Joomla Software solutions Template

Payday loan

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ПРЕЗ XV - XVІІ в.

Средновековната българска държава играе значителна роля в поли-тическия, стопанския и културния живот на своето време. Османското завладяване в края на XІV в. има тежки последици за българския народ, които засягат вкички сфери на неговия живот. Причините за падането на България под турска влласт трябва да се търсят преди всичко в етапа от държавното развитие, в който се намира страната през този период, характерен с пълна феодална разпокъсаност. Освен това важно значение имат  характерния за османската държава от XІV в. експанзивен военен феодализъм, както и липсата на съгласувана съпротива от страна на балканските християнски владетели.

Османското завоевание прекъсва държавното, стопанското и кул-турно развитие на страната от времето на цар Иван Александър, което много изследователи наричат "Втори златен век на българската култу-ра". За сметка на това в българските земи се налага една нова по ха-рактер и чужда на Източното православие култура. Българският народ не само понася огромни щети в хора и остава без духовен и светски елит, но е насилствено приобщен, при това със съвършено неизгоден статут към едно по-примитивно общество — това на османските турци.

Османската държава се формира постепенно в хода на постоянните завоевателни войни, продължили до края на XVІІ в. След превземането на Константинопол (1453 г.) държавата започва да се нарича империя, а от 1517 г. султанът получава и титлата "халиф", което го превръща в духовен водач на целия ислямски свят. Именно затова днешната истори-ческа наука определя Османската империя като деспотична военнофеодал-на теократична монархия. Султанът съсредоточава в ръцете си цялата власт и теоретично е отговорен за действията си само пред Аллаха и неговия Пророк. Османският владетел притежава цялата държава и ней-ното население, като всички — от бедняка до Великия везир са смятани за негови роби. Ненапразно английският пътешественик от XVІІ в. П. Рико сравнява отношението на поданиците към султана с идолопоклонни-чество. Едноличният принцип е толкова силен, че всичките 37 султана принадлежат към една династия, управлявала държавата цели 600 години.

Още при създаването  на държавата се формира султанският съвет (диван), начело на който стои везирът, който е главен помощник на султана. Постепенно броят на везирите се увеличава, като първият от тях получава званието "велик везир". В султанския съвет влизат още командирите на различните родове войски, пазителят на държавния печат и други длъжностни лица. До края на ХVІ в. диванът има само съвеща-телни функции, а и след това абсолютната власт на султана в държавата на практика остава незасегната.

Висшето мохамеданско духовенство в империята се оглавява от шейх-юл ислям, наричан още главен мюфтия. В негово подчинение се на-мират мюфтиите и кадиите, съставляващи съдебния апарат, както и ръко-водителите на мюсюлманските религиозни училища.

Основна военна сила в империята е спахийската конница, съставе-на от множество дребни феодали. От времето на Мурад І датира и създа-ването на еничарския корпус. От средата на ХV в. корпусът е попълван изключително от християни по силата на "кръвния данък" (девширме). Постепенно в придобиващия все по-голямо влияние в столицата еничерски корпус започват да влизат и синовете на самите еничери. Превръщайки се в един вид преторианци, те често се бунтуват и дори допринасят за свалянето на везири и султани. Еничерският корпус съществува до 1826 г., когато след поредния бунт е разтурен от султан Махмуд ІІ.

Като средиземноморска държава, Османската империя притежава и значителен боен флот, съставен предимно от галери.

Османската империя води своите завоевателни войни в името на пълната победа на ортодоксалния ислям над неверниците. Походите както срещу християни, така и срещу мюсюлмани се представят като "свещена война" (джихат). Основен закон в държавата е ислямското религиозно право (шериат), като по този начин религията обхваща целия обществен и политически живот.

Всички османски поданици се делят в социално отношение на две големи групи — военни (аскер) и производители (рая). Привилегировано-то положение на военните и доходите им от плячката утвърждават вой-ната като престижна дейност, противопоставяща се на производителния труд. Постепенно с наименованието "рая" (стадо) започват да се обо-значават само представителите на покорените християнски народи. Така властта поддържа дух на превъзходство на мюсюлманите над християните. От последните се изисква да проявяват пълно покорство пред господари-те-мюсюлмани.

До средата на ХV в. Османската империя се дели на две големи административни единици, наречени бейлербейства — Анадола в Мала Азия и Румелия на Балканите. В резултат на успешните завоевания админи-стративното деление търпи промени. През ХVІ в. бейлербейството Ру-мелия се разделя на по-малки териториални единици, наречени санджаци, които са седем в нашите земи. Управителят на санджак, беят, освен во-енна, притежава известна административна и финансова власт. От своя страна санджаците се делят на каази (начело на които стоят кадии) и нахии.

Основното средство за производство — земята, наричана "мирие", принадлежи на централната власт в лицето на султана. Единствено той има право да дава поземлени участъци, наречени ленове, на участниците в османската конна войска — спахиите, които ползват една част от тех-ните приходи. Така се създава спахийската военноленна феодална систе-ма. Представителите на военно-административната власт също получават ленове. Те биват три вида, като определящ е годишният доход, който носи всяко имение — тимари (до 20 хил. акчета), зиамети (до 100 хил. акчета) и хасове (над 100 хил. акчета). Срещу правото да събират оп-ределени данъци от населението на поверената им земя, спахиите са за-дължени да участват във военните походи. Ленът е служебно владение и ако спахията бъде убит, или не може да изпълнява задълженията си по-ради друга причина, съответният тимар, зиамет или хас му се отнема и се дава на друг човек при същите условия. Владетелите на тимари са задължени да се въоръжат и да се явяват във войската на кон. Тези, които получават доходи от зиамет водят със себе си малък отряд, а притежателите на хасове — по-голям конен отряд.

Спахиите не могат да продават, заменят или завещават земите, от които извличат приходи. В хода на завоеванията редица военачалници получават поземлени владения в пълна собственост — т. нар. мюлкове, но централната власт прави и този тип собственост нестабилна. Един-ствената земя, която по принцип се смята за неприкосновена, са т. нар. вакъфи — владения за издръжка на религиозни и благотворителни учреждения. Вакъфите, заедно със султанските хасове (личната земя на султана), обхващат най-плодородните земи на империята. За да осигурят сигурни доходи за своите наследници, собствениците на мюлкове предо-ставят част от земите си на някое религиозно учреждение, с което сключват специален договор (вакъфнаме). Според тези договори част от печалбата, която носи превърнатият във вакъф мюлк, остава за неговия бивш собственик за вечни времена. Вакъфирането на имоти е най-сигур-ната застраховка срещу евентуално им отнемане от страна на султана. Османските владетели по принцип се противопоставят на вакъфирането на земите и дори понякога, макар и в изключително редки случаи, прибяг-ват до секвестирането и на тези защитени от ислямското право имоти. Опитвайки се да ограничат появата на мощни провинциални феодали, кои-то биха могли да се противопоставят на централната власт, султаните създават пречки за развитието на селското стопанство в империята. Спахийското земевладеене, което не се равива поради липсата на реални стимули се поощрява, докато собствениците на мюлкове и вакъфи, които организират едно далеч по-ефективно производство, са преследвани от султаните.

Тимарската система на аграрните отношения в държавата нарушава естествените права на собственост върху основното средство за произ-водство — земята. Както тимариотите, така и селяните фактически са лишени от собственически права. Въпреки че притежават документ за собственост — тапия, и могат да продават и оставят обработвания от тях участък в наследство (но само в рамките на съответното село), се-ляните не могат да бъдат наречени собственици на земята. Всички права върху нея има централната власт в лицето на султана. Ако селянинът не плаща данъци или не обработва земята си, тя му се отнема.

Всичко това обуславя слабият интерес на тимариотите към разви-тие на стопанството в поверените им поземлени владения. Спахиите раз-читат преди всичко на доходите, които получават като плячка по време на победоносните походи. Затова докато османската държава прозължава да разширява териториите си, системата функционира добре — нито цен-тралната власт, нито тимариотите имат нужда от увеличаване на данъци-те, налагани на населението. Но още с първите сериозни военни неуспе-хи, системата започва да се пропуква — за да запазят поне отчасти предишното ниво на доходите си, централната власт и тимариотите уве-личават данъчното бреме.

Селското население на Османската империя е принудено да плаща над 80 вида данъци на държавата и на ленните владетели, а освен това трябва да работи ангария на чужда земя и да изпълнява всевъзможни по-винности (строежи на пътища, мостове, жилища и др.).

След Карловацкия мир (1699 г.), когато завоевателната сила на османците е пречупена, започва рязко увеличаване на данъчния натиск върху селяните. Основният земеделски данък е десятъкът върху произ-ведената селскостопанска продукция, наречен юруш. Поради постоянния произвол и религиозната дискриминация, производителите са принудени да дават десятък в значително по-големи размери. Друг важен поземлен данък е т. нар. испенче, който се плаща в полза на тимариота от не-мюсюлманското население.

Особено тежък и унизителен за селяните е поголовният данък джи-зие, който се плаща само от християнското мъжко население от 15 до 75 години поради "милостта" на султана да не избие всички мъже при заво-еванието и като откуп от военна служба, която християните по принцип не могат да упражняват. Освен всичко се събират и извънредни данъци за нуждите на армията (т. нар. аваризи), които с течение на времето стават постоянни. Практикува се и т. нар. нузул — изкупуване на храни на ниски цени — събиран няколко пъти в годината. Изключително болез-нен е данъкът девширме (т. нар. "кръвен данък"), събиран от 1438 до 1705 г. Чрез него християните в империята се задължават да предоста-вят най-здравите си момчета за еничерския корпус. Това води до мно-жество лични трагедии и до методично обезкървяване на българската народност.

В османската държава съществуват и няколко категории военизира-но българско население. Още в хода на завоеванието част от християни-те са приети на турска служба в качеството си на спахии. Постепенно техният брой намалява и към началото на ХVІ в. практически всички спахии са мюсюлмани. Съществува и т. нар. "рая със специално предназ-начение". Най-напред това са войнуците, които служат в обоза на арми-ята и султанските конюшни и соколарите (доганджии), които отглеждат и дресират ловни соколи. В замяна на службата си те ползват някои да-нъчни облекчения.

По протежение на важните пътища и в проходите на планините е създадена охрана от местно население (т. нар. дервенджии). Те трябва да поддържат пътищата и да пазят пътуващите през труднопроходимите места. В граничните райони и край р. Дунав също има такава охрана (мартолоси), която е натоварена и с някои полицейски функции, срещу което е освободена от някои данъци.

От най-неприятните данъци, като например джизието са освободени и някои професионално формирани категории население. Това са челтук-чиите (оризари), заселвани в султанските хасове, тузджиите (солари), мандаджиите (рудари) и др. Въпреки ползваните данъчни облекчения обаче, и тези категории население изпитват на гърба си режима на безправие и потисничество, както и останалата част от българското население.

От многобройните общности на раята със специални задължения, важна историческа перспектива имат търговците и джелепкешаните. Тър-говците в Османската държава, също както и в другите страни, са част от градския елит. До ХVІІ в. са малко сведенията за български търгов-ци, но след това някои от тях започват да намират място и на външните пазари. А прослойката на джелепкешаните, от които през ХVІ в. над 60% са българи, е свързана със развитието на специфичното балканско жи-вотновъдство,което е стимулирано от нуждите на мюсюлманското населе-ние и армията. Постепенно главно от тези две общности се създава мал-ка, но активна прослойка, от която ще се развие бъдещата българска буржоазия, която ще пеодолее наложеното от османската власт социално изравняване, задържащо столетия наред развитието на българското обще-ство.

Градският живот в страната замира за повече от век. Едва в на-лото на ХVІ в., след спирането на опустошителните походи и разруше-ния, започва да се съвзема и развива занаятчийското производство. Възраждат се хлебарството, месарството, шивачеството, предачеството, кожухарството и други занаяти. Развиват се железарството, дърводел-ството, златарството. От ХVІ в. градските занаятчии се обединяват в специфични производствени организации, наречени еснафи. Те имат много общи черти със западноевропейските гилдии и представлява сдружения на занаятчии от един отрасъл с общи интереси, обичаи и правила. Еснафът подпомага по-бедните занаятчии, възпира нелоялната конкуренция, съб-людава за поддържането на високо качество и ограничава достъпа на чи-раците и калфите до майсторството.

След първоначалния упадък се възстановявя и търговската дей-ност, като в българските земи все по-често се появяват и чужди тър-говци, главно от Дубровник. Тяхно главно средище е пазарът. През ХVІ в. мястото и денят на пазара са точно определени. Там се осъществява размяната на селската и градската продукция на дребните производите-ли. Друго важно търговско средище са панаирите. Те се провеждат на определени места извън селищата и обикновено са свързани с някой хри-стиянски празник. На панаирите се търгува в големи количества и при-стигат хора от всички български краища, както и чужди търговци. Осо-бено прочут в това време е панаирът в Узунджово, близо до Хасково.

В хода на османското завоевание българският народ преживява ед-но невиждано до момента социално изравняване. Лишаването му от лидери и дестабилизирането на мрежата от обществени връзки застрашава цяло-стната му етническа и религиозна идентичност. В този тежък момент българите се запазват като народ и съхраняват своите битови и култур-ни традиции благодарение на затварянето си в малките социални групи, които се оказват достатъчно стабилни и жизнени. Семейството, селската община и градската махала заменят общите институции, които регламен-тират живота на населението преди турското нашествие.

Българското семейство е моногамно и европейско по структурата си, за разлика от мюсюлманското, което е полигамно (един мъж може да има до четири съпруги). За българите бракът е даден от Бога, а много-бройната челяд се възприема като семейно богатство. Приема се, че средното българско семейство от онази епоха се състои от пет души — брачна двойка и три деца. Българското семейство е патриархално — ръководното място в него се полага на съпруга-баща, който осигурява основната прехрана. Съпругата-майка се грижи за къщата и отглеждането на децата, участва в селскостопанската работа и произвежда дрехи и вещи за семейството. Разграничаването на функциите и социалния статус на мъжете и жените е задължително условие, чрез което се предава тру-довия опит. Именно в семейството новороденият човек овладява езика, начина на мислене, догмите и нормите на християнската вяра и става българин, благодарение на онзи механизъм за съхранение и предаване на социалния опит, наречен традиция.

Селската община е втората по значение социална група през ХV-ХVІІ в. В условията на чужда власт, тя играе важна роля за организи-рането на хората. Общината се състои от семействата, които живеят в селото. Възрастовата граница тук е основен принцип, даващ, както и в семейството, предимство на по-старите. Общината действа като общност в много важни ситуации и е колективен орган за контакт с османската власт, но и бариера, защитаваща отделния човек от пряк контакт с нея. Всички задължения, оплаквания към органите на централната власт, ре-гулирането на отношенията между отделните личности и групи и т.н., се извършват чрез общината. Тя е пазител на традициите, следи за спазва-нето на нормите на обичайното право и създава трайни връзки на един-ство между своите членове. Общините се ръководят от кнезове, прими-кюри или кметове. Важна фигура в общината е и местният свещеник. В общините турците поддържат т. нар. чорбаджии, които се замогват, осъ-ществявайки посредническа роля между българското население и централ-ната власт. Постепенно те се очертават като едни от първите хора в общините. Отношението на чорбаджиите към своите сънародници е строго индивидуално — сред тях има много ренегати, но и истински борци за съхраняване на българското в тежките условия на чуждо владичество.

Близка до селската община, но и различна от нея, е градската махала. Разликата е, че градските жители не са свързани с общ поми-нък, а имат различни професии и интереси. В градовете населението е смесено, като главният признак за обособяване на махалите е верският. Най-често българската махала съвпада с църковната енория и център на общия живот е църквата. Нейното поддържане изисква формирането на група от хора, които да се грижат за постройката, интериора, заплата-та на свещеника. Така се формира църковното настоятелство като избо-рен орган, който през Възраждането изпълнява много важни задачи. Ес-нафските организации също подпомагат дейността на настоятелството при строеж и ремонт на църкви, както и при други наложителни нужди.

За българите, както и за другите балкански народи, османското нашествие е война за вяра. Защитата на вярата е силата, която крепи няколко поколения българи, а ожесточението в сраженията далеч над-хвърля войните между средновековните балкански държави.

Заточението на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 г. означава и ликвидиране на самостоятелната Българска патриар-шия. Цариградският Вселенски патриарх присъединява епархиите и, Тър-новската патриаршия става митрополия, а Охридската архиепископия от столетия е със самостоятелен статут. През втората половина на ХVІ в. великият везир, босненският сърбин Мехмед Соколович създава сръбската Печка патриаршия, която също присъединява редица български епархии към диоцеза си. Така българската църковна организация е разпокъсана и духовният живот на нейното паство се оказва зависим от различни цен-трове. Едва през ХVІІІ в. всички балкански епархии преминават под прякото ръководство на Цариградската Вселенска патриаршия.

Църквата се оказва изключително затруднена в своята дейност. Тя запазва наследството на миналото, но няма възможност да се усъвършен-ства и развива. Нивото на религиозна и обща образованост на свещено-служителите непрекъснато спада. Поради всичко това нормите на хрис-тиянско поведение се ограничават за голяма част от българите само до кръщението, молитвата "Отче наш", до прекръстването и постите. Задъл-жително се спазва опяването на мъртъвците, а при възможност и църков-ното освещаване на брака. Наред с това сред населението голяма роля играе т. нар. простонародно християнство. То е система от езически вярвания, еретични идеи и християнски догми, възприемана изцяло като християнска. Животът на хората е пълен с вярвания в магии, таласъми, вампири и други свръхестествени същества. Мирното съжителство на хри-стиянски и езически елементи в живота на българите се отчита от ан-гличанина П. Рико и други европейски пътешественици.

От епохата на независимата българска държава се запазва мрежата от манастири, обхващаща цялото ни етническо пространство. Векове на-ред монашеските братства продължават своята проповедническа и прос-ветителска дейност. Към края на ХV в. са възстановени и по-голямата част от разрушените манастири. Главен религиозен и духовен център на Балканите е комплексът от манастири на Атонския полуостров — Света гора. Там се намира българският Зографски манастир, като български монаси има и в Хилендарския и Ватопедския манастири. В българските земи най-почитаният манастир е Рилският, в който непрекъснато действа и килийно училище. Други по-важни манастири са Бачковският, Троянски-ят, "Св. Наум" в Охрид и др.

Част от християнското население на българските земи — т. нар. павликяни, остава извън юрисдикцията на православната църква. Веро-ятно те са наследници на богомили или отдавна преселени арменски пав-ликяни. Част от тях приемат исляма, а друга — католицизма. Основните центрове на католическата вяра в българските земи са градовете Плов-див и Чипровци. Научни разработки по тази тема имат Никола Милев и Иван Дуйчев.

След покоряването на България османците се сблъскват с един го-лям проблем, свързан с управлението на завладените територии, обита-вани от многобройно християнско население. За да увековечи своето господство, мюсюлманското малцинство тръгва по пътя на помохамедан-чването на местното население с цел впоследствие да го асимилират и приобщят към своя етнос. През целия период на османското владичество се извършват единични или групови помохамеданчвания на българи. Осо-бено пострадва населението на Родопите, както и по-малки групи в Ловешко, Македония, Североизточна България, Търновско и на други мес-та. Помохамеданчените българи често съхраняват народностното си само-съзнание докато запазват своя език, обичаи и народна култура. Такъв е случаят с помаците, които и до днес живеят в Родопите. С течение на времето обаче много българи, приели исляма загубват и езика, и само-съзнанието си, и в крайна сметка се вливат в турската народност. По-турчването има тежки последици за българския народ, като загубите трудно могат да бъдат изчислени. Според крайната оценка на проф. Хр. Гандев, през ХV в. българският народ загубва две трети от своя числен състав. Едно е сигурно — много българи са първо помохамеданчени, а след това потурчени, за да станат част от господстващата народност.

След като султан Мехмед ІІ провъзгласява Генадий Схоларис за Цариградси патриарх, той му заръчва да се грижи за всички християнски поданици на империята. Немюсюлманското население не получава равно-правие, но получава правото да изповядва религия, различна от исляма. По-късните османски владетели постепенно изграждат системата на "мил-летите". "Миллет" означава народ, но в случая терминът има по-широко съдържание. Става дума за самоуправляващи се общности от хора, обе-динени от религията, поставени под властта на свой духовен глава, който отговаря за тях пред османската власт. Всички православни бал-кански народи са включени към т. нар. "рум-миллет", което означава ромейски, или гръцки народ, и се намират под върховенството на Цари-градския патриарх. Така при групирането на населението религиозният принцип е поставен над етническия. Обособени са и еврейски и арменски миллети. Столетия по-късно, през ХІХ в., нашият народ ще се бори да получи самостоятелна  църква, чрез което да постигне и своето народ-ностно признание.

Днес, при представяне положението на българите от ХV-ХVІІ в. обикновено ключова роля играят отделни, често емоционално украсени понятия. Известно време в нашата историография първите три века от турското владичество се характеризираха като "тъмни векове". Дълбоко в българското съзнание е вкоренено понятието "турско робство", което може да се обясни с православната традиция, фолклорът и ярките про-изведения на българските писатели и поети от втората половина на ХІХ в. Напоследък се загавори и за не дотам уместния термин "османско присъствие". Но какъвто и термин да се избере за обозначаване на пе-риода ХV-ХVІІв., се налагат яколко безспорни констатации. Ако сравним историческото развитие на покорената българска народност с развитието от предишните векове, то трябва да се констатира огромен регрес и в общественото, и в културното развитие. Ритъмът на битието е бавен и безличен, докато по същото време Западна Европа се развива с непосил-на за Ориента бързина. Ако обаче съдбата на българите се се преценява от гледна точка на наложените от османската власт условия на разви-тие, то ще трябва да се каже, че нашият народ постига максимално въз-можното. Поставени при изключително тежки условия, българите съумяват да се запазят като народ и съхраняват самобитността на своята култура. Именно върху тези основи стъпват дейците на Българското национално възраждане, които през ХVІІІ и ХІХ в. се борят за въз- становяване на българската държавност и обединение на народността ни в единна нация.

ТЕМА  №  13 АНТИОСМАНСКАТА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ХV - ХVІІ ВЕК

Въпреки опустошителната мощ на османското нашествие и последва-лите опити за обезличаване на народността, българите не прекратяват опитите си за отхвърляне на чуждото господство. Сега вече знаем, че военната мощ на Османската държава, невъзможността на християнския свят да обедини силите си, липсата на българска войска и почти напъл-но ликвидираното болярство правят тази задача неизпълнима. Но бълга-рите доказват своя стремеж към свобода с непрекъснатата борба срещу турската власт и нейните представители в своите земи. Антиосманската съпротива е постоянен процес. Създават се и трайно се използват разнообразни форми на противодействие. Никога не престава стихийната съпротива, но отказите да се плащат новите данъци, емиграцията и хай-дутството преследват по-скромни цели. Поради неизгодното геополитиче-ско положение на България благоприятни условия за големи освободител-ни акции възникват рядко и те почти винаги са свързани с някакви чуж-ди военни действия срещу османците. Събитията на Балканите в през ХV в. ясно показват, че съдбата на народа ни зависи именно от политичес-ката обстановка както в Европа, така и в Мала Азия.

Според проф. Цветана Георгиева в антиосманската съпротива на българите ясно се разграничават три периода. Първият от тях започва с налагането на османската власт в българските земи и продължава до средата на ХV в. Вторият обхваща периода от средата на ХV в. до осемдесетте години на ХVІ в., а третият приключва към началото на ХVІІІ в.

Характерно за първия период е това, че все още действат, макар и чувствително намалени, съпротивителните сили от времето на българ-ската държавност. В много градове се запазва будна народностна среда, която още през първите десетилетия след завоеванието изявява съзнание за българска принадлежност и стремеж да възвърне свободата си. Това е свързано и с живия спомен за българската държава и нейните последни царе и защитници.

Въпреки огромните човешки загуби, една част от българската ари-стокрация емигрира, а друга остава с относително автономен статут в българските земи (особено в някои области на Северна България). Хора и от двете групи оглавяват съпротивителните действия на българите, наред с някои представители на градския елит.

Борбата през този период е благоприятствана и от вътрешното положение в османската държава, която постепенно излиза от състоя-нието на племенен съюз. Тази метаморфоза обуславя нейната вътрешна нестабилност, изострена значително от недоволството на останалите малоазийски турски бейове, насочено срещу експанзията на османците. Именно тези бейове потърсват помощта на монголския владетел Тимур-ленг, който нанася катастрофално поражение на турците край Анкара (25 юли 1402 г.) и пленява султан Баязид І. Монголският хан възстановява малоазийските бейлици, а на султанските синове оставя тясна ивица земя около Бурса. Скоро след това избухва и тежка междуособна война между Баязидовите синове Сюлейман, Муса и Мехмед. В този критичен за османската държава момент единствено политическата недалновидност пречи на европейските християнски владетели да се избавят от мюсюл-манската заплаха.

В така създалата се обстановка започва подготовка на нова анти-османска коалиция начело с унгарския крал Сигизмунд, в която влизат сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Мирчо Стари, бос-ненският крал Остоя и синът на цар Иван Срацимир — Константин, нари-чан от унгарския крал "император на България". През 1408 г. Констан-тин, заедно с братовчед си Фружин вдига въстание в Северозападните български земи. Зад царските синове стои крал Сигизмунд и организира-ната от него християнска коалиция. Всеки от участниците преследва свои цели (например през целия ХV в. унгарският крал се титулова и като "цар на българите"), но тези действия отговарят на българските интереси. Първоначално въстанието има значителен успех — удържани са много победи над турците и са освободени значителни територии. През 1409 г. обаче, най-големият син на султан Баязид — Сюлейман изтласква въстаническите сили към долината на р. Морава и им нанася тежко пора-жение. След битката Константин е принуден да бяга в Сърбия, а Фружин намира убежище в Унгария. Така е пропусната първата и може би най-благоприятна възможност за бързо възстановяване на българската неза-висимост. Информация за въстанието ни дава съвременникът на събитията Константин Костенечки.

След въстанието българите се вкючват в продължителната борба за власт в Османската държава. Те вземат страната на Муса срещу братятя-та му Сюлейман и Мехмед. Муса обаче се проявява като насилник и гра-бител на българските земи и през 1412 г. предизвиква срещу себе си бунтове в някои райони на Тракия и Македония. Образът на страшния Муса Кеседжия е запечатан завинаги в българския фолклор. Една година по-рано Муса успява да се справи с брат си Сюлейман, но през 1413 г. търпи погром от войските на Мехмед и съюзилите се с него балкански владетели.

Възкачването на престола на Мехмед І (1413-1421), прието от балканските народи като край на насилието се оказва само край на кри-зата и налагане на централизма в Османската държава, а междуособиците носят ново разорение на българските земи.

През 1416 г. в Анадола избухва въстание срещу Мехмед І, начело с шейх Бедредин Симави, който проповядва идеи за социална справедли-вост и равенство между християни и мюсюлмани. Движението намира много поддръжници и сред балканските християни. След три наказателни експе-диции, в които на страната на Мехмед І воюва и загива приелия ислям-ската вяра син на цар Иван Шишман Александър (Искендер), през 1419 г. въстанието е потушено, а самия Бедредин Симави — убит.

Ново масово надигане в името на българската независимост пре-дизвикват походите на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело и трансилванския воевода Янош Хунияди. Още през 20-те и 30-те години на ХV в. продължават опитите на Сигизмунд за антиосманска коалиция, като кралят разчита и на помощ от страна на българското население. Насър-чен от победите на борещите се албанци, през 1433 г. той изпраща пра-теничество до султанския двар с искане на териториални отстъпки до София, а две години по-късно Фружин, в качеството си на негов прате-ник установява връзки с албанците. Бертрандон дьо Брокиер отбелязва, че българите са готови да се освободят, стига да намерят кой да им помогне за това. Скоро неговите предвиждания се сбъдват.

През 30-те години на ХV в. Османската държава се стабилизира и продължава своята експанзия. Византийският император Йоан VІІІ Палео-лог е принуден да обикаля европейските владетелски дворове в търсене на военна помощ. Попството обещава такава, но иска в замяна Византия да приеме католицизма и върховенството на римската курия. Така се стига до Фераро-Флорентинската уния между папския Рим и Цариградската патриаршия, сключена през 1439 г., след което папа Евгений ІV започва да призовава европейските владетели да организират кръстоносен поход срещу турците.

През лятото на 1443 г. в град Смедерево се събират войските на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хунияди. Целта на кръстоносците е да дос-тигнат османската столица Одрин и да прогонят турците от Европа. Пър-вите действия на кръстоносците са успешни — Ян Хунияди разбива турци-те при Ниш и ги принуждава да отстъпят на изток. Те обаче използват тактиката на "изгорената земя", като по този начин лишават армиите на унгарците от фураж и същевременно наказват подпомагащото ги българско население. Кръстоносната войска достига до Ихтиманска Средна гора, но не успява да продължи пътя си поради настъпилата зима. Така наречени-ят "Дълъг поход" завършва с преговори в Одрин и с подписването на ми-рен договор в Сегед, който не променя с нищо положението на българи-те. Важен извор за тези събития е полският хронист Калимах, който описва двата похода на крал Владислав ІІІ.

През есента на 1444г. кръстоносците започват ново настъпление, като превземат Видин, Оряхово, Никопол. Те имат уверение за подкрепа с военен флот от Венеция и Бургундия, които поемат задачата да блоки-рат Дарданелите и Босфора и така да попречат на Мурад ІІ да прехвърли войски от Мала Азия в българските земи. Планът предвижда да се дос-тигне Черно море, след което рицарите трябва да се спуснат на юг и съединявайки се с християнския флот, да прогонят турците в Мала Азия. Междувременно изпратената флота закъснява да блокира Проливите и сул-танът прехвърля многобройни войски в Европа. Така армията му достига 100 000 души. Решителното сражение се провежда на 10 ноември 1444 г. при Варна, където след ред драматични обрати кръстоносците са побе-дени, а крал Владислав пада убит. В знак на признателност населението го нарича Варненчик. След много перипетии Ян Хунияди успява да се от-тегли с част от рицарите.

Под стените на Варна загива и кръстоносната идея. Потвърдено е господството на османците над Балканите, а настъплението им на запад продължава. Масовото, стихийно включване на българите в кръстоносните армии свидетелства за настъпилите ограничения в техните съпротивител-ни възможности — към средата на ХV в. те вече не са организирана во-енна сила, а отделни групи от зле въоръжени селяни. След поражението при Варна българските земи остават в центъра на разширазширяващата се Османска империя и възможностите им за политическо освобождение рязко намаляват. Много българи са принудени да емигрират в съседните хрис-тиянски държави, а аристокрацията е окончателно унищожена. При тези условия всички опити за организирани антиосмански действия с поли-тическа насоченост са обречени на неуспех. Започва вторият етап на българската антиосманска съпротива, който се разполага между средата на ХV и осемдесетте години на ХVІ в.

През този период изворите не регистрират почти никакви същест-вени антиосмански надигания на българите. Това е обяснимо като се има предвид, че става въпрос за времето на на най-голямото могъщество на Османската държава, която вече заплашва цяла Европа и Средиземномо-рието. Завладяването на Константинопол през 1453 г. е поредното заво-евание на османците и отново не предизвиква адекватна реакция в За-падна Европа. През това време животът по българските земи се стабили-зира, а народът се връща към традиционния си начин на живот. Данъчни-ят гнет и своеволията, макар и тежки, все още не придобиват онези размери, характерни за следващия период, дошъл с военните неуспехи на империята.

При тези обстоятелства като основна форма на съпротива се нала-га борбата за съхраняване на народността. Българите се затварят в своя свят, превръщайки бита и културата на свободното си минало в мо-дел на своето съществуване. Традицията издига непреодолима преграда срещу османското влияние в различни сфери на живота. В условията на чуждоверско иго, защитата на народността е еднозначна с тази на рели-гията. В православното християнство българите намират защита и упо-вание, въпреки постепенното профанизиране на религиозността. През ХVІ в. именно църквата се оформя като насочващ и обединяващ център на българите. Изгарянето на софийския златар Георги през 1515 г. и на неговия съгражданин, обущаря Никола през 1555 г. заради това, че от-казват да приемат исляма и канонизирането им за светци (св. Георги Нови и св. Никола Нови Софийски), както и създадените им жития, сви-детелстват за една съзнателно провеждана политика от страна на духо-венството в защита на българската народност. До голяма степен именно църквата и вярата спасяват българите от изчезване. Все по-големият брой възстановени манастири поддържат тесни връзки с населението чрез таксидиотите, чрез даване за прочит или преписване на книги на гра-мотни българи и писмена връзка с манастирските настоятелства.

През този период доминират стихийните съпротивителни изяви сред селското население. В множество документи на османски административни служители се съобщава за укриване на реколтата, бягство от селата, отказ от изпълнение на повинностите, жалби пред държавните институции и др. Наред с мирните средства за съпротива, понякога българите оказ-ват и стихиен въоръжен отпор, който обикновено е индивидуален. Така хайдутството се превръща в най-масовата и непрекъсната форма на спон-танно недоволство през целия период на османското владичество. Лично-то кърваво отмъщение обикновено се свързва с желанието на отделни българи да накажат развилнели се турци, които са поругали нечия чест или човешко достойнство. Но хайдутството е израз и на народните стре-межи към свобода и справедливост.

Хайдутството е форма на въоръжена съпротива, действаща с мето-дите на средновековната партизанска борба. То е свързано с разпро-страненото на Балканите и в целия свят средновековно разбойничество, но има връзка и с антиосманската съпротива на българите от края на ХІV в. Първото сведение за хайдути по нашите земи е от 1454г. По това време е напълно жив споменът за свободната българска държава. Дей-ствията на хайдутите очевидно тревожат османските власти — в средата на ХV в. с войводата Радич в Софийско се занимава самият Мехмед ІІ Фатих.

Основен резерв на хайдутството е селското население, което ве-кове наред излъчва мъже, които се противопоставят на съществуващата социална и политическа действителност. Хайдутите се организират в дружини, които рядко надхвърлят 100 души и действат през топлите месеци в планинските и гористи райони. Хайдушките чети се ръководят от войвода, комуто се подчиняват безпрекословно. Но тази длъжност е изборна, което говори за съществуващия в дружината демократизъм. Вто-ри по длъжност е байрактаря, чийто пост също е изборен.

Акциите на хайдутите са насочени предимно срещу изявени потис-ници, представители на османската власт, търговски кервани или военни отряди, които пренасят държавни пари, градските чаршии и безистени и други обекти. В тази връзка мотивите на хайдушката борба могат да се определят като лични, икономически и народностни. Последният се изра-зява в това, че хайдутите могат да раздават правосъдие от името на народа и така отчасти да регулират отношенията между българи и турци, всявайки страх сред местните аги, паши и бейове. Същевременно хайду-тите изграждат в българите убеждението, че техните страдания няма да останат ненаказани, че има хора, които ще отмъстят за престъпленията, извършени срещу тях.

Народът е съхранил имената на много хайдушки войводи — Толе (ХVІ в.), Милко, Индже, Чавдар и Лалуш(ХVІІ в.), Стоян, Страхил, Ан-гел(ХVІІІ и ХІХ в.), и много други. В народните песни се споменават и имената на жени-хйдути — Бойка, Сирма, Румяна, Стойна и др.

Въпреки че хайдутството не може да се смята за движение, поста-вящо си политически задачи, през определени периоди, като единствена форма на съпротива то придобива и смисъла на политическа борба. Върху неговите основи през втората половина на ХІХ в. се изгражда четничес-кото движение, което в условията на възрожденския подем изразява на-родните тежнения за политическа свобода.

Третият период на българската антиосманска съпротива започва през 90-те години на ХVІ в., когато след битката при Лепанто (1572 г.) се проявяват първите признаци на криза в османската военна маши-на, и продължава до края на ХVІІ в. През втората половина на ХVІ в. редица явления в живота на Османската империя показват, че тя е пре-минала зенита на своята мощ. Появяват се чифлиците като форма на частно земевладение, разклащащи неефективната военно-ленна система. Еничерските бунтове стават често вътрешнополитическо явление, Анадо-лът е разкъсван от селски въстания, а държавата навлиза в период на финансова криза. Разгромът на османската флота при Лепанто, въпреки че не донася окончателна победа на Свещената лига във войната, разру-шава една голяма психологическа бариера — страхът от османската мощ. В тази връзка рязко се активизират опитите за контакти на балканските християни с европейските сили. През 1572 и 1574 г. охридският архие-пископ Йоаким посещава Неапол и Мадрид, където говори за предстоящо българско въстание.

През 1593 г. избухва поредната австро-турска война, като на страната на Хабсбургската империя се включват Влашко, Молдова и Тран-силвания. Войските на влашкия воевода Михаил Храбри на няколко пъти преминават Дунава, което допринася за засилване на брожението сред българите. През март 1595 г. 2000 хайдути нападат София. В Североза-падните български области действат хайдушките воеводи Баба Новак, Де-ли Марко и др.

Във връзка с променената външнополитическа обстановка, през 1598 г. избухва Първото Търновско въстание. То е организирано от тър-новския митрополит Дионисий Рали, никополския търговец Тодор Балина и дубровнишките търговци  Павел Джорджич и братя Скорчевичи. Съзаклят-ническата мрежа обхваща и Никополско, Русенско, Шуменско, Пловдивско и др. Въстанието е съгласувано с поредното нахлуване на Михаил Храбри в българските земи и има ясно изразени политически цели. За това сви-детелства фактът, че за български цар е обявено някаво лице, което претендира за родство с последния владетел на Търновското царство Иван Шишман. Името Шишман ІІІ събира в Търново около 12 000 души, но властите реагират бързо и въстанието е потушено още в неговия център. Откъслечни сведения обаче говорят за по-голям обхват на борбата — тогава е убит охридският архиепископ Варлаам, а австрийски пътешест-веници говорят за погроми срещу населението в Софийско и Ниш. След разгрома Дионисий Рали и Тодор Балина търсят убежище в земите на се-вер от р. Дунав, последвани от хиляди български бежанци.

След края на австро-турската война от 1593-1606 г. папството засилва католическата пропаганда в българските земи. В селищата Чип-ровци, Кипиловци, Железна и Клисура франсисканските монаси покръстват по-голямата част от населението. Около 8000 павликяни от Никополско и Свищовско също приемат католицизма. Начело на католиците застава бъл-гаринът Петър Богдан Бакшев, който е автор и на една кратка българска история. Той открива няколко начални училища, където преподават обра-зовани монаси. От средата на ХVІІ в. започва и активната дейност на Марцианополския архиепископ Петър Парчевич, който посещава редица ев-ропейски дворове, търсейки помощ за българския народ. Пред римския папа, венецианския сенат, австрийския император, полския крал и т. н. Парчевич лансира идеята за общ европейски фронт срещу османците. По негова молба германският император Фридрих ІІІ започва да се нарича "цар на България", а папа Александър VІІ назначава кардинал-протектор на царство България във Ватикана.

През ХVІІ в. успехите на европейските християнски сили стават все по-големи. В 1683 г. османците претърпяват тежко поражение от полския крал Ян Собйецки при опита си да превземат австрийската сто-лица Виена. Веднага след това е създаена Втората Свещенна лига, обе-диняваща Австрия, Полша, Венеция и Русия. Впоследствие австрийските войски достигат западните български земи, което довежда до избухва-нето на три въстания.

През 1686 г избухва Второто Търновско въстание, което също има подчертан политически характер — оглавено е от Владислав Стратимиро-вич, който се обявява за потомък на цар Иван Срацимир. Въстанието е пряко свързано с дейността на московския патриарх Йоаким, който се стреми да обедини Балканите под духовната власт на руската църква. Създаден е голям план за освобождение на България. Увлечената в голямата европейска политика Русия се стреми към излаз на топлото Черно море и за целта започва да изгражда своя сфера на влияние сред близките и по език и религия балкански народи, още повече че след па-дането на Византия тя е единствената мощна православна държава.

Поради предателство турците узнават за готвения бунт и аресту-ват част от неговите организатори, но въпреки това в Търново се съ-бират около 4000 въстаници. След тежки боеве в Габровския балкан и Софийското поле въстаниците са разгромени, а тежко раненият Ростислав Стратимирович намира убежище в Рилския манастир. Три години по-късно той успява да се добере до Русия.

След австрийската обсада на Белград през 1688 г., в българските земи избухва ново въстание, този път с център Чипровци. В австрийска-та армия се включват два български отряда, водени от чипровчаните Богдан Маринов и Георги Пеячевич. По същото време жителите на католи-ческите средища Чипровци, Железна, Копиловци и Клисура се вдигат на бунт, водени от Петър Парчевич и Филип Станиславов.

Първоначално въстаниците постигат значителни успехи — успяват да превземат местния административен център Кутловица и изграждат укрепен лагер при същия град. Впоследствие обаче срещу тях е изпра-тена войската на османския васал граф Имре Тьокьоли, водач на унгар-ските протестанти. Въстаническият лагер в местността Жеравица е раз-рушен, след което българите се укрепяват в Чипровец. Скоро след това съпротивата им е сломена и цялата област е подложена на масови репре-сии. Десетки хиляди българи емигрират във Влашко и Трансилвания. Част от тях основават известната до днес българска колония в Банат.

През 1689 г. избухва ново въстание, този път в Североиз-точна Македония. То е предвождано от хайдушкия воевода Карпош, който е провъзгласен за "крал на Българите" след превземането на Прищина. Населението на югозападните български земи масово се вдига срещу ос-манщите, подпомагано от хайдушкия воевода Страхил, дошъл с дружината си от Пазарджишко и Георги Пеячевич, който се сражава в австрийската армия при превземането на Ниш. Една година районът от Кюстендил до Скопие е свободна зона, но след сключването на Карловацкия мир (1699 г.) и последвалото изтегляне на австрийците въстанието претърпява неуспех — Карпош е разбит и екзекутиран в Скопие.

През периода ХV-ХVІІ в. Австрия изпъква като най-сериозен съ-перник на Османската империя — до 1699 г. тя води общо девет войни с турците. Но австрийците не се стремят да освободят България, а по-скоро да присъединят възможно най-големи територии към държавата си и да наложат католцизма сред балканското православно население. Това изпълва българите с резерви и отчасти обяснява неуспеха на освобо-дителните им начинания, почти изключително свързани с нахлуването на преследващите османлиите християнски армии. Въпреки това, главна при-чина за погрома на трите въстания от края на ХVІІ в. е тяхната неор-ганизираност и липсата на аристокрация, която да оглави борбата.

Балканското население, което няколко века възлага надежди на католическа Европа, от края на ХVІІ в. започва все по-често да обръща очи към православна Русия. В крайна сметка, независимо че целите на Русия са същите като на австрийците, усилията и се оказват далеч по-резултатни.

Независимо от известната предварителна подготовка, българските въстания носят предимно стихиен характер, те са спорадични, разпокъ-сани и завършват с неуспех. Ангажирането им с европейските войни на османците довежда до масови разорения, изселване на цели области и допълнително обезкървяване на българския етнос.

Другият компонент на антиосманската съпротива  — хайдутството,  също се явява ценен съюзник на европейските армии. Но главната зас-луга на хайдутите се изразява по-скоро в ролята на обществен "стихиен регулатор" на отношенията между господари и рая. "Народните закрил-ници" вдъхват на населението сили и надежда, поддържат народностното и човешко достойнство на хората и запазват тяхната борбеност през це-лия петвековен период на османското владичество.