Home
Литературно интерпретативно съчинение Майце си Ботев ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Administrator   
Четвъртък, 24 Март 2011 08:32

„ Майце си”

Христо Ботев

С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество.Написана в Одеса и публикувана в Славейковия вестник „Гайда”,творбата ясно отразява тягостното положение, в което се е намирал поетът както в Русия,така и в Румъния.

Още тук е заложена една тенденция,която остава присъща за цялото му творчество-автобиографизмът, произтичащ от болезненото изживяване на действителността. Ако се обърнем към реалния биографичен контекст,ще видим,че в отношенията на поета с майка му има доста сходни с поезията му проекции( чувството за неизпълнен родов дълг, гнетящо години наред твореца, е въплътено в част от произведенията му). Заедно с това в светлината на цялото Ботево творчество „Майце си” има стойност и на теза,защото разгръща и разрешава проблеми,които в останалите творби се пресемантизират- т.е.обогатяват се и се развиват- за скитничеството, за неразбирането и отчуждението, за Дома и Пътя; появяват се образите на майката,на покосената младост ,на смъртта-спасение.

„Майце си „ е мъчителна и напрегната изповед за човешката неудовлетвореност, за състоянието на отчаяност и самотност, за житейското обезверяване и духовната безжизненост, за загубата на духовните идеали. В центъра на елегията е човекът на новото време, който преосмисля, подлага на съмнение наложеното му битие,търси начина за спасение от тегобите на живота и опора в този така драматичен за себе си момент.

Като конструкционна основа на творбата е използван един от най-често използваните народопесенни модели- разговорът между майка и син( четири от двайсетте Ботеви стихотворения са изградени изцяло или частично по този начин- „Майце си” , „Хайдути”, „ На прощаване”, „Обесването на Васил Левски”). Разбира се ,не става дума за диалог в истинския смисъл на понятието.Разговорът с майката е предизвикан във въображението на лирическия Аз. В минути на раздвоение и душевна тревога той търси опора и я намира единствено в нейния образ.

Образът на майката е изведен още в заглавието, което звучи като послание,и до финала на творбата той има трайно присъствие- към него е насочен речевият жест от началото до края. Умалителните обръщения, въпросите, признанията  разкриватсилна обич и привързаност, желание за изповед и прошка:

Ти ли си ,мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Напускайки дома, човекът попада в безприютието на пътя, в далечни и чужди земи, които поставят пред изпитания неговата самоличност. Скитничеството притежава двойна смислова фиксираност- то е загубване,лишеност, прокуденост, но и пътуване, движение към промяна, алтернатива на покорността. В „Майце си” преобладават най-вече негативните характеристики на пътя- той е мъчително лутане из студената немилост на света. Той е път, от който трябва да се завърнеш.

Лирическият  Аз стои пред съдбата си и търси обяснение за собственото си битие. Драматизмът не е толкова в съдбата му дотук, колкото в незнанието на причините  за злото, което го обгръща. Какво е естеството на неговия грях- простим или непростим е той ? Кой път да поеме?

Осмислянето на угнетяващата действителност лирическият Аз извършва чрез нормите на патриархалното мислене. Мъката и разочарованието си той свързва с представата за родово прегрешение и вина- „ ти ли си мене три годин клела...” Напусналият дома е злочестникът, застигнат от майчина клетва, заради излизането от лоното на рода. На страниците на творбата майчиният глас  условно присъства като плач („ жално пела”) по загубеното чедо и като клетва( „три годин клела”) –санкция и наказание към отклонилия се от наложените патриархални норми, към неизпълнилия семейно-родовия си дълг син.

Втора строфа продължава да търси причините за страданието,но този път погледът е насочен към вътрешния свят на лирическия субект. Усещането за неизживяна младост засилва трагичното чувство.Инверсията „младост зелена” поставя акцент на идеята, че младостта е олицетворение на самото желание за живот, порив към щастие, но тук тя е погубена младост-страдание. Това внушение е постигнато чрез възможно най-драматичен контраст.Изображението на младостта чрез образно-метафоричното и отнасяне към представата за растение, което бавно и мъчително умира („съхне,вехне”), навява алюзия за безнадеждност и обреченост.Такова наказание би постигнало онзи,който е извършил най-тежките грехове според патриархалния морал-престъпването на религиозни и нравствени табута(пропиляване на бащино имане,посегателство над родителско тяло). Оттук идва недоумението,защото лирическият Аз не е обременен от тези вини.

В трета строфа се задълбочава усещането за драмата на героя. Действителността не го удовлетворява.Той се чувства самотен дори сред „мили другари” и безгрижността в отношенията им е само привидна- „...но те не знаят,че аз веч тлея”.” Гледат” и „не знаят” са глаголи,бележещи острия познавателен кризис, настъпил в отношенията между личността и обществото. Лицето е весело и смеещо се ,а душата е попарена и страдаща. Външната жестовост не подсказва мъчителната разтерзаност, напротив-тя е маска, умело прикриваща ставащото в душата.

Разкриването на вътрешния свят би могло да се осъществи само чрез съкровено споделящото приятелство, чрез отварянето на индивида към една разбираща го и подкрепяща го другост.Но светът за Ботевия лирически Аз е безответен- „Приятел нямам-/ да му разкрия що в душа тая,...”Тъкмо липсата на приятел, с когото да сподели личните си копнежи, води до тази екзистенциална тревожност и напрегнатост.

Мъчителното усещане за социална самотност продължава да се наслагва в следващите стихове.Болезнената равносметка от IV- та строфа („приятел нямам”) се задълбочава в следващата V-та строфа чрез градацията „никого нямам”. Опора остава само майката,тя е и единствен източник на вяра и любов.Чрез споменаването на тези сакрални за Християнството символи и отъждествяването на майката с тях се постига извисяване на образа и и заедно с това за пореден път се подчертава духовната връзка между майка и син.Успоредно с това драматизмът продължава да расте с наложено усещане за изтичащо време-„сърце догаря!”Всяка болка има праг,степен,до която може да се понася. Ботевият лирически герой е достигнал своя праг. Единствена утеха би му донесла последната среща с дома, с близките на сърцето хора:

Виж целият текст >>>

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.) Валидност на кода 1 час.





Последно променен на Петък, 08 Януари 2016 15:01
 

WWW.POCHIVKA.ORG