Home Психология Човешкото поведение в екстремални ситуации

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Човешкото поведение в екстремални ситуации ПДФ Печат Е-мейл

Екстремалните ситуации обхващат в своята същност икономическите, политическите и социалните нива на обществото. Те са концентриран събирателен образ на човешките възможности. Екстремалните ситуации откриват нови “октави” в психичният ни регистър. Без тях би била по-бедна представата ни за благородството и красотата на човешките постъпки. На 20 април 1984г. Христо Проданов изкачва своя последен връх. Драматичната, с трагичен финал победа на духа – изкачването без кислород на първенеца на планетата, докосна съзнанието на цялата нация, а последвалата битка за спасяване показа за пореден път на света необхватните размери на човешкия дух. Себеотрицанието на българските алпинисти, стигащо до саможертва, стъписа, обърка, очарова или възмути всеки един от нас, но никой не остана безразличен към събитието. Част от обществото веднага си зададе въпроса “Защо и кому е необходимо това?” На тази обществена прослойка аз не желая да отделям внимание, защото тя не занимава идеите, които искам да изложа в настоящия доклад. Хората, способни на саможертва, са социално отговорни и индивидуално сложни личности, способни да реализират значими цели, чрез които да променят себе си и света. В старата метафизична психология още от времето на Аристотел, притежаването на такъв тип качества са отнесени към определен клас психични явления, наречени воля. С други думи - действия в човешкия живот, насочени към преодоляване на трудности, препятствия и напрежения, на болка и на неудобства, са продължения на една душевна мобилизация на съзнанието, която наричаме воля.

Провокирайки или попадайки в екстремална ситуация, в нашата психика, съзнание и поведение се задейства взрив от процеси. Аз, разбира се, съм  далеч от мисълта, че в рамките на един доклад е възможно тези процеси да бъдат описани. Далеч съм и от мисълта дали изобщо е възможен еднозначен отговор за причините, поради които човек провокира подобни ситуации. По-скоро ще се опитам да представя на уважаваната аудитория данни от психо-физическото състояние на хора, участвали в събития от такъв характер.

Понятието екстремална ситуация се въвежда в науката след Втората световна война. Независимо, че днес този термин можем да срещнем в най-различни области на живота, то той винаги се е характеризирал с  нарастване на напрежението. Нарушава се баланса между нервните процеси в кората и подкорието на мозъка. Настъпват физиологични промени, появяват се изменения във вегетативната нервна система. Тези процеси, въпреки късната си обосновка, са присъствали винаги в човешката еволюция и ще я съпътстват винаги. Нима, изправяйки се срещу най-могъщите творения на природата, първооткривателите не са изпитвали ужаса от неизвестното, нима първопокорителите не са изпитвали болката от височината и студа? В този смисъл аз не мога да се съглася и с някои твърдения, че съществува обратна зависимост между степента на екстремалност на ситуацията и продължителността на нейното протичане. Това “правило”, валидно в експериментални условия и пренесено в реални, веднага потвърждава факта за невъзможността до този момент да се дадат конкретни рамки или измерения на човешките възможности.

В преведената на български език книга “В разредения въздух” (1996), Д. Кракауер пише:

“... Беше ранният следобед на 10 май 1996 година. Не бях спал петдесет и седем часа. Единствената храна, която бях успял да поема през последните три дни беше купичка супа и шепа фъстъци. Раздиращата кашлица, която ме измъчваше от седмици, бе станала причина за отлепване на две от ребрата ми и бе превърнала дишането в мъчително изпитане. На 8848м. в тропосферата до мозъка ми достигаше толкова малко кислород, че умственият ми капацитет беше като на бавноразвиващо се дете..” В подобна, непривична за човешкия ни организъм среда, преследвайки определена цел на границата на биологичните възможности, в съвкупност от несъзнати и съзнати мотиви, човек е в състояние да излезе извън общоприетите (психо-физиологични) рамки. В този смисъл подготовката за работа в екстремална ситуация е и научен проблем. Класификацията на ситуациите се осъществява върху основата на различни физически, психични или социални признаци. Съвременната наука отделя огромни средства за създаването на все по-съвършени тренажори за изследване и обучение, които имат изключителната заслуга за изграждането на високи професионални умения, въпреки че пресъздават една хипотетична ситуация, в която субектът е виртуален участник. Психологичните явления обаче, съгласно принципа на обективността, трябва да се изучават в реалните условия на тяхната проява. Съдържанието на една екстремална ситуация винаги обслужва процеса. Човек придобива умения за оцеляване в самия процес на оцеляване. Изграждането на адекватни реакции в този смисъл е възможно единствено и само в подобна обстановка, която по своята същност наподобява военен конфликт. Ето защо аз искам да се спра върху т. н. свръхекстремални ситуации, където всички тези фактори по своеобразен начин детерминират нашето поведение и където намират поле за изява множество научни дисциплини. Височинните алпийски експедиции в това отношение съдържат в себе си военно-стратегически елемент. Имаме наличието на опасен “противник”, за преодоляването на който е необходимо изграждането на подходящ тактико-технически план. Срещу субективната ни стратегия имаме обективна, която не винаги е предсказуема. Предполагат се както травми, така и възможността за евентуални жертви. Теренът, върху който се разиграват “военните” действия, изключва възможността за продължително пребиваване. Райнхолд Меснер формулира така лайтмотива на съвременния алпинизъм: “Само всеки втори или трети оцелява.”

Всепризнат стратег в това отношение е един от най-големите алпинисти в света – Крис Бонингтън. Според мен обаче Бонингтън печели своите “битки”, не толкова с перфектната си стратегия, колкото с удивителната си способност да изгражда в психологичен план съвършената “совалка” от хора по пътя към върха. Социално психологичния климат, този метафоричен образ на обстоятелствата на живота на групата тук придобива по-особени измерения. По какъв критерий е избрана групата. Удовлетвореност от съвместната дейност. Стил на живот, професионални умения, психична съвместимост, симпатия, антипатия и т.н. и т.н. Гравитирайки в екстремна обстановка тези психични образования изкристализират, а в някои случаи се и видоизменят. Поставените адитивни задачи тук не предизвикват социална леност. Успехът на подобни начинания е доказателство, че около значими цели се обособяват идейни съмишленици. В такъв случай характеристиката на групата (сплотеност, симпатия или лоялност), може да елиминира закона за социална леност, активирайки социалната фасилитация.

Българската академична общност не може да се оплаче от липса на богат емпиричен материал. В това отношение имаме реализирани множество противоположни по цел но мащабни по своята същност експедиции. Като едни от най-значимите ще си позволя да визирам от една страна “Еверест-84”, а друга - проникване до дъното на най-дълбоката пропастна система в света – пещерата “Жан Бернар - 89”.

Предвид близките ни отношения със СССР по това време, основните медико-биологични изследвания, научни резултати и анализи бяха направени в Института за медико-биологични проблеми в Москва. Данните от отчета на ИМБП излизат 2002г. в книгата на Борис Маринов - “Готови ли бяхме за Еверест?”. Спирам вниманието ви само на едно изречение от съдържанието на книгата: “Поносимост на алпинистите към остра хипоксия.” Ще си позволя да припомня, че всяка дейност в условията на разреден въздух поставя организма на човек в необичайното за него условие на кислороден глад, известно като хипоксия. Подготвяйки ги в барокамера за навлизането в тропосферата се изследва височинната адаптация на разширения състав. За 16 алпиниста е 9600 метра, а общото време на пребиваване в условията на хипоксия е 55 минути. Във връзка с това четем следните редове от книгата: “При тези обективни условия целият организъм на алпиниста, всички негови органи и системи са принудени да функционират адекватно.” Възможно ли е изобщо да съществува такъв организъм? Как  и какво е в състояние да ни принуди, да ни адаптира към подобна среда, когато мозъкът изгаря, нажежен до бяло от липсата на атмосфера? Когато една след друга системите в телата ни изключват, свършили горивото? Когато мускулите ни отказват да се подчиняват, отпуснати в безформен вид поради липсата на кислород? Как тогава продължаваме, макар и пълзейки, все по-нагоре?

Не по-различна е и битката на противоположния фронт – пещерата “Жан Бернар”- така наречения “Подземен Еверест”. В психологичен план бих казал още по-зловеща, а като предизвикателство граничесто с безумие. Навлизайки в тази карстова “вселена” да се екипират точните 12 000 метра, ориентирайки се в сложен геоморфологичен район. През кладенци, галерии и диаклази да се прекара специализирана екипировка. Накрая, когато си се спускал, провирал и пълзял докато сводът над теб се е снишил дотолкова, че можеш само да лежиш... ти остават две възможности: или обратно нагоре, или надолу, но вече под вода. Екипът от спелеонафти продължава надолу. Френската информационна агенция “Сигма”, която отблизо следи хода на експедицията и излъчва постоянно репортажи чрез изпратените журналисти в базовия лагер съобщава: “Днес 14 април 1989г. отново е преминат първи сифон – отлично постижение на младите изследователи от спелео-алпийски клуб “Галата” - Варна. Те са единствените в света, които след французите достигнаха сухото дъно и преодоляха първия сифон на нашата “Жан Бернар”.

И тук сме изправени пред същия въпрос. Кое ни мотивира, кое ни дава сили? Кой е ковачът, калил волята ни така, че да издържа безумните ни идеи? Как и във връзка с какво възниква нашата воля? Не вярвам да очаквате, че ще ви дам вълшебен отговор. Всъщност, отговорът може да бъде във всеки един от нас, защото съзнанието има една друга специфична функция и тя е да произвежда цели. Защото всеки човек си поставя или полага някакви цели, чрез които да строи образи и планове на своето бъдеще, дори и когато хоризонтът на живота му е силно стеснен. Дълбок източник на целеобразуването са нашите потребности, както виталните, така и висшите. Целеобразуването е свързано с изграждането на Аз-образа. Още в зората на човешката еволюция биологичната дейност се е свеждала до хранене, агресия, отбрана и продължение на рода. Тези инстинки за оцеляване са функционирали в единство – без приоритети. Загубата на репутация и надпреварата също се включват като регулатори на поведение. Светът е джунгла, в която изяждаш врага си, но може да бъдеш изяден и ти. Изправяйки се срещу потенциален враг, мозъкът подготвя организма. Отделят се естествените наркотици: допамин – стимулиращ центъра за удоволствие; ендорфин – подтискащ умората; адреналинът и тестостероните нахлуват в кръвта. Чувствителността към болката е притъпена. Субектът е готов за сблъсък с опасността. Също така инстинктивно обаче, субектът разбира и кога да отстъпва. Страхът от провал е всеобхватен. Силните химикали  допамин и ендорфин  се изтеглят. Задейства се стресовият хормон – кортизолът. Усеща се умора, дори обездвижване. Специален нерв забавя импулсите, а загубата стимулира мозъчните центрове, за да я запомнят завинаги. Изкачването нагоре по екстремната “стълба”, изисква все по рафинирано взаимодействие и между психичните структури. Първи не издържат на натоварването емоционално лабилните и противоречиви възбудни процеси. Остава волята в чистия и вид, изискваща гъвкавостта и широтата на ума, широтата на възгледите, както и психическата непринуденост. Хармонията между несъзнателното и съзнателното. Всичко, което обединява и уравновесява личността. Всичко, което позволява извършването на психическия синтез. Така е било в древни времена, така е и до днес.

В същото време, хората сме и социокултурни същества. Осъдени да живеем сред себеподобни, ние усвояваме думи, знаци и тяхното значение. В хода на това развитие и усвояване ние го ратифицираме. Това ни позволява да комуникираме, да се организираме и в крайна сметка да творим. В процеса на нашата духовна и практическа дейност се формират отношения един към друг. Многообразните им форми несъмнено ни влияят. Всеки един от нас иска да бъде нещо или някой и си избира целите в зависимост от най-идеалния  за него образ. Избираме си цели от силната зависимост на връзката ни с други хора. Това са целите на тези, на които ние държим – така наречените значими други.   Всеки един от нас изпитва екзистенциалната потребност да бъде забелязан. Много от нашите цели не са наши. Много от нещата ги правим за други. Много често не съзнаваме собствената си религия или светоглед и в процеса на духовното си издигане ни се налага да разберем своите предразположения и склонност към предубеждения. Във всички случаи обаче, в сблъсъка ни с несвойствена за нас, хората среда, са концентрирани знания, умения и емоции, които по безпорен начин отразяват духовния потенциал на обществото ни.

Христо Любомиров Райков

БАКАЛАВЪР ПО ПСИХОЛОГИЯ

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG