Joomla Software solutions Template

Payday loan

"Никомаховата етика"

Увод

Известно е, че от Аристотел тръгват началата на ред науки. Тези начала се откриват както в редица  работи: "За небето", "Беседи по физика", "За душата", "Риторика", "Политика", "Поетика", "За устройството на животните", "Никомахова етика", "Атинската държава" и така до 146 заглавия, които днес ни изумяват и водят въпроса за човешките възможности.

В зависимост от тематиката произведенията на Аристотел се подреждат в четири раздела. В първия влизат логическите трактати, които след смъртта на автора се обозначават с термина “органон”. Тук спадат следните трактати: 1. “Категории” 2. “За тълкуването” 3.”Първа аналитика” 4.”Втора аналитика” 5.”Топика” 6.”Опровержение на софистичните доказателства”. Към втория раздел принадлежи трактатът “Метафизика”, който заема основно място в творчеството на Аристотел. Третият раздел съдържа натурфилософските произведения като “За небето”, “Физика”,”За душата”. Четвъртият раздел съдържа социално-политическите и литературно-естетическите трактати “Голяма етика”, “Никомахова етика”, “Поетика”, “Реторика”, “Атинска полития”.

От друга страна, характерът на времето, в което работи Аристотел  разделил етическата философия като наука и в научното изследване се откроили двете школи на атическата философия: академичната и перипатетичната. В първата доминира питагореизираната метафизика в поколението на Аристотел, след което се променила по посока на едно популярно морализиране. В лицея първо Теофраст, а после и Стратон, държали за доизграждане и преформиране на Аристотелевата метафизика, но както самият Теофраст, така и неговите приятели Дикеархос и Аристоксен, се обърнали към природо-научните и литературно-исторически студии. По-късно перипатетиците имали голям дял и участие в александрийската научност и историята на етиката намерила в тяхно лице усърдни личности, които я преработили.

Етическите идеи на Аристотел са тясно свързани с онтологическите проблеми на философията му. Те нямат характера на нормите на обикновената житейска практика, не са подложени като изисквания на популярния морализъм, а изразяват вътрешната структура и логоса на нравствения свят на личността, освободен от зависимостта и протекционизма на непосредствено дадените реалии. Аристотел атакува тривиалните представи за живота и цели извеждането на човека от собствената му ограничена пещера, за да го насочи към по-значими ценности на материално-духовния свят. Етиката култивира високо нравствени качества, образованост, духовно усъвършенства човека и му открива нови хоризонти за познанието и действието. Логически аргументирани, най-общите определения на етиката имат статуса на задължителни норми за човешкото поведение и действия.

Като цяло,  етиката е конкретно приложение на онтологическите схващания по отношение на нравствения свят на индивида. Главните понятие на хилеморфизма “материя“ и ”форма” запазват основния си смисъл, но, отнесено към нравствеността, придобиват и конкретен смисъл и нюанси. (Хилеморфизмът се отнася до смисъла на понятията форма и материя, а и за причините, движението и познанието, нравственост, изкуство и др.) В качеството си на субстрат на моралното съзнание материята е съвкупност на човешките потребности, реализирани в нравствената сфера по отношение на нейната обща цел. Формата изразява своята природа на същност и цел, представлява обективнореалният принцип на действията на индивида. От тази гледна точка всяко нравствено качество, което е формулирано и маркирано в етиката е единство на субстрат и форма, в което човешките възможности за определено действие се въплъщават и осъществяват като постигане на дадена цел. Телеологизмът на аристотелизма разглежда въпросното единство от гледна точка на крайните причини и отчита целеустремеността на човешкото поведение и действия. Нравственото качество е резултат от вътрешното единство на стремежите на човека и понятието за целта. Всяко човешко поведение се мотивира от дадена цел, обективния смисъл на която е реализирането на една или друга нравствена стойност. Така целта е логосът на човешката дейност, а телеологизмът – един от принципите на етиката на Аристотел.

1. Никомаховата етика

Аристотел предлага структурата на нравствения свят на индивида, отразена в главните категории и определения на етиката: благо и благоденствие, благоразумие и блаженство, величие и бедност на човешкия живот, въздържаност и воля, достойнство и дружба, единодушие и враждебност, зло и добро, лъжа и мнение, мисъл и мъдрост, мъжество и надежда, справедливост и несправедливост, правда и порок, свобода и робство, цел и чест и др. Въпросните категории и определения на моралната философия изграждат една цялостна “метафизическа конституция” на духовния свят на античното общество.

Никомахова етика е посветена на сина на Аристотел Никомах и на практика  представлява блестяща поредица от лекционни бележки.

Етическите принципи, отразени в етиката са насочени към: определяне на благата, към постъпките на отделния човек и отражението на тези постъпки върху общата дейност на човека : “Всяка постъпка и съзнателен избор изглежда се стреми към някакво благо. Но се вижда, че има някаква разлика между целите – едни са дейности (energeia), а други са дела (ergon) в резултат на тях....делата са по-добри от дейностите. Понеже съществуват много постъпки...., то възникват и много цели – здравето е цел на медицината....Всички те са подчинени на някаква способност (dunamis)...Във всички тях целите на всички основни дейности са по-предпочитани от целите на тези, които са подчинени...Обаче няма никаква разлика дали тези дейности са целите на постъпките или са нещо друго, отделно от тях...”

За Аристотел всичко съществуващо може да се опише с краен брой негови начини на пребиваване в света, с краен брой “евствувания на естеството му”. Те са и крайните изказни форми, отвъд които не може да има разбиране. Накратко, това са категориите, в които мислим нещата и чрез които ги изказваме и които в последна сметка са отглас на действителното битие. Според Аристотел те са десет, а именно: “или същност; или колко; или какъв; или в какво отношение; или къде; или кога; или в какво положение; или в какво състояние; или действие; или да се подлага на действие”. Аристотел дава и съответните примери: така например, “същност” е “човек”; “колко” – “два лакътя”, “в какво отношение” – “на две”, “по-голямо”; “къде” – “в Ликея”, “на площада” и т.н.

Днес тези определения ни изглеждат странни, но надали имаме основания да смятаме, че и на съвременниците им са звучали по-ясно: просто тези определения са крайните места на изказването и мисленето и отвъд тях не стои нищо друго с оглед на съобщимата истина. След множеството редакции и систематизирания чрез латински преводи и схоластически тълкувания, Аристотеловите категории се отливат в терминология, която стои в основата на научността. Затова изброените по-горе десет форми на съобщаване на битието на съществуващото днес имат следния вид: субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие, подложеност на действие. Ако си представим съществуващото като сфера (а древните гърци са си представяли идеала за съвършенство, завършеност, именно така), то категориите ще са своего рода “дреха”, в която всяко нещо е “облечено”.

Аристотел още в самото начало отбелязва, че цялото човешко търсене, всяко действие, предполага като цел някакво благо. Тъй като действията са различни, различни са и благата. Но именно защото са различни благата, може да се предположи, че съществува едно висше добро. Последното не зависи от друго, освен от самото себе си, то е “благо само по себе си”. То е винаги цел и никога средство. Това висше благо е блаженството, щастието, а щастието е единственото благо достатъчно за самото себе си: това е абсолютното благо. Щастието е душевна дейност, съобразена с най-високата добродетел:  “Ако целта на нещата, които извършваме, е желана от нас, заради самата нея...то ясно е, че тя ще да е благото, и то най-висшето. И тъй, дали неговото познаване има голямо значение за живота...по добре ли постигаме това, което е необходимо? Ако е така...трябва да кажем какво е самото то и към коя от науките или способностите има отношение. Може би ще се приеме мнението, че към най-висшата и най-основната наука. А ясно е, че науката за държавата (politike)...Понеже се занимава и с останалите практически науки, а освен това постановява какво трябва да вършим и от какво трябва да се въздържаме, то нейната цел обхваща целите на всички други науки, така че тя именно ще е човешкото благо...То е желано за всеки един поотделно, а още по-прекрасно и по-възвишено е да го има народът и държавата. И така към тези неща е насочено нашето изследване, което е един вид (научно съчинение) за държавническото изкуство (politike).

Човешките същества имат специфична природа, а тази природа е такава, че те имат определени цели и блага, така че по природа да се насочват към специфичен телос. Какво се оказва доброто за човека? Добродетелите са онези качества, които ще позволят на индивида да достигне eudaimonia и чиято липса ще провали движението му по посока на този телос.                  Евдемонизмът е най-старата теоретическа система  за обобщение и тълкуване на морала. Той е изграден преди всичко върху индивидуалния опит на човешкия индивид, базира се върху сетивния опит на личността.

За Аристотел удоволствието не ни се разкрива чрез една сила, чрез пример на живота, който съществува или се представя, а в реалността тази, в която действаме и която ни се явява. Тази Аристотелова мисъл трябва да се разбира така: Всяко отношение към света, тогава когато се проявява чрез един образ се почувства чрез удоволствието (hedone). При Аристотел не съществува противопоставяне на удоволствие и реалност.

У Аристотел започва един процес, който най-общо можем да определим като отделяне на философското от политическото, което става на базата на етическото. Раздалечаването между философия и политика или възможността за оценностяване на чистото действие започва тъкмо от Аристотел. Колкото и да се изисква "справедливостта" в нейната реципрочност от управлявани и управяващи, Аристотел казва, че човешката низост е толкова ненаситна, че не може да се стигне до обективна справедливост. А ефектите от това са: първо, налага се да има "репресивна справедливост" и, второ, оказва се, че доброто може да съществува в самата практика вън и независимо от теорията, т.е. добрият гражданин може да не е чел съответната теория или пък да не е дотам възпитан и образован (по начина, по който Сократ си е представял, че човек трябва да знае доброто, за да прави добро). У Аристотел започва да се прокрадва идеята, че самата практика може да накара гражданина да прави добро, без да е необходимо някакво знание за доброто.

Аристотел все още пази гръцкия усет, че свободата, т.е. възможността да се самоопределяш и да определяш какво другите да правят, е постигната в актуално взаимодействие: все едно дали взаимодействието е битка, приятелство, любов и т.н. - във взаимодействие, в което някой дръзва да каже кой е той и какви са другите и на практика получава признание, че тази диспозиция на силите и позициите е справедлива, независимо че съдържа неравенство.
Аристотел има за идеал "самодостатъчността". Аристотеловото убеждение е, че много голяма държава не може да си осигури такава самодостатъчност. Защото самодостатъчността е крайната цел, според Аристотел.

Щастието се състои в най-съвършената дейност, на която е способен човекът. Тя трябва да се отличава със своята континуалност; с удовлетворението, което дава; с независимостта си от външни предпоставки; с това, че се упражнява изключително заради самата нея. Най-често на тези изисквания отговаря практическата дейност – Аристотел подчертава нейния теологически характер. Тя е разглеждане на най-съвършеното или божественото съществуващо. Чрез нея човекът активира една божествена способност в себе си. На това съвършено щастие противостои едно щастие от втори порядък – практическият живот според фронесис и етическите добродетели. Различаването и оценяването на тези две форми на живот се базират на антропологически дуализъм. Духът (nous), който прави човека способен на теоретически живот, не е като останалата душа форма на тялото, а е отделен от него. Той е божественото в човека и неговото същинско, по-добро Аз. Човекът обаче живее практически живот, доколкото е единство от тяло и душа. Човешката дейност е насочена към реализацията на върховното благо – eudaimonia (щастие). Евдемонизмът полага доброто като обект на човешките желания и действия. Нравствените качества са вътрешната цел и мотив на човешката дейност. Ето защо като чиста практика евдемонизмът изразява собствената позиция на свободния човек, неговата духовна самодостатъчност  и автономност. Евдемонията е своеобразна цялостна симфония на човешките позитивни дадености.

Етическите проблеми привличат вниманието на Аристотел главно като етични проблеми на гражданина на държавата, между етиката и политиката съществува тясна връзка. Държавата изисква от гражданина определени добродетели, без които човек не може да осъществи политическите си права и да бъде полезен на обществото. Понятието добродетел е основно и конструктивно определение, в което са отразени общите позитивни характеристики на моралното съзнание и действие. Добродетелта е конститутивно и придобито, първично дадено и култивирано морално качество. Добродетелта е моралния аспект на общия проект на човека, нормата, която очертава пътя на постигането на високо нравствени качества и отношения между хората. Тя е и целта на общите усилия на човека, в нея намират израз най-благородните лични и обществени задачи, желания и начинания, мотиви и съзнателни убеждения. Добродетелта е едновременно и синтез на високо нравствените качества, и критерий и норма на човешкото поведение, и идеал на жизнената позиция на човека. Според общоприетото мнение Аристотел се смята за баща на политическите науки. Факт е, че понятието за политика, наложило се днес чрез Аристотеловия трактат, има специфични измерения. Те са в знания, умения и практики превърнати в изкуство. Тогава е неизбежно кореспондирането между историята на знанието за политика с историята на политическия опит.  Античните политически знания на Аристотел са по-скоро изкуства и съдържат цялостна програма за възпитание (дидактика) и етика, както и формирането на ценностна перцепция (епистемология и естетика), също и комуникативни умения (риторика), и умения за сигурност (техники) и навици и не на последно място умения за мислене (логика). Това е най-очевидно в трактата "Политика", където има преди всичко етически напътствия за цялото разнообразие от човешки дейности. Най-впечатляващ е аргументът в глави седма и осма, който "разделя" политическото на два хетерогенни вида: господарска и държавническа власт. Това е политико-антропологичната теза на Аристотел За него робството, войната и ловуването са естествени асиметрични форми, различни от политиката между равни, която изисква знания за изкуството на приятелството (filia). Още по-очевиден пример е етическото произведение на Аристотел "Никомахова етика", където на свой ред има цели абзаци и позовавания на "Политика". Следователно политическите идеи съществуват като морални много преди да е канонизирано знанието за политиката. Моралността полага еднопосочността на политиката: "Само по един начин сме добри, а по многобройни начини сме лоши." Политическото знание е конституирано консенсуално в рамките на дадена култура и общество. То е имплицитен опит за конкретната култура. Най-често знанието за политиката е езотерично: "2. В прекрасните и справедливите неща, с които се занимава политиката, има толкова голяма разлика и неустановеност, че изглежда ги има само в законите, но не и по природа." . Аристотел смята, че: "4. Може би ще се приеме мнението, че към най-висшата и най-основната наука (9) 5. А ясно е, че това е науката за държавата. (10) (politikh) 6. Защото именно тя предписва какви науки трябва да има в държавите и кои от тях и до каква степен всеки да изучава. Виждаме още, че най-почитаните способности (dunamis) - такива като стратегията, изкуството да се управлява домакинството, реториката - също са подчинени на нея. 7. Понеже се занимава и с останалите практически науки, а освен това постановява какво трябва да вършим и от какво трябва да се въздържаме, то нейната цел обхваща целите на всички други науки, така, че тя именно ще е човешкото благо.". Положението на политическите идеи не стои така по отношение на обществата в неевропейските култури. Затова политическите идеи са a priori за политическите науки: "Защото три начина на живот изпъкват - този, за който сега казахме, ( удоволствието), вторият - политически, и третият - съзерцателен." Агонистичен уклон у Аристотел има в "Политика", но няма подобна концепция за разбиране на политиката. Такава концепция има в "Никомахова етика" и по-конкретно в анализа на асиметричните и симетричните отношения.

Заключение

В етиката на Аристотел за нравствени ценности се сочат по принцип духовните възможности и способности на индивида, които, спомагайки в най-голяма степен за постигането на щастието, са главно изискване живота. От тях на първо място е знанието – факт, който добре подчертава рационализма. Евдемонизмът на античния мислител е дълбоко рационалистически, защото съгласно с това духовните почви  на човешката дейност се откриват в истината и обратно – фактите на знанието се материализират в тази дейност. Рационализмът на аристотелизма свързва общия нравствено – етически принцип в качеството му на идеал  с единичните факти и прояви на житейската практика, и обратно – поведението на отделния човек с всеобщите норми  и логоса на духовния живот изобщо. Оттук в него е заложено и разбирането за дълга като мотив на моралното поведение, който оправдава интереса и действията на индивида, доколкото те отговарят на общочовешките норми на хуманизма.

Етическите добродетели от своя страна също са значими и се основават на ролята на желанията и потребноститте на нрава на индивида. Думата “етически” произлиза от ethos, което се превежда най-добре като характер. В “Евдемова етика” ethos се дефинира като свойство на неразумната душевна способност, която е в състояние да следва разумната. По-важна за нашия предмет е етимологическата връзка с етос – “навик”, “обичай” и “нрав”. В него Аристотел вижда указание за произхода на етическата добродетел.