Home Политология Видове демократични системи

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Видове демократични системи ПДФ Печат Е-мейл

Видове демократични системи

Увод

Демокрацията е форма на държавно устройство, при която обикновените граждани могат да участват пряко във вземането на решения (за разлика от монархията или диктатурата). В днешно време демокрацията често се използва в смисъла на либерална демокрация.

Демократичните системи се отличават най-вече с политическото съревнование. Редовни, тайни и свободни избори между партиите с различни целеви програми легитимират носителите на политическото господство и предоставят възможността за смяна на ръководната партия.

Гарантирането на човешките и граждански права в тези системи ограничава държавната власт и прави възможни на първо място плуралистичните структури, които са необходими, за да може народната воля и нейните различни интереси да намерят място в господстващата система.

Демокрацията е не само основана на народния суверенитет система с решения на мнозинството. Към това спадат правовата държава и разделението на властта, които защитават малцинствата, предотвратяват държавния произвол и ограничават властта на отделните носители на господстваща власт.

От значение за способността за оцеляване на демократичните системи е това, успоредно с различните мнения и интереси, да съществува и една общо-приемлива ценностна сфера, която да не бъде поставяна под въпрос от по-големи групи от населението, например основните права или самата демократична форма на управление.

На практика, като начин на управление, демокрацията е  държавна форма, при която държавната власт произтича от народа и е упражнявана директно или индиректно от него. След античната полисна демокрация в продължение на векове, няма значим исторически опит на демократични държавни уредби. Едва след ХVІІІ век в Западна Европа започва формирането на нова историческа разновидност на демокрацията, като своеобразна форма на разделение на властите в политическата система. Най-известните наименования и видове са; западна демокрация, либерална демокрация, представителна и конституционно-плуралистична демокрация. Всяко от тези понятия акцентира по свой начин върху една определена характеристика на съвременните политически форми на държавно управление

Демокрацията се развива в Европа първо в гръцките градове- държави като директна или непосредствена демокрация.

Модерната демокрация произхожда първоначално от калвинистичните религиозни борби на 17 век, особено в Шотландия, Англия и Холандия, където енорията излиза на преден план като носител на религиозния и политически живот, а също така и от ученията на Просвещението, особено от неговите схващания за свободата и равноправието на всички и за нормативното значение на разумното мислене на всеки един спрямо държавата и обществото. Основополагащо става учението на Русо за народния суверенитет като неделимо и неотменно право на народа.

Първата модерна демократична държава е САЩ. В Европа върху демократични принципи е основана държава едва по време на Френската Революция.
Демократичната държавна форма показва значителни различия в рамките на Запада:

Първо съществува поделянето на народна и репрезентативна демокрация. Народната демокрация се характеризира с възможността за непосредствени народни решения, независимо дали това е чрез избрания от народа висш държавен орган, или чрез възможността преминавайки през народно искане и последващо народно решение, народа да се превърне в законодател. Но и при тази конструкция нормалното законодателство е задача на парламента. При народните решения става дума винаги само за редки изключения.

1. Историческо възникване.

В страните на Западна Европа столетия господства абсолютната монархия като форма на държавно управление, където всички власти са обединени. Преходът от традиционната автокрация към модерната политическа демокрация, става възможен в резултат на действието на редица политически, духовно- идеологически и икономически фактори.

Индустриалната революция довежда до появата на средната класа. По силата на своето ново икономическо положение, тя успява да трансформира икономическата си мощ в политическа власт, а от своя страна завоюването на властта създава нови възможности за икономически прогрес. Началото на това развитие започва с Великите политически революции в Англия и Франция, както и войната за независимост на Америка. От тях води началото си утвърждаването на новите свободни политически институции и ценности.

Най-напред това става в Англия, където се преминава към конституционно управление, (в противовес на деспотизма) и се прилага принципа на разделение на властите. Отново там най-рано е провъзгласено господството на закона, приет от краля в парламента.

На континентална Европа свободните демократични институции се утвърждават след Френската революция. Това става под непосредственото влияние на политическата мисъл на ХVІІІ век, което от своя страна черпи идеи и от анализа на английските политически институции.

Благодарение на Френската революция се установява свободата. Именно тя издига идеята за нацията (самоопределение и суверенитет), за либерализма и политическото равенство.

Либерално- демократичната политика основана на разделението на властите, не възприема политическия опонент като враг, а като равностоен участник в политическия дебат. Правото на политическото малцинство за свободно и адекватно изразяване на интересите на представените от него социални слоеве е, фундаментален принцип на либералната демокрация. Степента на участие на опозицията в политическия процес е един от критериите за зрелостта на демократичната система. Тя се подхранва от качеството на различията които признава и от интензивността и дълбочината на диалога между различните форми на опит и култури. Независимо от множеството различия съществуват редица общи характеристики които определят системите като демократични:

Съвременните политически демокрации се дефинират чрез представителството. Те са непреки, представителни системи на държавно управление при които управляват упълномощени лица. Представителната система в една или друга степен се допълва с такива форми на пряка демокрация, каквито са референдумите и плебисцитите.

Мирното организиране на конкуренцията за властта има за нормална изява изборите. Това предполага избирателна система, която дава възможност за ефективен и демократичен избор на кандидат или партия. - Действителната демокрация предполага строго и точно, институционално разделение на властите. Теорията за разделението на властите се свързва с името на Монтескьо и неговата книга “За духа на законите”. Тя се основава на две начала: първото е свързано с обособяването на три власти- законодателна, изпълнителна и съдебна, които трябва да бъдат разделени между различни институции и независими една от друга; второто е да не се изроди независимостта на една от властите в произвол, за което е необходимо взаимен контрол и баланс между тях. Разделението на властите е необходимо, за да се ограничи злоупотребата с властта, а също така и като важно условие за спазване на политическата свобода. Монтескьо определя политическата свобода като такова душевно спокойствие, което произтича от чувството за сигурност у всеки, и за да се притежава подобна свобода, е необходимо такова управление, че един гражданин да не се опасява от друг.          Съвременната политическа демокрация се свързва със сравнително висока степен на икономическо развитие и икономическа система, която не е монополизирана от държавните власти в собствеността и планирането.

2. Видове демократически системи

В съвременната политология се обособяват три основни типа демократични (конституционно-плуралистични) режими: парламентарни, президентски и полупрезидентски.

2.1. Парламентарни режими.

Към тях се отнасят парламентарната монархия и парламентарната република. Исторически те възникват в Западна Европа. При този режим има тясно свързана законодателна и изпълнителна власт, които се реализират от дейността на парламента и правителството. Правителството се избира от парламента и е отговорно пред него. Тук липсва реална власт на държавния глава, чийто функции са главно представителни. Парламентът гласува законите и бюджета. Депутатите държат в ръцете си правителството, тъй като могат да го накарат да си подаде оставката, но това има двояко значение. То позволява на парламентаристите да оказват натиск върху министър-председателя, заплашвайки го с “вот на недоверие”, но и той от своя страна може да оказва натиск върху тях, като по всяко време може да постави въпроса за доверие към своя кабинет ( те не могат всеки път да свалят правителството, особено ако има риск от разпускане на парламента и разрастване на политическа криза).

При липсата на стабилно мнозинство никое правителство не може да бъде трайно и да действа ефективно. При тази ситуация парламента е слаб и изтощен от безсмислени комбинации, а правителството е неефективно. Ситуацията може да се измени когато се създаде дисциплинирано (кохерентно) мнозинство и неговият лидер стане министър-председател. Властта върху партията му позволява да контролира правителството и парламента. В този случай може да се каже, че той съсредоточава повече власт дори от президента на САЩ (който няма това влияние върху парламента).

За да се предотврати обезличаването на правителството от парламента и да се постигне приблизително равновесие между двете институции (което е най-важно условие за функциониране на парламентарната система), на министър-председателя в някои държави се дава конституционното правомощие да предлага разпускането на парламента. Такива права имат канцлерът на Германия и премиерът на Великобритания. Една от слабостите на парламентарните системи за управление е, че малки партии понякога могат да играят решаваща роля като балансьори между по-големите политически сили. При липсата на стабилно парламентарно мнозинство такива партии могат да предизвикат политическа криза със своето оттегляне, да поемат сами или с партньорство властта на правителството

Президентът в повечето парламентарни републики се избира не чрез всеобщо гласуване, а от парламента.

Днес в Европа има десетина държави, които могат да се отнесат към категорията на парламентарна монархия: Великобритания, Испания, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Норвегия, Люксембург и др. Към типичните парламентарни републики се отнасят Германия, Италия, Гърция, Израел и др. България според конституцията се определя като република с парламентарно управление.

2.2. Президентски режими.

Исторически тази система на управление възниква в САЩ. Тя се характеризира може би с най-високата степен на разделение на властите. Бащите- основатели на САЩ, са се опасявали от прекомерната концентрация на власт (което за тях е означавало тирания и деспотизъм), поради това прокарват последователно в конституцията разделението между законодателната и изпълнителната власт. Тук са важни два основни организационни принципа:

  • Представителите на единия тип власт не могат да участват в другите власти.
  • Законодателната и изпълнителната власт се избират независимо една от друга и по различен начин.

Това основание ни дава важното различие от европейските парламентарни системи, където изпълнителната власт се избира от законодателната и е отговорна пред нея. Конгреса и президента притежават приблизително равна власт, но всеки в своята област (конгресът в законодателната, президентът в изпълнителната). В конституцията конгресът е най-важен и затова е назован “първа власт”. Той притежава независима власт в сферата на законодателството.

Освен, че ръководи дейността на правителството, президентът  се явява и държавен глава. Министрите не могат да бъдат членове на конгреса. Президента притежава правото на отлагателно вето, което за разлика от европейските парламенти може да бъде преодоляно само с квалифицирано мнозинство от 2/3 в Сената и в Камарата на представителите. Възможно е партията на президента да няма мнозинство в конгреса, както е сегашната ситуация. Конгресмените нямат право да свалят министрите и президента с т.нар. “вот на недоверие”. Особеното тук е, че всяка една от властите може да въздържа и да уравновесява другата. Конгреса възпира президента с гласуване на бюджета в който влиза издръжката на неговата администрация.               От друга страна президента възпира конгреса със своето отлагателно вето. Друга особеност е, че всеки от тях е с развързани ръце в своята област, но трябва да се съобразява с мнението и присъствието на другия. Конгреса не може да управлява без президента и обратното, образно казано това е “брак без развод”. Всяка от тези институции не получава пълномощие за да управлява самостоятелно, което налага и двете страни да търсят компромиси и сътрудничество. Най-големия проблем на американската политическа система е взаимодействието между законодателната и изпълнителната власт.      2.3. Полупрезидентски режими.

Тази категория е въведена в съвременната политическа мисъл от френския политолог Морис Дюверже. Първоначално този режим се нарича “неопарламентаризъм” при което парламента запазва властта си. В последствие той става известен под названието “полупрезидентски режим”, за да се разграничи от американския модел. Определя се като своеобразно съвместно управление на едно правителство от парламентарен тип, и един държавен глава от президентски тип. Този политически режим включва един президент избран чрез всеобщо гласуване (но за разлика от българския), притежаващ значими правомощия. Министър-председателя заедно със своя екип има свои задължения, и е отговорен пред парламента. Президента разполага с регулираща власт и с възможност за натиск, но той не може да разпусне правителството без съгласието на парламента. Политическите режими на седем европейски страни могат да се определят като полупрезидентски- Франция, Финландия, Австрия, Португалия, Ирландия, Исландия и Ваймарската република.

Наличието на едни или други форми на политически режими е резултат от дългогодишни революционни промени и традиции на отделните държави. В едни страни те могат да бъдат вековни, каквито са Англо- саксонския тип политически култури, в други те са белязани с политически кризи, борби и революции (каквито са средиземноморския тип култури).

В трети страни, тези от Източна Европа, има един продължителен процес на преход и утвърждаване на демократичните институции. Главна грижа на политическите елити и гражданското общество е, как по-добре да бъдат разделени източниците на власт, за да се осигури тяхното оптимално взаимодействие и взаимен контрол.

Заключение

При репрезентативните демокрации, както и при парламентарната и президиална системи на управление, народа не упражнява властта пряко, а я прехвърля на органи, които извършват държавните дела в името на народа. Англия се счита за страната- първоизточник на парламентарната система на управление, най-честия вид конституционна система. Повечето западноевропейски страни също принадлежат към подобна политическа структура, докато Съединените Щати отговарят на модела на президиалната система.

Ако президиалната и парламентарна системи на управление се съпоставят, ще се отличат следните формални разлики:

При президиалната система на Съединените Щати Президента и Конгреса се избират в различни избори, докато при парламентарната система на управление състава на парламента и правителството се определя от един единствен избор, дори и когато е дадена възможността за различни коалиции.

Правителството при парламентарната система на управление се определя от парламента и може да бъде отменено от него. Това право на отмяна в нормалните случаи не се притежава от американския конгрес. Той не може да свали президента поради различия в политическите мнения или поради променени мнозинства. Само когато президентът е обвинен в наказуемо деяние, Белият дом може да повдигне обвинение срещу него (impeachment), и Сената може да го свали от поста му с две трети мнозинство.

Обратно на това президентът не разполага с дисциплинарно средство срещу Конгреса. Той не може да го разпусне - както например британския премиер-министър долната камара - и да предизвика нови избори.

Докато министър-председателят в Англия, страната на класическата парламентарна система на управление, принадлежи към долната парламентарна камара, конституцията на Съединените Щати изисква несъвместимост (Inkompatibilitàt) между правителствена служба и парламентарен мандат. Президентът и членовете на неговото правителството - с изключение на вице-президента, който е същевременно председател на Сената - нямат право да имат място в Конгреса.

Може да се обобщи: от една страна съществуват системи на управление, при които на държавния президент е отредена една много по-важна роля, отколкото при парламентарната система на управление. При такива системи, за които се е наложил израза "семи-президиална система на управление", президента бива избиран при директни избори; той има значително влияние при упражняването на властта, както и други важни компетенции. Правителството обаче не е зависимо единствено от държавния президент, а е отговорно спрямо парламента и може да бъде свалено от него. Редом с конституционните правила, в такива системи значителна роля играят структурата на партийната система и актуалните отношения в мнозинството               В Швейцария съществува една така наречена директориална конституция, която обединява в себе си свойствата на президиалната и парламентарна системи на управление. Парламентът наистина избира правителството, но по времето на неговото действие не може да го отменя. Правителството също не притежава правото да разпуска парламента. Правителствената служба и депутатския мандат са несъвместими. Правителството образува един колегиален орган. Функцията на федералния президент се поема в един определен период от време от член на правителството. Правителството, за разлика от президиалната система, има формално възможността за законова инициатива.

Въпреки разликите между тези видове системи, които засягат по същество връзките между парламент и правителство, парламентите, с едно изключение, имат подобни функции, а именно:

  • Законодателство, включително гласуване на суми за бюджета;
  • Контрол над правителството;
  • Представляване, съответно съобразяване на обществените интереси.


 

WWW.POCHIVKA.ORG