Joomla Software solutions Template

Payday loan

В специализираната научна литература различните тълкувания относно същността на психичния феномен въображение са повече от терминологичен характер, отколкото по същество.

Според Г. Пиръов и Л. Десев въображението е „познавателен психичен процес на създаване на нови образи и идеи посредством мисленето та основата на гинал опит; своеобразна форма на отразяване действителността, при което се преобразуват налични представи и понятия и се изграждат но­ви образи и идеи, реализиращи се в практиката" (курс. Б.Н.).

В изложения цитат се очертават няколко характерни момента, заслужа­ващи внимание:

Първо. Въображението се приема за познавателен психичен процес. Както ще проследим по-нататък, тази трактовка се използва от редица други автори. Причисляването на въображението към когнитивните психични процеси изисква по-задълбочено проникване в неговата същност за разкриване на съ­ществените му връзки и зависимости с останалите равнища от йерархичната структура на психична организация и реализация.

Второ. Като процес на създаване на нови образи и идеи въображението е тясно свързано с мисленето и се основава на минал опит. Тук се подчер­тава явната връзка на въображението с две от равнищата на психична реализация: на мисленето и паметта. Явно е, обаче, че остава открит въпроса:

след като мислене изобщо няма, кои от основните мисловни операции и кои негови функции пряко или косвено детерминират този процес на създаване на

нови образи? Но минал опит се съдържа и в равнището на кратковременната оперативна памет. Означава ли това, че и от това равнище мисленето е в със­тояние да черпи информация и да подпомага процеса „създаване на нови образи" на ниво въображение?

Трето. Като своеобразна форма за отразяване на действителността въоб­ражението е в пряка връзка и с процеса „представяне". Подчертава се, че практическото значение на въображението е в това, че създадените нови обра­зи и идеи, чрез трансформиране на налични образи-представи и понятия, се използват впоследствие в живота на личността и обществото под различни форми.

Четвърто. Явно е, че след като въображението създава новите образи с помощта на мисленето, ползва образите от етажите на паметта, а така също положително корелира и с процеса представяне, то и неговото разглеждане като процес трябва да се извършва откъм неговата относителна самостоятел­ност.

В анализираното определение за същността на въображението не се спо­менава за връзката с възприятието като сетивно равнище на психична дейност, но това се подразбира, когато става въпрос за мнемически образи от минали 'възприятия. Но значи ли това, че изгражданите образи на в момента възприеманите въздействия не може да се реконструират от въображението и да се изградят на тяхна основа нови образи?

Сходно е и определението, дадено от авторите в Психологический сло-варъ , но тук прави впечатление отъждествяването на въображението с фено­мена „фантазия". Въображението (фантазията) се определя като „психичен процес, заключаващ се в създаването на нови образи (представи) по пътя на преработване на материала от възприятието и представите, получени в мина­лия опит".

Общото в цитираните определения се съдържа в момента създаване на нови образи и връзката им с миналия опит. Във второто определение се включва и участието на възприятието, но за сметка на това, то е много по-не-изчерпателно по отношение на връзките и зависимостите с останалите психич­ни равнища. Освен това, окачествяването на въображението като психичен про­цес изобщо (без видовото му уточняване) е също много неточно. Не става ясно

за какъв психичен процес става въпрос: когнитивен (познавателен), емотивен (емоционален) или конативен (установъчно-волеви)

Заслужава внимание да се проследи в същностен аспект тъждествеността при използване на понятията въображение и фантазия. Истина е, че в житейско-разговорния език много често въображението се възприема и употребя­ва като синоним на фантазията, по-точно като способност за изграждане на представи. Много често се използват изрази от рода на „Остави го този фантазьор!", „Този пък много си въобразява!" в смисъл на фантазира, или измисля, но дали отъждествяването им е правилно?

Една част от изследователите на научното познание, към което се отна­ся и въображението, считат, че между тях съществуват различия. Така например, според Етолия Пармон фантазията е свързана само с твор­ческото, продуктивното въображение, при което се създават такива образи, ко­ито нямат аналози в действителността. При репродуктивното въображение също може да се създадат образи на обекти, които никога не са възприемани в миналото (от четене на книга), но все пак съществуващи или съществували в миналото. При втория вид въображение, според авторката, творчеството е зас­тъпено в много малка степен и поради това въображението не може да придо­бие статут на фантазен образ.

Същественото различие между въображение и фантазия Лада Коршунова⁶ се опитва да разкрие по друг начин. Според нея фантазията е свързана със създаването на образи, които са не само далеч от реалността, но и в много голяма степен са неправдоподобни. При Въображението Връзкала с действителността е много по-силна, независимо от това, че много често изгра­дения нов образ не съвпада с по-рано възприемани факти. Независимо от това, че въображаемия образ, до известна степен, е откъснат от действителността, то неговата реалност е много по-обективна от тази на фантазния образ. Изводът, който иска да ни внуши авторката е, че с двете понятия трябва да се работи много внимателно, когато се анализира психичния процес „създаване на нови образи". Подходът към тях трябва да бъде като към две странила един и същи процес.

Така ли е в действителност и наистина ли е толкова сериозна разликата между въображението и фантазията? В четвъртото издание на речника по пси­хология при разкриване на същността на въображението се казва, че в психологията няма еднозначно определение. Но от мисълта, че въображението е „в разговорния език синоним на фантазия, на способност за изграждане на предс­тави", става ясно, че отсъствието на еднозначно мнение е най-вече по отноше­ние на различието между термините въображение и фантазия. По-нататък ав­торите разясняват, че съществуващото определение на Аристотел за въображе­нието като „представа, близка до възприятието", се среща и в някои много по-късни опити за дефиниране. Така например, във „философская енциклопедия" въображението се определя като „процес на преобразуващо отражение на дейс­твителността". Но и това определение е твърде неясно, тъй като не се посочва посоката и спецификата на самия преобразователен процес.

В същия източник, както и във „Въображение и рационалност" се дава за пример предложението на А. В. Брушлински за отказване от употребата на по­нятието „въображение". Съществуващият парадокс при трактовката на въобра­жението А.В. Брушлински обяснява така: „Ако въображението се свежда до „създаване на нови мисли", то с какво трябва да се занимава тогава мисле­нето? Ако пък привилегия на въображението се явява „създаването на нови сетивни образи", „то неизбежния извод е, че в усещанията, възприятията и представите, както и в мисленето на човека не се открива нищо ново, което очевидно е абсурдно"⁸ (пак там, с. 63). Според Брушлински, между възприятие­то и абстрактното мислене съществува опосредстван от представите взаимопреход, като човешката познавателна дейност винаги носи повече или по-малко творчески характер. Явно е, че с това схващане се цели да се надраснат опитите за дефиниране на въображението и причисляването му единствено към сетивното познание, и противопоставянето му по този начин на абстрактно-логическото (понятийното) познание и мислене. Такова противопоставяне е на­истина абсурдно, тъй като отразителните (познавателните) възможности на на­шата психика са единство не само от перцептивни, емоционални и установъчни, но и от класификаторни и трансформационни процеси.

Подобна идея е заложена и в определението, което дават Л.С.Коршунова и Б.И. Пружинни : „Въображението ..... в крайна сметка представлява продукт на активността, в процеса на която се въплъщава диалектическия синтез между сетивното и рационалното, съответстващи на социокултурните функции на тази активност". По отношение мнението на А.В.Брушлински, че спецификата на въображението, като особен вид човешка способност, не може да се проследи, Л.С.Коршунова и Б.И.Пружнин смятат, че „ .. въображението съществува като структурно самостоятелна в психосоматичен план способност и изпълнява в процеса на духовното (в частност на познавателното) усвояване на действи­телността свои особени функции. Обаче, за да може конкретно да си предста­вим въображението като самостоятелна способност, е необходимо доста­тъчно конкретно да си представим и тази дейност, в рамките на която въображението изпълнява определени функции"¹⁰ (курс. Б.Н.).

И наистина, не са необходими специални експерименти за доказател­ство, че въображение изобщо не съществува (както не съществуват изобщо възприятие, памет или мислене). Цялата психична активност е винаги по отношение на конкретно извършвана дейност и от тази гледна точка напълно;

правдоподобна изглежда концепцията, че за да може да се разглеждат фун­кциите и процесуалната изразеност на въображението, е необходимо да се познава психологическата характеристика на дейността, в рамките на която то изгражда новите образи. При това положение, при разглеждане на въображе­нието, ще се използва онзи концептуален апарат, който най-добре интерпре­тира (описва и анализира) ситуацията като система: „въображение (психич­на активност) - дейност" (игрова, учебна, трудова).

Приемайки, че в разговорния език въображението е синоним на фанта­зията, че „.. то е способност за изграждане на представи", авторите на немски речник по психология смятат, че същността на въображението се свежда до това, че то „... най-общо може да се приеме за феноменологично понятие, с ко­ето се описва способността за създаване на необичайни, в сравнение със ста­тистическата норма, семантични отношения между признаци на ситуации или фиксирани в паметта дадености, като обекти, събития или операции"¹¹.

Че „въображението е психичен процес за създаване на нови образи чрез преработка на представи от миналия опит на човека" приема и П.Николов . „Прието е, пише по-нататък авторът, въображението да се нарича още фантазии или фантазна дейност, а създадения образ - въображаем или фантазен".

Ние също приемаме, че обосновките за противопоставяне на въображе­нието и фантазията (като повече или по-малко близки до реалността), са неос­нователни. Основание за това откриваме в относителния характер на нещата и събитията. Продуктите на въображението (фантазията) са винаги повече или по-малко субективно отражение на минала, настояща или бъдеща реалност и имащи хипотетичен характер, те само в краен случай са неадекватни, т.е нере­ални. Адекватността може да се установи само чрез сравняване с реалността. Но това е възможно само тогава, когато се познава не само реалността, но и индивидуалното значение на продуктите на въображението, тъй като те нерядко имат значението на метафори. Когато някой използва в своята устна или пис­мена реч, или пък в художественото си творчество „готови" оригинални мета­фори (създадени вече като образи и продукти), се казва, че той има възпроиз­веждащо (репродуктивно) въображение. Когато, обаче, някой сам предложи оригинална метафора, или създаде нов, непознат до този момент образ, се каз­ва, че има творческо въображение. Тук се акцентира на връзката на въображе­нието със статистическата честота, със степента на "познатост", чрез която се приписва определено значение на изградените сетивни образи-представи или комбинации. Когато създадения въображаем образ стане достояние за масово възприятие, той загубва стойността си на оригиналност и е не­обходима нова метафора, която да се възприеме от околните като оригинална.

С двата термина „въображение" и „фантазия" като единна същност „ра­боти" и Л.С.Виготски. Подчертавайки, че характерния белег за фантазията е нейния творчески характер, въплътен в построения нов образ Л. С. Виготски'³, набляга и на момента, че нейният завършващ момент се явява конкретността, до която обаче се достига с помощта на абстракция, фантазията на подраства­щия се движи от конкретното в нагледния образ чрез понятието към въобража­емия образ. Близката родственост между тези два процеса се разкрива в едни и същите генетически моменти в развитието на личността. Както при развитие на детското мислене, така и при развитие на неговото въображение преломен момент се явява формирането и развитието на речта. В ученическата възраст преломен момент е развитието на детското реалистично или артистичното (свързано с разстройства на междуличностните контакти) мислене, които се Развиват в много тясна връзка и много често в единство. При наблюдаване на такива форми на творческо въображение, които са насочени към отражение на

действителността, може да се установи, че границата между реалистичното мислене и въображението е завоалирана, че въображението се явява съвър­шено необходим, незаменим момент на реалистичното мислене, както е абстрактното мислене за въображението.

Тук се появява като че ли известно противоречие, произтичащо от глед­на точка на основното обективно съществуващите „неща" и тяхното развитие. За правилното познание на действителността и нейната целенасочена промя­на, е необходимо известно „отдръпване", отдалечаване от нея, от нейните не­посредствени и конкретни единични и общи впечатления, съществуващи като конкретни образи-представи и съдържащи данни за съответни отговори" реакции в дълговременната памет. Тази функция се осъществява от въображе­нието, но ако вземем за пример изобретателството, конструкторската дейност, или художественото творчество, ще установим, че разрешаването на задачата • голяма степен изисква участието и на мисловни операции при създаване на въображаемия образ, т.е, че те действат в единство. Отъждествяването им, оба­че, би било съвършено невярно. Противоположността им е налице и тя може да се открие не толкова в това, че за въображението е характерен емоционален от­тенък и повече или по-малка степен на съзнателност; до това, че в една илн друга степен въображението винаги може да се сведе до конкретното - тези ха­рактеристики са валидни и за различните степени в развитието на мисленето. Най-съществено за въображението е насочеността, свързана със съзнател­ното отдалечаване от действителността, с цел преобразуване или създаване на нови образи за нея или нейни елементи. Това е една относително самостоятел­на дейност, чиято процесуална изразеност е свързана със създаване на нови образи, видоизменящи в една или друга степен образа на тази действителност и, която съществено се различава от непосредственото опознаване на реалната обстановка.

В учебника си по Обща психология Тр. Трифонов приема, че „Въобра­жението е фантазна дейност, която намира израз в творчеството, сливайки се с него". Обръща се внимание на факта, че плод на човешкото въображение е не само онова, което е реално създадено и се ползва от човечеството, че чрез възможностите на въображението си, човек създава и такива образи, които ня­кога не могат да се реализират. Така например в момента на писането, изпол­звайки аналитичните и обобщаващите функции на своето мислене при интер­претиране на своя и чуждия опит, но най-вече използвайки конструкторските възможности на въображението си, авторът на този труд, се стреми да изгради елин образ, съдържанието в който да е в състояние да разкрие, че чрез неограничените възможности на своето въображение всяка личност е в състояние малко или повече „да премине без виза" границите на реално достижимото и там да извърши невъзможното, да разлага неразложими явления. Много често, обаче, реципиентът не успява да „види" това, което е видял авторът, т.е., до него не пристига точното послание. Обикновено в подоб­ни случаи, реципиент извършва светкавична оценка (мисловна дейност) по посока на „неясно", „неточно", „невярно", „нереално". Това са и случаите, когато „нералността" и „новостта", като основни характеристики на въображае­мия образ, са основната предпоставка за окачествяване на този образ като „глупости", като „наивно", „свободно фантазиране". Може би ще се окаже, че това е нормалното поведение на средностатистическия потребител, за когото е предназначен новия продукт и, че това има своето психологическо обяснение. Основната причина да не може да се говори за адекватност във възприя­тията и оценките на твореца и реципиента се открива в когнитивните из­кривявания, осъществявани като неправилна интерпретация на събитието. Това са когнитивните капани, в които ни „вкарва" мисленето, поради сте­реотипно проявяваната тендениця за извършване на „светкавична оцен­ка". Като прибавим и факта, че в дълговременната памет на двете страни има съществено различие в съхраняваните образи, става ясно защо в болшинството случаи е налице разминаване в направените оценки. Във време­ви аспект реципиентът постепенно свиква с новия образ, което означава, че на ниво дълговременна памет са настъпили промени, характеризиращи процеса „изравняване на опита", възприети са и са съхранени липсващите до този момент образи, а това е вече сериозна предпоставка за уеднаквяване на оценките. Но „работейки" със същия информационен материал мисленето на реципиента в никакъв случай няма да окачестви този образ за нов и „при­чудлив", тъй като и за самото възприятие, той няма да носи никаква новост. От тук нататък и самият реципиент е вече в състояние да възпроизвежда „причуд­ливия" преди това образ. При наличие на тази възможност се казва, че той ще реализира това чрез репродуктивните характеристики на своето въображение. Това обикновено е времето, когато новият продукт е вече „амортизиран", кога­то е вече физически или морално остарял и е „дошло времето" за създаването па нов, по-добър, или по-точен образ-продукт.

Чрез направения анализ разкриваме, че мнението ни за функционалното предназначение на въображението не се различава от това на болшинството други изследователи - да създава нови образи на основа на налични предс­тави от възприеманата действителност.

Специфичното в интерпретацията на Тр.Трифонов, доближаваща го до мнението на Л.С. Коршунова и Б.И. Пружинин. е, че към тази личностна харак­теристика трябва да се прибави и термина способност. Това може би е умест­но, тъй като хората наистина са различни откъм възможности за въображение, а най-вече за конкретен вид творческа дейност. Освен това авторът приема, че въображението е „по-висш от представата процес, защото работи не с една, а с много представи, защото реконструира, преобразява и изменя образите на представите, използвайки елементи от тях при създаването на новия образ"¹⁵. Акцентира се на целенасочено активния елемент на тази волева психична фун­кция при изясняване на процеса творчество. Може да приемем, че характери­зирането на въображението като „активно" не означава само съобразяване с факта, че то не е тъждествено с инсайта (като моментно хрумване), но най-ве­че това, че то не „чака" да изплуват образите на представите сами, че то ги търси, активизира, подрежда, като избира само най-зйачимите от тях. В този смисъл е удачно да се цитира и мисълта на Л.С.Виготски, че „ ... Съществено за въображението се явява насочеността на съзнанието, заключаващо се в от­далечаване от действителността в една относително самостойна дейност, отличаваща се от непосредственото познание на действителността" .

Проследявайки същността и развитието на въображението в детската възраст Л. С. Виготски разкрива, че за старата психология, в която всички видо­ве психична дейност, са разглеждани като определени асоциативни комбина­ции (преди всичко като насъбрани впечатления), то проблема за въображени­ето е бил неразрешима загадка. Постепенно „старата" психология е трябвало да сведе въображението до другите психични функции, тъй като същественото различие между въображението и останалите форми на психична дейност, спо­ред Виготски¹⁷, се свежда до обстоятелството, че то не повтаря в същите съче­тания и в същите форми отделните впечатления, които са събрани от предход­ни възприятия, а построява от тях „някакви нови редове впечатления". „Казано по друг начин - продължава Виготски - добавянето на новото като продължение на нашите впечатления и то така, че в резултат на това възниква някакъв нов, по-рано несъществуващ образ, представлява основата на тази дейност, която ние наричаме въображение". В своите трудове Виготски използва и двете поня­тия „въображение" и „фантазия" за изясняване на един и същ процес, на една и съща страна от поведението на личността, „фантазията на подрастващия -казва той - се движи от конкретно нагледния образ чрез понятието към въобра­жаемия образ".

Срещат се и други автори, споделящи схващането, че между понятията въображение и фантазия не съществуват значими различия. М.Беркенблит и А.В.Петровски ги използват също като синоними. В учебника по Обща психоло­гия А. В. Петровски още в началото на абзаца пояснява под черта, но без да се аргументира, че „понятията въображение и фантазия се явяват синоними" и навсякъде след това се използва термина въображение. Аналог на подобни разсъждения може да се открие и в труда на В.Мадолев, където, чрез задъл­бочени анализи и много факти, авторът успява да проследи въображаемия образ „като съзнателно откъсване от действителността", като „активно-нереален образ", като „несъзнателно изграждане без практическа активност" (сполучливо наречен още „образ убежище", или „образ с частична загуба на адекватност") и като „образ с пълно отсъствие на връзка с реалността". На чи­тателя са представени много от специфични характеристики на въображението като конструктор на нови образи м операции.

Етимологията на думата фантазия разкрива, че тя има гръцки произход (fantasia) и буквално означава въображение. При въображението, както е и при фантазията, всеки образ се формира при „откъсване" от обкръжаващата действителност, а освен това и в двата образа съдържанието на наченки от ста­ри представи предопределя неадекватността на новия образ. Истината е, че всеки нов образ е повече или по-малко преобразувана реалност и почива на образи от минали възприятия. Отсъствието на многократни възприятия и съхра­нена на тази основа в етажите на паметта образна схема на конкретна реалност е основната причина да не може „някой" да изгради въображаем образ, който макар и да е носител на нови елементи, ще има винаги връзка с конкретна да­деност.

Казаното позволява да се обобщи, че винаги може да се създаде образ на ниво въображение при положение, че контактите с околната действителност са били достатъчни и ефективни и са позволили на човека да я възприеме като съчетание от съвкупни свойства, да ги съхрани в паметта си като образни обобщения и да ги активизира, когато е необходимо да се удовлетвори дадена жиз­нена или професионална потребност. В случая акцента пада върху релацията „сетивен опит - творческо въображение".

Интересен е опита на А. В. Петровски да изведе същността на въображението чрез корелацията с мисленето и като следствена взаимовръзка с възник­нала проблемна ситуация. Приемайки, че въображението, както и мисленето принадлежат към висшите познавателни психични процеси, авторът пояс­нява, че то е „необходим елемент на всяка творческа човешка дейност, изра­зяваща се в построяване на образа на продуктите от труда, а така също и обезпечаващо създаването на програми на поведението в онези случаи, когато проблемната ситуация се характеризира с неопределеност". Уточнява се, че заедно с това въображението може да встъпва като средство за създава­не на образи, които не само, че програмират активната дейност, но и в оп­ределени ситуации могат и да я заместват. Може да се приеме, че именно на такава основа се осъществяват планирането и прогнозирането на всяка дей­ност и поведение. Ценното, което може да изведем като поука от определение­то на Петровски е:

> че въображението може да се разглежда като творчески елемент в дейността на човека;

> че създадените образи се свързват с продуктите на труда, харак­терен за всяка целенасочена човешка дейност;

> че въображението се свързва със създаване на програми за лич­ностно поведение и то най-вече в ситуации с проблемен характер, т.е то­гава и когато се включва мисленето за вземане на управленчески реше ния относно конкретно изпълнителско поведение.

Налага се извода, че като познавателен психичен процес, първата и най-важна особеност на въображението се състои в предназначението му да осигурява образа за резултатите от труда В различните стадии: да­леч преди самото осъществяване (когато например трябва да се изработи предмета „стол"); по отношение образа на крайния резултат (кухненски стол), а така също и на неговите промеждутъчни продукти (детайлите, които трябва пос­ледователно да се изготвят, за да стане например сгъваем кухненски стол). Може да се допълни, че основната функция на въображението е да ориен­тира човека в процеса на дейността, както при създаване на нови образи и продукти, така и при необходимост за излизане от проблемни ситуации.

Чрез създаване на психичен модел на крайния или промеждутъчни продукт от труда, се преминава от идеалното към конкретното, от абстрактното към прак­тическата реализация.

Като психичен процес разглежда въображението в корелация с творчест­вото и В. Василковский. Особеното място на въображението в психичната дей­ност авторът вижда във възможността на човека чрез него да преодолява разстояния, да извършва различни трансформации с явленията от действител­ността, „.... като създава нови образи и идеи въз основа на минали знания. „Следователно - продължава Василковский - въображението е психичен процес, при който се създават образи и ситуации посредством преобразуване на съществуващите у човека представи". Уточнява се, че с помощта на усещанията, възприятието и мисленето човек опознава свойствата на обектите и явленията, закрепвайки всичко това в паметта си под формата на образи и мисли. Именно образите от паметта са основата, на която се формират новите образи на въображението.

И в предложения за разглеждане цитат ясно се акцентира на факта, че се създават нови образи и ситуации и то чрез преобразуване на съществува­щите до този момент представи, т.е. акцентира се, но без да се проследя­ва, връзката с останалите познавателни психични процеси.

Опит за разкриване на по-задълбочена връзка прави Михаил Арнаудов . Изяснявайки литературното творчество, той пише, че въображението ....... се явява самостоен строителен принцип, равнозначен с разума, при което и два­мата се ползват от даденото в опита или в паметта, служейки си обаче с раз­лични методи. Общото за въображение и разум спрямо паметта е свободно­то и творческото в тези функции, а различна е степента на осъзнаване и на яснота, с която изпъкват или се групират в сложни съчетания отделните елементи" (курс. Б.Н.).

От направения дотук кратък обзор прави впечатление, че във всички опити за дефиниране същността на въображението се извършва съзнателно или несъзнателно съотнасяне с останалите познавателни психични процеси: усе­щане, възприятие, памет, представяне, мислене; с емоциите, волята, при пара­лелно разглеждане на въображението и творчеството, без обаче да се прави опит за по-задълбочено разкриване на съществуващата между тях взаимообусловеност. Тези знания са много ценни и необходими за обективна и точна интерпретация на личностното поведение в различните по вид и степен на изразеност дейностни ситуация (игрови, учебни, трудови).

В следващите части от разработката ще направим опит да разкриеш) по-детайлно интегративния характер на психичната организация. Това ще осъ­ществим чрез аналитична работа, позволяваща като обект на изследване да се приеме всяко равнище, но с изискване към него да се подхожда като към под­система и, спрямо която се прилага системно-ннтеракционисткня подход. Взаимното повлияване между елементите в системата психика ще проследим чрез въображението, като обект на изследване, но не само за себе си, а като съществен компонент следните конкретни релации:

„Въображение - Възприятие"; „Въображение - представяне"; „Въображение - памет"; „Въображение - мислене"; „Въображение - емоции"; „Въображение - личностно поведение"; „Въображение - творчество"; въображение - антиципиране.