Joomla Software solutions Template

Payday loan

Психологически и културен преход на народопсихологията. Престъпност сред малцинствата. Индивидуална  (не)сигурност.

Културната и психологичната промяна на съзнанието изисква време. След 1990 в България този процес срещна сериозна съпротива,  както поради остатъци от миналото, така и поради характера на самия преход като промяна на дълбинни пластове от обществените отношения. Генетичните белези на централизирания подход все още личат в ежедневната практика и начина, по който българинът реагира на прехода. Все още трудно се преодолява съществуващата култура на зависимост, в рамките на която неспособността едно поколение да се еманципира от друго се смята за нещо нормално. Хората все още се поддават на инерцията на натрупания житейски опит, който не винаги е адекватен, и се опитват да набутат външното обкръжение в познатите схеми, вместо да променят привичните стереотипи. В този план непознатото обикновено се отхвърля като чуждо, като заплаха за уютното статукво. Затова в България на идеи, убеждения, култура и избор, различни от собствените, рядко се признава правото на съществуване. Промяната обаче има собствена логика и един от нейните аспекти е отварянето към света, към другостта. Това неизбежно шокира, предизвиква стрес, а капацитетът на обществото да го поеме е ограничен. Нещо повече, върху тази способност огромно влияние оказва текущото развитие, съпровождащите го икономически, политически и емоционални сътресения, каквито не липсваха през последните години. Отчаянието, породено от липсата на видими резултати в прехода, както и шокът от тежката криза през предходното десетилетие подхраниха наследените схеми за социализация, дълбоко вкоренени в ценностите на оцеляването, а не на развитието. Наследството от миналото и притеснението от настоящето извадиха много въпроси от ключов характер за запълване на вакуума на прехода, отдавна решени в другите страни от Централна Европа. На първо място става дума за необходимостта да се изпълни с ново съдържание понятието "граждани". По какъв начин индивидът да стане гражданин, т.е. да упражнява своите права и свободи не само в деня на изборите, но и във времето между тях. Вторият проблем опира до целостта на обществената тъкан. Доколко и как тя може да бъде възстановена, как в нея могат да се вградят и приемат нови семейни ценности, кои от наследените се вписват в духа и практиката на промяна. Третият проблем е институционален - как да се възстановят институциите така, че да станат по-отзивчиви към избора и очакванията на хората по места и към предлаганите пътища за промяна. От решаването на всички тези проблеми зависи доколко новата функционална култура, основана върху диалог и участие, ще бъде постижима в България в обозримо бъдеще. В противен случай ще си останем с налагани или "спускани" отгоре решения на проблеми, които някой някъде е сметнал за приоритетни.

През последните седем години човешките права бяха сфера на идеологизиран дебат и дълбоки недоразумения. Действия с враждебно отношение към въпроса за човешките права обикновено не отекват с тревога сред обществото, а на моменти даже се радват на широка обществена подкрепа. Подобна реакция събуждат например случаите на насилие от страна на полицията или на дискриминация спрямо етнически и религиозни малцинства. Обществото все още не е наясно с въпросите за човешките права и международните стандарти. Въпросът се свежда по-скоро до егалитарните измерения на проблема, до държавно осигурената социална и икономическа защита, отколкото до нормите за защита на личностния интегритет. Кризата с нейните социални и икономически ограничения, пред които през последните две години са изправени все по-широки слоеве на българското общество, възроди вкоренените предразсъдъци и враждебност към "другия". Предразсъдъците и дискриминационното отношение на обществото са насочени специално към ромското население и различните религиозни общности.

Политическата промяна в началото на 1990 г. породи надежди, че ще бъдат предприети положителни мерки и в сферата на човешките права. Докато новото правителство прокламираше по-сериозно зачитане на човешките права и предприемаше сериозни мерки за решаване на някои от най-тежките проблеми, сериозните нарушения на човешки права си продължаваха. Типичните нарушения на основни права си останаха реалност и по - късно. Сред тях са полицейска бруталност, насилие и дискриминация срещу малцинствата, особено срещу ромското, държавна намеса в институциите на вероизповеданията и в медиите, недопустими условия в местата за изтърпяване на наказания. Проблемите, които могат да бъдат окачествени като систематични нарушения, са: липса на ефективна правораздавателна съдебна система, която да изправи нередностите в разумни срокове и без неизбежните несправедливости, да защити правата на криминалните престъпници, както и липса на подходящи грижи за децата в социалните заведения. Полицейската бруталност си остава сериозен проблем на човешките права и по - късно. Имаше случаи на умрели при неизяснени обстоятелства и намеса на полицията, случаи за неправомерно използване на сила. Положителен симптом е фактът, че подобни случаи вече не могат да остават в тайна, което е заслуга на зараждащото се гражданско общество. Процедурите за сезиране на правораздавателните органи обаче са все още неадекватни: предварителното следствие се провежда от полицията, а в много случаи то надхвърля законния срок. Погледнато от страна на потърпевшите, нарушенията на човешките права дават основание за извода, че в правораздавателната системата има елементи на произвол, че тя е ненужно сурова към едни и необосновано толерантна към други. Всъщност това означава двоен стандарт, което по дефиниция разрушава нейния превантивен характер и основната идея за социална справедливост. В сферата на религиозните права сериозен проблем е липсата на толерантност, насърчавана до голяма степен от правителството. Очевидната криза в Българската православна църква се насложи върху кризата на ценностите след падането на комунизма. Това е същинският проблем и явно личи тенденцията той да бъде подменен с проблема на "сектите". Изправени пред трудната задача да провеждат аргументиран диалог (обикновено поради липса както на познания, така и на консенсусноориентирано мислене), мнозина - както на битово, така и на политическо равнище - действат според механизма на агресивната защита и интерпретират всеки признак на "различност" като заплаха срещу съществуващите и приети за традиционни общности.

Съдебната система продължава да бъде неефективна и досега. Правото не е общодостъпно, което ограничава и достъпа до присъждане на справедливост. Естествено съществуват обективни причини за това: съдебната система е свръхнатоварена, липсват й кадри, не стига бюджетът. За да се стигне до определен резултат, е необходимо прекалено много време, а понякога се оказва невъзможно да бъдат отстояни нечии законови права. Това оказва разрушително влияние върху обществената тъкан. Кризата от предходното десетилетие включи в дневния ред за човешките права множество въпроси, свързани с правото на развитие на маргинализираните малцинствени общности в България.

Най-тежко засегнати от кризата се оказаха градските и неградските зони, населени с ромско население, които са изправени пред множество структурни проблеми, чиито корени стигат както годините на комунизма, така и първите години на прехода. Ромски махали има в покрайнините на почти всеки български град или село. Белязани със задълбочаваща се бедност, с над 95% безработица[i], нарастваща неграмотност, влошено състояние на основното медицинско обслужване, хронично недохранване и разпадаща се инфраструктура, ромските квартали оформят вече мрежа от джобове на бедността, които живеят в пълна социална изолация и лишения.

Няма достоверна статистика за реалното положение в джобовете на бедността. Опитите за централизирано решаване на проблеми в областта на образованието, заетостта или социалното подпомагане по отношение на ромското население си остават неефективни - до голяма степен, понеже повечето обслужващи институции и органи на властта са недостъпни за представители на тези общности, които са изолирани от процеса на вземане на решения, които засягат тях самите. Сериозните структурни проблеми на ромската общност изискват активни стратегии за структурно развитие. Доколко тези и други общности в неравностойно положение ще получат възможности за развитие и ще преодолеят изолацията, е поредното предизвикателство на прехода, започнал за втори път. Ако възможностите за развитие се превърнат от стратегическа цел в реалност, тогава и зачитането на човешките права ще се превърне от декларативен подход в конкретна практика.

По инерция терминът "малцинства" се свързва на Балканите с етнически или религиозни групи. Подобна инерция може да има две интерпретации: оптимистична и песимистична. Според оптимистичната малцинствата, дефинирани по различен от етническия или религиозния признак, са напълно интегрирани в обществото и не се възприемат или самовъзприемат като малцинства. В песимистичната обаче има нотки дори на трагизъм: тези малцинства си остават "зад кадър", все едно не съществуват изобщо. За съжаление в България втората интерпретация е валидната. Положението на хората от малцинствата е добър пример в това отношение. Поради битуващите предразсъдъци и общоприетия модел на етнопсихология, тази социална група е силно маргинализирана, уязвима и изолирана. Така хората от малцинствата изпадат в неравностойно положение по дефиниция, стават неконкурентоспособни, безпомощни и зависими за цял живот. Нищо чудно, че индивидите от малцинствата нямат равен достъп и в икономически план.

Накратко, както бедността, така и нарушението на човешките права са явления със структурен характер. Цялата страна функционира в условията на ограничени ресурси, но за съжаление не се търсят достатъчно активно възможности за структурни промени - как наличните ресурси да се използват по-ефективно. Икономическата стабилизация началото на новия век се отрази положително върху ежедневието на хората както във финансов, така и в социален план. Най-силно маргинализираните малцинствени и засегнати групи обаче си останаха с проблемите на оцеляването, дълбоко вкоренени в съществуващите структурни проблеми и ограничения. Те могат да бъдат облекчени, но не и решени чрез хуманитарни програми, като например осъществяваната Програма на ЕС за спешна социална помощ. Ще продължат случаите, когато социалните и икономическите права на хората няма да бъдат зачитани, макар и да не се нарушават- може би най-лошият вариант, понеже при него хората не могат и да обжалват по законов път. Затова ако мерките за спешна помощ не се обвържат с дългосрочни усилия за развитие, това може да отсрочи проблемите, но не и да ги реши. Разработването на ефективни стратегии за дългосрочно развитие, насочени към обезправените общности в неравностойно положение, с включване на техните представители в процеса ще бъде истинското предизвикателство за бъдещите практики на добро управление. Като отделен приоритет трябва да се разглежда стимулирането на всяко усилие за просвещаване на хората по отношение на човешките права, за да се преодолеят предразсъдъците и враждебното отношение на обществото към малцинствата от всякакъв тип.

Полицейските статистики не могат да бъдат (и не претендират да бъдат) огледално отражение на действителната картина на престъпността. Те регистрират само заявените от гражданите посегателства срещу личността им или срещу собствеността им. Голяма част от престъпленията, особено дребните, остават неизвестни на полицията, защото потърпевшите не са счели за нужно да се оплачат. Причините са различни и не на последно място сред тях е доверието към органите на властта, към държавата като институция, способна да осигури и наложи общовалидни за всички индивиди правила. Въпреки това обаче, полицейските статистики са относително достоверен материал, въз основа на който могат да се проследят тенденциите в средносрочен период. Неблагоприятната динамика на престъпността при хората от малцинствата в България започва още през 2000:[ii] годината завършва със 120-процентен ръст на регистрирания заявителски материал в сравнение с началото. Но кривата става особено стръмна в началото на 2001. През януари 2001 нивото на криминалната престъпност сред малцинствата надмина с 35,7% стойностите за предходната година; през март увеличението е вече 75,1%. Негативната тенденция се пречупва през май. След септември заявените престъпления за първи път намаляват спрямо 2001, като през декември е регистриран спад от 17,7 на сто. Тази тенденция се запазва и през първите месеци на 2002. Икономическите престъпления са особена категория. За тях няма заявителски материал и мащабите им могат да бъдат оценени единствено по динамиката на разкритите престъпления сред малцинствата, които са с 20% повече през 2003 година.  В този смисъл не може въз основа на обективни данни да се каже има или няма увеличение на икономическата престъпност, може да се каже, че са разкрити повече икономически престъпления. Като цяло обаче може да се предположи, че пиковото ниво на икономическата престъпност бе достигнато в предходните години, когато дисбалансът между стопанското и финансовото законодателство даваше възможности за незаконна приватизация, за източване на капитали, за заобикаляне на банковото законодателство не само сред малцинствата, но и сред политическата въхрушка.

Увеличението на престъпността сред малцинствата се дължи преди всичко на имуществените посегателства и най-вече на кражбите, които за 2003 са били 177 117 (или с 29,6% повече от 2002). Динамиката на регистрираните имуществени престъпления е определяща за динамиката изобщо на регистрираната престъпност. Тя отбелязва пик през първите месеци на 2002, след което постепенно намалява. Същевременно при някои от най-тежките престъпления против личността е налице спад. Така например предумишлените убийства (369) са намалели с 8,6%; регистрирани са 53 отвличания на хора, или с 11,7% по-малко в сравнение с 2002. Въоръжените грабежи се запазват на нивото от 2001 (281), а с 12,8% са намалели изнудванията. Значителен спад от 17,0% е отчетен и при регистрираните посегателства срещу МПС (грабежите, кражбите и противозаконните отнемания на МПС, които през 2002 са били 10 214 срещу 12 299 за 2003).

Заловените извършители са друг важен критерий както за работата на полицията, така и за равнището на индивидуалната сигурност. През 2003 година полицейските служби са установили 113 517 лица, заподозрени в извършване на престъпления, или с 22 463 повече от 2002 година. Разкрити са 104 164 криминални престъпления, или 45,6% от общо регистрираните, което е най-високият процент разкриваемост през последните седем години. В абсолютни цифри са разкрити 21 067 престъпления повече в сравнение с 2002 година. Допълнително, от предходни години, са разкрити 3983 престъпления. През 2003 година е нараснала разкриваемостта при почти всички заявени структуроопределящи престъпления сред малцинствата: разкрити са 91,0% от изнасилванията; 90,2% от блудствата; 86,2% от тежките телесни повреди; 83,9% от изнудванията; 79,2% на отвличанията; 77,5% от убийствата; 50,9% от грабежите; 38,7% от кражбите.

Разкриваемостта обаче не е единственият елемент, допринасящ за компонента "индивидуална сигурност". В крайна сметка последна дума има правораздаването.

След началото на прехода в България излязоха сериозни проблеми в отношенията между изпълнителната власт в лицето на Министерството на вътрешните работи и съдебната в лицето на прокуратурата и следствието. В много отношения може да се говори за конфликт и прехвърляне на отговорности, което се отразява върху равнището на индивидуалната сигурност, понеже тя е особено засегната от наличието на разкрита и ненаказана престъпност. Подобна ситуация демотивира органите на реда, а в очите на обществото се създава впечатление за слабост на държавата като система от институции.

Полицейските статистики, колкото и оптимистични, трудно оказват влияние върху равнището на индивидуалната сигурност в нейния субективен план.

Първо, своето влияние тук оказва инерционността на очакванията - последните години бяха белязани с изключително силен ръст на престъпността, а на моменти със съзнателно оттегляне на държавата от сцената. Нейното място бе заето от различни сенчести и полусенчести групировки, които започнаха от свое име и за своя сметка да предлагат услугата "сигурност". Оттук поради инерцията на възприятието доминира усещането за несигурност и постигнатото в областта на борбата с престъпността още дълго време ще се интерпретира според възможно най-неблагоприятния ключ.

Второ, усещането за несигурност се насърчава и от медиите, които тенденциозно интерпретират въпроса за престъпността, стигайки до ксенофобски интерпретации. Затова и огромното мнозинство от хората не са съгласни с хипотезата, че в България човек може да се разхожда навсякъде и по всяко време на денонощието, без да се страхува от насилие. В този аспект следва да се интерпретират и данните от общественото мнение, повечето от които в една или друга степен показват силна обществена тревога и усещане за несигурност. Проучване върху аспектите на човешката сигурност в България, проведено през ноември 2001 от Центъра за изследване на демокрацията под егидата на Програмата на ООН за развитие и фондация "Фридрих Еберт" показва, че 90% от респондентите виждат заплаха за личната сигурност в онази част от престъпния свят, която може да се определи като "неорганизирана престъпност". Показателно е, че 69% от респондентите възприемат като сериозна заплаха "циганите". Идентифицирането на етническа група като източник на насилие наред с "крадци", "хулигани" и "силови групировки" говори за сериозен ксенофобски потенциал сред българското общество. Участието на медиите във формирането на подобни нагласи става очевидно и при бегъл прочит на вестникарските заглавия, а косвена илюстрация на неговите мащаби е лекотата, с която екипът на проучването включва етническа група в списъка на възможните източници на насилие. От този списък (крадци, хулигани, цигани, силови групировки, наркомани, полиция, съпруг/съпруга) респондентите трябва да посочат с "да" онези, от чието насилие се страхуват. Подобни дребни детайли често са по-показателни за състоянието на човешките права в техните общностни измерения, отколкото цели монографии. В песимистичната като цяло картина на проблемите с престъпността, погледнати откъм отделния човек, източник на оптимизъм е тенденцията държавата в лицето на полицията да се възприема като потенциална опора. Към полицията биха се обърнали 50% от респондентите, ако имат проблем с личната си сигурност (24% - към съседи и приятели, 19% - към роднини). Относително оптимистичен е и процентът на онези, които очакват проблемите, свързани с личната им сигурност, в бъдеще да се увеличат - 20%. Същият е и процентът на онези, които нямат мнение. Оптимистите, т.е. очакващите проблемите им да се подобрят, са 30% от респондентите, колкото и онези, които преценяват, че положението няма да се промени.

Подобни нагласи говорят, че в краткосрочен план не може да се очаква радикална промяна в очакванията на обществото, че за преодоляване на инерцията е необходимо поне толкова време, колкото държавата "отсъстваше" от полезрението на гражданите като основен "доставчик на сигурност". Ала най-важна в случая изглежда положителната промяна в тенденция.