Home Психология Егоизмът необхдимото зло

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Егоизмът необхдимото зло ПДФ Печат Е-мейл

Егоизмът – необхдимото зло

Като понятие и начин на определяне характера на човек, отдавна сме свикнали да причисляваме егоизма към пороците на човека или по-скоро към неправилния начин на поведение и саморазбиране. Факт е, че не е погрешно това разбиране, което поставя егоистите в групата на хората, с които не е чак толкова приятно да се общува. Само че някак не си даваме сметка, че всички сме егоисти. Всички до един. По един или друг начин, обаче, моделът на поведение измества акцента върху други названия, с които можем да се определяме. В дъното на тези неща, обаче, си стои все той – егоизмът.

В един кратък философски речник понятието егоизъм е обяснено така:

Его-изъм (egoismus) – Поставяне на личните интереси над тези на другите; себеичност.Противоположното на алтруизъм.

И за да бъде по-ясно, ето и понятието алтруизъм:

Алтруизъм (alter, isma) – лат.:”друг”-изъм – Готовност да се деиства в полза на другите, пренебрегваики собствените интереси.

Ядрото на земните ни мъки е именно това, че все някой е искал да бъде над другите, да властва, да постигне нещо, свързано със самия него, манипулирайки останалите по някакъв начин. Едни са твърдели, че правят нещо в името на цял народ, а всъщност са искали този народ да му се прекланя и да го възхвалява; други са правили какви ли не „подвизи” с единствената мисъл „да се прослави името им вовеки”. Да, ползата е за всички, но нали уж осъждаме този користен мотив, който така или иначе води до някакъв положителен резултат? Вярно е и, че има хора, които са безкористни(не бих си позволила да кажа „абсолютно безкористни”), но аз виждам това само при светците. Богове, светци, ангели, все образи, за които знаем че вършат само добрини в полза на света, човечеството, на това ни учи религията. Вярата в този идеал поддържа равновесието в объркания ни живот, помага ни, неоспорим факт е, че ни е нужна винаги. Но с риска да прозвучи обидно или атеистично – аз не познавам лично нито един светец. Следователно, не разбирам кой и как би могъл да ме убеди, че не е поне малко егоист.

Една мисъл на Максим Горки – „Личният егоизъм – ето родният баща на подлостта”, ме накара да помисля върху идеята, че егоизмът стои в основата на почти всички антиценности в една личност. Завист – искам аз да имам това, което има той, злоба – защо той да е нещо повече от мен... Прекаленото самочувствие, несъобразителността, склонността към умраза към другите, дори мързелът – все неща, които са израз на това, че поставяме собствените си нужди и интереси над тези на околните. Херцен пък смята, че „Най-малко егоизъм има у роба”, и наистина – само насила принуден, човек е склонен да не мисли за себе си. Или поне не само за себе си. Казвайки „най-малко егоизъм”, Херцен ясно подчертава, че дори в окови, все пак човек си остава егоист в душата си – мрази тези, които са го довели до това положение. И още как!? Но това на мен ми звучи съвсем логично. Все пак, ако човек сам не уважава себе си, какво остава пък за другите.

В крайна сметка трябва да се замисляме, когато определяме някого като егоист. Защото всички сме в известна степен такива. Проблем съществува единствено тогава, когато тази себеичност стане прекалена.(Със сигурност не ми е известно по каква скала се измерва нивото на егоизъм у човека?!). Най-верният признак за това, че вече прекаляваме са думите на Генадий Малкин, че „Егоист – това е човек, обичащ себе си повече, отколкото обича другите егоисти”. И тук се заформя парадокса за най-висшата форма на егоизъм – любовта, в частност ревността,като израз на тази любов. Какво е да обичаш себе си повече, отколкото този, когото твърдиш че обичаш? Не е ли същото като да държиш да получиш,след като си дал? Всички призовават да даваме любов без да очакваме да ни се върне, нима това е възможно? Ако нямаше егоизъм и силно его, а човек осъзнае, че е просто част от едно цяло и дава любов, няма да чувства нито гняв, ни омраза, страх или привързаност. Ако пък погледнем към литературната класика – и там при по задълбочен прочит се вижда какво е любов: някой убива любимата си, защото много я обича... защото не може да понесе дори мисълта друг да я притежава и пр. Ами Ромео, на когото не му минава през ума, че не е възможно да притежава Жулиета... пък и какво означава „притежавам”? Каквото е да е, но стремежа е неописуем и трудно се поддава на контрол. Понякога се стремим към даден човек само, защото ние го обичаме и често пъти хич не отдаваме значение на това той иска ли да е с нас. Наричаме това наше чувство любов и се втурваме да се „борим”. Това ако не е егоизъм... Мислим само как да удовлетворим собствените си желания. Да, но никой не вижда нищо лошо в това да се борим да спечелим някого. Значи ли това, че осъждаме егоизма като проява само тогава, когато така ни е удобно? Едно зло, което наричаме с други имена тогава, когато ни е необходимо? Ето това един страшен проблем за човека – не нарича нещата с истинските им имена, играе си с думи, сменяйки маската на личността си твърде често, с което я деформира, изопачава и уврежда трайно.

Няма абсолютни егоисти или абсолютни алтруисти. Човек просто трябва да балансира тези две състояния на неговото Аз, за да намери хармонията, от която се нуждае. Не можеш винаги да обичаш другите и само тях, защото в крайна сметка това води до саморазрушение. Но и не можеш винаги да поставяш себе си на първо място, понеже така нараняваш останалите хора. Равновесието е много важно за всеки човек, тъй като всеки превез в едната или другата посока поражда някакъв вътрешен или външен проблем. От една страна, себеотреклия се човек, този, който се е посветил в помощ на другите, е изключително уязвим. Най-точният пример – Исус, който умира, разпънат на кръста, предаден, унижен, въпреки че цял живот е помагал на хората. Това не е ли несправедливо, погледнато през призмата на съвременния свят. Или Васил Левски? Нали се бори за нещо толкова свято като свободата, а е предаден, заловен от врага и обесен? Вярно, и в двата случая, както и в още много други такива, поуката е една – да пожертваш себе си в името на нещо велико, на нещо добро, е възхитително и е в основата на прогреса на цялото човечество. От друга страна, нали сме най-висшата форма на живот, нали сме разумни същества, защо тогава са ни нужни жертви, за да станем по-добри, или зададен по друг начин въпроса: защо трябва да се жертва един алтруист, за да се осъзнаят хиляди егоисти? Въпросът е някак хуманен, а отговорът е по-скоро с чисто морален заряд и е свързан с това, че несъмнено самочувствието ни на мислещи същества е малко прекалено. Ние все още си оставаме предимно емоционално зависими. Нашето его е движещата ни сила на деня.

Малко обезкуражаващо ми звучат думите на Оскар Уайлд, че „Любовта към себе си е любов за цял живот”. Обезкуражаващо, защото все едно да кажеш, че егоистът си е егоист до гроб. Против моралните ценности е да си вечно вгледан в себе си и вечно да пренебрегваш другите. Против околните е да мислиш само за собствените си потребности, дори с цената да обидиш или нараниш някого. Но е против теб самия да се откажеш да постигнеш нещо, което много искаш само защото на някои не им е приятно. Това е все едно да отхвърлиш собсвеното си его и да подхранваш чуждото. Нека не звучат никога егоистично думите „Ще се боря да постигна мечтата си!” или „Ще направя всичко за да те спечеля”. Породени от това „зло”, наречено егоизъм, тези думи са ни необходими не само, за да движим живота си напред, но и да го изживеем щастливо.

 

WWW.POCHIVKA.ORG