Home Философия ТЕОРИИ ОТНОСНО ПРИЧИНАТА ЗА ДЕПРЕСИЯТА

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ТЕОРИИ ОТНОСНО ПРИЧИНАТА ЗА ДЕПРЕСИЯТА ПДФ Печат Е-мейл

Вина

Предразположените към депресия хора са изключително чувствителни спрямо своите грешки и поради това се чувстват особено виновни. Моурър (1975) не вярва, че присъствието на вина непременно включва някакво твърде неморално предишно поведение, като силна враждебност или низки страсти например, а по-скоро тя би могла да бъде натрупване на множество обикновени "грехове". Всички ние правим необмислени неща: вършим егоистични действия, отправяме нараняващи забележки, просто не мислим за другите и т.н. Нашето общество ни окуражава да се грижим сами за себе си и реално да бъдем сами в нещата, които вършим. Както Моурър отбелязва, откакто протестантите са отхвърлили изповядването пред свещеници преди около 500 години, протестантските религии не предлагат точно дефиниран начин за изповед на греховете и за тяхното изкупление. И тъй като вината за това, което сме направили, задържаме вътре в себе си, ние се депресираме и е възможно да проявим други невротични реакции. (Според друга теория причината за депресията се крие не толкова във вината, колкото в чувството за срам, че не са били положени достатъчно усилия.) Според Моурър решението на проблема е да се сформират "поддържащи групи" /по образец на малките ранно-християнски църковни сбирки/, в които разбиращи и съчувстващи /трайни/ приятели изслушват нашите недостатъци /нашите "грехове"/, прощават ни, и тогава ни помагат да се реваншираме за вредата, която сме нанесли.

"Съжалението за неща, които сме правили може да намалее с времето; съжалението за нещата, които не сме направили е неутешимо."

-Сидни Дж. Харис

Вината не винаги е резултат от необмислени или неморални действия. Често тя се състои в това, че не се прави нещото, което човек мисли, че би трябвало да прави -- "Не трябваше въобще да позволявам на сина ми да излиза с тази паплач", "Трябваше да разбера, че не ми казват истината", "Трябваше да водя по-добре сметките си". В този случай, човек е възможно да приема прекалено голяма отговорност за това, което се е случило, поставяйки си невъзможни (перфекционистки) стандарти и/ или да се впусне в ирационално мислене. Такива погрешни виждания за света и подобни неоснователни очаквания към себе си могат да причинят чувство на вина.Вината може да предизвика депресия. Има и друга възможност: този, който ни кара да се чувстваме виновни, е мразен.

В случая при вината и съжалението човек сам си причинява душевен дискомфорт; по този начин той започва да се ядосва на себе си и точно този гняв психоаналитиците смятат за причината на депресията.Начините да се справим с вината и съжалението са дискутирани в следващата част.

Незадоволена нужда от зависимост

Изследвайки живота на депресирани хора някои психоаналитици и междуличностни терапевти са открили наличието на твърде покровителствени, глезещи, свръхвъвлечени или твърде контролиращи, /ограничаващи/ родители. Такива деца израстват с "орален характер": те са зависими, не понасят затрудненията и така силно желаят да бъдат харесвани от другите, че стават покорни, лесно манипулируеми, изискващи грижи и т.н. Преди да се депресират те са описвани от терапевтите като "пристрастени към обичта в едно вечно състояние на лакомия… надавайки отчаян зов за любов."(Чодов, 1974) Тяхното самочувствие зависи от одобрението на останалите. Когато нуждата им от зависимост не е посрещната те се депресират и плачат точно, както са правили като деца.

Освен това, обикновено когато се чувстваме слаби и зависими, ние се ядосваме.

Така, че твърде зависим депресиран човек може да се противи на предлаганата помощ ("Не можеш да ме направиш щастлив и продуктивен") и да стане враждебен ("Ще си платиш за това, че не ме обичаш"). Така загубата на любов представлява тройна заплаха за един зависим и склонен към депресия човек: (а) появяват се тъга и паника тъй като нашата перманентна и енергична житейска борба за сигурност е загубена, (б) развива се ниско самочувствие и състояние на безнадеждност тъй като "Загубих всичко" или "Не заслужавам нищо", (в) появяват се гняв и омраза, защото "Те са ме изоставили, едно безпомощно дете" (Зайден, 1982). Така че не е изненадващо, че изследването потвърждава старата поговорка "Не можеш да живее с тях, но не можеш да живееш и без тях.", особено когато тя се отнася за много нуждаещи се хора. Взаимоотношенията свързани с брачни проблеми или стресът около децата са най-срещания вид стрес свързан с депресията на жените. От своя страна обаче добрите, грижовни, интимни взаимоотношения са най-добрата защита от депресията (Браун & Харис, 1978; Клерман & Вайсман, 1982). Вижте секцията относно загуба на връзка и самотата.

Тези интерперсонални, психодинамични и психоаналитични терапевти биха казали, че да се обяснява депресията като резултат от негативни мисли или липса на социални умения е повърхностно и необмислено тъй като се пренебрегва вътрешната борба за любов за оцеляване през целия ни живот. Също така, тази теория прилича много на популярното в момента феминистко виждане за социалния натиск върху жените да се откажат от своята индивидуалност срещу това да бъдат "обичани" ("Бъди мила", "Служи и улеснявай другите", "Постави своите нужди на последно място" и т.н.).

Невъзможни цели или липса на цели

Изключително взискателни родители, които са критични, перфекционистични и твърде сурови, обикновено имат неспокойни, вглъбени и понякога враждебни деца с нездраво отношение тип "Аз не съм добре". Вероятно те са възприели непостижимите цели на своите родители. От друга страна, изследването на Купърсмит предполага, че незаинтересовани родители, които не възпитават последователно и/ или не осигуряват морални напътствия в живота обикновено имат деца с ниско самочувствие ( и с по-голям риск за депресия).

Загубата на цел или на морални ценности също може да доведе до депресия. Хирш и Кенистън (1970) изследвали 31 напуснали Йеил през късните години на 60-те -- по времето на нарко - субкултурата, хипитата, пацифистките демонстрации и др. Те не се бяха провалили; те просто не бяха заинтересовани. Всъщност те не са се интересували от нищо. Изглеждали са леко депресирани, но не са преживели загуби; нямало е голям стрес. Обаче едно нещо е общо за всички тях -- загубата на уважение към техните бащи. По-рано те са обожествявали своите бащи, но на този етап те не могат да приемат тяхната ценностна система. Материализмът на средната класа, парите както и кънтри клубовете не ги привличат. Те се чувстват изгубени, несигурни какво искат и малко отегчени от всичко това. По време на 60-те и ранните 70 години на XX в. хиляди напускат училище и традиционното общество. Това състояние е наречено "екзистенциална невроза". Екзистенциалната терапия се стреми да възстанови чувството на свобода и отговорност за собствения избор в настоящето и в бъдеще. За да се постигне това, животът трябва да има смисъл и причина. (Напускането на училище престава през 1973-74, когато има влошаване на пазара, което кара хората да започнат да се безпокоят за това как ще се издържат. Напусналите сега биха били между 45 и 50 години и биха имали 20 годишни деца.

Срамът: да се срамуваш от себе си трябва да е депресиращо

Основен проблем на някои от горните теории е неяснотата за произхода на депресията, т.е. от къде точно идват безнадеждността, негативните виждания, ирационалните идеи, погрешното мислене, само-критиката, ниското самочувствие и др. Теорията за срама не може да бъде обвинена в това отношение -- тя определя произхода като ранни преживявания в детството. Срамът е чувството, че си неадекватен, ниско стоящ, който не е "достатъчно добър, нещо му липсва", тип "срам ме е от себе си". За разлика от страха, който включва външна заплаха, срамът се появява, когато сме разочаровани от нещо в самите нас, от нашата истинска същност. Срамът е вътрешно измъчване: да се чувстваш страхлив, глупав, необичан, неструващ, "лош човек". Ние се крием в срама, т.е. обръщаме се, покриваме си лицето, навеждаме очи, изолираме се. (Съществува и друго свързано измерение -- срамежливостта, но тук ние се занимаваме със самоомразата или да те е срам от самия теб.)

Огромната загриженост за пристрастяванията през последните 15-20 години е породила нова вълна литература за нефункционалното семейство, вредните родители, детето в нас, взаимната зависимост, възрастни деца на алкохолици, поддържащи групи и др. Съществуват стотици книги с подобни теми: Кауфман (1989,1992), Брадшоу (1988, 1989) и Бийти (1989).

Произходът на срама обикновено се търси в ранното или в по-късното детство. Срамът се използва като начин за контрол от родители, приятели, обществото. Част от най-травмиращото възпитаване включва коментари свързана с чувството за срам: "Не те е срам!", "Караш ме да се срамувам!", "Ти наистина ме разочароваш, когато…". Ние казваме на децата обидни неща, които никога не бихме казали на възрастни: "глупав", "непохватен", "егоистичен", "мамино детенце", "дундьо", "заради теб…", "ти си ужасен", "надут" и др. много възрастни ясно си спомнят болката от тези забележки. Братята и сестрите наред с приятелите са жестоки: подигравки, надсмиване, дразнене, обиди и др. децата са плескани и бити, надвивани (подчинявани) и унизявани; тяхната воля е прекършвана. Всичко това може да накара едно дете да се срамува от себе си (да се депресира).

Дори по време на пубертета се чувстваме наблюдавани и съдени (не ни вярват); ние сме принудени от срам да изоставим плача; гледат ни с пренебрежение, ако не сме успешни, привлекателни, независими и известни. Срам ни е, ако сме бедни и се обличаме бедно; ако сме дебели или прекалено слаби; ако не можем да се изразяваме добре или имаме ниски оценки, малко приятели и др. Някое чувство за срам и безпокойство може да има полезна цел, но може да бъде опустошително.

Има някои данни, които поддържат теориите основаващи се на наличието на срам. Андрюс (1995) е установил, че "дълбок срам", не просто неудовлетворение, в жените спрямо техните тела (най-вече гърди, задник, корем или крака) е изключително много свързано с изживяването на остри депресии. Ако жена е физически или сексуално наранена като дете или като възрастен, рискът за депресия се увеличава 4 или 5 пъти. Само насилието в детството обаче причинява срам при жените относно тяхното тяло. Вижте Айзак (1995) за подробна дискусия за последиците от насилие върху мъже в детството.

Спомените от нашето минало -- нашето детство и юношество-- оформят идентичността ни и нашето основно възприятие на самите нас. Понеже ние имаме семейства и култури до голяма степен основаващи се на срама, срамът се свързва с много неща, като нашите основни нагони, социални (междуличностни) нужди, чувства и цели в живота. Примери: голяма доза срам е прикрепена към сексуалните нагони (помислете за неудобството, което изпитваме спрямо самозадоволяването, да не говорим за хомосексуалността), а също и към задоволяването на глада и хранителните ни потребности (помислете за хранителните проблеми на бебетата, караниците около храненето с децата, хранителните проблеми на младите хора). Ние сме дълбоко наранени и принуждавани да се срамуваме от нашите нужди за близост и сигурност, винаги когато важна връзка е прекъсната чрез отхвърляне, насилие, пренебрегване, развод, задушаващо прекомерно покровителство или контрол. Понякога срамът е свързан с телата ни, с нашата липса на компетентност, с целите ни в живота (помислете за реакцията спрямо някого, който иска да стане известен певец или момиче, което иска да стане механик или пък момче, което иска да стане медицинска сестра.) Също така се прави и връзка между чувствата и срама ("Не плачи!", "Не се чувствай така!" или "Престани да подсмърчаш или ще те напердаша!") и по този начин ние започваме да се срамуване от плачене, гняв, страх, самоизтъкване и дори понякога радост. В крайна сметка човек може да започне да се срамува от всичко, което представлява -- от себе си като цяло -- "Аз съм едно нищо!". Срамът е мощна сила, но ние можем да разберем и преодолеем някои от неговите причинители.

Има няколко естествени защити използвани срещу самоатакуващия срам :

Нападаме другите. Да нападаме другите като сме критични, саркастични или оскърбителни са начини да възстановим нараненото си его и да предпазим слабите си и уязвими места от излагане на показ. Да се държим високомерно и да изпитваме презрение към околните са други методи за утеха на наранената душа.

Надмогване за власт и желание да бъдем идеални. Желанието на едно дете би било да компенсира своите слабости като стане силно и перфектно.

Обвиняване на другите. Какъв по-добър начин да отречем нашите слабости от това да обвиняваме други за нашите или пък за световните проблеми?

Превръщане в прекалено мили хора, готови да угодят на всекиго, да станат спасители или жертващи се мъченици. Ако се чувстваме незначителни нашата надежда може да бъде да компенсираме това като станем "истински добри". Ако сме прекалено мили често това означава, че се преструваме или лъжем за нашите истински чувства или мнения навярно, защото се срамуваме от нашата истинска същност.

Истинската ни същност може да се оттегли толкова на дълбоко или да се затвори изцяло за външния свят (отричане), че срамните действия или случки просто да не ни безпокоят и по този начин нашата душевност да не може да бъде наранявана.

Очевидно, човек който изпитва срам, но използва тези защитни тактики, ще предизвика срам в други около него. Така, душевни рани причинени от срам се предават от родител на дете. Това става по няколко начина: а) словесно, сексуално или физическо насилие, б) физическо и емоционално изоставяне, (от детето дори може да се очаква да се грижи за емоционалните нужди на родителите), в) възприемането на децата като маловажни подчинени, които трябва да бъдат направлявани и обвинявани; или като личности, които да контролират чрез заплахи за насилие, неодобрение или оттегляне на обичта; или като хора, за които да се грижат прекомерно, да не им казват истината, защото те са нуждаещи се, крехки и "не могат да разберат"; или като хора, с които да бъдат емоционално свързани, защото те са чудесни, перфектни, могат да посрещнат нуждите им и могат да се окажат единствените, които ги е грижа за тях. Така срамът поражда срам.

Какви са последиците в семейство, където срамът играе важна роля? Самообвинения и самокритика. Постоянно да се сравняваш с другите и все да излизаш по-лош. Депресия -- ние може да не харесваме и да се отричаме от части от нашата същност и дори може да изпитваме презрение към себе си като цяло. Човек, който се срамува може да се заеме с обсебващи дейности -- физическо и сексуално насилие, пристрастяване към наркотици и алкохол, анорексия - булимия и затлъстялост, работохолизъм, сексуални пристрастявания, пристрастявания към определени чувства (ярост, да се чувстваш засрамен и отхвърлен), интелектуализация, анти-социални действия както и други проблеми на личността включително и раздвоение на личността (multiple personality). Списъкът е дълъг. Някои от тези "болни" поведения, като пристрастяванията, ни помагат да скрием нашия срам; някои, като работохолизма, се опитват да компенсират нашите слабости; някои, като насилието, прилагат върху други вредното поведение, което ни е било наложено; някои, като криминалните прояви, отразяват страха и омразата към начините, по които сме били карани да се срамуваме. Срамът действа вътре във всеки от нас… това е вътрешен глас. Обикновено гласът звучи като нашите родители. Понякога гласът на срама е здравословен и полезен; понякога е нездравословен и саморазрушителен. Натансон (1995) би трябвало да ви помогне да разберете тази сложна емоция.

Семейства базиращи се на срама често имат негласни, но добре разбрани "правила" като: "Недей да имаш чувства, или най-малкото недей да говориш за тях. Не се опитвай да подобриш нещата -- остави семейните проблеми намира. Не бъди такъв какъвто всъщност си; не бъди откровен и открит; винаги манипулирай другите и се прави на нещо различно -- на добър, неегоистичен и в контрол на нещата. Винаги се грижи за другите, не бъди себичен и не разстройвай другите, и не се забавлявай. Не се сближавай с хората -- те няма да те харесат, ако знаят истината за теб." Правила като тези ни задържат слаби, загубили надежда, незрели, наранени и нездрави -- депресирани, а може би и пристрастени.

"Обезкуражаването е просто отчаянието на наранената любов към себе си."

Франсоа Де Фенелон

Лечението според тази теория включва разкриване на източниците на срама и разпознаване на опресивния контрол наложен ни от вътрешния глас на срама, семейните правила и културните ограничения спрямо половете. Освобождаването от тези неща може да означава да се погрижим за нараненото, уплашено малко момче/момиче в нас и да съградим нашето самочувствие.

Липсата на самоконтрол причинява депресия

Това обяснява защо необвързани жени с ниско образование и приходи са тези, които има най-голяма вероятност да се депресират - те нямат подкрепа и контрол в своя живот. Също така, доминирани жени споделят, че се чувстват сякаш са "изгубили себе си". Те имат връзка, която не им дава възможността да изразяват свободно своите чувства, изгубили са вяра в собствените си възгледи, не разчитат на възможностите и уменията си, изгубили са самоуважението си и дори им е отнето правото да изразяват своята мъка и отчаяние. (Джак, 1991) Така става ясно защо тези жени трябва да потиснат своята истинска същност за да запазят последното си късче "любов". По някакъв начин тези потиснати части от нашето вътрешно аз трябва да си възвърнат контрола и да се научат да се проявяват отново.

Рем (1977) казва, че липсата на умения да си помагаме сами, т.е. да не знаем как подобрим състоянието си, кара депресираните хора да придават прекалено голямо значение на негативното, да възприемат твърде високи стандарти и да не подкрепят достатъчно самите себе си. Писжински и Грийнберг (1987) смятат, че депресията представлява невъзможността да престанеш да се фокусираш върху себе си. Д'Зурила и Незу (1982) считат, че недостатъчните умения да се разрешават междуличностни проблеми причиняват депресия. Уменията, които често липсват на депресираните хора са: а) умението да се виждат алтернативни решения, б) умението да развиеш детайлни планове за постигането на крайна цел, и в) умението да взимаш решения. Чувството за самоконтрол е основно и при трите умения. Този подход за възприемане на депресията отива отвъд теорията за безнадеждността, която се фокусира върху песимистична нагласа; той подчертава важността на уменията и познавателните (когнитивните) техники, които увеличават нашите методи и средства за самоконртол, както и нашия оптимизъм.

Това "обяснение" на депресията казва много повече от това просто "Поеми отговорността и се излекувай." За всички нас, независимо дали сега сме депресирани или не, то ясно показва необходимостта от допълнително проучване. Нещастните хора не могат да научат това, от което се нуждаят, ако мъдрите хора и науката все още не са го открили. Извънредно необходимо е усърдно да се тества ефективността на всеки обещаващ анти-депресионен метод за самопомощ. Вече има значителни доказателства, че някои методи за самоконтрол действат, но също така има и хиляди обикновени, всекидневни методи, които да бъдат изпробвани с различни видове депресирани хора (може би 100 години изследвания -- нека да започваме!). Вземете предвид и тези условия, които трябва да се изяснят: женените хора имат повече подкрепа, следователно по-малко депресия. Добре, но нали жените имат повече подкрепа от мъжете; защо са по-депресирани? Освен това ние обикновено мислим, че подкрепата се получава като говорим с някого, но Рос & Мировски (1989) смятат, че говоренето увеличава депресията. Как е възможно това? Вероятно самото говорене (без разрешаване на проблема) отблъсква другите и/или включва повече самонараняване, отколкото получаване на подкрепа. Например, изследванията са показали, че депресираните хора повече от недепресираните биха се провалили при изпълнението на дадена задача (и тогава биха говорили колко ужасно се чувстват) за да избегнат изпълнението на още такива прости задачи. Както мотивираният да не успява човек от глава 4, някои депресирани хора изглеждат мотивирани да не се справят, да имат малък самоконтрол и да бъдат депресирани. Депресията понякога може да ни даде удобно извинение пред нас самите и пред другите.

Това последно обяснения на депресията подчертава неинформираността на депресирания човек относно самоконтрола и колко още знание трябва да придобие за да разбере кое помага и кое вреди при депресия.

Резюме на причините за депресия и как да ги използваме

Тези 14 теории ви дават идеи за това как депресията се развива. Всеки теоретик счита своето обяснение за основната причина. Но както знаете, аз не мисля, че животът е толкова прост. Подозирам, че всяка депресия може да има много причини. Например, може да имате генетично предразположение към депресията. След това, вие израствате в семейство основаващо се на срама, което е имало критично, песимистично отношение. Чувствайки се отхвърлени така или иначе, вие сте почувствали и намразили враждебността в семейството, което ви е довело до това да напълнеете много по време на пубертета. Заедно, всички тези фактори водят до сериозни социални проблеми и ниско самочувствие. Вие не само, че не се харесвате, но чувствате, че вашето семейство е създало много от емоционалните ви проблеми и сте им го казали. От своя страна семейството никога не ви е поддържало емоционално и съвсем честно смята, че "Ако си дебел/а, престани да ядеш" и "Ако си нещастен, вземи се в ръце, стани щастлив и остави всички тези психологически глупости за това как родителите били отговорни." Неможейки да разрешите тези лични проблеми, когато гаджето ви от 2 години -- човек, от когото сте зависили изключително много и много сте разчитали -- решава да ви напусне, депресията е нещо повече от това, с което можете да се справите. Вие ставате самотни и тъжни през цялото време, нищо не изглежда интересно вече; напълнявате още, чувствате се уморени и апатични, ставате по-самокритични и обзети от вина, не виждате нищо хубаво в живота си нито сега нито в бъдеще, и дори имате някакви мисли да свършите с всичко това, ако любовницата/ любовникът ви не се върне. Историята е сложна. Вие имате сериозна депресия и се нуждаете от професионална помощ. Твърде късно е да се разчита единствено на силата на вашата воля. Въпреки това, вие също трябва да се опознаете и да си помогнете сами. Такъв е истинският живот.

Трябва да обмислите и да разберете колко вярна е всяка теория за вас --вероятно вие имате нужда да прочетете повече или да поговорите с роднина, приятел или съветник. Ясно е, че вникването във възможните причини (във вашия случай) помага да достигнете до възможно решение. Вземете предвид петте части или нива на всеки проблем -- поведение, емоции, умения, познание (cognition) и несъзнателни фактори -- и тогава планирайте своята атака като се основавате на остатъка от главата и глави 11-15. Продължавайте да се опитвате да излезете от тъмнината, докато не се почувствате по-добре. Дори, ако депресията е от лека до умерена, потърсете помощ, ако вашите усилия да си помогнете сами не са проработили за месец или два. Съществуват лекарства, които успокояват депресията на много хора; не бъдете глупави като ги отхвърляте, ако психологическите методи не вършат работа. Не се отчайвайте.

Симптоми на силна депресия

Не всички депресирани хора имат всички тези симптоми или пък може да ги имат, но не в еднаква степен. Ако човек има 4 или повече от тези симптоми и ако нищо не може да ги накара да изчезнат, и продължават повече от две седмици, трябва да се потърси помощта на доктор или психиатър.

  • Постоянно тъжно или "празно" настроение
  • Чувствате се обезнадежден, безпомощен, неструващ нищо, песимистичен и/или виновен
  • Злоупотреба с алкохол/ лекарства
  • Умора или загуба на интерес в обичайни дейности, включително секс
  • Смущения в храненето и спането
  • Раздразнителност, повече плачене, безпокойство и пристъпи на паника
  • Затруднено концентриране, запомняне или вземане на решения
  • Мисли за самоубийство; планове или опити за самоубийство
  • Постоянни физически симптоми или болки, които не се поддават на лечение

Опасни признаци за планиране на самоубийство

  • Говорене за самоубийство
  • Твърдения за безнадеждност, безпомощност или нищожност
  • Погълнатост от темата за смъртта
  • Изведнъж по-щастлив/а, по-спокоен /спокойна
  • Загуба на интерес за неща, за които го/я е грижа
  • Посещаване или обаждане на хора, които са му/я скъпи
  • Уреждане на нещата, поставяне на всичко в ред
  • Раздаване на неща

Човек с признаци за самоубийство неотложно трябва да се срещне с доктор или психиатър.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG