Home Туризъм Етнополитическия процес и трансформацията на етническата идентичност

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Етнополитическия процес и трансформацията на етническата идентичност ПДФ Печат Е-мейл

Етнополитическия процес и трансформацията на етническата идентичност

Въведение

Разпадането на международната система на новообразувани враждуващи помежду си етнически автономии, което безпокои много хора в началото на 90-те години на XX в., е овладяно чрез ефективни международни и вътрешно държавни стратегии за управление на етнополитически конфликти.            Отношенията между общностите и държавите в хетерогенните общества през 90-те години се променят по начин, който намеква за създаването на нов режим на регулиране на отношенията между малцинствата и мнозинствата.

Преходът от етнически войни към политика на помиряване в световен мащаб е пространно документиран в редица изследвания. В края на 90-те години политическата стратегия, която т нар. рискови  малцинства  275 най-често използват, не е въстанието, а са символични и организационни действия.

Еднакво важно е, че броят на общностите, прилагащи въоръжено насилие, намалява, след като десетилетия наред се е увеличавал. Избухването на етническите войни, приковали вниманието на наблюдателите в началото на 90-те години на XX в., на практика е кулминацията на една дългосрочна обща тенденция към засилване на основаните на междуобщностни противоречия протести и въстания, която започва през 50-те години на XX в. и достига своя връх веднага след края на Студената война. Разпадането на СССР и на Югославия предлага подходящи условия за нови етнонационални искания и за избухването на десетки нови етнически войни между 1988-1992 г. В Глобалния Юг през приблизително същия период - между 1988 и 1994 г, започват или се подновяват повече от две дузини етнически войни.

1. Етнополитически процеси през последното десетилетие на ХХ век

В средата на десетилетието навсякъде по света се осъществява промяна в стратегиите на етнополитическите действия. Когато сравняваме началото и края на 90-те години на XX в., забелязваме умерен спад на броя на общностите (от 115 на 95), които се намират в открит конфликт и са включили принудителни мерки и насилие в своята тактика.

Друг начин за доказване на тенденциите е отбелязването на началото на новите етнополитически конфликти.

След 1994 г.,  започват малко на брой нови етнополитически конфликти и не се регистрират нито протестни движения, нито въстания. Спадът в броя на новите протестни движения е особено обнадеждаващ. Тъй като броят на новите етнополитически протестни кампании намалява - от средно по десет на година в световен мащаб в края на 80-те години до четири на година след 1995 г. - извадката на потенциални бъдещи въстания се свива.

Проучването на сепаратистките войни, тоест на етнонационалните конфликти, чиито участници се стремят да създадат нова етническа държава или автономен регион, е трети начин за интерпретиране на тенденциите. Тези войни са сред най- смъртоносните и продължителните етнополитически конфликти и разпространението им сериозно застрашава регионалната сигурност. Наблюдава се особено силен спад в техния брой. Между 1991-1999 г. шестнайсет войни са уредени чрез споразумение, а при единайсет други насилието е овладяно чрез прекратяване на огъня и преговори. Не само етническите конфликти се разпространяват по подражание; успешното управление на конфликти също е заразно.

В края на 1999 г. се водят по-малко войни за отделяне  в сравнение с когато и да било след 1970 г. Революциите, започнали по време на Студената война, също се уреждат благодарение на споразумения, особено в Африка Разбирането на тенденциите помага да се прецени и евентуалното бъдещо развитие на въстанието на косовските албанци. Това е единствената нова етническа война в Европа след 1993 г. и една от двете етнически войни, започнали някъде по света през 1997-1998 г.

По-незабележима от прехода към прекратяване на етнонационални войни през 90-те години на XX в. със споразумение е паралелната тенденция към помиряване на етнополитически конфликти, които още не са ескалирали до продължително въстание. Забележително, макар и бегло отбелязано, постижение на демократична Русия е успешното договаряне на споразумения за вътреш-нодържавна автономия с Татарстан, Башкирия и около четирийсет други региона в Руската федерация.

Тези споразумения представляват модели, които можеха и трябваше да се приложат за предотвратяване на етническите войни в Чечения и в Косово. Помиряването не успява поради упоритостта на едната или и на двете страни в споровете. Изследванията на неуспелите опити за предотвратяване на етнически войни създават горчиво впечатление от мерките, които не са били взети.

2. Противодействие на етнополитическите конфликти

Ако културните рестрикции и отказът на политически права са основни мотиви за политически действия от страна на ощетените малцинства, както е обикновено, тогава прилагането на международни стандарти за индивидуалните и груповите права следва да намали възможностите за конфликт. Именно това се случва през 90-те години на XX в. Между 1990— 1998 г.,  дискриминацията за повече от една трета малцинствени  общности, намалява главно поради смяната на държавната политика и практиките, които премахват ограниченията върху малцинствените политически и културни права. Общностите извличат най-големи ползи в младите демокрации на Европа, Азия и Латинска Америка. Тази тенденция само частично се нарушава от едноличните режими, налагащи нови ограничения в името на крайния национализъм или в отговор на заплахи за сигурността, както това прави югославското правителство в Косово след 1989 г. В някои автократични държави особено в Азия правителствата намаляват рестрикциите по отношение на малцинства през 90-те години на XX век.

Намаляването на откритите етнически конфликти в световен мащаб през 90-те години е резултат от съгласуваните усилия на много хора и организации, в това число на вътрешнодържавни и международни омиротворители, както и на някои от самите протагонисти. Терминът режим в международната политика се употребява в смисъл на „рамка от правила, норми, принципи и процедури", кои-то улесняват договарянето на конкретни споразумения между държавите   Следва да се добави, че израза режим на управлявана етническа хетерогенност е  съкратено название на пакет от доктрини и практики за омиротворяване на конфликти. Този режим представлява комплекс от ясно формулирани принципи, отнасящи се до междуобщностни отношения в етнически разнородни държави, както и от набор от стратегии за институционализиране на тези принципи и за съгласуване на най-подходящите мероприятия на вътрешнодържавно и на международно ниво в отговор на етнополитически кризи и конфликти.

Това са очертанията на зараждащия се световен режим, регулиращ статута и правата на националните общности и малцинства. Първият и най-основен принцип е признаването и активната защита на правата на малцинствата: свобода от дискриминация, основана на раса, национален произход, език или религия, допълнена от институционални средства за защита и прокарване на колективни интереси.

Като логичен резултат от първия принцип идва принципът на правото на националните общности да упражняват известна степен на автономия в рамките на съществуващите държави, за да управляват своите собствени дела. Следователно, ако дадено малцинство, което представлява мнозинство в регион на етнически разнородна демократична държава, има правото да защитава и прокарва своите колективни интереси, то би трябвало да има правото на местно или регионално самоуправление.

Съвременните демокрации са най-последователни в ясното формулиране, лансирането и провеждането на подобна политика. След Втората световна война в Атлантическите демокрации се създава система за управление на човешките права, която набляга на защитата на индивидуалните права.

В началото на 90-те години на XX в.,  ударението, поставяно от западните пропагандатори, се прехвърля от индивидуалните права върху защитата на колективните права на националните малцинства. Утвърдените стандарти с документи, приети през 1990-1995 г. от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и от Съвета на Европа, създават онова, което се нарича „международна система за защита на националните малцинства в Европа, колкото и тя да е ограничена."

Текстовете включват няколко принципа:

>        С първия се забраняват насилствената асимилация и изселването;

>        С втория се разрешава автономия на малцинствата в рамките на съществуващите държави;

>        С третия се признава, че въпросите на националното малцинство са „отново легитимни субекти на международните отношения, както в Обединените нации, така и в европейските регионални организации."

На практика,  всички европейски демокрации съблюдават тези принципи. В първия етап на демократизацията в посткомунистическа Европа в началото на 90-те години на XX в. някои етнонационални лидери манипулират демократичния процес, за да служи на националистични интереси за сметка на националните малцинства, като например руснаците в Прибалтийските държави, унгарците в Словакия и Румъния и сърбите в Хърватия. В повечето от тези държави съчетаването на дипломатическия ангажимент от страна на европейските институции и демократичния процес в края на 90-те години на XX в. води до промяна на дискриминационната политика.

Принципът на вътрешнодържавна автономия за националните малцинства е по-трудно приложим от политиката на недискриминация по две причини.              Едната е съпротивата на повечето управляващи елити срещу предаването на централната власт; другата е необходимостта да се договарят специфични за ситуацията споразумения, които задоволяват и двете страни. Най-известните модели на споразумения за вътрешнодържавна автономия са постигнати чрез договорно уреждане на етнонационалните въстания. Подобни бунтове обикновено започват с искания за пълна независимост и най-често завършват с договоряне на автономия за етнонационалистите или само с нейното прилагане на практика.

Онова, което се откроява, е засилващата се склонност на страните в тези конфликти да работят за помиряване по-скоро в ранните стадии на конфликта, отколкото след продължително воюване.

Признаването и защитата на колективните права са един от трите елемента на режима или доктрината на управляваната етническа хетерогенност. Вторият елемент е политическата демокрация. Тя осигурява институционалните средства, чрез които националните общности И  малцинствата в повечето общества отстояват своите права и преследват колективните си интереси. Съществуват и други институционални механизми за защита на интересите на общностите като например системата за замяна на хегемона, създадена в много недемократични африкански държави. Въпреки това демокрацията в един от европейските си варианти изцяло се възприема като най-надеждната гаранция за правата на малцинствата. В съответствие с логиката на демократичната политика всички хора в етнически разнородните общества трябва да имат равни граждански и политически права. Демократичното управление предполага също и утвърждаването на мирни средства за разрешаване на граждански конфликти.

Третият елемент на новия режим е принципът, че споровете между общно-стни групи и държави най-добре се решават чрез преговори и взаимно помиряване. Принципът се подкрепя от активния ангажимент на големите държави, Обединените нации и някои регионални организации (особено в Европа и Африка), които използват разнообразни съчетания от дипломация, посредничество, стимулиране и заплахи, за да насърчат договорното уреждане на етнически конфликти.

Идеята за превантивна дипломация има огромна популярност в момента не само защото навременното ангажиране е потенциално по-евтино от закъснелите реакции спрямо етнически и други вътрешнодържавни спорове, но също и защото е предпочитан инструмент на новия режим. Международната система предприема принудителна интервенция, както в Сърбия, като крайна мярка в случаи на груби нарушения на човешките права и при етнически войни, чието разпространение заплашва регионалната сигурност.

3. Етническата идентичност в условията на глобализация

Четири основни предпоставки в регионален и световен мащаб подпомагат прилагането на принципите на помирение в хетерогенните общества. Първата е активното създаване на демократични институции и практики от страна на Атлантическите демокрации. Има убедителни доказателства, че модерните демокрации рядко воюват помежду си и се въздържат от налагане на репресии по отношение на вътрешнодържавните си опоненти. Сравнението на положението на националните общности и малцинствата преди и след демокрацията в младите демократични държави  показва, че техният политически и културен статут значително се подобрява по време на прехода.

Втората предпоставка включва инициативите в защита на правата на националните общности и малцинствата от страна на Обединените нации и нейните съставни организации, регионалните структури и заинтересованите неправителствени организации.

В определени случаи,  структури като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Съветът на Европа, Организацията за африканско единство и Организацията „Ислямска конференция" използват дипломатически мероприятия и посредничество, за да регулират политиката на държавите членки по отношение на малцинствата и да подтикнат страните по откритите конфликти към сключване на споразумения. Емпиричният анализ на факторите, определящи опасността от бъдещи етнически бунтове, показва, че докато двустранните ангажименти между сродни етнически общности и външни държави увеличават риска, ангажирането на регионални и международни организации има отрезвяващефект.

Третият фактор е действителният всеобщ консенсус на международната политическа класа, с други думи - на световния външнополитически елит, по отношение на възстановяването и запазването на глобалния и регионалния ред.

Създаването на империи излиза от мода; съперничеството между държавите през 90-те години на XX в. се съсредоточава главно върху увеличаването на производителността и надпреварата за завоюване на пазари; войни от всякакъв характер са заплаха за регионалния ред и стабилните икономически отношения. Затова Обединените нации, Съединените щати и регионалните сили, както и регионалните организации на Европа, Латинска Америка и Африка приемат за висш приоритет овладяването на локалните конфликти чрез превантивни мероприятия, където е възможно, и чрез посредничество и мироопазващи операции, където е необходимо.

Обобщение

В заключение независимо от вида политическа система цената на насилствения етнополитически конфликт става очевидна както за управляващите елити, така и за лидерите на етнополитиче ските движения.   Цената на гражданската война с дълбоко съжаление се признава от държави, в които влизат в действие следвоенни споразумения - Босна, Филипините, Мозамбик и други. Поуката, извлечена от външните наблюдатели на войната в Чечения през 1994-1996 г, се отнася до неспособността на руските военни - както по-рано и в Афганистан -да победят високо мотивирани партизани.

Урокът, който участниците в конфликта би следвало да научат, е, че не си е заслужавало да водят войната, тъй като нито една от страните не е спечелила нищо, което не би могла да постигне чрез преговори преди руската инвазия.           Казано накратко, международните доктрини определят правата на малцинствата и националните общности в рамките на държавите и предвиждат международните задължения във връзка с лансирането на тези права. На доктрините се позовават както представители на малцинствата и на неправителствените организации, така и на отделните държави и на международната общност. Демократичното управление, поделянето и делегирането на властта са широко пропагандирани като институционални средства за гарантиране на общностните права. Макар че принципите и институциите водят своето начало най-вече от западните демокрации, те са ясно формулирани и прилагани на много други места по света включително в Латинска Америка и особено в Азия, в някои части на Африка и в Средния изток. Те лежат в основата на доказаните по-горе две глобални тенденции: първо, разнопосочните тенденции на спад в броя на етническите войни и на увеличаване на броя на договорените споразумения  и второ, намаляването на политическите и културните ограничения на малцинствата практически във всички райони по света. И двете се поддържат и засилват от появата на демократични норми и институции в етнически разнородните общества в повечето посткомунистически държави, в Латинска Америка, в по-голямата част на Азия и в някои части на Африка.

Твърдението, че се заражда световен режим за управление на етническата хетерогенност поставя предизвикателства към традиционните представи на западните политици и международните анализатори. В съвремието, има  значително по-малко етно  конфликти от средата до края на 90-те години на XX в. в сравнение с предишни години, но субективно те привличат много повече общественото внимание. Причината е, че именно те предизвикват появата на норми за признаване на груповите права и за помиряване на междуобщностни конфликти с мирни средства, както и успокояващото предположение, че „международната общност" е в състояние да гарантира местната и регионалната сигурност.

Хетерогенната световна система, която се заражда вследствие на уреждането на етнически и регионални конфликти, е по-сложна от тази по времето на Студената война. Тя е многопластова система с три взаимнозависими групи от политически участници: държави; етно политически движения, някои от които действат в рамките на съществуващите държави; и други, които прехвърлят техните граници; регионални и международни организации, които поемат по-голяма отговорност за управлението на отношенията между останалите две групи. Държавите остават главните актьори в тази хетерогенна система, но те са ограничавани от една разрастваща се мрежа от взаимносвързани задължения по отношение на етнически идентичните общности и наднационалните действащи лица.

Хетерогенната световна система не е изцяло развита и среща ожесточена съпротива от страна на държави и етнополитически движения, които не приемат нейните принципи. Малко на брой са държавите в ислямския свят, които са готови да предоставят пълни политически и културни права на религиозните малцинства. Някои продължителни етнополитически конфликти са крайно резистентни по отношение на регионални и международни въздействия.

В началото на XXI в. средно- и високорисковите общности са най-вероятните участници в нови и ескалиращи етнически войни.

Основна цел на анализа на риска е да осветли онези места по света, които трябва да имат най-голямо предимство при осъществяването на оздравителни и превантивни мероприятия. От кого и как следва да бъдат извършвани подобни мероприятия? Отговорите зависят от това, кои действащи лица имат волята, политическите лостове и ресурсите, за да реагират.  По-вероятно е регионалните и международните организации да използват ефективни превантивни стратегии в райони, в които западните държави имат жизненоважни интереси, което означава - в Европа, Латинска Америка и Близкия изток. Азиатските и африканските конфликти са по-изолирани и по-резистентни по отношение на външни въздействия. Когато превантивните стратегии се провалят или не са приоритет, предизвикателствата за международната общност са различни: в тези случаи задачата се състои в осигуряването на хуманитарна помощ и в спирането на регионалното разпространение на конфликта.

Може да се обобщи: нормите, институциите и практиките на управляваната етническа хетерогенност получават силна международна подкрепа, но тяхното прилагане в крайна сметка е локален въпрос и резултат от решения, вземани от съответните общества и правителства. Много от принципите са включени в демократичната доктрина, а демокрацията е във възход във всички райони по света. Ултранационалистите обаче могат да наложат диктатура на мнозинството. Ислямистките лидери отхвърлят като нелегитимни исканията на общностите да изповядват религии, различни от тяхната. Навярно най-големите заплахи срещу исканията за един универсален режим на общностни права идват от страна на хищнически господстващи елити, които използват държавата като инструмент,.за да защитят интересите на своите собствени народи за сметка на останалите и да съдействат за тяхното прокарване. Тези и други източници на междуобщностни войни и репресии се запазват в много краища на света и ще продължат да раждат предизвикателства за онези, които се опитват да спрат етническото насилие.

Зоните на етнополитически конфликти представляват сериозна проверка дали регионалните и международните участници работят за укрепване на режима на управляваната етническа хетерогенност. В по-развитите и демократични райони режимът най-вероятно ще функционира.

Няма вероятност една- единствена стратегия да спре дълбоко вкоренените междуобщностни конфликти в Централна Африка или в който и да е друг висо-корисков район. Необходими са съвместни усилия от страна на международни действащи лица и силни държави, насочени към улесняване на договарянето на споразумения, гарантиране на местната и регионалната сигурност, подкрепяне на демократичното поделяне на властта и подпомагане на икономическото развитие. За да бъде успешна политиката на управляваната етническа хетероген-ност, тя следва да бъде обмислена съвместно с представители на гражданското общество, с онези местни хора и организации, които са съпричастни към нена-силственото и демократично преустройство на своите общества. А това изисква трайни усилия. Изграждането на граждански мир в разделени общества зависи не само от мирните споразумения и модела на институциите, но и от последователния, дългосрочен ангажимент, гарантиращ изпълнение на споразуменията и функционалност на институциите.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG