образуват териториални общини, където обработваемата земя става на отделни семейства, т.е. вече може да се купува, продава, предава в наследство. Следва процес на разслоение. За да може да бъде използван труда на селяните, аристокрацията се нуждае от съответната политическа организация. Тя е необходима и за уреждане на отношенията с местното население. Славяните запазват елементи на местното устройство и заимстват известни форми на управление.

Първа стъпка в изграждането на военната и държавна организация са военно- племенните съюзи. Силен племенен съюз организират славяните в териториите на север от Дунав през VI в. начело с княз Даврентий. Те отхвърлят исканията на аварите да им се подчинят. Точно такава цел имат тези по- сложни форми на политическа организация- да защитават и разширяват завзетите територии. Известен е военно- племенния съюз на славяните около Солун, начело с Хацон.

В културно естество преселването на славяните води до унищожаване на паметници на Римо- византийската цивилизация. Неизбежно е запустяването на много градове. Само малка част от оцелялото балканско население успява да запази своята самобитност и то главно в неприсъпните планински райони, които са засегнати в по- малка степен от варварските нашествия.

Новите заселници възприемат по- съвършената техника от местното население, занаятите, както и обработката на земята. В резултат на този сблъсък става проникването на по- високата култура.

През втората половина на VII в. Византия подчинява славянските племена в Беломорска Тракия и Южна Македония. Засилва се заплахата и за славяните в Мизия. Тъкмо тогава на Балканския полуостров се появяват българите на Аспарух.

По време на Великото преселение на народите българите се изявяват като важен фактор в историята на Средна и Източна Европа. Собственото име на етноса е българи, но в историческата наука се налага понятието прабългари, за да се направи разликата между първобългарите и българската етническа общност, която се образува през IX- Хв. Тяхната миграция в различни области на европейския континент е засвидетелствана от различни исторически извори и оставя трайни следи в продължение на столетия.

С идването на прабългарите на Балканите се създават условия за формиране на българската народност. За произхода на българите и тяхното първоначално местонахождение в последните години са изказани много хипотези. Една от тях е, че са потомци на траките, друга- на татарите, доведени са от Аспарух и са славянизирани от тукашните племена. Трета хипотеза пък гласи, че и прабългарите и местното население са славяни.То е подкрепяно от Марин Дринов, Константин Иречек. Близо до него е и Васил Златарски. Ал. Бурмов и Г. Бакалов считат, че прабългарите са древен народ от Бактрия (Балхара) . За меродавно е определяно и становището, че българите принадлежат към тюркско- алтайската езиково- етническа общност, а тяхната родина е Западен Сибир. Отличават се от славяните по това, че се формират в Централна Азия и според тази теория те имат индоевропейски произход.

За произхода на древните народи е важно определянето на рода и семейството на езика. В оцелелите реликви на старобългарски паметници и каменни надписи са открити немалко заемки от тюркски произход. Според езиковедите старобългарският език се доближава до иранската група езици от Памиро- Ферганския регион. За това свидетелстват имената като Аспарух, Тервел, Крум, Расате и думи като бати, кака, куче, хубав и др.

Етническите имена „България” и „българи” също са много оспорвани. Със собственото си етническо име за пръв път са споменати в „Анонимен римски хронограф” от 354г.

Средновековната българска традиция свързва името „българи” с р. Волга. Досега върху произхода му са изказани различни хипотези. Съществува твърдението, че то произлиза от тюркския глагол булг, означаващ смесвам, размесвам. Друго мнение е, че името булгарин има тотемен произход. Свързва се с името болга (болгаро)- животно, живеещо в дн. Монголия. Известна е хипотеза, че България означава земя на синове на светлината, българ- „жител на града”, българи- „горско племе”, „пет хуни” и още много други.

Всички нови доказателства и особено от езиков и писмен характер според Г. Бакалов налагат следните изводи: прародината на древните българи е районът на реките Аму Даря и Сър Даря, Памир и Бактрия. Езикът е сравнително обособен с ирански корени и памиро- фергански лексеми.

През IV и V в. настъпват промени в територията, в социално и политическо отношение. Прабългарите напускат Памиро- Хиндокушкия район около планината Имай, известна като „конската планина”. Настаняват се в т.нар. Миотидски район- северно от Кавказ, между Черно и Каспийско море.

Един от първите източници на ранната история на българите е „Именникът на българските ханове”. Първите упоменати владетели на българите в него са Авитохол и Ирник, дълго време отъждествявани с хунския владетел Атила и синът му Ирнак. Първият е управлявал 300 години, а втория – 150 години. Тези години вероятно са легендарни и визират по- скоро управлението на даден род. Според Г. Бакалов това сведение е свързано с началото на българската държавност. При тълкуването на „Именника” нейното начало е 158-160г.

Някои учени твърдят, че още през II в. част от прабългарите са увлечени от устрема на хуните и се придвижват от Азия в Европа. Това е причината неосведомени автори да идентифицират българите с хуните. Хунското нашествие принуждава част от българите през V в. , начело с Вунд да се преместят в Армения. Други са увлечени в походите на хуните във вътрешността на Европа и се установяват в Панония и Карпатските котловини. В средата на V в. хунският пакт, съставен от множество племена и народи, постепенно се разпада.

Вероятно в земите на север от Кавказ трайно се стабилизират етнически прабългари. Тези изводи могат да се направят, въпреки че византийски автори в много случаи, като определят народите на изтока, употребяват названието „уной” (хуни). През VI в. Прокопий пише, че хунският владетел има двама сина Утигур и Кутригур, които навсякъде другаде се срещат като етноними на два народа.

До V в. данните са изключително редки. Византийските автори Прокопий Кесарийски, Менандър, Теофан, Никифор и др. започват да пишат за тях, когато прабългарите се доближават до Кримския п-в.

За разлика от славяните те са номадски народ. В стопанския им живот основно място заема степното подвижно скотовъдство, докато земеделието има спомагателна роля.

След трайното си установяване на север от Кавказ постепенно прабългарите преминават към уседнал начин на живот. Само в определени сезони на годината чергаруват, след което се завръщат в своите постоянни селища. Поради оскъдността на писмените данни битът им и техния социален живот може да бъде характеризиран главно въз основа на резултатите от археологически проучвания и разкопки на техните местожилища, които са в ареала на т.нар. Салтово- Маяцка култура (дн. Украйна). Сирийският писател Захари Ритор съобщава в своята история, че прабългарите имат свои градове.

Тясно свързано с скотовъдната икономика, бита, военното майсторство и струителство се развиват занаятите- грънчарство, ковачество, железарство, обработка на кожи, злато.

Селищата им, подобно на тези на славяните, са разположени край бреговете на реки. Първоначално са номадски станове и постепенно се превръщат в постоянни селища. С течение на времето стават каменни крепости. Прабългарите живеят в юрти, землянки, надземни хижи.

Както при славяните, основна социална единица в прабългарското общество е многосемейната родова община с общи пасища и номадски станове, обща собственост върху стадата. Нейните членове първоначално са обединени от кръвно родство. Като висше звено в социалната и политическа структура се налага племето. Наследствеността на ханската власт и еволюцията на родово- племенните институции са в резултат от превръщането на грабителските набези и походи в постоянно явление и на създаването на хански дружини, превърнали войната и грабежите в свой занаят. Сходство със славянското общество е  напредналото имуществено- социално разслоение. Оформя се групата на родово- племенната аристокрация (предводители- ханове, боили) и свързаните с нея конници- дружинници от една страна и многобройните обикновени скотовъдци от друга.

В отличие от славянската практика е властта на племенния вожд- хан, който има неограничени правомощия. Той е върховен жрец, дипломат, законодател, военоначалник. Характерна е строгата централизация на прабългарското общество, която е на основата на здрава военна организация. Родът и племето са организирани в строг йерархически принцип. Всички членове се подчиняват на строга дисциплина. Наказанието за всяко отклонение е смърт. Византийските хронисти обръщат специално внимание на единоначалието, „те управлявали не с любов, а със страх”.

Относно религиозните вярвания, в сравнение със славяните, при прабългарите има по- ясно изразен монотеизъм. Върховният бог е Тангра (небе), съществува обожествяване на планетите. Друга разлика със славяните е съществуването на тотемизма. Прабългарите вярват, че някои родове и животни имат общ произход. Почитат някои свещени животни- кучето, вълка, заека. В тясна връзка с тотемизма е прабългарския календар. В основата му стои 12 годишен лунен цикъл, всяка година на който носи името на почитано от тях животно. Вярват и в наличието на една необикновена сила. Според тях от такава сила са обладани кръвта, човешката глава, конската опашка и др. В отличие от славяните прабългарите строят храмове за своя бог, наречени капища. Сближение със славянските вярвания е почитането на задгробния живот, но прабългарите трупополагат мъртъвците.

Славейки се като добри воини, прабългарите често са съюзници на Византия, но и на готи, лангобарди, хуни, авари. Известно е искането на император Зенон за съюз с готите през 480г. и по- късно през 488г. 11 години по- късно българите са споменати вече като врагове на империята. По време на тези нападения около река Цурта в Мизия започва и първото, най-ранно заселване на българите на Балканите. За него свидетелства един превод на Манасиевата летопис, който съобщава че по време на византийския император Анастасий I българите са заселили от Бдин (дн. Видин) до Долната земя (дн. Македония). Към средата на VI в. в Прикаспието и Приазовието се оформят три силни военно племенни съюза, както се случва и при славяните, кутригури, които обитават земите на запад от Дон, оногури- между Кубан и Прикаспието, утигури- между Дон и Кубан.

Прабългарите участват във варварския пакт на аварите и съвместно със славяните предприемат множество нападения на Балканите. През 631г. в Панония избухва разпра между авари и българи, която според Фредегарий българите губят.Част от тях напускат Панония и предвождани от Акцек се заселват при франките. Там първоначално са приети, но една нощ по заповед на краля са избити новите заселници. От 9000 остават 700 прабългари, които се заселват в земите на днешна Италия.

Източните българи остават под властта на тюрките. Тюркският пакс се оказва слабо обединение.

Този период съвпада с посочените в „Именника” години на Авитохол и Ирник. Според него в 608г. за две години управлява „наместникът Гостун” , което показва, че българите са под чужда власт.

През 30те години на VII в. българите въстават срещу тюркската власт. За това свидетелства патриарх Никифор, който съобщава, че по време на 632-635г. господарят на оногондурите Кубрат, племенник на Органа, въстава срещу чуждото управление.

Текстът на „Именника” говори за Курт, който управлява 60 години. Вероятно това е форма на Кубрат. Той управлява от 605 до 665г. Той е вождът, който живее между 619 и 635г. в Константинопол. Кубрат приема християнската вяра и получава титула патриций. Създадена е „Велика Стара България”, за която пишат Теофан и Никифор.

Кубратова България има формиран административен апарат, обслужващ владетеля и основни държавни институции. Начело стои родът Дуло и „Именникът” специално ще отбележи края на управлението му- държавата не се схваща като монолитно цяло, а е поделена между синовете на Кубрат, които се ползват с относителна автономия. Столица е Фанагория.

В края на Кубратовото царуване надвисва заплахата на хазарите. Хан Кубрат зарича синовете си да се разпръснат и да потърсят по- добри условия за народа си. Бат Баян остава в бащините земи, но между  663-668г. хазарите покоряват владенията му. Котраг, заедно със своята част от ордата се заселва по долината на р. Волга. Приема исляма, но Волжка България през XIII в. попада под ударите на татарите и окончателно е разгромена от руския цар Иван IV Грозни.

Хан Аспарух, начело на племената уногондури и оногури се оттегля на запад към дунавското устие, поселват се между р. Прут, Днестър и Дунав, област наречена Онгала. Част от прабългарската диаспора, водена от Кубер, напуска аварския хаганат и се отправя към Византия.

В началото на 80те години на VII в. се настаняват в Битолското поле, Македония. Установяват мирни отношения с Византия и част от тях се преместват в Солун. В историята на средновековна България прабългарите играят важна роля, давайки собственото си етническо име и използвайки опита натрупан по отношение на държавната организация.

В края на VII в. заживяват две различни по своя произход, религия и поминък етнически групи. Но те са заинтересовани от своето обединение, за да могат да се защитят от общия си враг- Византия. Освен това разслоението и съществуването на военно- племенни съюзи са основното доказателство, че съществуват основните исторически предпоставки за образуването на държавата.