Теория, това е модел на реалността, който ни предлага да разберем, обясним, предскажем и контролираме тази реалност. В учението за личността тези модели са обикновено словесни (понякога са графични, символични, математически и др.)

Различните модели фокусират върху различни аспекти на теорията. Хуманистите и екзистенциалистите са склонни да наблягат на разумната част. Те вярват, че голяма част от това, което сме, е твърде сложно, за да бъде прогнозирано, защото е запечатано в историята и традициите. Бихевиористите и последователите на Фройд, от друга страна, предпочитат да дискутират прогнозирането и контрола. Разбирането за тях е второстепенно.

Обикновено, когато говорим за личността на някого, имаме предвид онова, което го отличава от другите хора и го прави уникален. Този аспект на личността се нарича индивидуално различие. В теориите това е централният въпрос. Освен това обаче теориите се интересуват и от приликата между хората. Например, какво е общото между невротика и здравия човек.

Можем да организираме различните теории за личността по следния начин:

1)       Психоаналитичен метод. Неговите представители вярват, че отговорите се крият някъде под повърхността, в несъзнаваното. Ще разгледаме три версии на подхода. Първата е представена от Зигмунд и Анна Фройд и Ерик Ериксън. Втората може да бъде наречена трансперсонална перспектива, която има до голяма степен духовен оттенък. Неин представител е Карл Юнг. Третата е позната като социалнопсихологическа концепция и включва Алфред Адлер, Ерих Фром и др.

2)       Бихевиористичен, или поведенчески метод. Отговорите се търсят посредством внимателно наблюдение на поведението на човека и обкръжаващата го среда и връзката между двете. Бихевиористите предпочитат количествените и екперименталните методи. Представители са Ханс Айзенк, Б. Ф. Скинър, Алберт Бандура.

3)       Хуманистичен подход. Това е най-съвременният от трите метода. Представителите му търсят отговорите в съзнанието или опита. Разделят се на два потока. Първият е представен от Ейбрахам Маслоу, Карл Роджърс, Джордж Кели. Вторият включва психолозите екзистенциалисти: Лудвиг Бинсвагнер и Виктор Франкл.

Зигмунд Фройд

1856-1939

Не е правилно да се мисли, че Фройд е открил идеята за съзнаваното срещу несъзнаваното, но със сигурност той е този, който я е направил популярна. Съзнателното е това, което осъзнаваме във всеки един момент. Подсъзнателно е това, което лесно може да стане съзнателно. Но те според Фройд не са така важни, както несъзнателното, т.е. нещата, за чието съществуване не съзнаваме. Според Фройд, несъзнаваното е източник на нашите стремежи, независимо дали това е елементарна нужда от храна или секс, невротични импулси, ими мотивите на един учен или художник.

То, Аз и Свръх-Аз

То – това са инстинктивните импулси. То действа в съответствие с принципа на удоволствието, необходимостта да задоволим нуждите си веднага. През първата година от живота на човек една част от то се превръща в аз. Аз свързва организма с реалността посредством съзнанието му и търси обекти, които да задоволят нуждите на то. Тази дейност се нарича второстепен процес. Аз-ът функционира според принципа на реалността. По време на този п-с аз-ът среща някои пречки (майката, която ще накаже детето, ако то удари малкото си братче) и си съставя “списък на непозволените неща”. Този списък се превръща в свръх-аз. Той все още не е оформен до 7-мата година на детето. При някои хора това никога не става. Свръх-азът има два аспекта: единият е съвестта, а другият – идеалът. От тях идва чувството на гордост, срам и вина. Фройд смята, че човешкото поведение е изцяло е мотивирано от подбудите или инстинктите, които от своя страна са неврологичен израз на физиологичните нужди. Първоначално той ги смятал за инстинкти на живота. Мотивационната им енергия нарекъл либидо (от латинската дума желая). По-късно Фройд започнал да вярва, че тези инстинкти не разкриват цялата истина. Освен тях има и инстинкти на смъртта (несъзнателното желание на всеки човек да умре). Фройд ги отнесъл до принципа на нирвана (нирвана е будистка идея, често превеждана като рай, но всъщност със значение издухване; свързана е с несъществуването, нищото, свободата, празнотата). Всекидневно доказателство за това е желанието ни за спокойствие, за бягство от възбудата; пристрастяването ни към алкохола и наркотиците; склонността ни да се потапяме в книги или филми; копнежът ни да почиваме и спим. Понякога този принцип приема и по-буквална форма: желание за самоубийство. Фройд открива дейсвието му и в агресията, жестокостта, убийството и изобщо в разрушителната сила.

Когато аз не е в състояние да реши конфликта между то и свръх-аз, се появява чувството на безпокойство. На помощ идват защитните механизми (аз-ът несъзнателно блокира импулсите или ги превръща в по-приемлива форма). Отричането включва блокиране на външните събития от съзнанието. Репресията е неспособност да си припомним опасна ситуация, човек или събитие. Аскетизмът еотхвърляне на нуждите. Изолацията (понякога наричана интелектуализация) включва лишаване от емоция, поради заплашителен импулс. Изместването е преориентация на импулса към някакъв заместител. Проекцията е склонността да виждаме неприемливите си желания у другите. Алтруистичният отказ е форма на проекцията: човек се опитва да реализира потребностите си косвено, чрез другите. Формирането на реакция (вярването в противното) е превръщането на неприемливия импулс в неговата противоположност. Развалянето включва магически жестове или ритуали, които имат за цел да премахнат неприятните ни мисли или чувства. Идентификацията е приемане на чужди качества за свои, защото така се преодолява някаква емоцинална трудност. Регресията е движение назад в психологическото време. Рационализацията е познавателно изопачаване на фактите, за да превърнем импулса или събитието в по-малко застрашаващо ни. Сублимацията е трансформирането на неприемливия импулс в обществено приемлив, дори продуктивен.

Разбира се, всички защитни механизми са лъжи, дори без да го осъзнаваме. Но това не ги прави по-малко опасни. Лъжите пораждат лъжи и ни отвеждат все по-далеч от истината. След известно време е възможно аз-ът да не е в състояние да се грижи за нуждите на то или да не обръща внимание на свръх-аза. Чувството на безпокойство ни връхлита отново и просто рухваме. И все пак Фройд вижда необходимостта от защитните механизми, но единственият, който смятал за положителен, това е защитният механизъм на  сублимацията.

Както бе отбелязано по-горе, за Фройд най-важната мотивационна сила е сексуалният импулс. Той забелязал, че в различни моменти от живота ни различни части от нашето тяло ни носят огромно удоволствие. По-късно теоретиците наричат тези области ерогенни зони. В наблюденията си Фройд съставил психосексуална теория за етапното развитие на човека.

Оралният етап започва от самото раждане и продължава до около 18-месечна възраст на детето. Центърът на  удоволствието, разбира се, е устата. Аналният период е от 18-месечна възраст до 3-4 годишна възраст. Анусът е център на удоволствие. Фалическият етап е от 3-4 години до 5-6-7. Гениталиите са тези, които носят удоволствие. Често срещано явление е мастурбацията. Латентният етап продължава от 5-6-7 години до пубертета, т.е. до около 12 години. Фройд вярвал, че през този период сексуалността е потисната за сметка на учението. Гениталният период започва в началото на пубертета и е съживяване на сексуалния импулс през юношеството; специфичен център на удоволствието е половият контакт.

Опитът в живота на човека допринася за формиране на личността му, или характера му. Фройд смятал, че травмите имат особено силно въздействие. Травмите, свързани с етапното развитие, според Фройд трябва да бъдат разгледани, тъй като всички ние преминаваме през тях. Ако човек изпитва трудности през някой от етапите (отбиване, привикване с гърнето), той ще запази определени инфантилни, или детински навици. Това се нарича фиксация. Така може да се формира орално-агресивен или орално-пасивен характер. В първия случай човек запазва желание да хапе разни неща, като моливи и пр. и други хора. Той е агресивен, саркастичен и т.н. Вторият тип са хора, доста зависими от другите и запазили интереса си към оралните удоволствия като ядене, пиене или  пушене. По този начин Фройд открива анално-агресивен и –пасивен характер, фалически личности и т.н.

Карл Густав Юнг

1875-1961

Теорията на Юнг разделя психиката на три части. Първата е т.нар. его, което Юнг идентифицира със съзнанието. Тясно свързано с него е личностното несъзнавано, което включва всичкото неосъзнавано в момента, но което може да стане осъзнато. Но то не включва инстинктите на Фройд. Юнг включва в теорията си колективното несъзнавано. То може да се нарече “наследството на психиката”. То влияе на нашето поведение и по-точно на емоциите ни. Резултат от него е любовта от пръв поглед, чувството на дежа ву, мигновеното разпознаване на определени символи и значението на дадени митове.

Съдържанието на колективното несъзнавано Юнг обозначава като архетипове. Те действат по начин, подобен на инстинктите на Фройд.

Един от архетиповете е архетипът на майката. Юнг смята, че архетипът е нещо доста абстрактно и ние сме склонни да го проектираме в света, върху даден човек, обикновено нашите собствени майки. Дори когато няма определен човек за архетипа, ние сме склонни да го олицетворяваме, т.е да го превръщаме в митологически образ.

Трябва да сме наясно, че тези архетипове не са биологически като инстинктите на Фройд. Те са нещо по-духовно. Пример за това е архетипът мана ( духовната сила).

Други архетипове са сянката, персоната (маската, т.е. “доброто впечатление”, което всички ние искаме да създадем, докато играем общесвените си роли), анимата (женския аспект в колективното несъзнавано на мъжете) и анимусът (мъжкият аспект в колективното несъзнавано на жените). В днешното общество все още традициите оказват влияние. От жените все още се очаква да бъдат свързани в по-голяма степен с родителските грижи и по-малко агресивни, а мъжете по-силни и да пренебрегват емоционалната страна на живота. Но Юнг смята, че тези очаквания значат, че сме развили само половината от потенциала си.

Юнг също се спира на принципите. При него те са три: принципът на противо-положностите, (напр. доброто и злото; който според него създава либидото), на еквива-лентността и на ентропията. Но ако човек се преструва, че у него няма зло, ако го отрича и потиска, енергията се превръща в комплекс. Или ако един мъж отрича емоционалната си страна, емоционалността му може да намери израз в архетипа анима и т.н. Ако това продължи твърде дълго, комплексът може да ви обсеби и да ви докара раздвоение на личността. Обратно, процесът на издигане над противоположностите, на осъзнаването на двете страни, които сме, се нарича трансценденталност.

Жизнената ни цел е да осъзнаем себе си. Това е архетип, който представя трансценденталността на всички противоположности, така че всеки аспект от личността ви е изразен в еднаква степен.

Юнг развива типология на личността. Тя започва с различаване между екстраверсията и интроверсията. Интровертите са хора, които предпочитат вътрешния си свят на мисли, чувства, фантазии, мечти  и прочие, докато екстравертите – външния свят на неща и хора и действия. За Юнг те зависят от това дали ти (егото) си обърнат в по-голяма степен към персоната и външната реалност или към колективното несъзнавано и неговите архетипове. В този смисъл интровертът е по-зрял от екстраверта. Без значение какъв е типът ни всички ние имаме нужда от връзка и с външния, и с вътрешния свят. И всеки от нас си има свой начин за постигане на това. Юнг нарича тези начини функции. Първата е усещането: извличане на информация чрез сетивата. Един сетивен (чувствителен) човек е добър в слушането и гледането и общо взето в опознаването на света. Юнг я нарича една от ирационалните функции, в смисъл че включва повече възприятие отколкото оценка на информацията. Втората е мисленето: рационална, логична преценка на информацията или идеите. Юнг я нарича рационална. Третата е интуицията: вид възприятие, което действа извън обичайните съзнавани процеси. Четвъртата е чувството (за Юнг тя е рационална). Всеки от нас носи у себе си тези функции, но в различни пропорции. Повечето от нас развиват само една-две, но целта ни трябва да бъде да развием всички четири.

Катрин Бригс и дъщеря й Изабел Майърс намерили типовете и функциите на Юнг до такава степен разкриващи личността на хората, че решили да направят тест въз основа на тях. Той съдържа около 125 въпроса и представя 16 типа личности. Например ENFJ (екстровертен с чувство и интуиция).

Алфред Адлер

1870 -- 1937

Алфред Адлер приема един-единствен “импулс”, или мотивационна сила в основата на поведението и на  опита ни. Нарича тази сила стремеж към съвършенство. Това е желанието на всеки от нас да реализира потенциала си, да се доближи в най-голяма степен до идеала си (подобно на идеята за самоактуализация). По-рано го нарича агресивен импулс, като го отнася до реакцията ни, когато други импулси, например нуждата ни да ядем, да бъдем сексуално задоволени, да направим нещо, да бъдем обичани, срещнат препятствие.

Адлер свързва мотивацията с компенсацията, или стремежа да превъзмогваме, тъй като всички имаме проблеми, недостатъци от някакъв характер.

Адлер в голяма степен бил повлиян от подхода, наречен холизъм. За да отрази идеята, че трябва да виждаме хората в тяхната цялост, а не на части, той решил да назове своя подход индивидуална психология (индивидуален буквално значи “неразделен”). Освен това вместо да говори за човешката личност по традиционния начин, за вътрешните оличителни черти, сруктури, конфликти и т.н., той предпочита да говори за стил на живот.

Друга важна идея е тази за социалния интерес, или общественото чувство. Тъй като сме социални животни, ние не можем да съществуваме без другите. Адлер смята, че загрижеността за другите не е просто вродена, нито пък заучена, а е комбинация от двете. С това е свързана склонността ни да изпитваме емпатия. Адлер искал да избегне едно недоразумение: идеята, че социалният интерес е друг израз на екстроверсията. Загрижеността за другите е загриженост за семейството, за общността, за обществото, за човечеството, дори за живота. Социалната загриженост това е да бъдеш полезен на другите. От друга страна, липсата на социален интерес за Адлер е самата дефиниция за психическо разстройство. Всички неуспели хора – невротици, психопати, престъпници, пияници, проблемни деца, самоубийци, перверзници и проститутки – са неуспели, защото им липсва социален интерес…Целта на успеха им е цел на личностно превъзходство и успехите имат значение само за тях.

Въпросът е какво прави хората толкова егоистични. Адлер смята, че това е непреодолимата  сила на чувството на малоценност. Очевидно всеки страда от него. Адлер открива органичната малоценност, която идва от това, че всеки от нас по-слаби, а също така и по-силни части от тялото. Той забелязал, че много хора отговарят на тази малоценност с компенсация. Малоценният орган може да бъде засилен и дори да станат по-силни от другите; или да бъдат развити други органи; или човек да компенсира органичните проблеми, като развие определени умения или дори личностни стилове. За съжаление, има много хора, които не могат да се справят с трудностите и живеят в отчаяние.

Но по-голяма част от хората страдат от психологическите си малоценности. Някои от нас са наричани тъпи, грозни или слаби. Отново някои компенсират, като стават добри в това, за което се чувстваме малоценни. Повечето обаче компенсират, като стават добри в нещо друго, но запазват чувството си на малоценност. А някои изобщо нямат самоуважение.

Ако човек е съкрушен от силите на малоценността си, той развива комплекс за малоценност. Това не е малък проблем, това е невроза.

Неговата противоположност е развитието на комплекс за превъзходство, който представлява прикриване на малоценността, като се преструваме на по-велики. Ако се чувствате по-малки, един начин да се почувствате по-големи, е да накарате всеки друг да се чувства дори по-малък. Побойниците, самохвалците, диктаторите са пример за това. Друг пример са хората, които се чувстват могъщи, когато извършват престъплепния или унижават другите заради техния пол, раса, етнически произход, религиозни убеждения, сексуални ориентации, тегло, височина и прочие.

Адлер различава три психологически типа на основата на различните енергийни нива, които са включени в тях. Първият тип е управляващият. Още от детството си тези хора са склонни към агресивност и надмощие над другите. Тяхната енергия е толкова силна, че те избутват всеки, който застане на пътя им. Най-енергичните от тях са разбойници и садисти; други, не толкова енергични, нараняват другите, като нараняват себе си: това са алкохолиците, наркоманите, самоубийците.  Вторият е уповаващият се.

Това са чувствителни хора, които са си изградили преграда, която да ги предпазва, но трябва да разчитат на другите да ги преведат през трудностите на живота. Те имат ниски енергийни нива и затова стават зависими. Когато са съкрушени, развиват типични за невротиците симптоми: фобии, мании, непреодолими импулси, безпокойство, истерия, амнезия и т.н. Третият е бягащият тип. Той е с най-ниско енергийно ниво и оцелява само като отбягва живота, особено хората. Когато стигнат до крайност, те се превръщат в психопати, които живеят в свой собствен свят. Има и четвърти тип: социалнополезният. Това е здравият човек, този, който се интересува от обществото и е енергичен. Адлер забелязал, че неговите четири типа много приличат на древногръцките четири типа. Това са холеричният (тези хора са нервни непрекъснато; това е управляващият тип), флегматичният (бавни; отговаря на уповаващия се), меланхоличният (непрекъснато тъжни; бягащият тип), сангвиничният (хора, по природа дружелюбни и весели; представя социалнополезният тип).

Ханс Айзенк

1916-1997

Теорията на Айзенк се основава на физиологията и генетиката. Въпреки че е бихевиорист, който счита научените навици за извънредно важни, той смята, че  персоналните разлики произлизат от генетичното наследство. Затова той се интересува преди всичко от това, което наричаме темперамент. С Айзенк свързваме и факторния анализ. Първоначалните изследвания на Айзенк включват две измерения на темперамента: невротизъм и екстраверсия-интроверсия.

Невротизмът се колебае от нормални, доста спокойни и сдържани хора до такива, които са доста “нервни”. Айзенк намира обяснения зап това в симпатиковата нервна система. Тя действа отделно от централната нервна система и контролира голяма част от емоционалния ни отговор на извънредните ситуации. Айзенк допуска, че някои хора имат по-отзивчиви симпатикови нервни с-ми от други хора.

Второто измерение е екстроверсия-интроверсия. Айзенк има предвид нещо подобно на термините на Юнг. Айзенк смята, че това е въпрос на баланса на “задръжката” и “възбудата” на мозъка. Възбудата е събуждането на мозъка, преминаването му в живо, познавателно състояние. Задръжката е успокояването на мозъка,  или в обичайния смисъл на релаксиране и заспиване, или в смисъл на самозащита в случай на съкрушителна стимулация. Айзенк допуска, че екстровертът има добра, силна задръжка. Обратно, интровертът има слаба. Айзенк открил, че жестоките престъпници са не-невротични екстроверти. Той забелязал взаимодействието между двете измерения и връзката му с различните психологически проблеми. Например, той открил, че хората с фобии и мании са по-скоро интроверти, за разлика от хората с истерия и амнезия например.

По-късно се появил трети значим фактор, който Айзенк нарекъл психотизъм. Също като при невротизма и психотизмът не означава, че сте психопати или че сте обречени да станете такива, а само, че показвате качества, често срещани сред психопатите. Това са: определена невъздържаност, незачитане на здравия разум или установените норми и степен на неуместен емоционален израз.

Ейбрахам Маслоу

1908 – 1970

Йерархичният  модел на нуждите на Маслоу не остава само в сферата на абстрактната теория. Към него с интерес се обръщат и приложните клонове на психологията, тъй като той има големи обяснителни възможности. Човек се движи от по-ниското ниво към по-високото само ако са удовлетворени нуждите на първото.

Първото ниво е това на физиологичните нужди. Включват потребността от кислород, витамини и т.н. до необходимостта да почиваме, да спим, да действаме, да правим секс и прочие. Маслоу ги нарича индивидуални нужди.

Второ е нивото на потребността от безопасност и сигурност. Стигаме до него, когато сме се погрижили за физиологичните си нужди. Необходими са ни безопасните обстоятелства, стабилността, защитата., структурираността, реда, някои ограничения.

На трето място идва нуждата от любов и принадлежност. Чувствате необходимост от приятели, любим човек, деца, дори принадлежност към някаква общност.

Четвърта е необходимостта от уважение. Това е както нуждата от уважение от другите, от статус, от слава, признание, внимание, репутация, оценка, достойнство, дори превъзходство, така и нуждата от самоуважение, което включва чувства като увереност, компетентност, постижение, независимост, господство.

Маслоу нарича тези нужди дефицитни, или Д-нужди, също инстинктоидни. Удовлетворяваме ги през първите няколко години от нашия живот, но можем да регресираме, т.е. да се да се върнем на по-ниско ниво при извънредни обстоятелства. Ако човек е имал сериозни проблеми при преминаването от едно ниво на друго – период на изключителна несигурност или глад като дете, загуба на член от семейството при смърт или развод, или значително пренебрежение или малтретиране – може да фиксира върху тези нужди до края на живота си. Това е разбирането на Маслоу за неврозата.

Същесвува и пето ниво, което е малко по-различно. Това са нужди, които продължаваме да изпитваме, след като веднъж сме ги осъзнали. Всъщност те стават дори по-силни, когато ги “нахраним”. Това е нивото на самоактуализация и включва желанието да реализираме потенциалите си, “да бъдем всичко, което можем”. Разбира се, ако искате да сте самоактуализирала се личност, трябва да сте задоволили нуждите си от по-нисшите нива. Затова не бива да ни учудва фактът, че процентът на самоактуализиралите се личности по света е твърде малък. Маслоу допуска, че той е 2%. Той посочва и качесвата, които тези хора притежават. Например те се отнрасят към житейските трудности като към пролеми, които които изискват решения, а не като към лични проблеми, пред които трябва да се предадем. Те сващат разликата между средствата и целите, чувстват, че целите не оправдават средствата , че самите средства могат да бъдат цели и че пътят към успеха често е по-важен от самия успех. Самоактуализиралите се хора се отнасят по друг начин към другите. Първо, те имат нужда от усамотение и се чувстват уютно, докато са сами. Те са относително независими от културата и средата и разчитат повече на собсвените си преценка и опит. Не се поддават на социалния натиск, защото не са конформисти. Освен това имат демократични ценности, както ги нарича Маслоу, т.е. отворени са към етническото и индивидуалното разнообразие. Наслаждават се на интимни взаимоотношения само с няколко приятели. Имат приятелско чувство за хумор, приемат себе си и другите, такива, каквито са. Предпочитат спонтанността и простотата. Те са творчески, изобретателни и оригинални. Имат способността да се радват на обикновените неща. И в крайна сметка по-често попадат в критични ситуации от другите хора, като това са мигове на съединяване с безкрайното и вечното. Тези преживявания обикновено оставят  някакъв отпечатък върху човека, променят го към по-добро. Наричат ги мистични преживелици и ги свързват с окултното. Разбира се Маслоу не смятал, че самоактуализиралите се личности са съвършени. Той открил някои техни недостатъци: първо, те често страдали от чувство на вина и безпокойство – но реалистична вина и безпокойство, за разлика от невротиците. Някои от тях били разсеяни и прекалено добродушни. И последно, някои от тях  имали неочаквани изблици на безпощадност.