Joomla Software solutions Template

Payday loan

Различие-идентичност са една взаимно обуславяща се опозиция, която се развива в историята на човечеството и непрекъснато променя своето значение. Процесът по себеопознаване и опознаване на Другия се движи ту в едната, ту в другата посока – отвътре навън и обратно. Самоосъзнаването и себепознаването сякаш тръгват от идентичността, но то се нуждаят и от различията, за да бъдат осъзнати, реализирани, изживени. Конструирането на идентичността (както и нейните прояви и измерения) винаги е било сред най-главните проблеми в етнологията и антропологията, но често се налага той да бъде разглеждан през призмата на различието, неговото конструиране и себеприпознаването въз основа на него. И тук е важно не самото различие като такова, а мисленето за него и произтичащите от това мислене конструкции и модели.

Още от Древна Гърция започва традицията Другия да бъде мислен като неравнопоставен, недостигнал определено ниво на културно и социално развитие, като този, който трябва да бъде образован, завладян. Това мислене може да се открие и днес дори в чисто политически и икономически план. Нещо повече – то вече е институционализирано и не само на политическо и икономическо ниво, но и на социално и дори културно. А равнопоставената различност намира рядко своето място – малко са историческите периоди, в които Другият е просто интересен или просто различен. Това са времената, в които учените, пътешествениците, мисионерите събират огромни количества информация не с цел покоряване, а опознаване (през Просвещението например). Трудно обаче се преодолява исконния европоцентризъм, който е завладял открай време науките за човека и общностите (днес можем да добавим и Северна Америка, което горе-долу означава християнският свят). Освен това е и по-трудно да конструираш своята идентичност, ако си просто различен, а не цивилизован, културен, напреднал.

А какво значи да конструираш своята идентичност? Това може да се види на различни нива – пол, етничност, религия, раса. Мъжът се самоосъзнава като мъж в противовес на жената, белият – съпоставяйки се с чернокожия, българинът се оказва българин в световната етнична карта. Идентичността може да бъде конструирана на плоскостта на биологичното или социалното, което създава различни видове общности. Имайки предвид, че общността е група от хора, между които съществуват естествени връзки (колкото и спорно да е това твърдение), трябва да се отбележи, че общността може да се роди само в люлката на различието – само като резултат от несъвпадението ú с други общности – и това важи с пълна сила независимо от организиращите ги вътрешни принципи. Белезите и границите, които оразличават една общност от друга, не са така цялостни, както изглеждат – те са избрани явления, които са значими за самата общност и открояващи я от останалите. В зависимост от обекта на оразличаване този набор от особености се изменя, за да се запази винаги различността и, респективно, идентичността, крепяща се на вечния диалог между общностите и непрекъснатото реконструиране на различието. В този диалог се раждат основни за общностното самосъзнание концепции, които са дълбоко вплетени в паметта на общността и изграждат нейната материална и словесна история. Всъщност историята е именно резултат от един или друг вид общуване  между близки във времето и пространството общности, от техните взаимодействия.

Но изследването на мисленето за различието ни насочва към мисленето за границите например, или за същността на нарочните взаимодействия. Какво имам предвид: осъзнаването на различността налага поставянето на едни или друг вид граници – материални, териториални, словесни. Разбира се подобни граници между типове общности, които са били дълго време в контакт, са станали вече традиционни – държавните граници, мъжките и женските територии, оградата между съседи, наименованията и т.н. И всъщност често границите като резултат от различията са тези, които обуславят поддържането на общността.

От друга страна след (често псевдо-) опознаване на Другия се пристъпва към абсолютно целенасочени взаимодействия с него. Колониализмът като модел на мислене и отношение към различните още намира своите измерения, макар и с променени форми на реализация. Тук могат да се споменат съвременните войни, както и отношението към Другия, който е между нас – говоря за малките етническите и конфесионални групи в средата на национална етничност или религия. Това отношение вече не е процедура за конструиране на собствената идентичност, а за конструиране на чуждата идентичност през един привилегирован поглед на мнозинство. Разбира се съвременната наука бяга от такива визии, но те не трябва да се подминават, защото съществуват в ежедневното взаимодействие между представителите на тези общности. А в ненаучното, или ежедневното, отношение етнологията и антропологията трябва да забележат раждането на предразсъдъците, отрицанието, различните типове видими и невидими граници. И макар че модерното общество е резултат от вековните взаимодействия на едни или други общности, не трябва да се пропуска факта, че модерното общество е по-пълно и разнообразно на такива взаимодействия от което и да е друго – полиетничните държави, мащабната емиграция, Хартата за правата на човека, споровете около термини като малцинство, расизъм, етноцентризъм. Трудно е в такива обстоятелства проблемът за различието да не е на дневен ред непрекъснато – и ако останем в полето на науките за човека и общностите диалогът е обозрим. Но дори и само там – наясно ли сме с това кои са Другите, къде са те, дали са Други… Та науката още не е стигнала до единодушие по отношение на това от коя страна на границата трябва да сме, за да опознаем Другия, а оттам и себе си.