Joomla Software solutions Template

Payday loan

Мотиви в психологията

Увод

Мотивите са подбудите, които най-добре познаваме и на които се позоваваме твърде много във всекидневието. Когато обясняват подбудите си, хората са склонни да се позовават на мотиви. Това се разбира лесно от гледна точка на същността на мотивите.

В курсовия проект ще се направи кратък преглед на същността на мотивите от психологическа гледна точка.

1. Същност на мотивите

Мотивът е вид подбуда, функционираща на съзнателно равнище. Съдържанието на мотива може да е предмет, ценност, дейност, склонност, която се изказва с думи. Индивидът е убеден, че осъзнаваното съдържание на мотива има причинно действие върху неговите преживявания и действия.

Мотивът се преживява достатъчно отчетливо, за да се превърне в тема на преживяване. При това той намира словесен израз спонтанно или с известно усилие. Субектът има действителното или мнимо чувство, че преживяваното като мотив е достъпно за истинно разбиране и би могъл да го съобщи на други хора. Мотивът участва в рационалния контрол над собствените подбуди и се включва задължително в построяването и реализацията на волевото действие.

Във връзка с осъзнаването и публичното заявяване на мотивите са възможни следните казуси:

• Индивидът знае действителния си мотив и го съобщава достоверно;
• Индивидът знае действителния си мотив, но заблуждава другите индивиди;
• Индивидът не знае действителния си мотив и изявлението му за мотив не е валидно, независимо дали се опитва да заблуждава или да бъде честен.

От трите казуса се вижда, че мотивите често са непрозрачни както за своя носител, така и за страничния наблюдател или участник. Дори в по-голяма степен са непрозрачни за наблюдателя. Споменатата принципна трудност в разбирането на мотивите се преодолява забележително лесно във всекидневния живот: на участниците в социалните взаимодействия се приписват типични мотиви при типични обстоятелства и не се полагат особени усилия за проникване във вътрешните светове на участниците. Смята се, че в дадена ситуация е нормално индивидът да бъде воден от точно определен мотив (или няколко мотива). За обикновено социално взаимодействие такава типизираща нагласа не създава проблеми, но когато индивидът преживява уникално смислообразуване и се ръководи от нетривиални мотиви, става драматично трудно да обясни мотивите си на своята публика: или думите не му стигат, или го смятат за неискрен, или го подозират в чудачество и лудост.

2. Видове мотиви

Според функцията, която изпълняват, мотивите се разделят в два класа: реално действащи и обяснителни мотиви. Понякога се наричат още мотиви “за да” и мотиви “защото”. Но те не са винаги в отношение на изключване – реално действащият мотив може да бъде и обяснителен, но може и да не бъде.

Когато дава обяснение на поведението на други хора, субектът е убеден, че обяснението му е универсално и симетрично, т. е. че обяснението се отнася до всички деятели, включително и за него самия. Но практически не става така – обяснителните схеми за успешно и неуспешно действие на самия себе си и на другите субекти често са противоположни. Когато субектът успява, той приписва успеха на своите лични качества и преживявания; в случай на неуспех, субектът има склонност да го припише на външни обстоятелства; действията и постъпките на наблюдавани участници се обясняват по противоположен начин.

Тази систематична склонност за приписване на причини на поведението се нарича фундаментална атрибутивна грешка. Няма съгласие по отношение на теоретичната интерпретация на този факт, но изглежда тук се проявяват защитни механизми, ненадеждност на интроспективните нагласи и липса на достъп до менталните светове на другите хора.

Мотивите са важно психологическо средство за преднамерена регулация на индивидуалната дейност и са възлови моменти във функционирането на субектния блок на психиката. Индивидът винаги има избор дали да включи един или друг мотив в следващия акт на преживяване. Такава свобода субектът няма по отношение на своите потребности и нагласи.

Разнообразието и подбудителната сила на мотивите на субекта отразяват степента на развитие на неговото съзнание и личност. Мотиви, които са високо устойчиви и субектът често ги избира като движещи сили на неговите преживявания и поведение, се трансформират в личностни или смислообразуващи мотиви. Чрез тях индивидът придава насоченост на жизнения си път и реализира делото на своя живот.

3. Мотивът като подбуда

К. Левин пръв обръща внимание на “подбудителната сила на вещите” в психологическото поле.  Той всъщност разглежда един от основните класове ситуативни подбуди. Неограничеността на подбудите, която обосновава Левин, е преди всичко неизчерпаемост на ситуативните подбуди.

Всъщност ситуативните подбуди са твърде неустойчиви, моментно ефективни и многобройни. Затова и не се поддават на убедителна класификация. Те изразяват подбудителни тенденции, които са заложени във всеки аспект на преживяването. Възможността да се формират нови подбуди в ситуационното поле е израз на огромните адаптивни възможности на психиката на човека да се възползва от благоприятните шансове, които околната среда създава. Лекотата на формирането им се експлоатира от манипулативните стратегии на рекламно въздействие, които могат да убедят индивида да купи всякаква стока или услуга.

Ситуативните подбуди имат различна съдба – някои се превръщат в съзнателни подбуди, т. е. мотиви, други стават подбудителни привички (нагласи), а преобладаващата част си остават подбуди, възникващи и действащи в актуална ситуация. Движението на вниманието в ситуационното поле придава моментна подбудителност на точките, в които то се фокусира. Включването на дадени предмети и качества в краткосрочния регистър на паметта също ги зарежда с повишена подбудителност за съответния интервал на удържане.

Въздействията на ситуацията обикновено се преживяват като периферни по отношение на съзнателните компоненти на ситуацията, но понякога се тематизират като съдържание на фокалното осъзнаване. Независимо от степента на осъзнаване ситуативните компоненти стоят извън Аза. Те създават и поддържат чувството за реалност на субекта. То се задава във вид на впечатления, в които има структурна инвариантност, която потвърждава очакванията, генерирани от образа на света.

Няма ограничения какво би могло да се превърне в ситуативна подбуда. Неограничеността е предпоставка за богатството на вътрешния свят, за тънката диференциация на личностните смисли и за адаптивния потенциал на индивида. Подбудите, извиращи от преживяваните ситуации, са главният източник на новаторство в културата.

В преживяването се извършва интеграция на компоненти от четирите подбудителни равнища. Текущата им интеграция е това, което се обозначава като мотивиране на ситуациите и поведенческите актове. Интеграцията обикновено произвежда мотивационен импулс, които се задава вътрешно като устойчива посока и ритъм на психо-поведенческата активност на индивида. Ще разгледам типичната схема на подбудителна интеграция.

Нагласите действат несъзнателно, постоянно и имат сила на подбудителност близка до тази на потребностите. Повечето нагласи са подбуди, които преди това са възникнали като стимули в конкретна ситуация или като мотиви, породени от съзнателни актове на Аза. След многократно повторение подбудителното им действие се е автоматизирало и са станали “подбудителни навици и привички”. Те могат да останат прикрепени към ситуацията, в която са възникнали, но могат и да се генерализират за повече типове ситуации и да станат обобщени нагласи. Като такива обобщените нагласи потъват в образа на света  и оттам генерират нещо като “самоизпълняващи се пророчества” – неявни предсказания за това, че нещо го има и ще се случи.

Мотивите са зададени отчетливо и контролирано, т. е. съзнателно. Те са “органи”, удължения на Аза и по правило отразяват предмети и закони на света, който конституира идеите и ценностите на човечеството. Всеки мотив има ограничено съдържание, което се преживява чрез обща представа и словесна схема. Мотивът се съпровожда от фоновата увереност, че е принципно изпълним. Само отклонявайки се от психичната норма индивидът би могъл да поддържа неизпълними мотиви дълго. Мотивите се преживяват като необходими за живота на субекта чрез преживяване на личностен смисъл, който се формира по много сложен начин от цялостния блок на субектността. Част от мотивите са директно отражение на предмети на потребности. Някои изследователи, например А. Н. Леонтиев, абсолютизират тази функция на мотивите. Но по-високото предназначение на мотивите е да реализират схвъх-потребностни влияния върху жизнения свят на човека. Силните мотиви, включени в схемите на волевото действие, могат да ограничават потребностната регулация на поведението, дори да й се противопоставят. Мотивите са средство за причинно действие на Аза върху обкръжаващия свят.

Има жизнени основания за формиране на подбудителност чрез мотиви, ако тя има възможност да внася съдържания и тенденции на опита, различни от потребностите и нагласите, в някои случаи и дори да им се противопоставят. Затова част от мотивите не могат да бъдат производни от подлежащите равнища на подбуди и са предназначени да реализират лични проекти на индивида, най-мащабният от които е планът за жизнено дело. Затова мотивите са психологическа основа на свободното действие и преживяване на човека.

Когато мотивите са упражнявани многократно и тяхната реализация започне да става без особени пречки и трудности, те се превръщат в мотивационни привички и потъват на равнището на нагласите. За да се задържат на съзнателно равнище, с мотивите трябва да се извършва “умствено повторение” (mental rehearsal), подобно на това, което се прави в ситуации на преднамерено запомняне. Често умственото повторение се извършва като усилие по смислообразуване, т. е. ситуационен ред  на търсене и евентуално откриване на сериозни ценностни и екзистенциални основания на съзнателни подбуди.

Иначе казано, мотивите се удържат на собственото си равнище чрез специална мисловна дейност – смислова рефлексия. В спокойни времена такава активност се инициира от Аза, но в бурни времена изискванията на живота и противоречията, провокирани от тях, пораждат интензивна смислова рефлексия.

Обобщение

В определени периоди на човешкия живот възникват сериозни разбърквания на подбудителните ефекти на равнищата на мотиви и нагласи. Такива състояния се преживяват като кризи на личността. Те се решават чрез опора на нови личностни смисли и чрез усвояването на нови социални умения и позиции. Излизането от кризи не винаги е гарантирано, а понякога то оставя дефекти в субектния блок, които е прието да се наричат комплекси. Най-известният от тях е “комплексът за непълноценност”.

Ситуативната подбуда може да се разглежда като преходна благоприятна възможност в ситуационното поле, на която субектът придава актуална подбудителност. Това значи, че произходът на ситуационните подбуди следва да се търси на по-долните равнища на подбуждане – потребности, нагласи и мотиви. Докато структурните единици на подлежащите равнища са относително устойчиви, ситуационните подбуди са краткотрайни и опортюнистични (адаптирани към благоприятните възможности) по дефиниция. Когато добият устойчивост и възобновяващо се трайно качество, ситуационните подбуди са се превърнали в мотиви или нагласи.

Бихейвиористките изследвания на обуславянето се отнасят до това, което тук наричам ситуативни подбуди. Само че в техните експерименталните ситуации стимулите (болкови въздействия, храна и т.н.), които се предлагат на експерименталното животно или лице, имат непосредствено биологично значение за него, затова механизмите на вниманието на субекта ги отделят бързо и безпроблемно. Погрешно се приема, че стимулите идват безпрепятствено отвън и се забравя, че т. нар. “стимули” са не толкова обективна даденост, колкото продукт на собствената аналитична активност на субекта в ситуация.

Потребностите и нагласите регулират ситуационната насоченост на вниманието, което на свой ред отчленява аспекти и предмети в ситуационното поле и ги прави действени за момента. Мотивите също пораждат свои промеждутъчни “работни цели” - намерения, които са съобразени с опциите на ситуацията. Затова моментните, инструментални цели и намерения, са следствие от действието на мотивите в ситуационно поле. Строго погледнато, целта (намерението) е мотив, пригоден към моментните опции на ситуацията. Всяко намерение (цел) представлява “стъпка” в реализацията на определен мотив. Установено е, че решаването на задачи се съпровожда от построяване и последователно изпробване на “дърво на целите”. Но същото важи и за овладяването на трудни ситуации в умели дейности. Целта се преживява като частично “пожелана” от Аза, частично като обусловена от съдържанието на ситуацията и общата логика на действие.

В ситуационното поле подбудите, идващи от различни равнища, се съпоставят и съизмерват, конфликтират като се наслагват и сумират своята подбудителната сила, взаимно отслабват и неутрализират своето действие, диференцират се на по-частни и селективни подбуди. В процеса на текущо възприятие се добавят нови подбуди към вече наличните в подбудителната сфера. Оттук може да се заключи, че актуалната ситуация е ключов фактор в динамиката на човешката подбудителност.