Home Психология Генеративност и стагнация

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Генеративност и стагнация ПДФ Печат Е-мейл

Резюме: Статията обръща специално внимание на един от осемте психосоциални периода в развитието, а именно кризата на зрелостта генеративност срещу стагнация, като въвежда 7 нови понятия, описващи конфликтите, които са в основата на тази криза. Тези конфликти са: включеност срещу изключеност, гордост срещу срам, отговорност срещу амбиваленстност, професионална продуктивност срещу неадекватност (некомпетентност), родителство срещу погълнатост от себе си, важност за останалите срещу отчуждение, и искреност срещу отричане. Всеки конфликт е свързан с друг стадий от развитието по Ериксън.

Ключови думи: зрялост, човешко развитие, генеративност, идентичност, психосоциален конфликт.

Увод

Статията цели да предложи модел, основан на направените вече изследвания в областта, чрез който да се попълнят по хоризонтала графите в таблицата, описващи кои конфликти в предхождащите и последващите кризата на зрелостта стадии имат отношение към кризата генеративност срещу стагнация.

Теорията на Ериксън за идентичността може да бъде подкрепена с подобни идеи на много други психолози. Сред тях са Frankle, Debats, Rogers, Maslow, Piaget, Kohlberg, Gilligan и Loevinger. Например, идентичността включва непрестанния стремеж човек да направи различни аспекти от себе си конгруентни (връзка с Роджърс). От друга страна самоактуализиращият се човек на Маслоу напомня за този, който успешно е преминал през кризата на зрелостта генеративност срещу стагнация при Ериксън.

Животът на Ерик Ериксън

Роден е през 1898 и е преживял повечето големи събития на 20 век. Ериксън така и не узнава идентичността на баща си и може само да предполага, че е светлокос датски християнин за разлика от майка си и втория си баща, които имат тъмен тен и еврейски произход. Започва да работи като човек на изкуството и в началото на 20-те си години преминава през дълъг период на мораториум, през който пътува в търсене на своята идентичност. Учи и преминава през лична психоанализа, проведена от Ана Фройд, но така и не получава висше образование. Изследванията му върху цикъла на живота комбинират традиционните психоаналитични техники с идеи от антропологията, социологията и историята. Не успява да подкрепи емпирично своята теория.

Таблицата на жизнения цикъл

Теорията на Ериксън е епигенетична – конфликтът от всеки един стадий присъства по някакъв начин в човешкия живот преди стадия, в който доминира. На всеки стадий се противопоставят две противоположни тенденции, като успешното разрешаване на кризата води до баланс между двете тенденции.

Ериксън използава таблица, за да опише човешкото развитие. Осемте стадия са разположени по диагонала, а останалите полета, с изключение на хоризонталата на 5-та криза, са оставени празни. Ериксън подканва другите изследователи да попълнят празните полета и да очертаят взаимовръзките.

Няма ясни правила за попълване на полетата на 7-я стадий, но все пак бихме могли да използваме логиката при запълването на тези от 5-я стадий. Ериксън уточнява, че полетата в колонката под името на стадия са предпоставките за съответния стадий от предхождащите стадии, а полетата в колонките над определения стадий са придобивките от него за целите на последващите стадии.

Когато разработва предпоставките и придобивките за стадия на идентичността, той дава само една от предпоставките за стадия на зрелостта – лидерство и следване на лидери срещу объркване на авторитета.

Генеративност срещу стагнация

Основният конфликт през зрелостта се състои в противопоставянето между тенденциите генеративност и стагнация. Оцеляването на човешкия вид зависи от готовността на родителите да полагат грижи за своите деца. Има взаимна изгода за детето и възрастния – детето се нуждае от някой, който да се грижи за него, а родителят – от някой, който да се нуждае от грижите му.

Всеки се сблъсква с кризата на родителството – някои хора вземат решение да станат родители, други стават родители без съзнателно да са го искали, трети решават да не стават родители, а четвърти искат, но не могат. Настъпването на кризата на зрелостта варира в изключително широки граници – от ранното тийнейджърство до началото на 40-те. С децата идват и много предизвикателства, които поставят на изпитание родителското търпение и същевременно носят много косвени награди.

Чувството за генеративност е важно както за индивида, така и за обществото като цяло. В едно здраво семейство родителите показват генеративност чрез интереса и грижата за децата си; в организациите, лидерите с чувство за генеративност са способни да се погрижат както за изпълнението на целите на организацията, така и за благоденствието на своите подчинени. Schott (1992) сравнява себеактуализиращите се индивиди с тези, които са си изградили чувство за генеративност.

Изследвания върху генеративността

Следните изследвания доразвиват концепцията на Ериксън за идентичността и стадиалното развитие, като поставят важни теоретични въпроси.

Marcia, Waterman, Matteson, Archer и Orlofsky основават изследователската си работа на психоаналитичния метод, използван от Ериксън. Те използват термина “статус на идентичността”, който не е свързан с разрешенията на кризите от предходните стадии. Четирите статуса на идентичността са: постигната идентичност, мораториум, предрешена идентичност и объркване на идентичността.

Всъщност изследванията на Марша засягат кризата на идентичността през пубертета, докато Josselson (1987, 1996) проучва статусите на генеративността при зрели жени. Тези статуси са следните: постигнала генеративност, търсеща генеративност, пазителка на традицията и с дифузна генеративност, и съответстват на юношеските постигната идентичност, мораториум, предопределена идентичност и объркване на идентичността. Задачата ни в настоящата статия е да обвържем тези нови понятия с предпоставките за кризата на зрелостта в предходните стадии и да използваме направените изводи, за да запълним празните полета в таблицата, отнасящи се до генеративността.

Bradley (1997) доразвива идеите на Марша и доказва, че двата възможни изхода от кризата на зрелостта –свръхангажиране и отричане – зависят от факторите влагане и включеност. Възрастните могат да имат висок или нисък резултат по тези два фактора по отношение на себе си и на другите и в съответствие с този резултат да бъдат класифицирани в един от следните 5 статуса: генеративен, действен, обществено-ориентиран, конвенционален или стагниращ. През 1998 г. Брадли и Марша успяват да валидизират тези конструкти чрез прилагането на NEO Personality Inventory и Loevinger Sentence Completion Test.

Kotre (1984) описва действието и общуването като два различни подхода към намиране на идентичността. Ориентираният към действие човек върви напред сам, защото се страхува да бъде зависим от някого, а ориентираният към общуването разчита на другите, за да реши как да постъпва в живота.

Кенистън и Левинсън смятат, че съществува преходен период между формирането на идентичност и поемането на родителска отговорност, като при мъжете Левинсън е наблюдавал период на “катерене по стълбицата” преди да се появят мислите за следващото поколение (през стабилния период на улягане между 33-40 г.).

Vaillant и Milofsky (1980) предлагат ревизия на теорията на Ериксън, след като правят лонгитюдно изследване както на богати, така и на бедни мъже. Техният модел е спираловиден и разглежда стадиите като развитийни задачи, а не като кризи. Стадиите са последователни, но човек може да си остане на определен стадий без да продължи развитието си напред. Vaillant и Milofsky предлагат да се добавят 2 стадия към жизнения цикъл: първият, консолидация на кариерата срещу себепоглъщане, настъпва преди генеративността, а вторият, пазители на ценностите срещу ригидност, идва след генеративността. Всъщност тези аспекти не бива да се разглеждат като допълнителни стадии, а по-скоро като придобивки от предишни стадии, придаващи специално значение на кризата генеративност срещу стагнация. Кариерната консолидация е пряко свързана с проблеми, произтичащи от 4-ти стадий, трудолюбие срещу малоценност, а себепоглъщането е вид смущение на идентичността от 5-ти стадий.

Няколко автори-жени правят уточнения към теорията на Ериксън относно женското развитие. Josselson (1987, 1996) твърди, че развитието на жената повече напомня на преплитането на нишки, появяващи се в многообразие от форми, отколкото на стадиална прогресия. Това преплитане добре отразява взаимосвързаността на всички стадии. Кризата от всеки стадий присъства в една или друга форма преди да се появи в своята цялост; тук можем да включим и термина адаптивна регресия – вплитане напред и назад на развитийните задачи.

Matteson (1993) съобщава за изследвания, които показват, че шестата криза на интимност срещу изолация при жените не може да бъде разрешена преди да се премине към следващия стадий на генеративност.

Snarey (1993) провежда обширно изследване върху бащинството и стига до заключението, че бащите, които активно участват в отглеждането на децата, помагат не само на децата, но и на себе си в своето развитие, което се разпростира до кариерата.  Най-вероятно тези бащи се концентрират върху предпоставките на генеративността, заложени в 6-я стадий на интимност срещу изолация.

На базата на предишни изследвания са изведени следните възможности за попълването на някои от празните квадрати, които описват противопоставянето на генеративност срещу стагнация.

Включеност vs изключеност

Първият стадий на доверие vs недоверие може да приеме формата на включеност vs изключеност в зрялата възраст. Брадли (1997) използва включеността като един от критериите за статусната ориентация на възрастните. Тя казва, че включеността е свързана с вероятността за даваща грижа дейност, в смисъл кой или какво ще се включи или изключи.

Резултатът от конфликта включеност vs изключеност е отношение или възглед, който прониква във всеки аспект на живота на възрастния. Той се корени в борбата между доверие vs недоверие през първия стадий от живота. Самото оцеляване на новороденото зависи от задоволяването на потребността “да взема”. То получава чувство на консистентност (постоянство, последователност)  ако майката отговаря на болезнените викове на глада. Новороденото чувства топлина от докосванията и милувките на любящите родители. То също има и първите си срещи с търпението и упорството: “Ако продължавам така, ще бъде ли чут моят плач?” От друга страна, новороденото може да получи повече чувство на недоверие, ако малко се отговаря на ранните му нужди.

По това време бебетата тъкмо започват да разграничават вътре и вън от себе си. То е сякаш се чудят какво е включено в мен и  какво е изключено от мен. Детето усеща поне малко чувство на изоставяне, когато майката спира да го кърми или оттегля ботилката и се изправя пред предизвикателството да започне да пълзи и да се изправя. Остатъкът от този стадий може да бъде малко носталгия, която оставя детето с трайното разбиране : “Аз съм това, което се надявам че имам и давам.”

С появата на новороденото семейството изпада в криза. Дали майката и бащата ще се настроят и отворят, за да приемат новото дете, или ще го изключат в полза на други интереси? Търпението приема ново значение, когато родителят трябва да отговаря на непрекъснатите нужди на детето. Могат ли родителите да се държат по такъв начин, че да предадат чувство за смисъл и вяра, че животът е ценен?

Родителите разширяват собствените си граници, за да включат своите надежди и очаквания за детето. Те проектират своите копнежи върху него и се надяват то да преследва някои от техните пропуснати възможности. Детето може да възприеме тези очаквания, но юношата се бори срещу тях. Съществува постоянно напрежение между включеност и изключване, когато детето се отграничава от семейството и накрая напуска, за да заживее независимо. Заминаването на младия възрастен може да доведе до нова криза за грижещите, когато те вече няма за кого да се грижат и когато  видят, че детето няма да изживее техните проецирани мечти. Въпреки това, същевременно, в съвременния свят детето се колебае между живеенето вкъщи като дете и живеенето независимо като възрастен.

Индивидът се сблъсква с елементите на включеността и изключеността не само в семейството, но и при взаимодействието на възрастния с общността, страната и света, и може би най-явно при религиозната практика. Чувство на изключеност може да се види в индивид, който строго поддържа възгледи от детството и едновременно отхвърля всички, които не споделят същите вярвания. Религията може да се ограничи до ритуал, конформност и повторение. Противоположно на това, една по-инклузивна религия може да произтича от периоди на съмнение, които накрая довеждат до  духовност, която провокира на действията и вдъхва вяра.

Кризата за възрастния е дали да вярва, в какво да вярва и по какъв начин. Тя може да премине тихо или като част от бурна битка. За нашите цели не е важно съдържанието на вярата, и искреността на убеждението и силата на вярата зависят от ранния произход на доверието. Динамичната духовност е тази, която включва другите, търси разбиране и е отворена към промяна.

Гордост vs срам

Вторият стадий на автономност vs срам и съмнение може да се изрази  като  гордост vs срам в зряла възраст. Този конфликт може да се преживее във връзка с децата, работата или креативните стремежи. Kotre (1984) описва агентната и колективната ориентация. Агентната ориентация се оказва  стереотипният баща, който е силно зает с кариерата си и личните си интереси, но обръща малко внимание на децата. Колективната ориентация представлява стереотипната майка, която пренебрегва личните си желания в името на другите. Нито има позитивно чувство за автономност, нито е склонна да се гордее от това, че се грижи за децата.

Във втория стадий прохождащите деца са заети със “задържането и отпускането” и развитието на автономна воля, която казва “Аз мога да стоя на собствените си два крака.” Те се борят да балансират между съвместната дейност и собствената воля и самоограничаването и съгласяването, за да придобият накрая  здраво чувство за самоконтрол и свободна воля.  Децата могат да останат с “базисно чувство на съмнение във всичко, което е оставено назад...” или по-положително чувство, че “Аз съм това, което мога да пожелая свободно.”

Родителите също се тревожат за това, което ще оставят назад. Те се чудят какви ще се окажат децата им или колко ще трябва да ги регулират и контролират, за да получат желания резултат. Родителството е непрекъснат процес на “задържане и оставяне да си тръгне.” Когато децата са малки някои родители се опитват да регулират всеки аспект на техния живот, а други просто оставят нещата да си текат и  изглежда отричат, че влагат нещо. При отглеждането на децата родителите биха били готови да посрещнат собствената воля на децата си, ако са спокойни по отношение на собствената си независимост. Такива родители се опитват да внушат чувство за самодисциплина, което не е наказващо.

Повечето родители искат да се гордеят от децата си, но когато изберат начинание, което се оказва чуждо за родителския начин на живот, родителят може да се разтревожи. По-късно, когато юношите се бунтуват и може би изберат да отрекат семейната религия, родителите може да се изправят пред по-сериозна криза. Те питат, “Как можем да се гордеем от децата си, когато те тръгват срещу нашите убеждения? Какво ще кажат съседите? Какво ще кажат роднините? Как бихме могли да продължим да твърдим, че нашата религия е важна, когато децата ни не я следват?” Ако те успешно преминат тази криза, може накрая да направят заключението, че “За добро или лошо, децата ми ме критикуват и аз съм спокоен за това, което мога да контролирам.”

Отговорност vs амбивалентност

Инициативата срещу вината може да приема формата на отговорност срещу амбивалентност в зряла възраст. Възрастните могат да се тласкат от една дейност към друга с малко цели и слабо чувство за цел, или могат да правят избори, които водят до посвещение за цял живот, навик да рефлексират върху етическите измерения за това, което правят и чувство за отговорност. Josselson (1996) при изследва идентичността от колежанските години до средната възраст и оценява жените като имащи висока или ниска степен на изследователски порив и посвещение. Тя открива, че жените попадат в една от четирите категории: пазителки на традицята, които посвещават себе си, без да имат чувство за избор;постигнали генеративност, които са проучвали или са преминали през криза, за да посветят себе си на нещо, но при техните собствени условия; търсещи генеративност, които са все още в активен период на проучване, и носещи се по течението (дифузна генеративност), които не са се посветили на нищо и явно не търсят активно.

Всяка от фазите, дефинирани от Джоселсън, може да се разбира от гледна точка на прекурсорите на третия стадий в теорията на Ериксън – инициатива  срещу вина. Постигналият генеративност може би е искал и съзнателно и несъзнателно да бъде точно като майка си и баща си. Може би е изглеждало опасно да рискуват да бъдат нещо друго. Децата, които решават този стадий като се идентифицират тясно с родителите си, може да приемат наставническите роли на съдия, полицейски служител, учител или някакъв тип обществен лидер, който поддържа реда и пази традицията. Постигналият генеративност тип е активен и амбициозен. Тя използва въображението си да играе и опитва нови роли и изглежда е задържала вината си достатъчно добре, за да се посвещава свободно, без да свръхкомпенсира с непрекъснато действие. Търсачът има повече затруднения, но изглежда Джоселсън е уверена, че той все още са по пътя към посвещението, докато носещите се по течението се оказват напълно амбивалентни. За последните мощните пориви от третия стадий могат да бъдат причина за голяма тревожност и да доведат до отричане и самоограничение.

След третия стадий детето има чувство, че “Аз съм това, което мога да си представя, че мога да бъда.” В зряла възраст пазителят на традицията може да каже: “Аз съм това, което обществото очаква да бъда.”; постигналият генеративност може да каже: “Имах много мечти и направих своите избори”; търсачът може да каже: “Имам много мечти за живота си.”, а носещият се – “Аз се опитвам да не мечтая, а просто да живея за мига.”

Кариерна продуктивност vs неадекватност

Трудолюбието срещу чувството за малоценност могат да се изразят като кариерна продуктивност срещу неадекватност в зряла възраст.

Вейлънт и Милофски (1980) описват това като задачата за консолидиране на кариерата. Те изучават мъже, които са се посветили на кариера, развили са специални умения и са получили удовлетворение от работата си. Тези хора са интернализирали опита със своите ментори и са поели роля, ценена високо от самите тях и от обществото.

Когато децата са в училищна възраст те се интересуват да направят нещата да работят. Приятно им е да работят с другите, за да конструират. От тези дейности те получават чувство за компетентност, или, при неуспех, чувство на отчуждение от себе си и от задачата. Детето може да каже: “Аз съм това, което мога да се науча да карам да работи.”

Загрижеността за работата продължава през цялата зряла възраст. На социалните събирания, след като те попитат “Как си?” те питат “С какво се занимаваш?” Така че повечето възрастни, особено във високо индустриализираните общества, имат чувството, че “Аз съм това, което правя.” Те прекарват 40-50 часа на седмица работейки там, където печелят статус и признание и заплатите им определят начина на живот, който ще водят и хората, които ще познават.  Младият възрастен може да претърпи криза при опита си да навлезе в света на работата или когато се  опитва да се помири с мечтите на младостта при изкачването на стълбицата. По пътя един човек може да стане безработен и да не може да отговори на въпроса: “С какво се занимаваш?” Накрая, в по-късна възраст индивидът се изправя срещу  пенсионирането с въпроси относно своята ценност, при условие, че няма работа, на която да ходи всеки ден.

Родителство vs погълнатост от себе си

Идентичността срещу дифузната идентичност може да се изрази като родителство срещу затваряне в себе си в зряла възраст. Вейлънт и Милофски (1980) използват термина затваряне в себе си като противоположен полюс на кариерната консолидация, но той се оказва особено приложим към тези, които имат поколение, но не успяват да бъдат родители. Те немогат да отидат отвъд  себе си, за да направят живота на децата си толкова значим, колкото своя. Напротив, те се оттеглят в самоизолация, при която изглежда са неспособни да се включат в естествените отношения с децата си.

Успешните родители може отначало да пробват ролята и да се преструват, че са такива. По-късно, когато чуят зов “мамо” или “татко”, те започват да я разпознават и да и се наслаждават. Те общуват и обменят опит с други родители, помагат на децата с домашните,  тренират баскетболния отбор и изпитват емпатия към добрите и лошите моменти в живота на децата си. Родителството става начин на живот, при който родителите се посвещават на децата си.

Родителите се изправят срещу всякакви видове въпроси относно това какво искат за децата си и от тях. Един млад мъж може шокиран да каже: “Аз съм се превърнал в баща си!” когато осъзнае, че прави същите неща, които баща му е правил. Тази изненада може да донесе и удоволствие и болка, както и въпроса до каква степен той иска собственото му семейство да бъде като това, в което е огледан. Някои ще се заричат, че: “В моето семейство ще бъде различно!” Те питат , в какво те биха искали децата им  да вярват и да ценят и с това отново се обръщат към собствените си убеждения. Те имат широк поглед върху идеологията и изследват своите виждания за страната си, религията си и своето наследство. Те трябва да посрещнат въпроса на децата за това кои са: “Откъде идваме и на къде отиваме?”

Растейки, децата поставят като предизвикателство някои от тези въпроси и сами отговарят на част от тях. Младежът се бунтува и предизвиква едно ново преосмисляне от страна на родителите. Родителят трябва да реши какво наистина има значение и къде да заеме позиция. Този процес го променя при  непрекъснатото взаимодействие и накрая предоставя нов извор на енергия за растеж.

Една от кризите, които могат да настъпят в този стадий, е когато една двойка не е способна да има деца. Импулсът за създаване на потомство е блокиран. Или, по-лошо, детето може да умре, оставяйки родителите без обект, където да вложат  цялото посвещение и всички чувсва, които са имали. Такава криза изисква цялата сила на егото от предишни стадии, за да потуши бурята и да постави нови цели, за да създава отново.

Родителството тук означава повече от това да си биологичен родител. То означава също и грижа за продуктите от собсвеното творчество. Възрастният започва да осъзнава преходната същност на живота и поради това може да се стреми към трансценденталност чрез децата и работата. В крайна сметка, нещата, които създаваш са единствената възможност да има нещо, което да остане след теб на света. Родителят може да каже: “Аз виждам себе си в това, което съм създал.”

Важност за останалите vs отчуждение

Интимността срещу изолацията може да приеме формата на противопоставяне между това да бъдеш нужен и отчуждението. Интимността идва преди генеративността точно както сексът идва преди раждането. Двама души се влюбват; те виждат себе си в другия и  преживяват въодушевлението от това, че накой ги намира за привлекателни, човек, който те също смятат за привлекателен. Ако връзката отиде отвъд увлечението, те трябва да рискуват своята идентичност с изоставяне на себе си.

Да бъдеш обичан в стадия на интимност е много сходно с това да бъдеш нужен в стадия генеративност. Има изначално чувство за собствена значимост, което по-късно е последвано или от риск да вложиш себе си или от страх от посвещаване. Резултатът от влагането на себе си е здрава връзка с партньора или детето; неуспехът да отдадеш себе си предизвиква отчуждение от другите и от себе си.  Индивидът може да се въвлече в серия от връзки, които започват с въодушевление, но завършват със отегчение и после да се чуди защо точният човек не с епоявява.  Разбира се, чувството на изолация може да произхожда и от фактори които лежат извън индивида. Може просто да няма благоприятни възможности да среща потенциални партньори, защото живее в слабо населени отдалечен район  или защото работата му не му осигурява контакти с подходящи хора.

Ериксън (1974) говори за тясната връзка между идентичност, интимност и генеративност по отношение на генеративната добродетел грижа. Идентичността е това, което те е грижа да правиш и което те е грижа да бъдеш; интимността е  с кого те е грижа да си; генеративността е за кого можеш да се грижиш. Можем да заместим добродетелта грижа с любов и тогава ще кажем: идентичността е това, което обичаш да правиш и обичаш да бъдеш; интимността е с кого обичаш да си; генеративността е за кого обичаш да се грижиш.

Снейри (1993) изследва бащи, които имат основна роля при отглеждането на децата си. Те може да са присъствали на раждането му, да са по принцип вкъщи и на разположение вечер и в уикендите, може да са поенали значима отговорност по отношение на рутините при отглеждането на деца и да са играли с децата често. Те могат да бъдат описани като имащи силно чувство за грижа, което обикновено се свързва с майките. Гилигън (1982) казва, че жените са по-силно концентрирани върху грижата и продължават да имат тревогите на интимността през зряла възраст.Това чувство на грижа може да бъде извлечено от интимност с партньор и по-късно да бъде израьено с  детето.

Снейри открива, че тези бащи не само че помагат на децата си по значими начини, но изглежда натрупват допълнителни ползи в своето собствено развитие, което се демонстрира в работата и в по-успешния брак. Уаит и Галагър (2000) анализират наново огрормно количество експериментални данни, които показват че бракът явно осигурява полза за здравето, благосъстоянието и щастието и на двамаа партньори, но най-вече това важи за мъжете.

Ериксън (1968) обобщава стадия на интимност по следния начин: “Ние сме това, което обичаме.” В генеративността партньорът може да каже “Моят живот има смисъл, защото аз съм нужен.”

Искреност vs отричане

Предпоставката на интегритет срещу отчаяние може да бъде под формата на искреност срещу отричане през зрялата възраст. Вейлънт и Милофски (1980) предлагат да се прибави още един стадиий в края на генеративността, който те наричат запазване на смисъла срещу ригидност, скованост, непреклонност. Въпреки, че техните изследвани лица, мъже, още не са били достигнали по-късната възраст на генеративност, те са предложили  за експериментална проверка този стадий, защото са видяли промяна от изразяване на грижа при по-младите възрастни към изразяване на мъдрост и запазване на културата при  другите.

Изработването, ученето на другите и запазването на смисъла са централни при генеративността. Смисълът има много измерения и всеки стадий в живота носи нова перспектива за поглед върху миналото. При генеративността индивидът започва да вижда какво животът се е оказал, че е. Има едновременно елемент на намерение и изненада. Във всеки живот има по нещо, за което да се съжалява. В последния стадий индивидът се сблъсква с факта, че има само един живот да се живее и няма достатъчно време да започнеш отначало. По някакъв начин възрастните трябва да се изправят срещу своите ограничения и неуспехи. Ако битката се води открито и етично, то тогава животът може да се почувства стойностен и човекът може да има устойчиво чувство на честност. От друга страна, неспособността да посрещнеш нещо неприятно може да бъде форма на отричане, която оставя разединено чувство на същност или както Ериксън го нарича “хиляда малки отвращения” – thousand little disgusts. Наистина човекът изглежда ригиден.

Искреността е необходима, за да се образува значение. Да бъдеш честен със себе си означава да си непрекъснато на щрек, за това, което не може да видиш или  което е слабо осезаемо. Самопознанието се натрупва чрез упорита работа и от време на време болката от конфронтацията с чуждите възгледи  или съизмерване на себе си спрямо стандарт и откриване че не сме постигнали каквото сме мислили. Искреността е непрекъснат процес на пробване и не се постига един път и завинаги в зрялата възраст.

По-възрастният човек се сблъсква с неизбежността на смъртта, която е видна на хоризонта на зрялата възраст. Някои приятели са умрели млади  и възрастният се грижи за родителите си, които вече не са така жизнени, като накрая ги оставя да почиват в мир. Възрастният може да помисли: “Ако моите родители са умрели, не би ли могла и моята смърт да е близо?” Страхът от смъртта е предопределен и той мойе да доведе или до отричане или до борба. Целта на борбата е не да се елиминира страхът, а по-скоро да имаш куража да продължиш напред в лицето на страха. Ериксън (1950) казва, че възрастният човек в последния стадий на живота изразява идентичност като казва: “Аз съм това, което ме надживява.” Възрастният може да каже: “Аз съм смисълът, който мога да извлека от живота си.”

Заключение

Завършването на седмия ред на таблицата на Ериксън отваря наколко възможности за по-нататъшни изследвания. Има нужда от лонгитюдни изследвания, чиито модел е вече разработен от Вейлънт и Милофски, както и от крос-културни проучвания. Предложените конфликти биха били полезни и при клиничните изследвания.

Широкият описателен подход на Ериксън е благоприятен за прокарване на паралел с изкуството, литературата, поезията и драматургияята.

Теорията за идентичността се използва и за изследването на лидерите, което предоставя оптималните условия да се получи представа за развитието на човека и обществото.

 

WWW.POCHIVKA.ORG