Joomla Software solutions Template

Payday loan

Концепцията на А. Н. Леонтиев4 от една страна характеризира меха­низмите, които водят до усложняване на мотивацията и раждането на нови мотиви, а от друга страна се стреми да обясни по силата на каква определена дейност придобива за човека нови черти и в резултат на промяна на мотива­цията получава нов „личностен смисъл". Този въпрос е особено актуален при анализ на мотивацията на правомерното и неправомерно поведение, тъй като на субекта е предоставена възможност сам да решава дали да спаз­ва или не правните норми обективно, удовлетворявайки една и съща по­требност в социално приемлива форма или чрез девиация.

Опирайки се на концепцията на Леонтиев можем да приемем, че съподчинеността на мотива на конкретната дейност на мотив, реализиращ по-широка дейност, предполагаща абстрахиране и непряка зависимост от естествено биологичните, индивидуални потребности или мотива добил личностен смисъл са онези психологически феномени, които обясняват вариантността на поведението и в престъпната сфера. Тази смислообразуваща сила на мотивите прави толкова важно за наказателно поправителната психология проникването в тях.

Според Леонтиев именно в мотивационната сфера формирането на личността намира своето психологическо изразяване.

Д. Н. Узнадзе5 счита, че всичко, което се явява нужно за живия орга­низъм, но в настоящия момент отсъствува е потребност, която е източника на активност. Трудностите по непосредственото реализиране на потреб­ността в съзнанието на субекта се проявяват под формата на специфично съдържание, изразяващо се в чувство на неудовлетвореност, съчетано с възбуда и напрежение. Всичко това разгледано в неговото единство подбу­жда към действие, имащо импулсен характер.

При отсъствие на актуална потребност е необходима определена,активнoст за осъществяване на действие, която Узнадзе дефинира като воля.6 От тук мотивацията обхваща периода, който предшествува волевия акт. ди­ференциацията на волево и имлулсивно поведение дава възможност по-тънко да нюансираме психологическата същност на различните типове де­яния. Импулсивното поведение предполага девиация поради невъзможност за съобразяване с нормите и последствията от тяхното нарушаване, но този тип правонарушения са следствие на ситуативност, непредпазливост и не­знание на нормата. Тези обстоятелства не изключват и рецидив. Действи­телното рецидивно поведение обаче предполага волева активност, свърза­на със съзнателен избор на целите и обектите на престъплението.

В основата на импулсивното и волево поведение лежи установката. Волевото поведение се отличава от импулсивното с това, че то има Период предшествуващ акта на вземане на решение. Това е периода подготвящ  възникването на установката и до голяма степен определящ волевия про­цес. Поведението става волево благодарение на мотива, който така моди­фицира поведението, че то става приемливо за субекта.7 Пред престъпника стои алтернативата - „пет минути страх - а след това „живот", която се решава в полза на*„живота", тъй като особеностите на деформацията и ми­налия опит, осигуряват избора на мотив, водещ до девиантни действия.

Обстоятелствата на живота, възпитанието, впечатленията и преживя­ванията изработват свои особени фиксирани установки8 и стават основа на готовността за дейност в съответните условия, детерминирайки развитието на индивидуалната активност в определена насока. Това дава възможност да се разбере същността на мотивацията като подбудител на такова дей­ствие , което е релевантно на закрепилата се в живота на човека установка.

Според С. Л. Рубинщейн9 мотивите на човешката дейност са много­образни и произтичат от различни потребности и интереси, които се форми­рат у човека в процеса на обществения живот и обективно съществуващото разделение на труда. В своите върховни форми те се основават на съзнани­ето у човека на своите задължения и задачи, които поставя пред него обще­ствения живот. Мотивите на човешката дейност са свързани с целите, но могат да се отделят от тях премествайки се в процеса на дейността върху други цели. При това са възможни следните варианти:

1. Мотивът може да се премести върху самата дейност, т. е. мотивът на дейността се намира в самата нея. Като най-характерен тип престъпле­ние с подобна мотивация са измамите, когато извършителят получава удо­волствие от процеса на извършване на деянието, а не толкова от постигна­тия резултат.

2. Преместване на мотива върху един от резултатите на дейността. Ка­то илюстрация може да приведем примера с опита за въоръжено отклоня­ване на самолет. Крайна цел на извършителите на престъплението е било - бягството от страна и осигуряването на други възможности за живот. Пора­ди осуетяването на деянието престъпниците придобиват известност, осигу­ряваща им популярност и висок статус сред престъпния контингент. Следо­вателно налице, е преместване на предварително набелязаната цел върху крайния резултат от извършената дейност.

Обществената природа на мотивацията на дейността обяснява и влияни­ето, което оказва на тази дейност самооценката, оценката на обкръжава­щите и обусловените от обществото норми. От тук произтичат факторите, влияещи и определящи протичането на процеса на дейността и нейните ре­зултати. Сред тях сериозно психологическо значение за осъществяване на дейността имат успехите и неуспеха. За личности със силен външен локус контрол, обусловен от техни характерови особености поредния неуспех след излизане на свобода, т. е. в условията на дефицит на външно одобрение води до поредната девиация. Този механизъм може да лежи в основата на явлението добър затворник - лош гражданин.

На базата на разгледаните автори и подходи можем да направим след­ните изводи:

1. Многообразието на мотивите открива по-големи възможности за взаимокомпенсация, съподчиняемост и опосредстване на мотиви с мотиви от по-висш социален порядък, което намалява възможността за девиантен изход.

2. Развитието на мотивите зависи от миналите и актуални социални ситуации, с които индивида е взаимодействувал. Респективно промяната в един от тези два елемента води до промяна в другия. Следователно при из­граждане на превъзпитателния процес с лишените от свобода трябва да се промени както оценката за миналия опит, така и моделирането на актуална­та ситуация за изграждане на социално-приемливи цели.

3. За изграждане на мотивацията решаващо значение има взаимодей­ствието и съотношението на рационалния и емоционален компонент в ос­новните единици на анализ на този процес: личностен смисъл (А. Н. Леонтиев), установката (Д. Н. Узнадзе) и целеобразуване и процесите свързани с успеха и неуспеха (С. Л. Рубинщейн).

4. Представите за динамиката на мотивацията изразени в схемата мо­тив — дейност — цел — резултат ефективно могат да се използуват при обяснението на различни видове девиантно поведение,

В отличие от съветските автора разглеждащи източниците, определя­щи мотивацията на човешкото поведение в контекста на неговата социална същност някои западни автори търсят съществените черти на мотивацията в индивидуалните особености на развитие на човека. Въпреки, че от гледна точка на разгледаните автори тези позиции се явяват методологически не­верни, западната психология на мотивацията дава някои интересни обясни­телни модели на поведение. За нас те представляват интерес и от гледна точка на анализа на различни типове престъпни деяния.

Бихевиористите и необихевиористите10 свеждат всички форми на пси­хичен живот до схемата стимул - реакция, но и техните изследвания показ­ват, че организмът действува и тогава, когато отсъствува отчетлива външна стимулация. Това ги кара Да отнесат към областта на мотивацията понятието подбудителна сила, потребност, инстинкт, които заставят жи­вото същество да бъде активно. Според тях поведението е резултат на нау­чаване и въпроса дали индивида ще следва усвоения модел зависи от подкре­пящите поведението фактори. Тези техни възгледи послужиха като основа за създаването на криминологична теория за „диференциални връзки"в съответствие с която престъпното поведение възниква в резултат на връзка на отделни хора или групи с моделите на престъпното поведение.

Бихевиористите се опитват да обяснят и рецидивите на престъпно по­ведение, чрез понятието инстинкт. В тази връзка учението на Фройд попада на подготвена почва. Фройд12 интерпретира инстинкта като гранично поня­тие между умственото и физическото, представено в мисълта като стимул изхождащ от организма. Инстинктите имат подбудителна сила, цел и са на­сочени към обекта. Подбудителната сила в инстинкта това е началото на импулса. Целта на инстинкта се явява намаляване на напрежението; създа­дено от нуждата на организма от нещо. Целите и обекта на инстинкта не се менят. Говорейки за инстинкти на живота Фройд има предвид преди всич­ко сексуалния инстинкт. Анализирайки психичния живот на човека Фройд отделя голямо внимание на емоционалния живот и диференцира три състо­яния: любов, гняв, страх. Избягването на страха става много важен мотив при формирането на характера. Единствената функция на страха (тревога­та) се заключава в това, че той се явява сигнал за опасност за Аза. При малоценностни изживявания особеност на личността е наличието на висока степен на тревожност и страх. Последните изкривяват адекватното възпри­ятие на обективната действителност, което обстоятелство само по себе си може да се превърне в криминогенен фактор.

За своето нормално функциониране Аза използува различните систе­ми на действие за предотвратяване на опасностите, за които сигнализира тревогата. Това са защитните механизми — изместване, проекция, идентитификация и т. н.13 Този тип защити често се наблюдават в повседневната практика при работа с правонарушители.

Адлер14 смята за основна подбудителна сила желанието за власт и могъщество противоположното, на което е състоянието на непълноценност. Взаимоотношението на тези алтернативи определя динамиката на психическия живот на човека и характера на възникващите мотиви на него­вите действия. Стремежът към могъщество става основа на такава енергия, която може да доведе до компенсация на онзи орган Или страна на дейност­та, която е недостатъчна и ражда чувство за непълноценност. Желанието за власт според Адлер не само се явява подбудителна сила на мотивите, но и определя до известна степен самата организация на психическия живот,  поставен в служба на достигането на тази цел.

При изясняване на личностовите особености на извършителите на грабежи и измами установяваме, че при тях е хипертрофирана потребност­та От самоутвърждаване. Характерът на техните действия показва компенсаторност, целяща да прикрие несформиран инцидент, пораждащ напреже­ние и тревога.

Хорни счита, че човек обладава някои вродени сили, заложени в дет­ската беззащитност, изразяваща се в чувство на първично безпокойство и вроден страх. Първичният страх продължава съществуването си и в перс­пектива, влияейки на мотивацията на поведението. Това довежда до зависи­мост на поведението на човека не от действителната опасност, а от тази, която е резултат на неговата субективна представа за опасността. Мотива­цията на поведението се определя и от първичното безпокойство, предизви­кано от детската беззащитност, пораждащо чувство на враждебност към обкръжаващите и потребност от безопасност, предизвикваща вътрешна нагласа към самооценка и получаване на оценка от другите.

Според Хорни социалните фактори и културата влияейки върху пси­хологията на човека пораждат конфликти във взаимодействията му с об­кръжаващата действителност, които влияят на мотивацията, но основна движеща сила на поведението си остават безсъзнателните психически сили. Изследваните от нас извършители на убийства и телесни повреди ни дават основание да обобщим голяма група, за която е характерно наличието на вътрешна тревога и безпокойство, които се усилват от факта на конфликти във взаимоотношенията с обкръжаващите инсцениращи прояви на вра­ждебност, преминаваща в открита телесна агресия.

При подобни случаи се наблюдава „парадокса убиец", който се харак­теризира със съчетаването на голяма вътрешна несъстоятелност и силни страхови преживявания с хладнокръвното и планомерно реализиране на на­силствения акт.

Е. Фром" смята, че индивидуализацията на човешкия организъм нами­раща се на най-висока степен на биологическата стълба довежда до възник­ване у него на чувство на самота и съзнание на своята незначителност. Стре­межът да се избави от това чувство определя мотивацията и формите на поведение на човека. Неустроеността на живота поражда чувството за са­мота, която пуска в действие безсъзнателна автоматична дейност, опреде­лена от Фром като бягство от свобода. Бягството от свобода се определя от икономически и социални причини. Разкривайки механизмите на бягството от свобода Фром говори за три основни форми: авторитаризъм, деструктивизъм и конформизъм. Те са своеобразни социално-психологически структури и установки на личността, които мотивират различните фор­ми на поведение. Крайните прояви на авторитаризма според Фройд са садиз-ма и мазохизма. Деструкционизма е стремеж към разрушаване, предизви­кан от чувството за безсилие и изолация, което е следствие от определени обществено-икономически условия. Безсилието водещо до агресия и авто-агресия е често срещан феномен при състоянието на естествена или изку­ствена изолация, в която нееднократно попадат лицата от криминално зара­зения контингент.

характерно за всички неофройдитски теории е улавянето на важни жи­тейски феномени обясняването, на които обаче се свежда до еднопорядкови, безсъзнателни, вродени сили. По този начин съзнанието се превръща в своеобразен епифеномен на психиката.

В теорията на К. Левин16 за мотивацията особен интерес за нас представлява идеята му за заместващите действия. В условията на изолация при лишаване от свобода личността продължава да има същите потребности, които тя е притежавала и на свобода, без да са налице възможността и сред­ствата за тяхното удовлетворяване. Това обстоятелство води до възникване на напрежение и до спонтанно преминаване към заместващата дейност. Та­зи дейност води до известна разрядка, тъй като има място своеобразно бяг­ство от неуспеха; благодарение на успеха в заместващата дейност. С този феномен се обясняват почти всичко проявления на субкултурата, функцио­нираща в местата за лишаване от свобода.

Един от основните недостатъци от болшинството съществуващи из­следователски подходи в по-голяма или по-малка степен е изразения емпиризъм и липсата на теоретическа обосновка на получените резултати. Така например, в западните мотивационни теории и модели предмет на изучаване стават преимуществено частни моменти на поведението на човека. Всичко това свидетелствува за ограниченост на научния подход към проблема за мотивацията. Поради тези причини при анализ на девиантното поведение е трудно придържането от начало докрай само към една,концепция. Еклек­тичното им използуване обаче не предполага научна коректност и също не довежда до успех. Изходът от това положение е в отсейването на рационал­ните моменти от отделните теории на базата на верни методологически кри­терии при прилагането им към сложните явления на престъпността.