Joomla Software solutions Template

Payday loan

14 Познавателна система и интелектуално поведение в норма и нарушения: Перцептивни процеси, мислене и въображение. Свойства и разстройства на възприятията – илюзии и халюцинации. Видове мислене и форми на мислене. Нарушение на операционалността, мотивацията и динамиката на мислене, патология на съжденията и умозаключенията – свръхценни и налудни идеи. Пасивно и активно въображение – особености и патологични форми. Представи и памет. Нарушения на паметта. Интелектуално поведение в процеса на адаптация и обучение. Изследване. Нарушения на интелекта – временни и устойчиви.

Психологията на развитието на човека обединява знанието за развитието и диагностиката на възприятието, паметта, представите, въображението и на мисленето, които дават сведения за познавателната система. Голяма част от скалите за изследване на интелекта съдържат субтестове, покриващи почти цялата област на познавателните процеси. Интелигентността се проявява като индивидуално различната способност да се разпознаят характеристиките на дадената ситуация и техните взаимозависимости и в съответствие с това да се насочи собственото поведение.

Перцептивни процеси, мислене и въображение - Една от най-важните психични дейности е сензорно-перцептивна /възприятно-представна/ дейност. Тя се изгражда от усещанията, възприятията, представите и въображението. Резултат е на дразненията, идващи от обективната реалност и от вътрешната среда на организма. Благодарение на нея е възможно сетивно познание, наричано още конкретно или образно. То е по-низша фаза или степен на познанието в сравнение с логичното познание, което е обобщено и абстрактно. Тези два стадия на познанието са всъщност две страни на единната познавателна човешка дейност и се намират в непрекъснато взаимодействие помежду си. Логичното познание черпи своя материал от сетивното и съществуването му не е възможно без него. Сетивното позноние пък се обогатява, разширява и се превръща в действително човешко познание благодарение на логичното. Тази сложна психична дейност, при която изборно оживяват следите в паметта, оставени от нагледните образи, конкретните или най-абстрактните представи и понятия, свързването помежду им по определен начин, при което могат да се извършват съждения и умозаключения, се нарича мисловна дейност. А творческият процес, при който на базата на стари възприятия се изграждат нови образи е въображението, наричано /патология на възприятието/.

Свойства и разстройства на възприятията – илюзии и халюцинации -

Единната и неделима психика условно подразделяме на отделни области или психични сфери, като перцептивна /възприятно-представна/, памет, интелект, мислене, емоционална, мотивационна. Всички те съществуват и се изявяват като едно цяло, не само при нормални, но и при патологични условия.

Разстройствата на сетивността се изразяват под формата на безчувственост /анестезия/, намалено /хипестезия/ или повишено /хиперестезия/ усещане. Мъчителните и крайно неприятни усещания от различните части на тялото се наричат сенестопатии – неопределени и недобре локализирани болки, усещане на натиск, подуване, сърбене, мравучкане и др. При синестезиите един обичаен дразнител предизвиква едновременно усещане както в съответния анализатор, така и в друг анализатор. Основните разстройства на възприятно-представната дейност /илюзии и халюцинации/ се означават с общото понятие сетивни измами.

Илюзиите са относително най-чести между разстройствата на възприятно-представната дейност. Те представляват изопачено или лъжливо, невярно възприятие на реално съответстващи предмети и явления – конкретен предмет се възприема като друг. Възможно е изопачено или невярно да се възприема само част от реалния обект. Срещат се както у здрави хора, така и у психично болни. Разграничаваме зрителни, слухови, обонятелни, вкусови тактилни, афективни, вестибуларни, органни илюзии. Най-чести са зрителните, следвани от слуховите. Причините за появата на илюзиите могат да бъдат различни. Голямо значение имат недостатъчната осветеност на предметите, неясният звук и говор, някои аномалии в зрението, недочуването и други разстройства в дейността на сетивните апарати. Обикновено илюзиите са краткотрайни.

Халюцинациите са изключително сложен феномен. Те не са видоизменено възприятие, представа или въображение, но израстват на тяхна основа. По подобие на възприятията, те се характеризират с изживяване на обективна реалност; възприемат се така ярко и живо като истинските обекти; притежават плътност; имат две или три измерения; човек е убеден, че неговото изживяване е предизвикано от действителни външни обекти, т.е. няма критично отношение към своите халюцинации. Халюцинаторните образи, особено необичайните, както и изникващите внезапно в съзнанието могат да се съпровождат от силни емоции, а понякога дори от афект на страх или отвращение. Псевдохалюцинациите рязко се отличават от истинските халюцинаторни образи по това, че нямат характер на обективна действителност; осъзнават се като нещо субективно, аномално, ново, нещо твърде различно от обикновените образи. Локализирани са в представното, субективното, вътрешното или идеалното пространство. Най-често се изживяват вътре в главата, нерядко и пред очите, а понякога извън зрителното поле. Съществуват различни класификации на халюцинациите. Най-удобно е те да бъдат разглеждани по сетивните органи, чиято дейност е най-силно разстроена /слухови, зрителни…/. Популярно е разделението още на словестни и несловестни; прости и сложни, комбинирани.

Видове мислене и форми на мислене - Мисленето е част от цялостната психична дейност. То е основно средство и качество на личността, чрез което тя субективно отразява обективната действителност, отразена в реч. Отделните усещания и възприятия и следите, които оставят все още не са мислене. Оперативното им използване е конкретно или образно мислене. Мисловната дейност е вторият етап на познанието - абстрактно мислене. Служи си с понятия, съждения, умозаключения, синтез, анализ. Мисленето има задачата да трансформира информацията, получена чрез възприятията в паметта, в абстрактни понятия и така да допринася за намиране на най-правилния път към осъществяване целите на индивида. Речта е специфичната човешка дейност, която с помощта на езика се осъществява процеса на мислене и общуване. Мисловната дейност, изразена чрез речта бива: вътрешна – тази, с която ние осмисляме нашите преживявания; външна – тази, с която общуваме; експресивна – речевия израз на нашето психично преживяване, което правим достояние на другите; импресивна – възприемане и осъзнаване речта на другите, осмисляне чуждите преживявания.

Нарушение на операционалността, мотивацията и динамиката на мислене - За изучаване и систематизиране на нарушенията на мисленето, те се разделят условно на три групи: по протичане /скорост и равномерност/, по структура /форма/ и по съдържание. Болестната забавеност на мисловния процес се проявява със забавен говор, бедни асоциации, лаконични изказвания, липса на идеи, потисната психомоторика, забавени движения, угнетено настроение. Ускореното мислене е израз на обща възбуда на психичната дейност. Мисленето е богато на идеи, които бързо се сменят, постоянно разговарят, оживени са, трудно се схваща основната нишка на мисълта. Към нарушенията по структура се отнася мисловната разкъсаност, характерна с липса на вътрешен логичен смисъл в отделни изречения, които имат правилна граматична форма. Нерядко се откриват неологизми – новосъздадени думи с нарушен етимологичен и логичен строеж. Инкохерентното /несъгласувано/ мислене е сходно с разкъсаното. И тук отсъства логична връзка, но има и разпад на граматичните форми – няма какъвто и да е смисъл. Обстоятелственото мислене е наситено с големи и ненужни детайли, насочено е към второстепенни и малкозначими подробности – неразграничаване същественото от несъщественото. Близко до това разстройство е вискозност /лепливост/ на мислите – човек се залепя за една тема и много трудно може да бъде откъснат от нея, превключването от една мисъл към друга е невъзможно. Резоньорството е безплодно, отвлечено и празно философстване. Налице е склонност да се говори по псевдонаучен начин, дори когато се обсъждат най-елементарни събития. Паралогичното мислене проличава от отговорите на болните, които нямат никаква логична връзка със зададения въпрос. Някои болни се оплакват от внезапно прекъсване на мислите /шперунг/; друг път съществува наплив от мисли /мантизъм/. Описано е също символно мислене, при което се открива произволно или символно тълкуване на речта и явленията. При аутистичното мислене, човек се откъсва от действителността, затваря се в своя вътрешен мир. Амбивалентното /амбитендентно/ мислене се характеризира с едновременно възникване на противоположни мисли, подтикващи към противоположни действия към един и същ обект.

Патология на съжденията и умозаключенията – свръхценни и налудни идеи - При различни психични разстройства се срещат нарушения на мисловния процес по съдържание – нарушения на съжденията и умозаключенията. Те се изявяват чрез т.нар. свръхценни идеи. Емоционално заредени съждения започват рязко да доминират и да се задържат дълго в съзнанието. Нямат нелеп характер, но им се отдава по-голямо значение. Това са самозаблуждения, към които липсва критично отношение, но макар и трудно, те могат да бъдат коригирани с логически доводи и след време губят своята актуалност. Някои автори подразделят свръхценните мисли на параноидни /за въздействие/, мегаломанни /за повишени възможности/ и депресивни /меланхолни, хипохондрични/. Налудните идеи са най-чести прояви на психичното нарушение. Представляват извратено, изопачено възприемане и тълкуване на обективната действителност. Отличават се с настойчивост, дълготрайност, доминираност, елементи на фаталност и абсурдност, завладяване на поведението, липса на алтернативно мислене и търсене на истината. Те не се коригират нито чрез разубеждаване, нито от доводите на практиката, а биват категорично отстоявани. Най-широко разпространение има класификацията на налудностите по тяхното съдържание: параноидни – тук се отнасят налудности за преследване, за отношение, за въздействие /върху техните мисли, чувства и желания/, за ревност, еротични /любовни/ налудни идеи; Налудните идеи за величие /мегаломанни/ могат да имат афективен произход и да са в рамките на възможностите на заболелия /необикновени интелектуални качества, високи дарби, особена значимост/, могат да са логични и систематизирани /за ценни изобретения и реформи/, но могат и да са с грубо нелеп и фантастичен характер. Депресивните налудности са най-често за виновност, хипохондрични, нихилистични, за осъждане и др.

Представи и памет - Представата се описва като оживяване на минали възприятия. Тя не притежава качествата на възприятието като яркост и подробност. Пред нас тя изниква като бледо копие на това, което сме възприели. Ако представата добие такава яркост, живост до степен на възприятие, тогава е налице т.н. едентизъм, посредством който хората на изкуството творят. Способността за фиксиране, задържане /ретенция/ и възпроизвеждане /репродукция/ на усещания, възприятия, мисли и др. психични изживявания; следите от преживяването се нарича памет. При логичната памет фиксирането е своеобразен процес на кодиране на възприемания материал, който се включва в определена система от връзки. Задържането не е само запазване на отпечатъците или впечатленията, то включва трансформация, обобщаване, схематизиране на следите. Възпроизвеждането /припомнянето/ е активен процес на селективно актуализиране на необходимите паметови следи за даден момент. Същевременно е процес на разпознаване и на сравнение на образи, съпоставени с търсените и в това отношение представлява познавателна дейност. Различаваме няколко типа памет в зависимост от продължителността на задържане на информацията: ултракраткотрайна /сензорна/; краткотрайна /вербална и зрителна/; дълготрайна /за близко; неотдавнашно; далечно минало/; епизодична; специфична; семантична и имплицитна – за автоматизирани действия.

Нарушения на паметта - Именно патологията на паметта показва, че трите й страни /фиксация, ретенция, репродукция/ са нейни действителни елементи. Те се наблюдават и в нормални условия, но най-ясно изпъкват при нарушения на паметта, когато може да се открие селективно разстройство на едно от трите посочени звена. Разстройствата на паметта са едни от най-честите психични нарушения. Условно се разграничават количествени и качествени нарушения. Към количествените се отнасят хипомнезиите. Те представляват отслабване на паметовите функции, затруднено запаметяване, а по-рядко и възпроизвеждането. Наблюдава се и при здрави хора. Противоположното явление – рязкото усилване на паметта, се означава като хипермнезия или свръхпамет. Различават се ситуативна; сънна; хипнозна; предсмъртна и т.н. хипермнезия. Амнезията представлява пълна загуба на спомените за определено преживяване или за даден период от време с различна продължителност. Има няколко вида: когато човек не си спомня периода на заболяването, травмата – конградна; когато се касае за времето преди заболяването – ретроградна; когато не може да фиксира, запазва никакви следи след заболяването – антероградна. По отношение на ретроградната амнезия, действа т.нар. закон на Рибо – всичко, което се забравя, става от по-новите към по-старите спомени. Към качествените разстройства отнасяме аломнезиите /илюзии на паметта/ - действителните събития се възпроизвеждат неточно, видоизменено впоследствие и поради особените интереси на личността. Конфабулациите се означават като измама на паметта. Съществуващите празноти на паметта поради амнезията се запълват с измислици. Псевдомнезиите или т.нар. халюцинации на паметта са болестна проява, при която хората преживяват собствените си фантазии като реални спомени.

Интелектуално поведение в процеса на адаптация и обучение. Изследване - При определение на понятието интелигентност понякога се пренебрегва ролята на обучението. От гледна точка на ефекта от обучението /вкл. и активното социално учене чрез адаптация/, можем да кажем, че степента на интелигентност отразява доколко индивидът е способен да прецени своя досегашен опит, информация при решаване на новите задачи и приспособяване към нови условия и ситуации. Развитието на интелектуалните способности е неотделимо от процеса на обучение, т.к. измерима е не интелигентността, а поведението, проявите, постиженията, които се манифестират в поведението. Съществуват най-общо два типа средства за диагностика на интелекта – стандартизирани и нестандартизирани. Първият тип тестове позволяват да се оцени не толкова отделен аспект на мисленето, колкото неговата оценка на базата на предварително съставени нормативи. Втората група методи разкриват особеностите на мисловните процеси анализ, синтез, обобщение и пр. като най-често липсват стандартни оценки. Стандартизираните методи за измерване на интелекта могат да се обособят в две основни групи – вербални и за извършване. Една от популярните методики е свободния от културно влияние тест на Кетел, който се опитва да измери “чистата” интелигентност, неповлияна от културната среда. Тестът измерва два фактора на интелекта – флуидният /вроден, биологично обусловен/ и кристализиралият /опитът/. Възможно е индивидуално и групово тестиране. Стимулният материал има графичен характер. Тестът на Бине-Симон се състои от задачи, групирани по възрастови равнища, като умствената възраст се определя от максималното равнище, до което може да достигне индивида. По-късно се въвежда квотиент на интелигентност, който се определя като отношение между умствената и хронологична възраст. Прогресивните матрици на Рейвън имат два основни варианта – цветен и чернобял. По-широко използваният чернобял вариант се състои от 60 матрици, разделени в пет серии, с пропуснати елементи и с прогресивно нарастваща трудност задачи. Трудността на отделните серии също е увеличаваща се.

Нарушения на интелекта – временни и устойчиви - Разстройствата на интелекта се разпределят в две големи групи: деменции /разпад на интелектуалната дейност/ и олигофрении /интелектуална недостатъчност/. При тях има забавено или нарушено развитие или пък разграждане, опустошение на цялата психична дейност, а не само на умствената. Интелектуалната недостатъчност се означава като интелектуален дефицит или недоразвитие, въпреки че е налице цялостно психично изоставане, с водещо увреждане на интелекта. класически се разделя на три степени: най-леката степен е дебилност /лека олигофрения/. Нарушението е характерно с беден речников фонд, малко и елементарни понятия, невъзможност за сложни обобщения, недостатъчен анализ и синтез, преобладава конкретно-образно мислене. Заболелите са слабо обучаеми в специални заведения с по-малка натовареност и опростена програма на обучение. Възможно е придобиване на професионална квалификация. Умерената олигофрения /имбецилност/ се характеризира с невъзможност за абстрактно мислене, не боравят с понятия и имат образно мислене. Речниковият им фонд е крайно недостатъчен, притежават известни потенциални възможности за усвояване на определени трудови навици; имат нужда от контрол и ръководство. При тежката степен /идиотия/ липсва всякаква членоразделна реч и мислене. Основните двигатели в поведението са инстинктите. Може да се каже, че липсват психични функции.

Деменцията /придобито оглупяване/ представлява упадък на интелекта, след като той е бил оформен или правилно се е развивал до заболяването. Всъщност и тук не се касае за изолирано разграждане само на ума, а на цялата психична дейност. Деменцията е най-характерна за старческата възраст. Психичната дейност става по-бедна, елементарна, избледнява и емоционалната реактивност. Особено дълбоко и на първо място се нарушават паметовите функции; намалява запасът от думи, представи и понятия; логичното мислене се замества с конкретно-образно и стереотипно; изпълнението на елементарни умствени задачи се затруднява, ограничава, а в по-късните етапи се преустановява. Началото на заболяването не винаги може да се установи. Деменцията има две степени: лаконарна /частична/ и глобарна /цялостна/. При лаконарната болният забелязва промените в интелектуалната си дейност, нарушенията на паметта и се стреми да ги скрие и преодолее, т.к. е критичен към тях – запазена е фасадата на личността. Разстройството на интелекта първо се демонстрира външно с паметовите нарушения. При глобарната деменция има пълна безкритичност от страна на заболелия. Той не забелязва промените и не ги разбира, отрича ги, не се съобразява с поведението си. Тази деменция започва със самото разстройство на интелекта.

Пасивно и активно въображение – особености и патологични форми